Парадокс представя: „Дни на Европейската награда за литература“

Европейската награда за литература вече има трима български носители, но все още не е достатъчно позната. Какво стои зад нея и какви (литературни) ценности и постижения се награждават всяка година? Как и кой предлага и избира лауреатите?

Издателство „Парадокс“ ви провокира да научите повече. С подкрепата на програма “Творческа Европа” ще съберем на едно място четирима носители на Европейската награда за литература – Пааво Мацин (Естония, 2016), Калин Терзийски (България, 2011), Освалдс Зебрис (Латвия, 2017) и Ина Вълчанова (България, 2017) и в две поредни вечери по време на Пролетния базар на книгата ще говорим за преплитането на литература и награди, история и идентичност, минало, настояще и бъдеще. 

29 май от 18:30 ч. в  Литературен клуб “Перото”

Калин Терзийски в диалог с Пааво Мацин за пресечната точка на историите. Има ли кой да ви обича в дискотека Гогол? Отговора ще потърсим заедно с модератора на дискусията Гриша Атанасов.

30 май от 18:30 ч. в Литературен клуб “Перото” 

Ина Вълчанова среща Освалдс Зебрис в диалог за човечността и идентичността. В сянката на Петльов връх ли е остров Крах? Модератор на дискусията е журналистът Георги Ангелов.

Издателство “Парадокс” е създадено в незапомнени времена, през обгърнатата в мистика 1991 година, когато пияно от демокрация свободното слово плахо надзърташе от убежището си, а свободата на словото напрягаше крехки мишци, за да отхвърли безсмислиците на ХХ век и да запази единствено смислиците му.

Събитието се осъществява и с подкрепата на Бюрото на “Творческа Европа” в България.

За гостуващите автори:

Освалдс Зебрис

Освалдс Зебрис е представител на все още екзотичната за българската публика съвременна латвийска литература. Авторът е роден през 1975 г., завършва икономика и работи като експерт в областта на връзките с обществеността и комуникациите в няколко международни компании. Чувствителността му към социалните проблеми обаче променя посоката на професионалното му развитие и той започва да се занимава с журналистика, като в този период е автор и редактор в редица вестници и списания в Латвия.

Безспорният езиков талант и завладяващият стил, които открояват Зебрис в съвременната латвийска журналистика, го отвеждат още по-далеч и разгръщат пълния си потенциал, когато той започва да пише художествена литература. Още първият му литературен опит – сборник с кратки разкази – му носи неочаквана популярност сред латвийската публика, както и годишната литературна награда на Латвия за 2010 г. за дебютна книга. Успехът на Освалдс Зебрис като утвърждаващ се съвременен писател продължава и със следващата му книга – историческият роман „В сянката на Петльов връх”, който получава не само номинацията на литературната награда на Латвия за 2015 г., но е отличен и с Наградата на Европейския съюз за литература.

Пааво Мацин

Пааво Мацин е роден през 1970 г. в Талин, а понастоящем живее в покрайнините на Вилянди – богат на история град, който вдъхновява неговото творчество и където се развива действието на настоящия роман.

След като завършва естонския Теологически институт, Пааво Мацин започва работа като учител, а усетът му към литературата го превръща в уважаван литературен критик.Прави първите си стъпки като писател в литературния кръг 14NÜ, а до 2004 г. е член и на естонския Съюз на писателите. Ранните си книги издава сам и в малък тираж. Те представляват своеобразен експеримент на форма и съдържание и въвеждат в естонския литературен живот нови или позабравени теми като алхимията, гаданието, мистиката и, разбира се, пародията с тях.

Една от тези теми, алхимията, представлява отдавнашен интерес за автора и заема важно място в творчеството му, още от първата му новела, „Доктор Шварц“. „Дванадесет ключа към алхимията“ (2011 г.) е номинирана за естонската Държавна награда за култура през 2012 г. Втората му новела, „Синият пазач“ (2013 г.), която пренася действието в Рига в условията на фантасмагорична гражданска война между жестоките обитатели на гетото Москова, превзели града, и храбрите отбранители, обединени в съпротивително движение, също е сред номинираните за наградата за културен принос за 2012 г.

Европейската награда за литература вече има трима български носители, но все още не е достатъчно позната. Какво стои зад нея и какви (литературни) ценности и постижения се награждават всяка година? Как и кой предлага и избира лауреатите?

Прочетете повече и за книгите на Освалдс Зебрис и Пааво Мацин – „В сянката на Петльов връх“ и „Дискотека „Гогол“.

Спектакъл по „Войната не е с лице на жена“ от Светлана Алексиевич с премиера в София

Премиерата на спектакъла „Косвени щети” по книгата на носителката на Нобелова награда за литература Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена” (изд. „Парадокс“, 2017 г.) ще се състои на 23 април от 18:30 ч., на сцена Backstage, Театър „Азарян“.

Режисьор и мениджър на проекта e Максима Боева, позната на публиката със спектакъла „Нирвана”. Сценографията е дело на Киряна Аврониева, а музиката – на Михаил Шишков-баща. Участват Анна-Валерия Гостанян, Анелия Мангърова, Владинелла Кацарска, Дайяна Димитрова, Катерина Стоянова и Никол Султанова.

В постановката „Косвени щети“ жените разказват за абсурдността на света по времето на Втората световна война. Поставяйки фокус върху крайния национализъм и сексуалното насилие, спектакълът проследява катастрофалния резултат от загубата на личността.

Във време на война, жените говорят за борбата да създадеш свой нов бит във всекидневие, което е противно на женската им природа и на изградения им светоглед. Възможно ли е обаче в свят на убийства да съхранят и „женското” в себе си? Посветили живота си на  мисията да бъдат майки и съпруги, да се грижат за близките си, жените трябва и да убиват, за да оцеляват. Споделеният им кошмар показва колко по-сложни са категориите за „добрите” и „лошите”, с които сме свикнали да живеем и до днес.

Книгата „Войната не е с лице на жена“ е
написана през 1983 г., а след 2010 г. е
цялостно редактирана и допълнена от самата Алексиевич. Изданието на
„Парадокс“ е в сборен том с „Последните свидетели“ – второто произведение от така нареченото „Велико петокнижие“ на авторката, „Гласовете на утопията“, като преводът на Боян Станков е направен изцяло по последните преработени версии на творбите.

Максима Боева завършва през 2017 г. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Режисура за драматичен театър” при проф. Пламен Марков. В момента следва „Мениджмънт в сценичните изкуства”, отново там. Щатен режисьор е в ДКТ „Васил Друмев”, Шумен. Дебютният ѝ спектакъл „Нирвана” получава множество отличия на няколко фестивала, между които три номинации за ИКАР 2019 – включително в категория „Дебют” за режисура. Проектът „Косвени щети“ е първи и независим за Боева.

Проектът е финансиран от Национален фонд „Култура“ по програма „Дебюти“ и се осъществява с подкрепата на „Клас 5Х5“, Български фонд за жените, Младежки театър „Николай Бинев“ и издателство „Парадокс“.

Билети за спектакъла може да закупите от касите на Билетен център – НДК и онлайн на www.tickets.ndk.bg .

