Случи се в сряда. Из „Приятелят на Кафка“ от Миро Гавран

Миро Гавран (1961), един от най-изтъкнатите съвременни хърватски автори, е вече достатъчно известен и в България с пиесите си, както и с романа Кръстителят („Парадокс“). Неговите творби са преведени на 38 езика и са отличени с над 20 литературни награди. Гавран отново се завърна сред българските си читатели с „Приятелят на Кафка“, която разказва силно емоционалната история за приятелството между Франц Кафка и Макс Брод и за жените, които определят съдбата им – Юлия Кафка, Милена Йесенска. Вижте откъс от изданието, което можете да намерите на пазара с логото на издателство „Парадокс“.

Случи се в сряда.

В стерилно обзаведената канцелария, пълна с документи, разговаряха за това колко добре би било за Франц по време на зимните празници да отиде за няколко дни във Виена.

Юлия смяташе за необходимо и Макс да замине с него. Съгласи се. В мига, когато и двамата замълчаха, без нещо да го е провокирало, Макс каза:

– Непрекъснато в спомените ми изниква рожденият ден на Отил. Забавлявах се по време на съвместното ни изпълнение. Гласът ви беше толкова хубав. Същевременно толкова мек и звънък. Пеехте с лекота, сякаш говорите. Искаше ми се да спра да свиря, та и звукът от пианото да не ви заглушава. От този ден в сънищата ми се явява вашият глас, същата песен, същата картина…

Настъпи тишина. Едва завършил последното изречение, осъзна какво беше казал. Стресна се, че ще му се присмее или грубо ще го наругае заради дързостта му. Звучеше като че ли е обсебен от нея, като че ли ѝ признава любовта си.

Помисли си, че трябва да се извини, инак цял живот щеше да се чувства неудобно от необмислените си думи. Търсеше в ума си подходящите слова за изкупление, слова, които да смекчат проявената дързост.

Преди да произнесе спасителното извинение, Юлия отвърна:

– И аз често си спомням онази вечер. И за мен тя е хубав спомен благодарение на теб. Песента ме понесе както никога дотогава.

Усмихна му се.

– Иска ми се още веднъж заедно… – промълви той.

– И на мен ми се иска – отговори Юлия.

Приближи се и нежно го погали с ръка по лицето.

– Толкова си мил – каза.

Изненадващо докосна с устни неговите. Беше смутен. Сърцето му се разтуптя. Неумело отвърна на първата целувка в своя живот. Колкото и неопитен да беше, почувства, че пред него стои жена, жадуваща нежност. Жена, от която дни наред беше обсебен.

Отговори на целувките ѝ, на докосванията ѝ. Бързо се притиснаха в силна прегръдка. Усещаше как по зрялото ѝ тяло преминават конвулсии, които се предаваха и на него.

За миг тя се отдръпна, отиде до вратата и завъртя ключа в ключалката.

После се върна, взе ръцете му и ги положи на големите си гърди.

Пръстите му затрепериха.

Започна нежно да милва гръдта ѝ, страхувайки се да не я нарани. Юлия дишаше дълбоко, показвайки му, че се наслаждава.

Отново го хвана за ръцете и ги отстрани. Откопча горната част на роклята си и я смъкна до кръста. После свали и блузата си. Големите ѝ чувствени гърди блеснаха пред очите на Макс. Върху тях изпъкваха огромните тъмни зърна.

Отново положи ръцете му на гърдите си и каза:

– Моля те, бъди нежен. Милвай ме леко, само леко.

Не трябваше да го убеждава.

Като съвестен изследовател се впусна внимателно да изучава тези големи гърди.

По дишането ѝ Макс разбра, че най-много я възбужда докосването на втвърдените ѝ зърна. Докато я галеше, тя го засипваше с все по-горещи целувки.

В един момент го хвана за главата и я притегли към лявата си гърда. Разбра какво иска. Отвори треперещи устни. Зърното ѝ беше в устата му.

Когато се осмели да го помилва с език, Юлия издаде приглушен стон.
В първия момент Макс се изплаши, че я е наранил. Малко след това разбра, че я беше довел до екстаз.

