“Време секънд хенд” от Светлана Алексиевич е в топ 3 на книгите за 21 век на The Guardian

Книгата “Време секънд хенд” от Светлана Алексиевич бе обявена за третата най-добра книга за столетието до момента от The Guardian. Според британското издание, съставило списък със стоте най-значими заглавия, публикувани от 2000 г. насам:

“Време секънд хенд” е незабравима книга, която е едновременно акт на катарзис и дълбока демонстрация на съпричастност.”

Беларуската писателка, носителка на Нобеловата награда за литература, записва на магнетофон хиляди часове в разкази на очевидци – обикновени хора, жертви и насилници – за ужасите на Великата отечествена война. Писатели, сервитьори, доктори, войници, оцелели от лагера “Гулаг” – всички те имат думата в книгата, за да разкажат своите истории, да споделят своя гняв, болка, ненавист и тревоги.

Второто място в класацията на The Guardian заема книгата “Gilead” от Мерилин Робинсън. Дълбоко философският роман е разказан през писмата на стария проповедник Джон Еймс, написани през 50-те години на 20 век, до сина му. Основните послания в него засягат връзката между бащи и синове, духовните битки в сърцето на Америка, последствията от Гражданската война и наследството за идните поколения.

На първо място пък е романът “Вълци” от Хилари Мантел. Британската писателка печели множество литературни награди за произведението, включително и “Букър”. Историята за царстването на Хенри VІІІ разглежда теми като власт, съдба, силата на англиканската църква и докъде може да стигне човек в стремежа си към политическо влияние.

Още за книгата “Време секънд хенд” можете да прочетете тук.

А статията на The Guardian вижте тук.

ВРЕМЕ СЕКЪНД ХЕНД

Алея на книгата – София 2019 с издателство “Парадокс”

Литературата ©мисъл на издателство “Парадокс” продължава своето странстване и поредната ѝ спирка е Алея на книгата в София. Паметното начало ще бъде дадено на 10 септември, вторник, в центъра на столицата. Шатра 11 ще намерите на пешеходния участък на бул. „Витоша“ (от бул. „Патриарх Евтимий“ до ул. „Узунджовска“) и ще можете да я посещавате до неделя, 15 септември, с работно време от 10:00 до 20:00 ч.

Вероятно летните ваканции и всички изкушения покрай тях са стопили известна част от бюджета, отреден за духовни преживявания, затова от издателство “Парадокс” предвидливо сме приготвили промоционални цени на част от заглавията ни. Ето за какво би ви било яд, ако не се отбиете на Шатра 11:

  • 50 заглавия, които са включени в промоцията ни “3 книги за 20 лв.”
  • Отстъпка от 20% на някои книги – елате, за да разберете кои са те (подсказка – напоследък често ви говорим за тях)!
  • 40% по-малко от редовната цена на отбрани заглавия (конкретика обещаваме на място)

Приготвили сме ви и три чудесни колекции на любими европейски автори:

Колекция „Мариуш Шчигел“ на цена от 25 лв.

Колекция „Михал Вивег“ на цена от 25 лв.

Колекция „Жан Д’Ормесон“ на цена 30 лв.

Завръщането ни в столицата далеч не означава, че книжното пиршество ще е строго централизирано! Всички отстъпки ще бъдат достъпни и на нашия сайт.

Следете събитието във Facebook, където ще публикуваме снимки и актуални новини.

Хуманитарната помощ, която променя животи в „Чекпойнт“ от Жан-Кристоф Рюфен [откъс]

Хуманитарните мисии често остават в историята като част от статистиката за една война. Фокусът рядко пада върху човешките истории на хората, решили доброволно да рискуват живота си в името на спасението на беззащитните жертви. Новата книга в каталога на издателство “Парадокс” – “Чекпойнт” от Жан-Кристоф Рюфен – насочва светлината на прожекторите именно върху тях. Прочетете откъс от книгата тук:

Тя не помръдна, като се надяваше, че мъжът не я беше видял. Защото това беше мъж, прецени тя по широките му рамене, докато наближа­ваше с бавна стъпка. Кой ли можеше да бъде? Дали да не разбуди другите и да вдигне тревога? В този миг чу името си и разпозна гласа на Марк, който я викаше шепнешком.
– Ти ли си? – рече тя. – Ти също ли не спиш?
Той застана отдолу, точно пред нея.
– Не, отидох да се разходя по пътя.
– Времето се проясни, красиво е.
– От пътя се виждат върховете в далечината. Искаш ли да се разходиш?
– Идвам.
Огледа се за стълбището и го намери в противополож­ния край на паркинга. Марк беше облечен леко. Беше пъх­нал ръце в джобовете на дънките си, за да ги топли.
– Искаш ли да се качиш и да си вземеш някакъв пуловер?
– Не, когато човек върви, става.
Те прекосиха гората по една алея, върху която снегът не се бе задържал. Много скоро излязоха на пътя. Трябва­ше да продължат още малко под надвисналите клони и да излязат съвсем на открито. Крачеха бавно един до друг.
– Изобщо ли не си спал? – попита тя.
– Не.
– Днешната касапница ли…
– Да.
Беше изненадана, че той признава така искрено чув­ството си.
– Сигурно си виждал и други, всъщност.
– Именно.
Бяха излезли от очертанията на горите и пред тях пей­зажът се очертаваше вълнообразно, докъдето стигаше погледът им. Той се спускаше по лек склон до някаква невидима долина, после внезапно опираше до далечната бариера на заснежените планини.
– Точно заради това напуснах армията.
– Защото не си понасял кланетата?
– Защото не можех да понеса човек да присъства на това и да не прави нищо.
Тя бе учудена. Дори за миг не си бе помислила, че може да се направи нещо, за да се предотврати ужасът. Освен това можеше ли да се опитат след това да спасят жертвите. Принадлежността ѝ към хуманитарната помощ обуславяше начина ѝ на мислене повече, отколкото сама­та тя предполагаше. Марк ѝ откриваше една друга въз­можност, върху която тя си бе забранявала да мисли до този момент.
– И какво би искал да направиш?
Той се оживи.
– Нали ги видя? Нали видя момчетата от ООН с кар­течници и бронетранспортьори как събират труповете, как си играят на медицински сестри или на гробари? И аз правих това известно време. А после ми писна.
– Аргелос беше достатъчно ясен: нямат начини да притиснат виновните. Би трябвало да арестуват всички. Навсякъде в тази война има престъпници.
Марк я погледна и въпреки мрака, тя усети в погледа му презрение и гняв. Ядоса се на себе си, че си е позволила да му противоречи; нямаше желание да спорят. Искаше само да разбере, най-вече да разбере.
– Обясни ми тогава.
На бледата светлина от заснежените полета лицето на Марк бе изгубило твърдото си изражение. Върху чертите му бе положена някаква тъмна палитра. Само устата му се очертаваше ясно. На Мод ѝ се прииска да прилепи уст­ни към нея, да усети дъха му, пулсиращата ѝ влажност, живота му. Тя, която се криеше от желанието на другите, изпитваше някакво неочаквано главозамайване, бе завла­дяна от нейното собствено желание, в което се бе вслуш­вала толкова рядко. Трябваше страхът, умората, ужасът да издълбаят у нея много дълбок тунел, за да избликне този горещ извор, за чието съществуване тя не подозираше.
– Има престъпници и от двете страни – рече глухо Марк, – както има и жертви от двете страни, това е разби­раемо. Но ако спрем дотам, нищо няма да направим.
Мод се ядосваше, че не проявява достатъчен интерес към думите му, че се е съсредоточила върху вълнението, което той бе породил у нея. А той сякаш не я забелязваше. Продължаваше да разчепква вътрешния си гняв, вперил поглед напред. Но докато произнасяха тези думи, устните му приемаха за нея възхитителни форми.
– Идва момент – продължи той, – когато трябва да се определи кое е причината и кое е следствието. Сред всич­ки онези, които се бият, има такива, които са си присвоили властта да мачкат другите. Бившата югославска армия, це­лият държавен апарат са били завзети от една такава клика в Белград и другите се защитават.
Мод бе дошла малко на себе си и искаше да му пока­же, че слуша внимателно.
– Искаш да кажеш, че отговорни за това са сърбите ли?
– Не сърбите в качеството им на сърби. Сред тях има нещастни типове, които са принудени да се бият, хора почтени, чувствителни, също и жертви. А сърбите като наследници на бивша Югославия, сръбските националисти, които се възползваха от разпадането на страната, за да започнат да реализират проекта си за хегемония.
Всичко това бе прекалено абстрактно за нея. Винаги бе мразила политиката, начина, по който опростява неща­та, лъжите ѝ. Но ѝ харесваше идеята, че в един момент нещата ще поемат в някаква посока, ще добият смисъл. Независимо дали беше прав или грешеше, Марк бе избрал своята позиция, той отхвърляше безсилието и примире­нието. Това бе единственото нещо, което бе запомнила от думите му. Тя си спомни отново за изкланите жени и деца и безплодния протест, който я бе потиснал при гледката на тези трупове, чиято смърт оставаше ненаказана. Всич­ки останали несправедливости бяха за предпочитане пред точно тази несправедливост.
Бяха спрели и тя бе застанала пред него. Лицата им бяха близо едно до друго. Тя усещаше дъха му. Тя разтво­ри устни и той ги прие.