Войната не е с лице на жена/Последните свидетели

Рокендрол. Юрий Андрухович между желязото и среброто

Навярно сте чували историята за Молла Насреддин (познат у нас като Настрадин Ходжа) и неговия ключ? Не сте? Няма значение – така или иначе ще я предам тук накратко. Веднъж съседът на ходжата го видял да търси усилено нещо, застанал на колене. Попитал го какво е загубил, а Настрадин отвърнал, че си търси ключа. „Къде го загуби?“ – попитал съседът. – У дома – казал мъдрецът. „Защо тогава го търсиш тук?“ – Защото тук е по-светло.

Е, не успях да намеря ключ към Юрий Андрухович, пишейки този материал, но със сигурност стана по-светло.

Преди да се срещна с Андрухович, имах изградено мнение за писателите и честно казано, то не беше много ласкаво. Смятах, че повечето от тях са умели разказвачи, но спорни (меко казано) личности. Това мнение се оказа напълно погрешно, поне по отношение на този писател.

Юрий Андрухович с преводачката Райна Камберова

Не се бях подготвил кой знае колко за „литературното турне“ на Юрий Андрухович в България, бях чел неговите два романа, излезли на български език – „Московиада и „Дванайсетте обръча, и наистина не знаех какво да мисля за него. Не знаех и че той за толкова кратко време ще стане толкова популярен, благодарение на участието си във фестивала „София: Поетики“, десетките интервюта, които даде за почти всички български медии, и срещите с читатели. Предварителният образ, който си бях изградил за него от снимки и биографични данни, беше за едновременно ерудиран и „фънки“ писател, който прилича доста на позакъснял последовател на бийт поколението. Грешка. Първите ми впечатления за Андрухович са, че той е стегнат, елегантен (но без да изглежда като денди) и, парадоксално – у него се усеща нещо пънкарско.

Въпреки че е преводач на част от бийт поезията на украински (сборникът „Денят на смъртта на г-жа Ден“), той е съвременен писател във всяко едно отношение. Пише още от 1985 година, но първият му роман се появява едва през 2005. Именно през 85-а Андрухович, заедно с други двама млади украински поети, създават концептуалната група за литература и музика „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). Оттогава произлиза и прозвището му Патриарх, след като тримата решават да си „разпределят длъжностите“ – другите двама са съответно Прокуратор и Ковчежник. На въпроса ми защо точно „Патриарх“, той лаконично отговаря:  „Защото съм най-възрастен!“, но самоироничната усмивка не слиза от устните му и започвам да се чудя дали има и една сериозна дума не само в този отговор, но и във всичко, което съм чул от него до този момент. Това е характерно за Андрухович – смяташ го за сериозен, докато не забележиш споменатата усмивка. Определението Патриарх не го дразни, но уточнява, че „става дума по-скоро за псевдоним“.

Разговорът се завърта около интернет и „пиратските книги“, които той, оказва се, смята за нещо напълно нормално:

„Те са проблем повече за издателите ми, отколкото за мен. Чрез интернет книгите достигат до повече читатели, което ме кара да се чувствам щастлив.“

Юрий Андрухович с преводачката Албена Стаменова на сцената на „София: Поетики“

Но да се върнем на поезията и една от причините, заради които Андрухович е в България. Единственото, което го доближава до бийт поетите, е ударната експресивност при четенето на собствените му стихове. Факт, който публиката на „София: Поетики“ оцени по достойнство, възнаграждавайки го с ръкопляскания и възгласи, които превръщат неговото рецитиране в истински рок-концерт. Доколко музиката се е сраснала с неговата поезия, може да се съди и по поведението му на Лятната сцена в Борисовата градина, където Андрухович закри първата част на фестивала. Той волно или неволно тактува с крак при изговарянето на всеки стих, придавайки му ритъм и обемност, която обикновено липсва на повечето декламатори.

Някои от стиховете му звучат като рок-балади:

„Небето над нас е в звезди. Август е, август.

Градът под нас е прекрасен като Галактиката.

Август е, август.

Въглените са това, край което седяхме…“, а други напомнят на текстовете на някои източноевропейски групи, които слушал:

 „Толкова дълго ме нямаше,

че изобщо нищо не се променило…[1]

След минута научавам, че повечето прочетени стихотворения, чиито заглавия, между другото са на английски (And everybody fucks you, Bombing  New York City, California dreaming), се изпълняват именно като песни от полската група Karbido с вокалист Юрий Андрухович и нещата си идват на мястото.

„Слава на героите!“ – Андрухович и Ангелов

„През последните години пиша литература, за да мога да си позволя да се занимавам с музика.“ – споделя той, и се засмива на току-що казаното.

По-късно вечерта в един бар, когато на слабата светлина от свещите забелязвам по лицето му, че вълнението от срещата с българска публика се е сменило с любопитство към всичко, което го заобикаля, задавам въпрос за протестите – вече знае за тях, а фактът, че пристига в София от Истанбул прави мнението му още по-интересно.

Тогава за първи път чувам израза „протестен туризъм“, който Андрухович ще използва в отговорите на неизбежните въпроси по темата, които българските журналисти му задават.

„Изцяло съм „за“ протестите, но те винаги трябва да са мирни – там, където властта се побеждава чрез насилие, не се случват хубави неща.“ И това ме връща към сюрреалистичния роман „Московиада” и един цитат, който ми е направил силно впечатление: „Този свят е твърде брутален, за да можем да го променим към по-добро с думи, но и твърде нежен, за да променим нещо в него с куршуми.“

„Това ли е?“ – питам. – Точно така! – отговаря ми той, а аз му разказвам за най-анекдотичните лозунги от площада, и за хората, които използват книгите си като лозунги по време на протеста.

„Това е страхотно, ще го използвам в рубриката си!“

Юрий Андрухович и Албена Стаменова

Оказва се, че Андрухович, заедно с други украински писатели, води седмична колонка по актуални теми за интернет сайта TCH (http://tsn.ua), в която сега смята да пише за протестите в София и Истанбул. Статията със заглавие „Как да получим свободата си?“ излиза, макар и с ден закъснение, докато той е все още в България, а за мен остава удовлетворението, че ние, българите, може да сме дали някои ценни идеи на украинците.

На втория ден от фестивала Андрухович чете стихове, специално написани за „София: Поетики“ – пред студенти и преподаватели от Софийския университет, а по-късно и пред останалите чуждестранни поети и публика в Чешкия център. У мен се затвърждава усещането за невиждан професионализъм, какъвто досега не съм наблюдавал у българските му събратя. Няма ангажимент, който той да откаже и в който да не се втурне с овладян ентусиазъм. „Железен е!“ – възхищава му се дама от публиката и това ме изпълва с гордост – от това, че познавам Андрухович, но и заради нещо, което си припомням от уроците по химия – най-стабилните елементи се намират в средата на периодичната таблица, някъде между среброто и желязото.