Дишането на Юлия постепенно се успокояваше. Макс събра смелост и плъзна ръка към корема ѝ с намерение да ѝ помогне да свали долната част на роклята си.

Юлия се отскубна от прегръдката му и здраво го хвана за ръката:

– Не! Само горе! Можеш да ме докосваш само горе.

После нежно го придърпа върху буйната си гръд.

Приятелят на Кафка

Как прочетохте „Чернобилска молитва“ (досега)

Книгата „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич се оказа едно от най-очакваните издания тази есен. Именно заради това беше основен наш приоритет тя да бъде почти перфектна, а след края на процеса по издаването и достигането и до читателите й остана само да наблюдаваме реакциите. И те не закъсняха, а за екипа на „Парадокс“, като издатели, удовлетворението от прочетеното е наистина голямо.

Вижте какво написаха за „Чернобилска молитва“ журналисти и блогъри, които бяха сред първите читатели на книгата.

„Монолози, не интервюта, защото тези хора няма на кого да разкажат за постчернобилския свят, в който живеят. Те се чувстват сами, неразбрани. Това е неразказаната история за аварията. През цялото време, докато четях книгата, си представях хората с техните монолози на сцена, изнасящи може би едни от най-зашеметяващите моноспектакли в историята на театъра. Защото са истински преживяни и изречени с искрена молитва към Бог.“

Калоян Гуглев, „Под моста“

„Книгите на белоруската писателка винаги запазват човешкото достойнство, макар да разказват за кошмарите на самотни жени и отчаяни майки. В „Чернобилска молитва” Алексиевич тръгва по обратния път. Започва от себе си, от вътрешното преживяване на променените понятия. Времето вече е друго, има пред-чернобилско време и време след катастрофата. Има пред-чернобилски човек и хора след момента на аварията. За писателката Чернобил е моментът, в който умира старата военна култура на руския или по-точно на съветския човек. Какво може да направи армията, на какво е способен дисциплинираният, смел, самопожертвователен човек срещу невидимите лъчи на разрушението? Дори най-доброто обяснение на случилото се няма как да задоволи всички въпроси около Зоната. При това става дума за обикновени, човешки въпроси, на които сякаш не им личи, че имат и някакви други, абстрактни значения. Въпроси като „защо”.“

Манол Глишев,  „Площад „Славейков“

Снимка: Ралица Колева, RoseRed’s World Blog
Снимка: Ралица Колева, RoseRed’s World Blog

”Почти няма да срещнете в текста самата Алексиевич. Тя остава „зад кадър“, в ролята на обикновен вестоносец с магнетофон. Както във всичките й книги, думата имат обикновените хора. Макар че трудно можеш да наречеш обикновен някой, който е минал през ада на Чернобил. Тук са техните истории, спомени, размисли, философия дори. Не хронология на събитията, а опит да се осмислят чрез личната драма на интервюираните чернобилци.“

Георги Грънчаров, „Библиотеката“

„Чернобилска молитва“ е от тези книги, които те стискат за гърлото здраво с костеливата си ръка, карат ужасът в теб да се надига, ужасът от осъзнаването, че това е нещо реално, нещо което може да се случи отново. Искаш да спреш да четеш и не можеш. Защото, колкото приятно и комфортно да ти е зад розовите очила, свили света до твоето собствено пространство, реалността е отпред, грозна и тежка. Защо да е грозна и защо да е реалност, след като се е случило преди 31 години? Защото до ден днешен в Беларус, Русия и околните страни, включае и наша скромна България, последствията от аварията са осезаеми.“

Ралица Колева, RoseRed’s World Blog

За четене: „Без право на последни думи“ от Кристина Димитрова

Последните дни на 2017 година ни донесоха освен емоциите от излизането на български на няколко значими за „Парадокс“ и литературния контекст в Европа книги, и насладата от четенето на един текст от важен за екипа човек. Редакторът в издателството Кристина Димитрова се дипломира успешно в творческата академия „Заешка дупка“, а разказът й „Без право на последни думи“ стана част от последния брой на сп. „Съвременник“. Прочетете го и вие!

Това е историята на два белега: единият видим, а другият – не. И двата все още боляха посвоему.