Чекпойнт

Войната в Югославия през една различна гледна точка – в романа „Чекпойнт“ от Жан-Кристоф Рюфен

Книгата “Чекпойнт” от Жан-Кристоф Рюфен, съосновател на „Лекари без граници“, ни пренася в зимата на 1995 г. Малък конвой с хуманитарна помощ се движи от Франция към Какан в разкъсваната от война Босна и Херцеговина – в охраняваните от Сини каски рудници край града са намерили убежище няколкостотин бегълци от войната, застрашени да станат жертви на етническо прочистване.

Мисията, ръководена от слабохарактерния Лионел,  включва още четирима души, до един твърде различни от обичайния образ на хуманитарния работник. Това са противоречивият и тайнствен Вотие, двамата бивши военни Марк и Алекс, самите те доскоро част от мироопазващите сили на ООН в Какан, и младата Мод, която – въпреки заобикалящия я мачизъм – се превръща в притегателен център на групата. Един по един нейните спътници започват да ѝ разкриват скритите рани на съществуването си – и истинската природа на своя товар.

Благодарение на богатия си опит в „Лекари без граници“ и „Акция срещу глада“, Рюфен изгражда ярки и достоверни образи, разкриващи дълбокия психологизъм на участниците в хуманитарни мисии, а (въпреки безспорната историчност на повествованието) конкретният конфликт остава на втори план:

“В това вече далечно минало има нещо от нашето настояще и, опасявам се, много от нашето бъдеще. Тази война е само пример за хаоса, без някаква африканска или азиатска екзотика да ни дистанцират от емоцията. Това е Европа, която се разкъсва, Европа, където всички са решили да се въоръжават, за да се защитават от заплахата, която се страхуват да понесат.

Жан-Кристоф Рюфен

Хуманитарните мисии често остават в историята като част от статистиката за една война. Фокусът рядко пада върху човешките истории на хората, решили доброволно да рискуват живота си в името на спасението на беззащитните жертви. Новата книга в каталога на издателство “Парадокс” – “Чекпойнт” от Жан-Кристоф Рюфен – насочва светлината на прожекторите именно върху тях.

Жан-Кристоф Рюфен (1952 г.) е френски лекар, хуманитарен активист, дипломат, писател и университетски преподавател. Медицинската му кариера започва като стажант в неврологичното отделение на Салпетриерата, което по-късно оглавява, и продължава в болници Париж, Нантер и Сент-Антоан. Рюфен е сред пионерите на “Лекари без граници”, където ръководи многобройни мисии в Източна Африка и Латинска Америка, а по-късно става и заместник-председател на организацията. Богатата му биография на хуманитарен служител продължава като медицински директор, а след това и директор на “Акция срещу глада”, ръководител на френския Червен кръст, както и на организацията “Спешна помощ” в Косово.

В хода на богатата си дипломатическа кариера, той е културен аташе в Бразилия, френски посланик в Сенегал и Гамбия, както и ръководител на хуманитарна мисия в Босна и Херцеговина, където освобождава единайсет френски заложници от “Спешна помощ”, задържани от босненски сърби.

Литературното му творчество е вдъхновено от над двайсетгодишната му работа за различни хуманитарни неправителствени организации в Никарагуа, Афганистан, Руанда и на Балканите. Богатият му опит и елегантният му стил му донасят редица награди, сред които Гонкур за първи роман, Гонкур, Интералие, Медитеране, орден на Почетния легион и много други. Член е на Френската академия от 1997 г.

Романът „Чекпойнт“, отличен с наградата Гран Темоен, въвежда читателите в поредното вълнуващо приключение на хуманитарен конвой, този път отправил се на помощ на бежанци от войната в Босна и Херцеговина в условията на разпадащата се Югославия, пазени от отряди Сини каски на ООН.

Чекпойнт

Алея на книгата – Варна 2019 с издателство “Парадокс”

По традиция издателство “Парадокс” ще прекара част от лятото край морето и ще бъде близо до читателите по време на юбилейното десето издание на Алея на книгата – Варна. Ще ви очакваме на Шатра 12, където ще намерите своите любими заглавия, както и много нови, които имат потенциала да са Вашите следващи книжни фаворити!

Да посетиш най-голямото пътуващо книжно изложение в страната и да си тръгнеш само с една книга е почти (или съвсем) невъзможно; а и не вярваме в съществуването на жанр като “лятно четиво”. Тъкмо напротив, твърдо смятаме, че лятото е период, в който човек има възможността поне за малко да се пречисти от безсмислиците на ежедневието и да се посвети на смислиците му – например облагородяването на безсмъртната си душа.

В този ред на мисли сме подготвили над 50 заглавия, включени в промоцията ни “3 книги за 20 лв.”; друг набор от книги ще може да бъде закупен с отстъпка от 20%, съвсем трети – с приблизително 40%. А общият им знаменател, както винаги, е жанрът на “Парадокс” – литературата ©мисъл.