В това, че Андрухович е професионален писател, се уверявам и в следващите дни, в които той дава десетки интервюта и макар въпросите да си приличат, винаги добавя по нещо ново неказано досега, с което като че ли изненадва понякога и самия себе си. Сериозен и шеговит, саркастичен и нежен, Андрухович сякаш съвършено е съчетал в себе си ин и ян, желязото и среброто.

На представянето на новия си роман на български – „Дванайсетте обръча“, Андрухович посвещава по-голямата част от останалото си пребиваване в България. Описва го като „роман за смъртта на Орфей“. Всъщност това е историята на австрийския фотограф  Карл-Йозеф Цумбрунен, който е силно привлечен от Украйна, без да може да обясни защо. Героят попада в зловещо-карнавална Булгаковиада, която минава под мотото „ГЕРОИТЕ НА БИЗНЕСА – ЗА ГЕРОИТЕ НА КУЛТУРАТА”, забърква се в любовен триъгълник и намира смъртта си от ръцете на двама недоразбрали го пияници. „Това не е много лицеприятно послание – елате в Украйна, но първо научете езика, защото иначе може и да ви убият.“ – смее се той, но този път сякаш говори сериозно.

Сравненията с Булгаков озадачават Андрухович: „От този писател съм чел единствено „Майстора и Маргарита“, не познавам другите произведения на Булгаков.“ Самият той намира за по-силно влиянието на Гогол, за когото предпочита да говори като за „украински писател, който пише на руски“.

„Самият факт, че в повечето от романите ми под някаква форма се появява Дяволът, който сключва договор с някой герой (и той скоро бива нарушен), и това, че препрочитам книгите му поне веднъж годишно говори за сериозно пристрастяване, нали?“

Андрухович видимо обича героите си, но отговаря уклончиво на въпросите кой от тях смята за свое alter ego. „Писателят дава много от себе си на своите герои – на добрите доброто, на лошите лошото, а на някои по малко и от двете.“

Питам го дали „героите на бизнеса“ са важни за „героите на културата“ и докато се опитва да ми отговори, изведнъж му хрумва нещо: „Виж как се получи в нашия случай, при гостуването ми в България – героите на бизнеса помогнаха на героите на културата и единственото, което можем да кажем е: „Слава на героите!“

На раздяла се навеждам към него през масата и надвиквайки околния шум, му задавам въпрос от несъстоялото се блиц интервю, което бях обещал да направя с него за филма на мои приятели: „Кое си избираш – секс, наркотици или рокендрол?”

Той ме поглежда, усмихва се широко и категорично отговаря:

„Рокендрол!“


[1] Преводът на стиховете от украински е на Албена Стаменова.

Автор: Райчо Ангелов

Снимки: Владислав Христов, 2013 г.

Текстът е публикуван в сп. „ЛИК“, 03.10.2013 г.

Марион Пошман е финалист за международния „Ман Букър“ 2019

Германската писателка Марион Пошман, която издателство „Парадокс“ с гордост представи на българските читатели, достигна краткия списък с номинирани за международната литературна награда „Ман Букър“ 2019 с книгата си The Pine Islands („Die Kieferninseln“, бълг.: „Боровите острови“). Произведението с превод на английски от Джен Кайеха ще се бори за престижното отличие заедно с още пет чуждоезични заглавия.

Победителят ще бъде обявен на 21 май в Лондон, а наградния фонд от 50 хиляди лири ще си поделят авторът на отличената книга и нейният преводач. Интересен факт за тазгодишното издание е, че краткия списък с финалистите е доминиран от жени и независими издателства. Пет от шестте писателки и 100% от преводачите са от женски пол.

Марион Пошман гостува в България в края на миналата година, за да представи пред българската публика своя „Черно-бял роман“, издаден от „Парадокс“. Тя беше специален гост на Софийския международен литературен фестивал, по време на който участва в дискусии, раздаде много автографи и се срещна с тукашните почитатели на книгите ѝ

Пошман живее и работи в Берлин като писател на свободна практика. Член е на Немската академия за език и поезия, на Майнцката академия на науките и литературата, на Свободната академия на изкуствата в Хамбург, както и на германския ПЕН-център. Пошман е автор на пет стихосбирки, четири романа, новела и сборник с есета, за които получава над 30 литературни стипендии и отличия.

„Черно-бял роман“ е ситуиран в средата на 90-те години на ХХ век – сив период за жителите на Европа. Сюжетът му се гради както върху реалността от миналото, така и върху фикционален разказ. Пошман е завършила славистика и за да подготви книгата си, е направила проучване „на терен“, пътувайки до Магнитогорск – един необикновен град. В миналото достъпът до него е бил ограничен, а за чужденци – напълно невъзможен. Прекарала е 3-4 седмици там – време, което е било достатъчно, за да придобие ярки впечатления, достойни да намерят място по страниците на книгата ѝ.

Акценти от интервю с Марион Пошман в студиото на „Свободна зона“ по ТВ Европа, както и видео, ще намерите тук.

Снимка на публикацията: Haz.de

Бунтарство и носталгия по 90-те в романа „Депеш Мод“ от Сергий Жадан

„Депеш Мод“ от Сергий Жадан – култов роман за поколението от 90-те години на ХХ век – излиза по книжарниците във вторник, 2 април. Най-новото попълнение в каталога на издателство „Парадокс“ пренася читателите на географските ширини на Украйна в една уникална епоха на пробуждане. Времена на осъзнаване, бунт и идеи за промяна,  намиращи отражение в музикалните течения, литературата и по-освободеното поведение – неслучайно се издигат в култ дори от поколенията, които само са чували за тях.

Книгата „Депеш Мод“ е образец на ъндърграунд литературата и е неделима част от музиката и посланията на 90-те. Романът разказва за студентския живот от този период в Харков, Украйна, за живота в общежитията, за приятелството, изградено на безусловната подкрепа, за взаимоотношенията, които се създават само и единствено по време на следването.

„Депеш Мод“ достига българския книжен пазар благодарение на прекрасния превод от украински на Райна Камберова. Той би се харесал на тези, които са изживели своите студентски години през 90-те, на тези, които само са чували носталгични истории от своите близки, както и на всички останали, любопитни да надникнат в една коренно различна от съвремието епоха, ако и от нея да ни делят само три десетилетия.

Сергий Жадан е наричан Черния романтик на съвременната украинска литература и култура. Роден е през 1974 г. в Старобилск, Луганска област, а днес живее и работи в Харков. Поет, прозаик, есеист и, не на последно място, рок музикант. Тази взривоопасна смес от таланти вдига във въздуха младите хора не само в днешна Украйна, а и навсякъде по света, откъдето минат „Жадан и кучетата“ – така на галено феновете наричат собствената му ска-пънк група „Собаки в космосi“ („Кучета в космоса“).

Като фронтмен Жадан е секси, а като публична личност, след ареста му през 2014 г. на харковския Евромайдан, е съвременен бунтовник (само че с кауза!) в стил Джеймс Дийн – поне според сп. „Ню Йоркър“. Пак според същото издание музиката на Жадан е пост-пролетарски пънк, поезията му е лирична, а романите му напомнят на Уилям Бъроуз и бийт поколението с леки спорадични повеи на магически реализъм в латиноамерикански стил. Критиката обявява романите му за „манифест на цяло едно поколение“, а той самият е сред шепата украински автори широко превеждани по света.