Дясната ръка на Мая се стрелна към лявата и ноктите й издраскаха меката вдлъбнатина, където се срещаха палецът и показалецът. Беше неволно движение. Правеше го, когато е нервна. Този път, изглежда, беше забила ноктите си малко по-силно, защото лекото парене я накара да вдигне лявата си ръка на нивото на носа. Шест дискретни шева се мъдреха пред очите й. А върху тях бели линии, все едно невръстен художник се е опитвал да нанася щрихи.

‒ Всичко наред ли е?

Тя извърна очи към лицето на брат си и пъхна ръката с белега в джоба на дънките си.

‒ Да.

‒ Отпусни се малко де. Пак витаеш някъде.

‒ Нали уж беше обещал, че спираш с бракониерството? – Мая многозначително кимна към пушката, която висеше на неговото рамо.

‒ Стига, Мая. Отпусни се ти казах. Наслаждавай се на песента на птичките и остави другото на мен.

Двамата отново закрачиха през хладните дебри на гората и обувките им току се заплитаха в избуялите юлски треви. Мая обаче не чуваше никакви птичи песни. Чуваше единствено ръмженето от двигателя и през прозореца на летището виждаше как самолетът отново и отново се отлепя от земята. Пръстите й бяха опрени на стъклото, а дъхът й образуваше кълбеста мъглица, сякаш за да скрие гледката от очите й. Беше си тръгнал. След двегодишен измъчен брак си беше тръгнал завинаги, без да й даде право на последни думи. А тя просто искаше да му каже, че му прощава. Че всичко е забравено. Бяха млади, животът беше пред тях… Все неща от тоя сорт. А той какво ли си е мислел?

Няколко седмици по-късно научи за смъртта му. Намушкали го с нож на улицата в Ню Йорк. Страната на неограничените възможности, където беше отишъл, за да започне нов живот. Било нощ. Открили го чак на сутринта. Оттогава сякаш някой бе спрял звука и изключил цветовете на нейния филм. Между ушите й беше останало само ръмженето, онзи рев на двигателя, с който си бе отишъл душевният й мир. Двойната загуба някак я беше осакатила. „Дори осъдените на смърт имат право на последни думи“, мислеше си тя с гняв и болка. Мислеше си същото и преди два, и преди три месеца. Душата й сякаш беше дъното на Черно море и всичко там си седеше непокътнато. Вселена, неподвластна на времето.

‒ Тихо – внезапно се обади брат й и се закова на място.

‒ Нищо не съм казвала – вдигна вежди Мая. – Какво има?

‒ Птиците… изведнъж млъкнаха.

Мая просто сви рамене. Техният красив цвъртеж така и не беше достигнал до нейния слух.

‒ Чуваш ли го? – прошепна брат й.

‒ Кое? – нервно попита Мая, също понижила тон. – Стан, плашиш ме.

‒ Ръмженето.

‒ Не, нищо не чувам.

Мая инстинктивно обви пръстите на дясната си ръка около лявата китка, а Стан коленичи на тревата, отвори пушката и я зареди с патрони.

‒ Какво правиш?

Стан допря показалец до устните си и бавно се изправи. Придвижи се две-три крачки напред и се прицели. Едва сега Мая чу тихото гърлено ръмжене и видя вълка, който се спотайваше в храстите на няколко метра от тях. Или може би беше обратното – първо видя оголената муцуна и едва тогава се задейства звукът в главата й. Тя силно стисна клепачи в очакване да отекне изстрел. Такъв обаче не последва. Стан свали пушката и изруга под нос.

‒ Нямам добра видимост. Онова дърво ей там ми пречи.

‒ Станимире, зарежи я тая работа. Разбрахме се, че идваме за зайци, не е ли така?

Той я погледна за секунда, но не каза нищо. Вместо това направи няколко крачки вляво и пак се прицели. За Мая тази секунда обаче беше достатъчна. Добре познаваше брат си и видеше ли онези пламъчета в очите му, то можеше да е сигурна, че вече е закъсняла. Сега обаче и нещо необяснимо, плашещо и тревожно кънтеше в съзнанието й и тя отново насочи вниманието си към вълка. Той продължаваше тихо да ръмжи, оголил зъби, без да откъсва очи от тях. Защо не бягаше? Мая си даде сметка, че не животното я плаши толкова, а поведението му. И друг път беше виждала вълци и те всичките до един се бяха изпарявали начаса. Какво му ставаше на този?