Помислили сме и за всички, които биха искали да се включат в книжната морска фиеста, но нямат тази възможност – сайтът ни ще бъде тяхната Алея на книгата!

 (Поради технически причини кампанията „3 книги за 20 лв.“ не се отразява в количката, но след завършване на поръчката ние потвърждаваме получаването ѝ и реалната сума на поръчаните от Вас книги.)

При покупка над 30 лв. доставката ще е за наша сметка.

Можете да вземете три книги за 20 лв., като в тази промоция влизат над 50 от най-добрите ни заглавия. По-актуалните ни книги пък ще можете да вземете с 20% отстъпка. Ето и кои са те:

Приготвили сме ви и три чудесни колекции на любими европейски автори:

Колекция „Мариуш Шчигел“ на цена от 25 лв.

Колекция „Михал Вивег“ на цена от 25 лв.

Колекция „Жан Д’Ормесон“ на цена 30 лв.

Всички останали книги в онлайн магазина са предоставени за свободна комбинация „3 книги за 20 лв.“ (Поради технически причини кампанията „3 книги за 20 лв.“ не се отразява в количката, но след завършване на поръчката ние потвърждаваме получаването ѝ и реалната сума на поръчаните от Вас книги.).

При покупка над 30 лв. доставката ще е за наша сметка.

За миналото, оставило следа и днес във „В името на Отца (и Сина)“ от Имануел Мифсуд

Новият роман на издателство „Парадокс“ – „В името на Отца (и Сина)“ от малтийския писател Имануел Мифсуд – ни провокира да се замислим за собственото си минало, оформило ни такива, каквито сме днес. Склонни ли сме да преосмислим връзките с важните хора около нас? И можем ли да видим частица от тях в нас самите? Тези и още много въпроси задава един от водещите съвременни поети и прозаици в Малта в своята малка по обем и огромна по значимост книга.

Когато се връща от погребението на баща си, разказвачът започва да чете неговия войнишки дневник от дните на Втората световна война. Бележките са много оскъдни, почти безлични, но тъкмо това подтиква героя да изследва отново и в дълбочина личните си отношения със своя баща.

В очите на сина бащата е бил просто инвалид, жертва на мотоциклетна катастрофа, който винаги се е опитвал да докаже на околните, че е достатъчно корав, за да се справи с всяко предизвикателство, и е правел всичко възможно да вкара сина си в калъп, оформен според собствените му представи. Разказвачът се връща в миналото на баща си, за да търси пукнатини в тази фасада, да открие признаците на слабост и проявите на чувства. Постепенно той осъзнава възможността да погледне назад и към собственото си минало и най-вече към възпитанието, което го е превърнало в мъж. Забравени епизоди са извадени отново на бял свят в търсене на светлината, която биха могли да хвърлят върху възникващите един след друг въпроси.

Героят не само вече е пораснал, което му позволява да разгледа отминалите събития в нова светлина, но се е променил и в други аспекти, оказващи влияние върху светогледа му – той самият е станал както баща, така и учен. Прочел е неща, които баща му, обикновен работник, никога не би разбрал, но които биха помогнали, самият той да бъде „прочетен“.

Литературата не съществува просто за да се харесва, тя трябва да ни накара да се чувстваме неудобно, да ни накара да мислим.
Имануел Мифсуд

Писането на Мифсуд се гмурва в човешката психика и изследва най-тъмните ѝ кътчета, а за настоящата книга авторът е избрал да задълбае в собствения си мрак.
Алекс Вела Грегъри
„Сънди таймс“ (Малта)

Имануел Мифсуд е роден в работническо семейство в Малта през 1967 г. и е най-малкото от осем деца. Първите му литературни изяви са още на шестнайсетгодишна възраст, когато започва да пише поезия и става един от съоснователите на литературната група Версати (Versati). По-късно основава няколко драматични трупи и режисира както авторски, така и различни известни постановки. Публикувал е няколко тома с разкази и стихотворения, както и разкази за деца и приспивни песни на малтийски език.

Мифсуд е сред водещите съвременни поети и прозаици, а негови творби са издавани в Европа и САЩ. Сборникът му с разкази Странните истории на Сара Сю Самут (2002 г.) печели Националната награда на Малта за литература и е номинирана за италианската награда „Стрега“ за преводна литература. Той е участвал също така в многобройни престижни литературни фестивали в цяла Европа. Защитава докторат в Университета в Малта, където преподава малтийска литература и теория на литературата.

В името на Отца (и Сина)

„Рулетка“ – играта, в която може да изгубиш всичко

Романът “Рулетка” на Лада Жиго повежда читателя на мрачно пътешествие в следвоенна Хърватия и го изправя пред една грозна истина. Обикновените хора са се превърнали  в топчета в игра на рулетка, в която само най-могъщите крупиета залагат на печелившите числа.

Основният персонаж в този екзистенциален роман е войник, който е изгубил всички илюзии от миналото. Той започва да играе хазарт, след като открива истината за съвместното участие на могъщи сръбски и хърватски лидери в ужасно престъпление. 

Многобройните второстепенни персонажи също разказват за трагедиите в собствения си живот, определящи единственото място в обществото, което могат да заемат – дъното.

Същевременно, американизирането на културата и езика отнема допълнително от суверенитета на тази „малка страна” – Хърватия. Работата, шансовете и надеждите на хората потъват в заобикалящия ги либерален капитализъм. Разочарованият и обезсърчен главен персонаж се впуска в игра на рулетка, в която може да спечели или загуби всичко.

Книгата разчупва стереотипа, оформял представите на европейските читатели в продължение на повече от двадесет години. Художественото се преплита със суровата действителност и тази комбинация е стряскаща. Милиони куни се харчат всяка година за хазарт, а в Хърватия живеят над 50 000 зависими от хазарта хора. Страната има население от едва 4,5 милиона жители, а по неофициална статистика броят на казината надвишава този в мегаполиса Лондон. Продажбата на хърватските банки, бизнеси и фирми на чуждестранни инвеститори и компании е само един от аспектите на бруталния капитализъм, който експлоатира населението на всички нива и е последван от увеличаваща се безработица с тежки последствия и крайна бедност за голяма част от населението.

Книгата “Рулетка” е динамична, мрачна и изпълнена с приключения. Усещането да се докоснеш до майсторски описания свят на героите обаче не е тягостно. Светлина в тунела, колкото и да е дълъг и тъмен той, има. Стига да имаш куража да се отлепиш от дъното.

Лада Жиго е родена в Загреб през 1970 г. Завършва висше образование в Университета в Загреб със специалност „Сравнителна литература и философия”. През годините пише литературни ревюта за различни вестници, културни и литературни списания. Ръководи литературен отдел към Асоциацията на писателите в Хърватия.

Първата ѝ книга „Хора и новинари“ е публикувана през 2007 г. и получава номинация за две престижни литературни награди – „Ксавер Шандор Гялски“ и „Киклоп“. Основна тема в дебютната ѝ творба е проблемът със  сензациите в пресата и тяхното влияние както върху ежедневието, така и върху самата истина, която често остава неразкрита.

Вторият ѝ роман „Кучки“ е своеобразна критика срещу популярната по онова време тенденция за „женско писане”.