Жадан напълно съзнава ролята си на неофициален бард от Източна Украйна и моралната отговорност, която носи за думите си. Не са много хора от неговата част на „географията“, чиито думи достигат отвъд нейните граници (сп. „Ню Йоркър“).

Депеш Мод

Сергий Жадан

Сергий ЖаданЧерният романтик на съвременната украинска литература и култура – е роден през 1974 г. в Старобилск, Луганска област, а днес живее и работи в Харков. Поет, прозаик, есеист и, не на последно място, рок музикант. Тази взривоопасна смес от таланти вдига във въздуха младите хора не само в днешна Украйна, а и навсякъде по света, откъдето минат „Жадан и кучетата“ – така на галено феновете наричат собствената му ска-пънк група „Собаки в космосi“ („Кучета в космоса“).


С „Кучетата“ между 18-та дупка…

Като фронтмен Жадан е секси, а като публична личност, след ареста му през 2014 г. на харковския Евромайдан, е съвременен бунтовник (само че с кауза!) в стил Джеймс Дийн – поне според сп. „Ню Йоркър“. Пак според същото издание музиката на Жадан е пост-пролетарски пънк, поезията му е лирична, а романите му напомнят на Уилям Бъроуз и бийт поколението с леки спорадични повеи на магически реализъм в латиноамерикански стил.

….и сцената

Ако тези определения могат да се оспорват, то безпорни са две неща – критиката обявява романите му за „манифест на цяло едно поколение“, а той самият е сред шепата украински автори широко превеждани по света. Благодарение на усилията на пресата, на феновете и на литературните ултраси, той се превръща в „много вървежен“, в медийна звезда, по думите на критика Иван Дзюба, а мястото му в антологията на украинската поезия е гарантирано. Преди него, както знаем, е само собственият му духовен учител и неформален ментор Юрий Андрухович.

Жадан напълно съзнава ролята си на неофициален бард от Източна Украйна и моралната отговорност, която носи за думите си. Не са много хора от неговата част на „географията“,чиито думи достигат отвъд нейните граници (сп. „Ню Йоркър“).

Като предводител на харковския Еврожадан 2014
(снимка: http://romaninukraine.com/)

Жадан превежда поезия от немски (Паул Целан), английски (Чарлс Буковски), белоруски, руски. Неговите собствени поетически и прозаични текстове са преведени на немски, английски, полски, сръбски, хърватски, литовски, беларуски, руски и арменски и т.н., и са отличени с много национални и международни награди. Романът му “Ворошиловград” печели наградата за литература „Ян Михалски” в Швейцария. През 2017 г. е удостоен с държавната награда „Василий Стус“ за особен принос към украинската култура и активна гражданска позиция.

Яник Енел в София в Деня на франкофонията: За мен литературата е богиня и щастлива самота

„За мен литерaтурата е богиня и щастлива самота – рядко удоволствие в нашия век е времето ти да не бъде изядено от комуникация”. Това сподели френският писател Яник Енел пред българската публика, събрала се в зала „Славейков” на Френския културен институт по повод Международния ден на франкофонията – 20 март. Първият носител на награда „Гонкур в България” пристигна в столицата по покана на Френския културен институт и Посолството на Република Франция, за да председателства журито от ученици и студенти, което ще избере следващия носител на приза.

На срещата във Френския културен институт Енел представи „Дръж здраво венеца си” – романа, спечелил му „Гонкур” в България, съвместно с преводача на българското издание Тома Георгиев и културния журналист и модератор на разговора Андрей Захариев. Основателката на издателство „Парадокс” Доротея Монова откри събитието, като изрази радостта си от гостуването на френския писател и наблегна на искреното и емоционално отношение на журито към излъчването на победител. „Всичко се случва в оспорван дебат”, увери тя.

„Пред себе си имаме книга-въртележка и приключение, която препоръчвам да бъде прочетена от хора, желаещи да бъдат преведени през Монтен, Пруст, Джойс и, разбира се, Херман Мелвил”, изтъкна Андрей Захариев. Тримата с Енел и Тома Георгиев се впуснаха в ерудиран разговор за образността и символиката в „Дръж здраво венеца си”, за киното и личността на режисьора Майкъл Чимино, ключова за сюжета на романа, както и за духовното в литературата.

„Достигане на екстаз в момент на разкриване – с това е свързана литературата. Тя няма друг еквивалент, овен може би влюбването. Мисълта и любовта трябва да бъдат изказани – това е писането”, разкри Енел. Той определи собствената си творба като „комедия, която ни позволява да се изправим пред истината”.

С въпроси от страна на публиката се включиха и видни гости като автора на „Златният дъжд: Три мистерии от античността” Владимир Сунгарски и писателката Леа Коен. Срещата завърши с коктейл и раздаване на автографи.

Отличеният с първия „Гонкур в България“ роман „Дръж здраво венеца си“ от Яник Енел е вече тук

Най-новата книга на „Парадокс“ – „Дръж здраво венеца си“ от Яник Енел – ще бъде в книжарниците от утре, 20 март – Международния ден на Франкофонията. Тя ще бъде представена от самия автор в зала „Славейков“ на Френския институт в България (София, пл. „Славейков“ 3) от 18:30 ч. Литературната вечер ще бъде модерирана от журналиста Андрей Захариев, а преводачът на книгата Тома Георгиев ще бъде специален гост.

Романът на Яник Енел „Дръж здраво венеца си“ е първото произведение, отличено с „Гонкур в България“ – заради неговото „завладяващо начало“, за „герой, който се интегрира в свят, налагащ норми и ценности“ и, не на последно място, заради факта, че „се чете леко и с удоволствие до последната страница“.

„Гонкур в България“ e инициатива на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да популяризира съвременната френска литература, френските език и култура и писането на френски. Жури на наградата са ученици, изучаващи френски език и студенти по френска филология. Те прочитат четири заглавия, достигигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава титлата Choix Goncourt de la Bulgarie (изборът на Гонкур в България). През 2018 г. Яник Енел спечели сърцата на българските ученици и безусловно спечели титлата. През 2019  г. авторът пристига в София, за да представи книгата си на българските читатели и да ръководи избора за втория „Гонкур в България“.

Написан на ръба на бръснача, в постоянно напрежение, дълбокият и халюциниращ роман на Яник Енел е истински фойерверк от тъмен поетизъм и литературен плам.

„В този лъжовен свят истината е принудена да се крие вдън горите като подплашен бял елен“ – това е осъзнал в навечерието на петдесетата си годишнина Жан Дешел, чийто живот оттук нататък е посветен на търсенето на тази истина чрез книгите и филмите, които го обсебват, чрез имената на автори и герои, които се смесват и образуват нови взаимовръзки и смисли в „тайнствено порестата вътрешност” на главата му.