‒ Стан, недей – промълви тя, когато Станимир отново коленичи на тревата. Вълкът сякаш усети надвисналата опасност и заръмжа по-силно.

‒ Ей сега… и готово – почти напевно отвърна той и по някаква странна асоциативна връзка тя си спомни как някога в училище медицинската сестра все й казваше, че нищо няма да усети миг преди да забие дебелата игла в ръката й и на нея да й причернее.

После изведнъж я осени оня спомен, който често се връщаше и в съня й. Малко момиченце, коленичило пред кучешка колиба. Отвътре се чува гърлено ръмжене, но момиченцето нехае. Щастливо е, иска да ги види, да ги докосне. Знае, че са там. Сетне зъбите се впиват в протегнатата ръчица и светът става червено-черен. Алени струйки шурват по дъсчения под на колибата, а от гърлото на детето се изтръгва писъкът на болката…

‒ Нее! – изкрещя Мая, но вече беше късно. Стан стреля веднъж и после още веднъж.

С широко отворени ужасени очи Мая видя как вълчицата като на забавен каданс изскача от леговището си и се хвърля върху брат й. Зад нея остават две окървавени телца – едното трепка едва-едва, а другото е неподвижно. Вълчицата започва да хапе Стан и двамата се боричкат на земята. Хълбокът й е окървавен, но Мая е неспособна да прецени чии са алените пръски по тревата и околните храсти. Мислите в главата й замират като при затъмнение, сетивата й се опразват претоварени от информация, тя вижда и чува, но сякаш не разбира какво се случва. Писъкът се оформя търпеливо, мъчително бавно, запъва се в гърлото й. Тя стиска белега на ръката си, все едно се опитва да го предпази, макар да знае, че за нея няма опасност. Някак си го усеща. В миг си дава сметка, че болката у всички същества е една и съща. А тя много добре познава болката от непоправимото. Дали заради собствената си мъка, дали заради вълчицата, или заради двете заедно, но нещо най-сетне отприщва вика в гърлото й и Мая в един чудовищен писък излива задушаващото я страдание. Вълчицата замръзва и впива жълтия си поглед в нея. Стан също. Мая обаче не обръща внимание на окървавеното лице на брат си. За миг между двете тече диалог, наситен с напрежение като електрически заряд. Мая се задъхва, а от очите й рукват сълзи. После бавно се свлича на колене и започва да ридае.

Вълчицата слиза от гърдите на Стан и с куцукане се връща при рожбите си. Подушва ги, побутва едното, вижда, че е безжизнено, и след кратко колебание захапва другото за врата. Вдига го и го понася нанякъде, оставяйки кървава диря зад гърба си.

Оттогава бяха минали часове. Вълчицата прекоси безкрайни равнини и хълмове, маркирайки траекторията си, преди окончателно да изгуби сили. Движенията й ставаха все по-тромави и когато силите най-сетне я напуснаха, тя се строполи на тревата. Вълчето, чието тяло отдавна беше изстинало, безмълвно лежеше до нея. Потъмнелият й поглед невиждащо се взираше напред. Тя тихо изскимтя и отпусна глава. Сърцето й спря да бие.

„Парадокс“ със специална програма за литературата на Вишеградската четворка за Панаира на книгата

Кшищоф Варга идва отново в България за Софийския международен литературен фестивал

На литературите на Вишеградската четворка ще бъде посветена програмата на „Парадокс“ за предстоящия от 12 до 17 декември 2018 г. Софийски международен панаир на книгата в НДК. На щанда на издателството (№Б11, десен полуетаж) ще са представени близо 20 заглавия от страните на фокус на форума, а своята премиера ще има и дългоочакваният превод на „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич. Специален гост на Софийския международен литературен фестивал ще бъде един от най-популярните съвременни полски автори Кшищоф Варга, който ще посети България за втори път след 2013 г.