През 2010 г. Лада Жиго издава „Рулетка“. Книгата изследва развитието на хазарта, превърнал се в единствената надежда на хората в общество, което в периода на прехода е изгубило всякакви други възможности.

Рулетка

Пааво Мацин и Освалдс Зебрис в разговор за съвременната европейска проза в студиото на „Свободна зона“ с Георги Коритаров

Двама автори на издателство “Парадокс” – носителите на Европейската награда за литература Пааво Мацин (Естония, 2016) и Освалдс Зебрис (Латвия, 2017) – гостуваха в предаването на ТВ Европа „Свободна зона“ с Георги Коритаров, за да представят книгите си и да дискутират състоянието на съвременната проза на Стария континент.

Гостите коментираха ползите от присъждането на престижното литературно отличие главно в аспекта на по-лесното разпространение на романите им в редица европейски държави. Те споделиха за интересния начин, по който темата за Европа и Европейския съюз присъства в литературата на Прибалтика. Макар и Естония, и Латвия да са част от ЕС, в книгите и на двамата автори прозира интелигибилният страх от ново “поглъщане” от Русия.

Пааво Мацин определи книгата си “Дискотека “Гогол” като предупреждение за една реално надвиснала заплаха над обществото в Естония. Творбата е базирана на съществуващите страхове на част от младото поколение в страната.

Зебрис пък напомни, че не бива да приемаме свободата за даденост. Книгите имат съществената функция да изваждат важните теми на дневен ред, дори когато те не са политически удобни. В неговия роман “В сянката на Петльов връх” действието се развива в началото на ХХ век. Революцията в Руската империя от 1905 г. и Първата световна война са не само исторически фон, а ключови теми за повествованието.

“Моралният избор, който трябва да направи човек, способността или неспособността да направиш нужната крачка тогава, когато се наложи да бъдеш мъжествен – това е основният мотив в текста ми. Това е актуално за всички времена и за всяка една историческа ситуация. Затова има смисъл да се обърнем назад и да се опитаме да разберем.”

Мацин сподели, че с книгата си “Дискотека “Гогол” е целял и да представи богатството на руската култура. Той каза:

“В много страни, в които книгата беше преведена, читателите мислеха, че авторът е руснак. За мен това беше важна задача, защото в Естония вече е израснало едно поколение, което не знае руски. То е обърнато изцяло на запад, а според мен руската култура е велика и трябва да се познава.”

Гледайте цялото гостуване на Пааво Мацин и Освалдс Зебрис във видеата:

Варужан Восганян представи романа си „Децата на войната“ в София

„Докато на този свят съществуват самотни хора, ще съществуват и книгите“, сподели румънският писател и политик Варужан Восганян по време на столичната премиера на последния си преведен у нас роман „Децата на войната“. Изтъкнатият автор гостува в България, за да се включи в проекта „Мислещата литература: преплитане на факт и фикция в съвременната европейска проза“, организиран от издателство „Парадокс“ и съфинансиран от програма „Творческа Европа“. Събитието се проведе в „Литературен клуб „Перото“ с водещ журналистът Цветан Цветанов и превод от Ванина Божикова, която е преводач и на книгата. Официален гост беше посланикът на Армения Н. Пр. Армен Саргасян.

Восганян се изяви като изключително сладкодумен и сърдечен гост. Той с удоволствие представи размислите си за литературата, историята, комунизма, собствената си политическа кариера и куп други разнообразни теми, засегнати в творчеството му, пред запленената родна публика. Авторът призна, че в „Децата на войната“ са описани негови лични преживявания, например престоят му в килиите на „Секуритате“, но се е стремял да не застава на ничия страна:

„Изкуството никога не бива да поставя заключения. В момента, в който се намесиш, то се превръща в памфлет, политическа реч, но не и изкуство. Единственият, който може да го съди, е неговият приемник. Ти, като писател, само свидетелстваш.

Восганян отдели особено внимание и на арменските си корени. Именно на съдбата на този изстрадал народ с дълга и богата история е посветен друг негов роман – „Прошепната книга“.

Ние сме най-лутащият се, най-скитащият, но същевременно най-обединеният народ на този свят.“

Публиката слушаше с голям интерес разказите на писателя от времето на комунизма. Восганян разкри, че промените в Румъния са настъпили точно тогава, когато хората всъщност са били свикнали напълно със системата и са приели, че тя никога няма да се промени. Писателят допълни:

Холокостът и арменският геноцид са обща травма съответно за евреите и за арменците. Когото и да попиташ на този свят за тези две събития, ще ти говори по един и същи начин за тях. Но, скъпи мои, комунизмът не е обща травма за българския и румънския народ, тъй като той има своите възползващи се и своите губещи. Има своите палачи и жертви. Нещо повече, след 1989 г. понякога жертвите са били осъждани несправедливо, а палачите са се прокрадвали между жертвите.“

Според Восганян неговото поколение е най-късметлийското в световната история, защото никое друго преди това не е прекосявало границата между два века, между две хилядолетия и два съвсем различни обществено-политически строя, нито пък е получавало „дара на шестото чувство“.

Целият ни живот преминаваше между стени, било то физически или въображаеми, но ние се научихме да гледаме през тях и да виждаме един прекрасен, светъл свят. Колкото по-дебела и висока беше стената, толкова по-красив ставаше светът, който провиждахме отвъд нея. Всеки си имаше своето парченце стена, зад което криеше своето парченце идеал. Но, когато срутихме с ярост всички тези стени, не намерихме този прекрасен, светъл свят, колкото и да го търсихме сред руините. Моето поколение е поколението на изгубените илюзии.

Восганян не пропусна да предупреди колко е важно днешните родители да учат децата си каква е истинската цена на свободата, за да не бъдат те толкова уязвими срещу различните фанатизиращи, контролиращи и уеднаквяващи форми на заплаха в съвремието. Восганян настоя, че книгите винаги са били и ще бъдат най-доброто оръжие в тази борба.

Проследете цялата вълнуваща среща с Варужан Восганян тук:

Снимки: Литературен клуб „Перото“

Румънският писател Варужан Восганян среща читатели в Пловдив и София

Популярният румънски писател и понастоящем депутат Варужан Восганян пристига в България, за да се срещне с читатели и да представи най-новия роман с логото на издателство “Парадокс” – “Децата на войната”. Книгата разказва истински, покъртителни истории от целия период на следвоенна Румъния и печели възторжените отзиви на критиката и читателската публика. Срещите ще се състоят на:

13 юни от 18:30 ч. в залата на Арменския дом “Сурп Кеворк” в Пловдив

и

14 юни от 18:30 ч. В Литературен клуб “Перото”, НДК, София

В литературните срещи специално участие ще вземе преводачката Ванина Божикова, а водещ на събитието в столицата ще е Цветан Цветанов. Събитието се провежда в рамките на фестивала “Пловдив чете” и е част от проекта на издателство “Парадокс” – “Мислещата литература: преплитане на факт и фикция в съвременната европейска проза”, съфинансирана от програма “Творческа Европа”.

В “Децата на войната” ярките персонажи и мащабното действие правят така, че по един или друг начин читателят открива себе си в героите и обстоятелствата, при които те са принудени да действат или да се отдадат на комично-горчиви размисли. С мощните изразни средства на литературата романът допълва двусмислената, изпълнена с противоречия и при всички положения недоразказана до края история на румънския комунизъм и посткомунизъм.