Вдъхновен от творчеството на Херман Мелвил, Дешел е изоставил кариерата си на романист, за да напише мащабен филмов сценарий за живота на автора на „Моби Дик“, който задължително трябва да бъде заснет от Майкъл Чимино, „последния голям американски режисьор“. Твърде чувствителен към социалните несправедливости, героят се затваря в свой собствен свят, изпълнен с водка, видения, поетически бяс и „Апокалипсис сега“. Проблясъкът в това ежедневие идва, когато Дешел ненадейно се сдобива с номера на  Чимино, който му определя среща.

В преследването на своя бял елен, Жан Дешел завихря неочаквано приключение, което започва от Париж, минава през Ню Йорк и Елис Айлънд, за да достигне до езерото Неми в Италия. Не по-малко необичайни са и спътниците му в различните етапи на тази авантюра, сред които се открояват далматинецът Сабат, един демоничен съсед, един леко шашав продуцент, самият Майкъл Чимино, насочващ револвер към Статуята на свободата, богинята Диана, двама мустакати биячи, красивата Лена, един заядлив оберкелнер – двойник на Еманюел Макрон и актрисата Изабел Юпер.

Яник Енел е роден през 1967 г. в семейство на военни. Прекарва детството си в Африка, а след завръщането на семейството във Франция постъпва във Военното училище в Сарт и след това завършва лицея „Шатобриан” в Рен. Трудният период от живота му във военното училище е основна тема на първия му роман Малките войничета, издаден през 1996 г. Година по-късно, заедно с Франсоа Мейронис, е сред основателите на литературното списание Лин дьо риск, като издава и два сборника съвместно с Филип Солерс. През годините сътрудничи още на списанието за литература и кино Трансфюж, както и на Шарли Ебдо.

Сред издадените от Яник Енел романи са „Кръг“ (2007), спечелил наградите Декември и Роже-Нимие, публикуваният през 2009 г. исторически роман „Ян Карски“, донесъл на автора наградите Фнак и Интерали, и „Бледите лисици“ (2013).

Сред основните теми в творчеството на Яник Енел, изпълнено с остра социална критика, са свободата, личността, търсенето на идентичност и вътрешният бунт в душата на твореца, борещ се срещу наложените от обществото норми и ценности.

Дръж здраво венеца си

Среща с Яник Енел – носител на наградата „Гонкур в България“

В чест на Международния ден на Франкофонията Френският институт в България и издателство „Парадокс“ ви канят на среща с Яник Енел, автор на романа „Дръж здраво венеца си“ и носител на първата награда „Гонкур в България“. Събитието ще се проведе на 20 март (сряда) от 18:30 ч. в зала „Славейков“ на Френския институт в България (София, пл. „Славейков“ 3). Литературната вечер ще бъде модерирана от Андрей Захариев, журналист в БНТ, а преводачът на книгата Тома Георгиев ще бъде специален гост.

Написан на ръба на бръснача, в постоянно напрежение, дълбокият и халюциниращ роман на Яник Енел „Дръж здраво венеца си“ е истински фойерверк от тъмен поетизъм и литературен плам.

„Гонкур в България“ e инициатива на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да популяризира съвременната френска литература, френските език и култура и писането на френски. Жури на наградата са ученици, изучаващи френски език и студенти по френска филология. Те прочитат четири заглавия, достигигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава титлата Choix Goncourt de la Bulgarie (изборът на Гонкур в България). През 2018 г. Яник Енел спечели сърцата на българските ученици и безусловно спечели титлата. През 2019  г. авторът пристига в София, за да представи книгата си на българските читатели и да ръководи избора за втория „Гонкур в България“.

Яник Енел е роден през 1967 г. в семейство на военни. Прекарва детството си в Африка, а след завръщането на семейството във Франция постъпва във Военното училище в Сарт и след това завършва лицея „Шатобриан” в Рен. Трудният период от живота му във военното училище е основна тема на първия му роман Малките войничета, издаден през 1996 г. Година по-късно, заедно с Франсоа Мейронис, е сред основателите на литературното списание Лин дьо риск, като издава и два сборника съвместно с Филип Солерс. През годините сътрудничи още на списанието за литература и кино Трансфюж, както и на Шарли Ебдо.

Международният ден на Франкофонията (Journée internationale de la Francophonie) се отбелязва всяка година на 20 март и е празник на френския език и култура. На този ден говорим още за ценности като мир, демокрация, солидарност, демокрация, права на човека, толерантност, езиково и културно разнообразие. Празникът се отбелязва от франкофоните по цял свят с различни инициативи, свързани с език и литература.

Дръж здраво венеца си

Издателство „Парадокс“ оставя следа в българския „Гонкур“

През 2019 г. Френският институт в България провежда второто издание на Избора за Гонкур в България. Но що е то „Гонкур“ (при положение, че явно има почва у нас)?

Какво представлява наградата „Гонкур“?

„Гонкур“ е най-престижната френска литeратурна награда. Учредена е през 1903 г. от Академията „Гонкур“, която пък е  основана през 1900 г. по волята и завещанието на братята Едмон и Жул дьо Гонкур, френски писатели-натуралисти от 19 в. Първоначално отличието е единствено за най-добър френскоезичен роман на годината, а по-късно са въведени четири допълнителни категории – за кратък разказ (от 1977 г.), биография (от 1980 г.), поезия (от 1985 г.) и дебютен роман (от 1991 г.)

Всяка година десетчленното жури – „Десетте“, които по регламент нямат право да бъдат членове и на Френската академия – подбира петнадесет романа в дългия списък за наградата, които минават още две селекции (съответно до осем и четири заглавия), преди да бъде избран окончателният победител.

Износът на „Гонкур“ – „Изборът за „Гонкур“

През 1998 г. призът се превръща в експортен продукт – по инициатива на Френския институт в Краков е учредена първата чуждестранна версия на наградата, под името „Списъкът за „Гонкур“ : полският избор“, а целта е „популяризирането на френския език, съвременната френска литература и френската писменост в страната“. Според регламента, няколко групи от ученици, изучаващи френски език, и студенти по френска филология четат и дискутират четирите романа от краткия списък за отличието, подбран от „Десетте“. Във втората фаза представителите на различните читателски екипи се срещат на общ дебат, в който се определя победителят.

Впоследствие форматът на „Полския избор“ бива възприет и адаптиран и в други държави – Сърбия (2012), Ливан (2012, под името „Изборът за „Гонкур“ на Ориента“), Италия и Румъния (2013), Швейцария и Тунис (2015), Белгия (2016), Словения и Испания (2017), България и Китай (2018) и Алжир (2019).

Традиционно, първото издание на финалния дебат и изборът се председателстват от носител на оригиналния „Гонкур“, а следващите – от съответния „национален“ победител от предходната година.

Българският „Гонкур“…

… е адаптиран от Френския институт под формата „Изборът за „Гонкур“ в България“. Първото издание се проведе през 2018 г. и събра жури от четири читателски екипа, три от които от ученици (от 9-та ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“ , 18-та гимназия „Уилям Гладстон“ и Френския лицей „Виктор Юго“ ), а четвъртият от студенти от Софийския университет. Председател на журито бе Жером Ферари – носител на наградата „Гонкур“ 2012 за своя роман „Проповeд за падането на Рим“.  С три срещу два гласа, с първия „Гонкур“ в България“ бе отличен романът на Яник Енел „Дръж здраво венеца си“ заради неговото „завладяващо начало“, за „герой, който се интегрира в свят, налагащ норми и ценности“ и, не на последно място, заради факта, че „се чете леко и с удоволствие до последната страница“.