На 16 декември, събота, от 18 ч. Кшищоф Варга ще участва заедно с българския писател Захари Карабашлиев в разговор на тема „Литературният репортаж като жанр; историческа истина и фикция“, чийто модератор ще бъде журналистът и преводач Гриша Атанасов. Два дни по-рано, на 14 декември от 17 ч. полският писател ще се срещне със свои читатели в Orange Books Cafe за свободен разговор за пресечните точки между литературата и репортажната журналистика.

Кшищоф Варга е роден през емблематичната 1968 г. във Варшава и е редактор в отдела за култура на големия полски всекидневник „Газета виборча“. Автор е на 11 книги, две от които вече са издавани на български от „Парадокс“ – „Надгробна мозайка” (2013) и „Гулаш от Турул” (2013), а третата – „Талаш“, ще излезе специално за Панаира. Варга е отличен с кавалерски кръст на Ордена на възродена Полша от президента на страната Бронислав Коморовски, а през 2009 г. литературният репортаж за Унгария „Гулаш от Турул” получава наградата „Nike” на публиката.

След успеха на „Време секънд хенд“ и „Войната не е с лице на жена“/„Последните свидетели“, българските читатели ще могат да се докоснат и до четвъртата голяма книга на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва“. Изданието с разкази на очевидци и жертви на експлозията в атомната електроцентрала в украинския град ще бъде представено на 15 декември, петък, от 16 ч., когато ще бъде излъчен и документалният филм на Елдора Трайкова „Черната хроника“ (1990, 27 мин.). Освен режисьора, в дискусията ще се включат и сценаристът на лентата Димитър Дерелиев и проф. д-р Тотка Монова (ФЖМК).

Няколко премиерни заглавия ще очакват посетителите на Панаира на щанд Б11 в НДК. Освен „Чернобилска молитва“ на Алексиевич и „Талаш“ на Варга, читателите ще могат да разлистят за пръв път и „Приятелят на Кафка“ от хърватския писател и драматург Миро Гавран, както и „От Храда вее мраз“ на Михал Вивег, продължение на „Мафия в Прага“.

Всички книги на издателство „Парадокс“ ще се продават с отстъпка от 20% от коричната цена.

Самотен човешки глас. Откъс от „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич

„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или за любовта? Или то е едно и също… За какво?

…Бяхме се оженили наскоро. Още ходехме по улицата, държейки се за ръце, даже и в магазина. Винаги двамата. Казвах му: „Обичам те“. Но все още не знаех колко го обичам. Не си представях. Живеехме в общежитието на пожарната част, в която той служеше. На втория етаж. И там бяха още три семейства, за всички имаше една кухня. А долу, на първия етаж, бяха колите. Червени пожарни коли. Това му беше работата. Винаги знаех къде е, какво става с него. Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя: „Затвори прозореца и лягай да спиш. Има пожар в централата. Скоро ще си дойда“.

Не видях самия взрив. Само огъня. Всичко сякаш светеше… Цялото небе… Високи пламъци. Сажди. Страшна горещина. А него все го няма и няма. Саждите бяха от битума, покривът на централата беше залят с битум. После си спомняше, че ходели по битума като по смола. Спирали огъня, а той пълзял. Надигал се. Тъпчели горящия графит с крака… Тръгнали без брезентовите костюми, както си били по ризи, така и тръгнали. Не ги предупредили, извикали ги на обикновен пожар…

Четири часà… Пет часà… Шест… В шест щяхме да ходим при родителите му. Да садим картофи. От град Припят до село Сперижие, където живееха родителите му, е 40 километра. Да сеем, да орем… Той обичаше… Майка му често си спомняше как не искали с баща му да го пускат в града, даже нова къща построили. Взели го в армията. Служил в Москва в пожарните войски и като се върнал, рекъл: само в пожарната! Нищо друго не признавал. (Мълчи.)