Тази действителна история за децата на войната изправя героите на романа срещу основния човешки избор между забравата, отмъщението и прошката, като оставя всекиго от тях да направи своя избор и подтиква четящия тези страници на свой ред да намери смелост да го направи.

Варужан Восганян (1958) е един от най-изтъкнатите представители на съвременната румънска литература и вече добре познат на българските читатели с романа си „Прошепната книга“ и сборника с новели „Играта на сто листа и други разкази“. Прекарва детството и юношеството си във Фокшан. Завършва гимназия „Александру Йоан Куза“ във Фокшан, след това Търговския факултет на Академията за икономически изследвания и Математическия факултет на Букурещкия университет. Председател е на Арменското дружество в Румъния и първи заместник-председател на Съюза на румънските писатели. Понастоящем е депутат, а в периода декември 2006 – декември 2008 е министър на икономиката и финансите. Автор е на няколко стихосбирки и два сборника с новели.

Ванина Божикова е устен преводач и преводач на художествена литература от румънски език. Автор е на научни публикации в български и румънски издания в областта на съвременната румънска литература и превода на художествени произведния. През последните години е превела произведения на повече от 20 класически и съвременни румънски писатели, белетристи, поети и драматурзи, сред които Варужан Восганян, Нора Юга, Мирча Картареску, Дан Лунгу, Лучан Дан Теодорович, Октавиан Совиани, Линда Мария Барос и др.

Децата на войната

Антиутопия и пародия на утопичното в “Дискотека “Гогол” от Пааво Мацин

Романът “Дискотека “Гогол” от Пааво Мацин е носител на Европейската награда за литература за 2016 г. и е сред редките творби на съвременен естонски автор, достигнали до българска публика. Мацин представи книгата си на специално събитие, организирано от издателство “Парадокс” с подкрепата на програма “Творческа Европа”, в сряда вечер. В разговор с друг носител на Европейската награда за литература – Калин Терзийски (2011 г.) – писателят разказа с присъщата си екстравагантност какво стои зад сюжета на “Дискотека “Гогол” – описван като “антиутопия и пародия на утопичното”.

Един джебчия с особени житейски възгледи, една очарователна джебчийка, няколко успели (или не толкова) музиканти, един антиквар-езотерик, една съдържателка на локал и няколко музейни служителки, както и, разбира се, самият Гогол, са сред основните поканени или въвлечени в приключението на “Дискотека “Гогол”. Мястото на действието е естонският град Вилянди, където след опустошителна война с НАТО, имперска Русия е сложила край на естонската независимост, естонците са се превърнали в мижаво малцинство в собствената си родина, залята от преселници от Изтока, а шареното ново население е изключително криминално по своя характер. Паралелна реалност ли е това или близкото бъдеще?

Пааво Мацин майсторски обединява историята, фантазията, алхимията, езотериката, миналите страхове и настоящите опасения на естонския народ. Читателите, които се осмеляват да експериментират с провокативни четива, ще се насладят на “Дискотека “Гогол” и вероятно биха потърсили и други творби на естонски писатели.

Пааво Мацин е роден през 1970 г. в Талин, а понастоящем живее в покрайнините на Вилянди – богат на история град, който вдъхновява неговото творчество и където се развива действието на “Дискотека “Гогол”.

След като завършва естонския Теологически институт, Пааво Мацин започва работа като учител, а усетът му към литературата го превръща в уважаван литературен критик.

Прави първите си стъпки като писател в литературния кръг 14NÜ, а до 2004 г. е член и на естонския Съюз на писателите. Ранните си книги издава сам и в малък тираж. Те представляват своеобразен експеримент на форма и съдържание и въвеждат в естонския литературен живот нови или позабравени теми като алхимията, гаданието, мистиката и, разбира се, пародията с тях.

Една от тези теми, алхимията, представлява отдавнашен интерес за автора и заема важно място в творчеството му, още от първата му новела, “Доктор Шварц – дванадесет ключа към алхимията” (2011 г.), която е номинирана за естонската Държавна награда за култура през 2012 г. Втората му новела, “Синият пазач” (2013 г.), която пренася действието в Рига в условията на фантасмагорична гражданска война между жестоките обитатели на гетото Москова, превзели града, и храбрите отбранители, обединени в съпротивително движение, също е сред номинираните за наградата за културен принос за 2012 г.

Дискотека „Гогол“

Пааво Мацин и Калин Терзийски за пресечната точка между реализма и фантастичното

За пресечната точка на реализма и фантастичното в литературата разговаряха естонският писател Пааво Мацин, автор на романа „Дискотека „Гогол“, и българският автор Калин Терзийски по време на срещата си в Литературен клуб „Перото“ с модератор Гриша Атанасов. Събитието беше част от „Дни на Европейската награда за литература“, организирани от издателство „Парадокс“ с подкрепата на програма „Творческа Европа“ в рамките на Пролетния базар на книгата.

Доротея Монова, основателка на издателство „Парадокс“, представи двамата носители на европейската награда и заяви, че инициативата цели да обори критиците на приза в България и да помогне на хората да разберат по-добре неговата функция.

Авторите обсъдиха взаимно подхода си към литературата, като Калин Терзийски се изказа особено ласкаво за стила на събеседника си и призна, че го е вдъхновил. Мацин обясни влечението си към фантастичното с убеждението си, че не съществува строг реализъм или обективен свят, а само субективни сънища, страхове и притеснения. Терзийски го подкрепи и изтъкна, че светът не е това, което виждаме, а онова, което преживяваме, смесица от видения и фантазии.

Разговорът обхвана още парадоксите на историческите романи, нуждата от повече истории за бъдещето за сметка на трагичните сюжети от миналото, влиянието на руската култура и дилемата може ли да тя бъде отделена от „заплахата от империята“, както и въпроса как малките литератури могат да подобрят общуването помежду си, вместо да се интересуват само от големите.

Накрая публиката се включи с въпроси, изкушена от обещаните от Мацин шишенца с водка за престрашилите се. Естонският писател разкри, че вече работи върху продължение на „Дисотека „Гогол“, в което обаче Естония ще се намира не под руска, а под финландска окупация. Той изпрати гостите, като сподели своята творческа философия:

Ако пишеш така, както го изисква аудиторията, много ще сбъркаш. Трябва да пишеш така, както се смееш или плачеш, а не, все едно не изпитваш никакви чувства.

Терзийски пък заключи:

Когато видиш някого да прави нещо изключително добре, си казваш, че нямаш право да се офлянкваш. Ако човек няма блестящи примери, заприличва на сивкав грунд. Ако обаче ги вижда пред себе си, си припомня, че и той е блестящ.

Не пропускайте да посетите и втората среща от „Дни на Европейската награда за литература“ с участието на латвийския писател Освалдс Зебрис, българската авторка Ина Вълчанова и модератор преводачът и журналист Георги Ангелов. Тя ще се проведе тази вече от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“, а тема на разговора ще бъде човечността.