Яник Енел ще оглави журито на „Гонкур“ в България 2019“, което ще заседава на Международния ден на Франкофонията, 20 март, а по-късно на същия ден авторът ще представи българското издание на „Дръж здраво венеца си“ (изд. „Парадокс“). Премиерата ще се състои от 18:30 ч. в зала „Славейков“ на Френския институт в България.
Литературната вечер ще бъде модерирана от журналиста Андрей Захариев, а преводачът на книгата Тома Георгиев ще бъде специален гост.

Събитието във Facebook ще намерите тук.

Дръж здраво венеца си

Марион Пошман получи номинация за международния „Ман Букър“ 2019

Германската писателка Марион Пошман е сред номинираните за тазгодишната международна литературна награда „Ман Букър“. Книгата ѝ The Pine Islands, преведена на английски от Джен Кайеха, е сред 13-те заглавия, които ще се борят за престижното литературно отличие. Те са избрани от 108 чуждоезични кандидатури.

Краткият списък от шест заглавия ще бъде обявен на 9 април, а победителят ще бъде излъчен на 21 май на тържествена вечеря в зала „Раундхауз“ в Лондон.

Издателство „Парадокс“ представи на българските читатели книгата „Черно-бял роман“ от Пошман в края на 2018 г., по време на Софийския международен литературен фестивал. Писателката се срещна с многобройна публика в София, раздаде автографи и сподели интересни факти за написването на произведението си.

Черно-белият роман на Марион Пошман до последната си страница остава верен на дуалността, заложена в заглавието му, и изважда на преден план контрастни двойки като Германия и Русия, човек и природа, одушевено и неодушевено, реално и фантастично, вътрешно и външно, свое и чуждо, и техните сиви зони.

Международният „Ман Букър“ се връчва ежегодно за преводна литература, издадена на английски във Великобритания. Работата на преводача на номинирания роман или сборник с разкази се оценява също толкова високо, колкото тази на автора, като премията за победителя, равняваща се на 50 000 лири, се разделя поравно между двамата. В допълнение към това всеки автор и преводач, попаднал в краткия списък, ще получи премия от 1 000 лири.

Тазгодишното жури се състои от петима души: писателката, преводачка и председателка на ПЕН Англия Морийн Фрийли, професорката по философия Анджи Хобс, романиста и сатирист Елнейтън Джон, есеиста и писател Панкадж Мишра и изтъкната историчка, авторка и телевизионна говорителка Бетани Хюс.

Снимка на публикацията: swrfernsehen.de

„Бохемия клуб“ и „Парадокс“ организират двойна премиера по случай 51 години от Пражката пролет

Най-новите книжни издания на „Парадокс“ и „Бохемия клуб“: „Чешки съновник“ от Лудвик Вацулик и „Хотел „Авион“ от Иржи Кратохвил ще бъдат представени на 18 февруари (понеделник) от 18:00 ч. в Чешкия център (София, бул. „Раковски“ 100). Поводът е 51-годишнината от революционните събития в Чехословакия, известни като Пражка пролет.

Премиерата ще бъде съпътствана от честване на добре познатата на всички бохемисти преподавателка и преводачка Анжелина Пенчева , на която има и посвещение в новоизлязлата книжка на „Хомо Бохемикус“, озаглавена „Крепости и замъци в Бохемия и Моравия“.

Романът „Чешки съновник“ от Лудвик Вацулик  (в превод на Васил Самоковлиев) е средищно произведение за чешката проза от втората половина на XX в. За първи път е публикуван в нелегално самиздатско издание през 1981 г., през 1983 г. излиза в знаменитото емигрантско издателство 68´ Publishers в Торонто, а първото официално издание в родината му се осъществява в бърненското издателство Atlantis през 1990 г. Написана под формата на дневник, книгата проследява една година от живота на своя герой, чийто прототип е самият автор, и пресъздава обществената ситуация в Чехословакия от края на 70-те години на миналия век, както и атмосферата в дисидентската литературна общност. Макар да съдържа множество реални факти, а героите му да са действителни личности, „Чешки съновник“ не е документална книга, а многопластов художествен разказ за опита на личността и обществото с тоталитарната власт. Съчетавайки автобиографизъм и художествена измислица, достоверност и въображение, фактология и фикция, Лудвик Вацулик създава един от най-оригиналните опити с жанра на романа в родната си литература от последните десетилетия на миналия век.

Романът на Иржи Кратохвил „Хотел Авион“ (в превод на Анжелина Пенчева) е вдъхновен е от една от забележителностите на град Бърно – построения през 1928 г. по проект на архитект Бохуслав Фухс хотел „Авион“. Хотелът, смятан за един от символите на бърненския функционализъм, се намира в центъра на града, на ул. „Ческа“, и е известен като една от най-тесните хотелски сгради в света. Парцелът, на който се издига, е с размери едва 8 на 34 метра, с което е съобразено архитектурното решение на неговия интериор. „Тъй като не знам как да създам мултифункционален роман, който да бъде едновременно литературно, пластично, музикално, театрално и танцово произведение, задоволих се с досега на литературата и архитектурата. Романът „Хотел Авион“ е романов макет на хотел „Авион“. Има неговите десет етажа, вертикалните пробиви от една глава в друга, семплата сложност на функционализма, тясното, но наситено разказно пространство, а от последната десета глава на романа има  изглед като от тераса. И сега е ред на архитектите да построят хотел по някой мой роман, например по „Нощно танго“.


Как прочетохте „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич (досега)

корица: Живко Петров

Верните читатели на Светлана Алексиевич очакваха с нетърпение появяването на липсващото, „последно парче“ от пъзела – книгата „Цинковите момчета“. С нея цикълът „Гласовете на утопията“ е завършен и така „Парадокс“ може да се похвали с истински значимия си принос за световната документалистика, представена на българския книжен пазар.

С интерес следим отзивите от прочелите „Цинковите момчета“ и решихме да направим сборен материал с някои от най-въздействащите текстове, на които попаднахме.

„Мисля, че няма да е преувеличено да откроя тази поредица като една от най-значимите в световната документалистика. Тя се явява ключова за разбирането на историята на съветския тоталитаризъм и чудовищните поражения, които той нанася на няколко поколения.