Понякога сякаш чувам гласа му… Живия… Даже снимките не ми действат така, както гласът. Но той никога не ме вика. Дори насън… Аз викам него…

Седем часà… В седем часà ми казаха, че е в болницата. Затичах се, но около болницата вече имаше кордон от милиция, никого не пускаха. Само колите на „Бърза помощ“ преминаваха. Милиционерите крещяха: „Не се приближавайте към колите, броячите излизат от строя!“ Не само аз, всички жени дойдоха, всички, чиито мъже тая нощ бяха в централата. Тръгнах да търся една своя позната, беше лекарка в тази болница. Сграбчих я за престилката, когато излезе от една кола: „Пусни ме да вляза!“ – „Не мога! Положението му е тежко. Положението на всички тях е тежко.“ Държа я: „Само да го видя“. „Добре де – казва, – да вървим. За петнадесет-двадесет минути.“ Видях го… Целият отекъл, подут… Очите почти ги няма… „Мляко трябва. Много мляко! – рече ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра.“ – Но той не пие мляко. – „Сега ще пие.“ Много лекари, медицински сестри, особено санитарките от болницата щяха да се разболеят. Да умрат. Но тогава никой не знаеше…

В десет сутринта почина операторът Шишьонок. Умря първи… В първия ден… Научихме, че под развалините е останал вторият – Валера Ходемчук. Така и не го намериха. Бетонираха го. Но още не знаехме, че всички те ще бъдат първите…

Питам го: „Васенка, какво да правя?“ – „Махай се от тук! Заминавай! Ще имаш дете“. Аз бях бременна. Но как да го оставя? Моли ме: „Махай се! Спаси детето!“ – „Първо трябва да ти донеса мляко, а после ще решим.“

Притичва приятелката ми Таня Кибенок… Мъжът ѝ е в същата стая. С нея е баща ѝ, с кола. Качваме се и отиваме за мляко в най-близкото село, на три километра от града… Купуваме много трилитрови шишета с мляко… Шест – за да стигне за всички… Но от млякото им ставаше лошо… През цялото време губеха съзнание, слагаха им системи. Лекарите незнайно защо твърдяха, че са се отровили с газове, никой не говореше за радиация. А градът се напълни с военна техника, затвориха всички пътища. Навсякъде войници. Спряха да вървят електричките, влаковете. Миеха улиците с някакъв бял прах… Притеснявах се как утре ще стигна до селото, за да му купя прясно мляко. Никой не говореше за радиация. Само военните носеха противогази… Гражданите носеха хляб от магазините, отворени пликчета с бонбони. Сладкишите стояха по лавиците… Обикновен живот… Само че… Миеха улиците с някакъв прах…

Вечерта не ме пуснаха в болницата. Море от хора наоколо… Стоях пред неговия прозорец, той се приближи и ми извика нещо. Толкова отчаяно! Някой в тълпата бе чул, че през нощта ще ги карат в Москва. Всички жени се събрахме накуп. Решихме, че ще тръгнем с тях. Пуснете ни при мъжете ни! Нямате право! Бихме се, драхме се. Войниците, вече подредени в две редици, ни отблъскваха. Тогава дойде един лекар и потвърди, че ще пътуват със самолет за Москва, но трябва да им донесем дрехи – тези, с които са били в централата, били изгорели. Автобусите вече не вървяха, затова ние на бегом – през целия град… Дойдохме с чантите, а самолетът вече беше излетял. Нарочно ни излъгаха. За да не викаме, за да не плачем…

През нощта… От едната страна на улицата автобуси, стотици автобуси (вече готвеха града за евакуация), а от другата страна – стотици пожарни коли. Идваха отвсякъде. Цялата улица беше в бяла пяна. Вървим по нея… Ругаем и плачем…

По радиото обявиха: градът ще бъде евакуиран за три до пет дни, вземете със себе си топли вещи и спортни дрехи, ще живеете в горите. На палатки. Хората даже се зарадваха – ще отидем сред природата! Ще посрещнем там Първи май. Колко хубаво. Приготвяха за из път шашлици, купуваха вино. Вземаха със себе си китари, магнетофони. Любимите майски празници! Плачеха само ония, чиито мъже бяха пострадали.

Дългоочакваната нова книга на български на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва“ ще бъде в книжарниците от 24 ноември с марката на издателство „Парадокс“. Можете да направите своята предварителна поръчка още сега, за да сте сред първите, които ще прочетат книгата!