Дискотека „Гогол“

Сергий Жадан с нова бунтарска книга в България -
 „Химн на демократичната младеж“

Звучи ли ви познато заглавието на новата книга на Сергий Жадан„Химн на демократичната младеж“? То съвпада с името на популярен съветски марш от времето на Студената война, към който още Венечка Ерофеев ни препраща с гениалните си коктейли в „Москва – Петушки“. Черният романтик на съвременната украинска литература и култура се завръща с нов, още по-провокативен роман, който (за добро или зло) ще резонира особено добре с българската публика. Той е (неофициално) продължение на „Депеш Мод“, излязла наскоро с логото на “Парадокс”.

В „Химн на демократичната младеж“ Сергий Жадан представя шест истории за развитието на „средния бизнес“ в Източна Украйна по време на първоначалното натрупване на капитала от 90-те години на миналия век, като всеки има свое разбиране за този термин и то рядко съответства на икономическите дефиниции. Например според Пелевин (друг велик автор от каталога на „Парадокс“) това посткомунистическо натрупване „се оказва същевременно и окончателно“.
 
Героите донякъде напомнят за познатите ни от предходния роман на Жадан „Депеш Мод“ вечно пияни и напушени студентчета, които вече са пораснали и работят. И то не какво да е. Те са бизнесмени, на които хич не им се иска да се преработват, но и не им стиска да крадат мащабно. Те се възползват от остатъците от стария режим и ги трансформират в своя полза в новото демократично време.
 
Идеологемата за средната класа като гръбнак на съвременното капиталистическо общество се разбива в посткомунистическата икономическа действителност. В това пространство на рекет, корупция, кражби, далаверки и данъчни измами действат (или по-скоро въобще не действат) странни закони. Те са неразбираеми за другите народи от Европа, понякога са неразбираеми и за славянските народи, а се случва и самите украинци да не ги разбират.
 
На българската публика е добре позната картинката на раждането и развитието на средния бизнес, но Жадан я пресъздава с изключително чувство за хумор, а усещането, което оставя книгата не е тягостно и можем спокойно да приемем твърдението на известния украински писател Юрий Андрухович, че „Сергий Жадан отново е написал най-добрата си книга“. Но ако перифразираме Ерофеев – това вече не е книга, а химн. Химн на демократичната младеж. Точно така, защото в изпилия този литературен коктейл назряват вулгарност и тъмни сили. А за да се предотврати поне донякъде назряването на тези тъмни сили, има два начина. Първо, да не се чете въобще „Химн на демократичната младеж“, а второ, да се чете вместо него „Депеш Мод“.
 

Сергий Жадан е роден през 1974 г. в Старобилск, Луганска област, а днес живее и работи в Харков. Поет, прозаик, есеист и, не на последно място, рок музикант. Тази взривоопасна смес от таланти вдига във въздуха младите хора не само в днешна Украйна, а и навсякъде по света, откъдето минат „Жадан и кучетата“ – така на галено феновете наричат собствената му ска-пънк група „Собаки в космосi“ („Кучета в космоса“). Като фронтмен Жадан е секси, а като публична личност, след ареста му през 2014 г. на харковския Евромайдан, е съвременен бунтовник (само че с кауза!) в стил Джеймс Дийн – поне според сп. „Ню Йоркър“. Пак според същото издание музиката на Жадан е пост-пролетарски пънк, поезията му е лирична, а романите му напомнят на Уилям Бъроуз и бийт поколението с леки спорадични повеи на магически реализъм в латиноамерикански стил. Ако тези определения могат да се оспорват, то безспорни са две неща – критиката обявява романите му за „манифест на цяло едно поколение“, а той самият е сред шепата украински автори широко превеждани по света. Благодарение на усилията на пресата, на феновете и на литературните ултраси, той се превръща в „много вървежен“, в медийна звезда, по думите на критика Иван Дзюба, а мястото му в антологията на украинската поезия е гарантирано. Преди него е само собственият му духовен учител и неформален ментор Юрий Андрухович.
 
Жадан напълно съзнава ролята си на неофициален бард от Източна Украйна и моралната отговорност, която носи за думите си. Не са много хора от неговата част на „географията“, чиито думи достигат отвъд нейните граници (сп. „Ню Йоркър“).

Жадан превежда поезия от немски (Паул Целан), английски (Чарлс Буковски), белоруски, руски. Неговите собствени поетически и прозаични текстове са преведени на немски, английски, полски, сръбски, хърватски, литовски, беларуски, руски и арменски и т.н., и са отличени с много национални и международни награди. Романът му “Ворошиловград” печели наградата за литература „Ян Михалски” в Швейцария. През 2017 г. е удостоен с държавната награда „Василий Стус“ за особен принос към украинската култура и активна гражданска позиция.

Химн на демократичната младеж

Парадокс представя: „Дни на Европейската награда за литература“

Европейската награда за литература вече има трима български носители, но все още не е достатъчно позната. Какво стои зад нея и какви (литературни) ценности и постижения се награждават всяка година? Как и кой предлага и избира лауреатите?

Издателство „Парадокс“ ви провокира да научите повече. С подкрепата на програма “Творческа Европа” ще съберем на едно място четирима носители на Европейската награда за литература – Пааво Мацин (Естония, 2016), Калин Терзийски (България, 2011), Освалдс Зебрис (Латвия, 2017) и Ина Вълчанова (България, 2017) и в две поредни вечери по време на Пролетния базар на книгата ще говорим за преплитането на литература и награди, история и идентичност, минало, настояще и бъдеще. 

29 май от 18:30 ч. в  Литературен клуб “Перото”

Калин Терзийски в диалог с Пааво Мацин за пресечната точка на историите. Има ли кой да ви обича в дискотека Гогол? Отговора ще потърсим заедно с модератора на дискусията Гриша Атанасов.

30 май от 18:30 ч. в Литературен клуб “Перото” 

Ина Вълчанова среща Освалдс Зебрис в диалог за човечността и идентичността. В сянката на Петльов връх ли е остров Крах? Модератор на дискусията е журналистът Георги Ангелов.

Издателство “Парадокс” е създадено в незапомнени времена, през обгърнатата в мистика 1991 година, когато пияно от демокрация свободното слово плахо надзърташе от убежището си, а свободата на словото напрягаше крехки мишци, за да отхвърли безсмислиците на ХХ век и да запази единствено смислиците му.

Събитието се осъществява и с подкрепата на Бюрото на “Творческа Европа” в България.

За гостуващите автори:

Освалдс Зебрис

Освалдс Зебрис е представител на все още екзотичната за българската публика съвременна латвийска литература. Авторът е роден през 1975 г., завършва икономика и работи като експерт в областта на връзките с обществеността и комуникациите в няколко международни компании. Чувствителността му към социалните проблеми обаче променя посоката на професионалното му развитие и той започва да се занимава с журналистика, като в този период е автор и редактор в редица вестници и списания в Латвия.