Измежду множеството престъпления на съветския комунизъм това чудовищно насилие над младите, неоформени души, е сред най-потресаващите. Те попадат в безумна война без правила, без кауза, без смисъл. Врагът е навсякъде около тях. За да оцелеят, трябва да станат машини за насилие. Довчерашните деца се превръщат в убийци. Нищо от онова, в което са били научени да вярват преди, не им помага в тази безсмислена касапница. Афганистан им отнема завинаги невинността.“

Милена Златарова, „Аз чета“

„Трудно ми беше да прочета книгата. Трябва да имаш наистина здрави нерви, за да я довършиш. За мен на практика беше невъзможно да я прочета бързо, за няколко дена. „Цинковите момчета“ е компилация от интервюта, лични истории на бивши войници и на членове от семействата им. Прочитах една история и трябваше да направя пауза, за да се успокоя и да намеря сили, за да прочета следващата. Всеки разказ е цяла човешка драма.“

Елена Ратои, Goodreads

„Цинковите момчета“ е за три неща: Смърт (умрелите), Смърт (оцелелите), Майки (и един обесил се баща). Може да се каже и четвърто нещо: Обида. За оцелелите или близките на загиналите – че това е било напразно, престъпно, измамно…
Не исках да си представям нито самата касапница в Афганистан, нито ужаса на майките или завърналите се обезобразени или полудели момчета (пак много силно/страшно начало на книгата). Има и момичета разбира се. И пак като в другите книги на Алексиевич за соца – Аз сам/а исках! Пак дълг, пак родина, пак чест… Каква родина в Афганистан, не знам, но и те не знаят.“

Кремена Михайлова, Goodreads

„Това е страховита книга. И съвсем простичка. В нея се говори за болка и смърт по държавна поръчка. Чужда и своя смърт. Престъпник и жертва в едно.

Книгата ми се видя даже кратка. И субективна в подбора на свидетели. Останах с усещането, че има доста пропуснати типажи и истории – на тези, които са потърсили спасение не в алкохола или самоизмамата; най-вече на тези, които са участвали в планирането и координацията на тази война и са извлекли всички облаги и дивиденти от нея, напявайки за патриотизъм; на онези, които просто са си мълчали. Те липсват.“

Емилия Божилова, Goodreads

„Руския Виетнам. Една война, в която няма спечелили – всички са жертва, дори успялите да се се измъкнат живи от нея. С всяка прочетена книга на Алексиевич се убеждавам, че си е заслужила Нобела. Даже Нобел за мир ми се вижда по-подходящ отколкото за литература.“

Виолета Стойкова, Goodreads

„Книгата е голяма хапка за нищо неподозиращия читател. Ако това ви е първа книга на Светлана Алексиевич, няма нещо, което може да ви подготви за тази среща. Захапва ви жестоко и се оказвате в клопка – няма измъкване и няма кой да дойде на помощ. Събирате целия житейски опит, с който разполагат обикновените хора, имащи късмета да живеят в мирни времена и да приемат това за даденост. Но това далеч не е достатъчно, за да се проумее книгата. Добрата новина е, че тя не е направена за проумяване.“

Милена, Goodreads

Как „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич помага да разбираме другите по-добре

Мнението на читателите за нас винаги е било не само важно, а и служещо за ориентир как срещаме интелектуалните нужди и интересите на четящите хора около нас. Ето защо редовно следим какво споделяте по различните канали и го публикуваме с поне две цели. Първо, за нас е удоволствие да четем добре написани рецензии и ревюта и често там откриваме нови гледни точки към дадено произведение. Второ, смятаме, че останалата част от нашата аудитория заслужава до нея да стигне вашето мнение. По тази причина се обръщаме и към наши приятели в чужбина, които имат различна отправна точка за възприемане на книгите.

Днес решихме да споделим с вас ревюто на Елена Ратои, мениджър на политическия отдел в ООН Жени в Молдова и приятелка на екипа ни, за книгата „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич. Нейният поглед върху темата в произведението на беларуската писателка ни трогна и затвърди убеждението ни, че книгите от т.нар. литературно петокнижие „Гласовете на утопията“ трябва да стигнат и до българските читатели.

корица: Живко Петров

Отрих Светлана Алексиевич с книгата ѝ „Войната не е с лице на жена“. Бях толкова впечатлена от произведението и чувствата, които породи у мен, че нямах търпение да прочета и другите ѝ книги. Втората на Алексиевич, която прочетох, беше „Цинковите момчета“.

Войници от Молдова също са били пращани от Съветския съюз в Афганската война. Някои от тях намериха смъртта си там, други се завърнаха. Ранени. Физически, емоционално или и по двата начина. Но независимо от това какво бяха извършвали там и как се прибраха, те бяха стигматизирани от обществото. Хората се страхуваха от тях, считаха ги за емоционално нестабилни и агресивни.

Мотивацията ми да прочета „Цинковите момчета“ дойде от желанието ми да разбера какво се е случвало по време на войната, да видя фактите през погледа на хората, които са били принудени да участват в нея, да се бият за кауза, която не разбират.

Трудно ми беше да прочета книгата. Трябва да имаш наистина здрави нерви, за да я довършиш. За мен на практика беше невъзможно да я прочета бързо, за няколко дена. „Цинковите момчета“ е компилация от интервюта, лични истории на бивши войници и на членове от семействата им. Прочитах една история и трябваше да направя пауза, за да се успокоя и да намеря сили, за да прочета следващата. Всеки разказ е цяла човешка драма.

Книгата описва живота на завърналите се от Афганистан войници, които се борят да забравят всички зверства, които са били принудени да видят. Тя е и за историите на семействата, които са загубили любим човек. Но дори завърналите се живи войници са като загубени за близките си, тъй като са коренно променени. Войната не ги е подминала. Белязани са от гледката на убитите им другари, от получените рани или от осакатяването си.

Историите в книгата разкриват истината, скрита зад обществените изявления на властимащите, които подкрепят войната, истината зад величествените и гръмки заглавия по вестниците. И след като ги прочетох, аз започнах да гледам с друго око на хората, които са участвали в тази война. Трябва да се опитаме да ги разберем, а не да им лепим етикети.

Цинковите момчета

Не бях готов да стрелям по човек, аз все още бях от цивилния живот. Из „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич

„… Афганис­тан ме освободи. Излекува ме от вярата в това, че всичко у нас е правилно и във вестниците пишат истината, по телевизора говорят истината.“

Това казва беларуската писателка Светлана Алексиевич за книгата си „Цинковите момчета“ – финалът на литературното петокнижие „Гласовете на утопията“. Цикълът е замислен преди повече от три десетилетия. С пет хиляди рубли, взети назаем, Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва по градове и паланки из Съветския съюз, за да записва разказите на жените фронтовачки, на децата на Великата отечествена война, на жертвите от Чернобил, на момчетата от Афганистан. Така се раждат „Войната не е с лице на жена“ (1983), „Последните свидетели“ (1985), „Цинковите момчета“ (1989), „Чернобилска молитва“ (1997), „Време секънд хенд“ (2013). „Цинковите момчета“ е достоен финал – пропит с болка, не спестяващ зверствата и нечовешката жестокост, страданието. Откъсът, който ви представяме тук, дава частична представа за силата на романа, за истината, която трябва да знаем и помним.