Чернобилска молитва

 

Да ви разкажем за… „Мафия в Прага“

„Има съвършени престъпления – това са престъпленията, които никой никога няма да започне да разследва. Престъпленията, които убиецът и полицията вършат заедно.“

Както Михал Вивег сам обяснява в предговора към „Мафия в Прага“, целта му не е да напише исторически труд или да разкрие множеството неизяснени престъпления в родината си, а чисто и просто да създаде трилър, който същевременно да каже „суровата истина за днешна Чехия“.

Въпреки че много от персонажите частично са базирани на действителни лица, те са по-скоро колажи, герои, съчетали характеристиките на две или повече отделни личности – били те президенти или престъпници, а понякога и двете. В резултат на това неминуемо се получават куп преувеличения и те, от една страна, правят книгата развлекателно четиво, но от друга, насочват непредубедения читателски поглед към проблеми, които при други обстоятелства би могъл да подмине.

Корицата на Живко Петров за българското издание на романа
Корицата на Живко Петров за българското издание на романа

В „Мафия в Прага“ има по нещо за всеки любител на жанра, защото книгата се стреми да обхване целия общественополитически живот на чешката столица, като всяка една страница е пропита с усещане за хаос и анархия. Красива брокерка е изнудвана от руски мафиоти, които от своя страна заплашват да убият баща й. Бащата, известен лобист, притежаващ компромати за всички действащи лица, замесени в политиката, току-що е изваден от програмата за защита на свидетели. Това е и моментът, когато започва обратното броене за него. На помощ, макар и не съвсем охотно, му се притичва дъщеря му заедно с млад спортен журналист и несправедливо отстранен полковник. Колко обаче могат да го опазят те? И най-вече от кого точно, след като заинтересованите от смъртта му не са един или двама? В играта на живот и смърт се намесва и бивш детектив, отказал се от справедливостта и морала за сметка на амплоато на убиец, но въпреки всичко развръзката подсказва за някаква светлина в тунела, колкото и мъждива да е тя.

Престъпният свят на романа също си има свои правила и закони, които следва да бъдат спазвани. Самите герои, които го съставляват, се описват не като чудовища, лишени от морал и човечност, а по-скоро като личности, които се ръководят по други правила. Дори в тази изкривена, паралелна реалност обаче животът е динамичен и бързо се видоизменя, а класическите убийства съответно са на път да станат отживелица, защото „днес престъпленията се вършат на бюра“. Хората от „занаята“ поставят самокритичността на челно място в ценностната си система, тъй като възгордяването в техния свят рано или късно води до гибел, а да свърши като жертва е най-срамната участ за един убиец.

Вивег изказва социална критика, като непрестанно преекспонира изкривеното чувство за морал на героите си посредством вербална или физическа конфронтация между тях. Някои персонажи изразяват гражданската си позиция спрямо несправедливостите в страната чрез диалози, а до съзнанието на други – добри или лоши – имаме частичен достъп. Интересен казус е трансформацията на детектива, който разбива разграничението „добро-зло“. В действителността, описана от Вивег, обаче не е изненадващо съвестен детектив да се превърне в безскрупулен убиец.

Причината за това се корени в безпомощност и нефункционалност, както и в липса на подкрепа от ръководството на полицията. В свят, където свидетелят загива броени дни след като е изваден от програмата за защита на свидетели, а на полицая не му е позволено да изпълнява задълженията си, понякога на органите на реда не им остава друго, освен да „преодолеят границата“ и да „се отделят от хората“.

За „Мафия в Прага“ разказа Кристина Димитрова, редактор на българския превод на романа.

Покана за благотворителна акция + The Blues Jam – в помощ на журналиста Румен Янев!

Скъпи приятели на рокендрола, пишем тази публикация с ясното съзнание, че времето невинаги е наш съюзник. Затова бихме се радвали, ако можете да реагирате и споделите нашия зов за помощ за рокжурналиста Румен Янев. Неговият добър приятел и колега Емил Братанов разказва подробностите.

Здравейте,

Аз съм Емил Братанов. С Румен Янев сме свързани най-малкото с приятелство и с една дебела книга, която напълнихме с „Цветя от края на 80-те“.