Безспорният езиков талант и завладяващият стил, които открояват Зебрис в съвременната латвийска журналистика, го отвеждат още по-далеч и разгръщат пълния си потенциал, когато той започва да пише художествена литература. Още първият му литературен опит – сборник с кратки разкази – му носи неочаквана популярност сред латвийската публика, както и годишната литературна награда на Латвия за 2010 г. за дебютна книга. Успехът на Освалдс Зебрис като утвърждаващ се съвременен писател продължава и със следващата му книга – историческият роман „В сянката на Петльов връх”, който получава не само номинацията на литературната награда на Латвия за 2015 г., но е отличен и с Наградата на Европейския съюз за литература.

Пааво Мацин

Пааво Мацин е роден през 1970 г. в Талин, а понастоящем живее в покрайнините на Вилянди – богат на история град, който вдъхновява неговото творчество и където се развива действието на настоящия роман.

След като завършва естонския Теологически институт, Пааво Мацин започва работа като учител, а усетът му към литературата го превръща в уважаван литературен критик.Прави първите си стъпки като писател в литературния кръг 14NÜ, а до 2004 г. е член и на естонския Съюз на писателите. Ранните си книги издава сам и в малък тираж. Те представляват своеобразен експеримент на форма и съдържание и въвеждат в естонския литературен живот нови или позабравени теми като алхимията, гаданието, мистиката и, разбира се, пародията с тях.

Една от тези теми, алхимията, представлява отдавнашен интерес за автора и заема важно място в творчеството му, още от първата му новела, „Доктор Шварц“. „Дванадесет ключа към алхимията“ (2011 г.) е номинирана за естонската Държавна награда за култура през 2012 г. Втората му новела, „Синият пазач“ (2013 г.), която пренася действието в Рига в условията на фантасмагорична гражданска война между жестоките обитатели на гетото Москова, превзели града, и храбрите отбранители, обединени в съпротивително движение, също е сред номинираните за наградата за културен принос за 2012 г.

Европейската награда за литература вече има трима български носители, но все още не е достатъчно позната. Какво стои зад нея и какви (литературни) ценности и постижения се награждават всяка година? Как и кой предлага и избира лауреатите?

Прочетете повече и за книгите на Освалдс Зебрис и Пааво Мацин – „В сянката на Петльов връх“ и „Дискотека „Гогол“.

Спектакъл по „Войната не е с лице на жена“ от Светлана Алексиевич с премиера в София

Премиерата на спектакъла „Косвени щети” по книгата на носителката на Нобелова награда за литература Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена” (изд. „Парадокс“, 2017 г.) ще се състои на 23 април от 18:30 ч., на сцена Backstage, Театър „Азарян“.

Режисьор и мениджър на проекта e Максима Боева, позната на публиката със спектакъла „Нирвана”. Сценографията е дело на Киряна Аврониева, а музиката – на Михаил Шишков-баща. Участват Анна-Валерия Гостанян, Анелия Мангърова, Владинелла Кацарска, Дайяна Димитрова, Катерина Стоянова и Никол Султанова.

В постановката „Косвени щети“ жените разказват за абсурдността на света по времето на Втората световна война. Поставяйки фокус върху крайния национализъм и сексуалното насилие, спектакълът проследява катастрофалния резултат от загубата на личността.

Във време на война, жените говорят за борбата да създадеш свой нов бит във всекидневие, което е противно на женската им природа и на изградения им светоглед. Възможно ли е обаче в свят на убийства да съхранят и „женското” в себе си? Посветили живота си на  мисията да бъдат майки и съпруги, да се грижат за близките си, жените трябва и да убиват, за да оцеляват. Споделеният им кошмар показва колко по-сложни са категориите за „добрите” и „лошите”, с които сме свикнали да живеем и до днес.

Книгата „Войната не е с лице на жена“ е
написана през 1983 г., а след 2010 г. е
цялостно редактирана и допълнена от самата Алексиевич. Изданието на
„Парадокс“ е в сборен том с „Последните свидетели“ – второто произведение от така нареченото „Велико петокнижие“ на авторката, „Гласовете на утопията“, като преводът на Боян Станков е направен изцяло по последните преработени версии на творбите.

Максима Боева завършва през 2017 г. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Режисура за драматичен театър” при проф. Пламен Марков. В момента следва „Мениджмънт в сценичните изкуства”, отново там. Щатен режисьор е в ДКТ „Васил Друмев”, Шумен. Дебютният ѝ спектакъл „Нирвана” получава множество отличия на няколко фестивала, между които три номинации за ИКАР 2019 – включително в категория „Дебют” за режисура. Проектът „Косвени щети“ е първи и независим за Боева.

Проектът е финансиран от Национален фонд „Култура“ по програма „Дебюти“ и се осъществява с подкрепата на „Клас 5Х5“, Български фонд за жените, Младежки театър „Николай Бинев“ и издателство „Парадокс“.

Билети за спектакъла може да закупите от касите на Билетен център – НДК и онлайн на www.tickets.ndk.bg .

Войната не е с лице на жена/Последните свидетели

Рокендрол. Юрий Андрухович между желязото и среброто

Навярно сте чували историята за Молла Насреддин (познат у нас като Настрадин Ходжа) и неговия ключ? Не сте? Няма значение – така или иначе ще я предам тук накратко. Веднъж съседът на ходжата го видял да търси усилено нещо, застанал на колене. Попитал го какво е загубил, а Настрадин отвърнал, че си търси ключа. „Къде го загуби?“ – попитал съседът. – У дома – казал мъдрецът. „Защо тогава го търсиш тук?“ – Защото тук е по-светло.

Е, не успях да намеря ключ към Юрий Андрухович, пишейки този материал, но със сигурност стана по-светло.

Преди да се срещна с Андрухович, имах изградено мнение за писателите и честно казано, то не беше много ласкаво. Смятах, че повечето от тях са умели разказвачи, но спорни (меко казано) личности. Това мнение се оказа напълно погрешно, поне по отношение на този писател.

Юрий Андрухович с преводачката Райна Камберова

Не се бях подготвил кой знае колко за „литературното турне“ на Юрий Андрухович в България, бях чел неговите два романа, излезли на български език – „Московиада и „Дванайсетте обръча, и наистина не знаех какво да мисля за него. Не знаех и че той за толкова кратко време ще стане толкова популярен, благодарение на участието си във фестивала „София: Поетики“, десетките интервюта, които даде за почти всички български медии, и срещите с читатели. Предварителният образ, който си бях изградил за него от снимки и биографични данни, беше за едновременно ерудиран и „фънки“ писател, който прилича доста на позакъснял последовател на бийт поколението. Грешка. Първите ми впечатления за Андрухович са, че той е стегнат, елегантен (но без да изглежда като денди) и, парадоксално – у него се усеща нещо пънкарско.

Въпреки че е преводач на част от бийт поезията на украински (сборникът „Денят на смъртта на г-жа Ден“), той е съвременен писател във всяко едно отношение. Пише още от 1985 година, но първият му роман се появява едва през 2005. Именно през 85-а Андрухович, заедно с други двама млади украински поети, създават концептуалната група за литература и музика „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). Оттогава произлиза и прозвището му Патриарх, след като тримата решават да си „разпределят длъжностите“ – другите двама са съответно Прокуратор и Ковчежник. На въпроса ми защо точно „Патриарх“, той лаконично отговаря:  „Защото съм най-възрастен!“, но самоироничната усмивка не слиза от устните му и започвам да се чудя дали има и една сериозна дума не само в този отговор, но и във всичко, което съм чул от него до този момент. Това е характерно за Андрухович – смяташ го за сериозен, докато не забележиш споменатата усмивка. Определението Патриарх не го дразни, но уточнява, че „става дума по-скоро за псевдоним“.