корица: Живко Петров

Куршумът попада в човек, ти чуваш – и не можеш да го забравиш, с нищо не можеш да го сбъркаш – характер­ното мокро шляпване. Твой познат пада до теб по очи в лютивия като пепел прахоляк. Ти го преобръщаш по гръб – зъбите му стискат цигарата, която току-що си му дал. Тя още дими… Не бях готов да стрелям по човек, аз все още бях от цивилния живот. От цивилизацията… Първия път действаш като насън: тичаш, влачиш се, стреляш, но нищо не запомняш, след боя не можеш да разказваш. Всичко е сякаш зад стъкло… Зад стена от дъжд…Виждаш го като в страшен сън. Събуждаш се изплашен, но нищо не можеш да си спомниш. За да изпиташ ужас, излиза, че трябва да го запомниш, да свикнеш с него. След две-три седмици от предишния теб не остава нищо, само името ти. Ти – това вече не си ти, а друг човек. Така си мисля… Явно е така… И този другият… Този човек вече не се плаши при вида на убит, а спокойно и с досада мисли как ще трябва да го свлекат от скалите или да го влачат с километри в жегата… Той не си представя… А вече знае как миришат в жегата изсипалите се вътрешности и как не се изпира ми­ризмата на човешки изпражнения и кръв. Въображение­то? Въображението притихва.

Ти виждаш: в мръсна локва от разтопен метал се хи­лят обгорели черепи – сякаш преди няколко часа тук не са крещели, а са се смели, докато умират. Но всичко извед­нъж е обикновено… Просто… Надига се изострена и въл­нуваща възбуда при вида на убития – не съм аз! Всичко става толкова бързо… Ето такова преображение… Много бързо… То се случва с всички.

За хората на война в смъртта няма тайна. Да убиваш – това означава просто да натискаш спусъка. Нас ни учеха – остава жив този, който стреля пръв. Такъв е законът на вой­ната. „Тук вие трябва да умеете две неща – да ходите бързо и да стреляте точно. Ще мисля аз!“ – казваше командирът. Ние стреляхме накъдето ни заповядат. Аз бях научен да стрелям накъдето ми заповядат. Стрелях, не жалех нико­го. Можех да убия и пеленаче. Та нали там с нас воюваха всички – мъже, жени, старци, деца. Колоната минава през кишлак. На първата кола ѝ загасна двигателят. Шофьорът излиза от кабината и вдига капака… И хлапе на десет го­дини го намушва с нож в гърба… Там, където е сърцето. Войникът легна върху двигателя… Хлапето го направиха на решето… Ако ни бяха дали команда в този момент – щяхме да превърнем кишлака в прах. Да го заличим. Всеки се стремеше да оцелее. Време за мислене нямаше. Нали бя­хме на по осемнайсет-двайсет години… С чуждата смърт свикнах, а от собствената си се страхувах. Бях видял как за една секунда от човека не остава нищо, сякаш никога не го е имало. И в празния ковчег изпращаха за родината парадна униформа. Чужда земя сипят, за да тежи колкото трябва… Искаше ми се да живея. Никога не ми се е искало толкова да живея, колкото там. Върнем се от боя, смеем се. Никога не съм се смял толкова, колкото там. Старите вицове вървяха при нас като първокласни. Ето например този… Един спекулант се оказал на война. Първата му работа била да си изясни колко струва един пленен „дух“. Осем чека. След два дена край гарнизона се вдига прахоляк – той води двеста пленници. Приятел го моли: „Продай ми един! Седем чека ще ти дам“. – „Ама моля ти се, драги! Аз самият ги купих за девет.“

Сто пъти да го разказва някой – сто пъти ще се смеем. Кикотехме се за всяка дреболия докато ни заболи коремът.

Лежи „дух“ (така наричахме душманите муджахиди­ни) с речник. Снайперист. Вижда три малки звездички – старши лейтенант… Разгръща речника: за три звездички петдесет хиляди афгани. Бам! Една голяма звезда – майор, двеста хиляди афгани. Бам! Две малки звездички – подофицер. Бам! През нощта главатарят плаща: за старшия лейтенант – да му се дадат афгани, за майора – да му се дадат афгани. За… Какво? Подофицер? Та ти си убил тоя, дето ни хранеше! Кой сега ще ни продава консерви, кон­дензирано мляко и одеяла? Да се обеси!

Цинковите момчета

Георги Коритаров за „Седмата функция на езика”: “Една изключителна интелектуална провокация!”

Доротея Монова от издателство „Парадокс“ и преводачът Владимир Сунгарски гостуваха в предаването на ТВ Европа „Свободна зона“ с Георги Коритаров в сряда, за да представят книгата „Седмата функция на езика“ от френския писател Лоран Бине. Водещият призова зрителите да не пропускат да се запознаят и с предишния роман на автора – „HHhH Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“, а в разговора тримата очертаха основните теми на двете произведения и приликите и разликите помежду  им, като  подчертаха тяхната актуалност..

В началото на разговора Георги Коритаров нарече „Седмата функция на езика” „изключителна интелектуална провокация, но едновременно с това, с много изисканото си чувство за хумор и закодирани послания, четиво, на което си струва да се обърне внимание“. Той изрази възхищението си от Лоран Бине, който в две последователни книги успява да разгърне писателския си талант по изключително разнообразен начин.

Доротея Монова потвърди, че именно напълно различното естество на двете книги свидетелства за способностите на автора. Тя изреди няколко компонента, които свързват всички издания на „Парадокс“ – взаимоотношенията литература-история; журналистика-литература или т.нар. жанр „литература на факта“.

Монова разясни, че в „Седмата функция на езика“ авторът опровергава сам себе си, защото за разлика от  „HHhH“, в която се придържа към историческите извори, тук той залага на съвършено измислен сюжет, но с герои реални личности, част от които все още сред нас: Бине „фикционализира“ велики действително съществуващи хора и техните характеристики.

Владимир Сунгарски сподели, че преводът на втория роман на Бине не го е затруднил и разказа за интересните интервюта, на които е попаднал, докато еработел по романа. В едно от тях Лоран Бине споделя за личната си среща с един от централните персонажи, Умберто Еко, който бил във възторг от ролята си в книгата.

„Лоран Бине определя „Седмата функция на езика“ по-скоро като игра. Той тръгва от едно фиктивно предположение, което започва да попълва с исторически сюжет. Той самият определя писането с английската дума fun.”

Според Доротея Монова, читателят няма нужда от предварителна подготовка, за да се наслади на романа – макар той да представлява високоинтелектуален труд, историята е разказана напълно достъпно. Умелото вплитане на сложната материя в своеобразна игра с криминален сюжет спомага за възприятието на книгата от широк кръг читатели..

„Категорично този роман следва една много сериозна литературна европейска тенденция, ясно очертана в последните 20-25 години, изцяло позиционирана върху взаимоотношенията между факт и фикция и разглеждането им по различни начини, в различни контексти. Това е така наречената литература на факта в цялото разнообразие на понятието“, допълни Монова.

Към края на разговора като тема както в „Седмата функция на езика“, такаи в съвременното ни общество, бе засегнато и политическото говорене. Тъкмо в този винаги актуален контекст намира най-важното си приложение прилага и въпросната седма функция на езика,  възможността за пряко въздействие върху хората със силата на словото.

Видео с целия разговор в студиото на „Свободна зона“ може да гледате тук:

Седмата функция на езика