Разговорът се завърта около интернет и „пиратските книги“, които той, оказва се, смята за нещо напълно нормално:

„Те са проблем повече за издателите ми, отколкото за мен. Чрез интернет книгите достигат до повече читатели, което ме кара да се чувствам щастлив.“

Юрий Андрухович с преводачката Албена Стаменова на сцената на „София: Поетики“

Но да се върнем на поезията и една от причините, заради които Андрухович е в България. Единственото, което го доближава до бийт поетите, е ударната експресивност при четенето на собствените му стихове. Факт, който публиката на „София: Поетики“ оцени по достойнство, възнаграждавайки го с ръкопляскания и възгласи, които превръщат неговото рецитиране в истински рок-концерт. Доколко музиката се е сраснала с неговата поезия, може да се съди и по поведението му на Лятната сцена в Борисовата градина, където Андрухович закри първата част на фестивала. Той волно или неволно тактува с крак при изговарянето на всеки стих, придавайки му ритъм и обемност, която обикновено липсва на повечето декламатори.

Някои от стиховете му звучат като рок-балади:

„Небето над нас е в звезди. Август е, август.

Градът под нас е прекрасен като Галактиката.

Август е, август.

Въглените са това, край което седяхме…“, а други напомнят на текстовете на някои източноевропейски групи, които слушал:

 „Толкова дълго ме нямаше,

че изобщо нищо не се променило…[1]

След минута научавам, че повечето прочетени стихотворения, чиито заглавия, между другото са на английски (And everybody fucks you, Bombing  New York City, California dreaming), се изпълняват именно като песни от полската група Karbido с вокалист Юрий Андрухович и нещата си идват на мястото.

„Слава на героите!“ – Андрухович и Ангелов

„През последните години пиша литература, за да мога да си позволя да се занимавам с музика.“ – споделя той, и се засмива на току-що казаното.

По-късно вечерта в един бар, когато на слабата светлина от свещите забелязвам по лицето му, че вълнението от срещата с българска публика се е сменило с любопитство към всичко, което го заобикаля, задавам въпрос за протестите – вече знае за тях, а фактът, че пристига в София от Истанбул прави мнението му още по-интересно.

Тогава за първи път чувам израза „протестен туризъм“, който Андрухович ще използва в отговорите на неизбежните въпроси по темата, които българските журналисти му задават.

„Изцяло съм „за“ протестите, но те винаги трябва да са мирни – там, където властта се побеждава чрез насилие, не се случват хубави неща.“ И това ме връща към сюрреалистичния роман „Московиада” и един цитат, който ми е направил силно впечатление: „Този свят е твърде брутален, за да можем да го променим към по-добро с думи, но и твърде нежен, за да променим нещо в него с куршуми.“

„Това ли е?“ – питам. – Точно така! – отговаря ми той, а аз му разказвам за най-анекдотичните лозунги от площада, и за хората, които използват книгите си като лозунги по време на протеста.

„Това е страхотно, ще го използвам в рубриката си!“

Юрий Андрухович и Албена Стаменова

Оказва се, че Андрухович, заедно с други украински писатели, води седмична колонка по актуални теми за интернет сайта TCH (http://tsn.ua), в която сега смята да пише за протестите в София и Истанбул. Статията със заглавие „Как да получим свободата си?“ излиза, макар и с ден закъснение, докато той е все още в България, а за мен остава удовлетворението, че ние, българите, може да сме дали някои ценни идеи на украинците.

На втория ден от фестивала Андрухович чете стихове, специално написани за „София: Поетики“ – пред студенти и преподаватели от Софийския университет, а по-късно и пред останалите чуждестранни поети и публика в Чешкия център. У мен се затвърждава усещането за невиждан професионализъм, какъвто досега не съм наблюдавал у българските му събратя. Няма ангажимент, който той да откаже и в който да не се втурне с овладян ентусиазъм. „Железен е!“ – възхищава му се дама от публиката и това ме изпълва с гордост – от това, че познавам Андрухович, но и заради нещо, което си припомням от уроците по химия – най-стабилните елементи се намират в средата на периодичната таблица, някъде между среброто и желязото.

В това, че Андрухович е професионален писател, се уверявам и в следващите дни, в които той дава десетки интервюта и макар въпросите да си приличат, винаги добавя по нещо ново неказано досега, с което като че ли изненадва понякога и самия себе си. Сериозен и шеговит, саркастичен и нежен, Андрухович сякаш съвършено е съчетал в себе си ин и ян, желязото и среброто.

На представянето на новия си роман на български – „Дванайсетте обръча“, Андрухович посвещава по-голямата част от останалото си пребиваване в България. Описва го като „роман за смъртта на Орфей“. Всъщност това е историята на австрийския фотограф  Карл-Йозеф Цумбрунен, който е силно привлечен от Украйна, без да може да обясни защо. Героят попада в зловещо-карнавална Булгаковиада, която минава под мотото „ГЕРОИТЕ НА БИЗНЕСА – ЗА ГЕРОИТЕ НА КУЛТУРАТА”, забърква се в любовен триъгълник и намира смъртта си от ръцете на двама недоразбрали го пияници. „Това не е много лицеприятно послание – елате в Украйна, но първо научете езика, защото иначе може и да ви убият.“ – смее се той, но този път сякаш говори сериозно.

Сравненията с Булгаков озадачават Андрухович: „От този писател съм чел единствено „Майстора и Маргарита“, не познавам другите произведения на Булгаков.“ Самият той намира за по-силно влиянието на Гогол, за когото предпочита да говори като за „украински писател, който пише на руски“.

„Самият факт, че в повечето от романите ми под някаква форма се появява Дяволът, който сключва договор с някой герой (и той скоро бива нарушен), и това, че препрочитам книгите му поне веднъж годишно говори за сериозно пристрастяване, нали?“

Андрухович видимо обича героите си, но отговаря уклончиво на въпросите кой от тях смята за свое alter ego. „Писателят дава много от себе си на своите герои – на добрите доброто, на лошите лошото, а на някои по малко и от двете.“

Питам го дали „героите на бизнеса“ са важни за „героите на културата“ и докато се опитва да ми отговори, изведнъж му хрумва нещо: „Виж как се получи в нашия случай, при гостуването ми в България – героите на бизнеса помогнаха на героите на културата и единственото, което можем да кажем е: „Слава на героите!“

На раздяла се навеждам към него през масата и надвиквайки околния шум, му задавам въпрос от несъстоялото се блиц интервю, което бях обещал да направя с него за филма на мои приятели: „Кое си избираш – секс, наркотици или рокендрол?”

Той ме поглежда, усмихва се широко и категорично отговаря:

„Рокендрол!“


[1] Преводът на стиховете от украински е на Албена Стаменова.

Автор: Райчо Ангелов

Снимки: Владислав Христов, 2013 г.

Текстът е публикуван в сп. „ЛИК“, 03.10.2013 г.