Казвам направо, че Румен го закъса много със здравето. Всъщност, срина му се цялата животоподдържаща кондиция. Едва ли има нужда да се огласява точната медицинска диагноза. Накратко – дългогодишните сърдечни проблеми провокираха белодробни, а след една бронхопневмония се стигна и до бъбречна недостатъчност. Ясно е, че Румен не може без постоянно обслужване, което се извършва в специализирано заведение за следболнична помощ.

В момента има нужда от помощ, но не от лични срещи – надявам се и те да станат възможни по-скоро. С издателката ни Доротея помагаме мъничко. Синът му Гого Янев е с него и е понесъл кръста на грижите за баща си.

Ако Румен разбере, може и да ни се поразсърди, но сега не му е до ФБ. Обръщам се към приятелите и рок сподвижниците ни, всякаква материална подкрепа ще посрещнем с благодарност. От наше име и от името на сина му. Лечението му и нуждите от още повече грижи са трудоемки и скъпи.

Георги Янев ще ви държи в течение. А всеки лев може да засили рокендрола в душата на Румен за още време занапред.

Който с каквото може да помогне, нека го направи чрез тази банкова сметка с номер: BG83STSA93000011008193 на името на Румен Георгиев Янев в банка ДСК, или пък през PayPal акаунт: georgi.yanev84@gmail.com

Обръщение и от управителя на издателство „Парадокс“ Доротея Монова:

Здравейте,

Аз съм Доротея Монова и с музикалния журналист Румен Янев сме свързани най-малкото с дългогодишно приятелство и с едно списание на свободния дух, което създавахме заедно в последните несвободни години.

„Ритъм“!

По-късно Румен оглави и едноименния вестник. Когато говорим за подкрепа, няма нищо по-подходящо от това да припомним основния ни девиз от онова време:

„Ритъм – това съм аз, това си ти – това сме всички ние!“

Сигурна съм, че това „Ние“ важи и днес и може да помогне.

Освен като приятел, отправям едно предложение и като издател на книгата „Цветя от края на 80-те“. Предлагам 30 бр. от заглавието за благотворителна разпродажба, като средствата трябва да бъдат превеждани по сметката на Румен. Случаят е такъв, че ми се вижда неподходящо да се дава отстъпка, така че можете да закупите рок библията на България на корична цена от 40 лв., а разходите по доставката ще бъдат за сметка на издателството.

ЦВЕТЯ ОТ КРАЯ НА 80-ТЕ

В подкрепа на Румен Янев във вторник вечер ще се състои и благотворителен Blues Jam в Делта Блус Бар! Рок заведението се включва с голяма готовност в инициативата, като на бара ще има кутия, в която всеки ще може да допринесе според своите възможности.

Каква е мафията в Прага? Разказва ни Михал Вивег

Това лято в Прага не е като другите: красива брокерка е изнудвана от руската мафия, бившият лобист Дерек, който е прибрал куп опасни документи, касаещи редица чешки политици, тъкмо е свален от програмата за защита на свидетели; пражки лобист, известен с прозвището Морд, бърза да се прибере от Хърватия, където прекарва лятото на яхтата си – ето такова е началото на първия трилър на Михал Вивег „Мафия в Прага“.

Корица: Живко Петров
Корица: Живко Петров

За него самият автор казва:

Този трилър е повече или по-малко вдъхновен от много престъпления, действително случили се в Чехия, чиито извършители така и не са разкрити и наказани. Понеже на мен този шокиращ факт ми изглежда несравнимо по-важен от това, в коя година или месец са се случили въпросните събития, съм описвал всички действащи лица, както и летоброенето, напълно свободно.

Често използвах техниката на колажа: разрязвах изрезки от вестници от последните десет години на хиляди лентички, разбърквах ги много добре и после отново ги слепвах. Или изрязвах (образно казано) половината от лицето на един някогашен министър на вътрешните работи и я заменях с момчешката физиономия на не по-малко предприемчивия му предшественик. Или пък от здравите стомаси на двама пражки кръстници правех един (който вече можеше да погълне всичко). Или пък изрязвах добре поддържаната ръка на министъра на отбраната и му залепвах мафиотска лапа, стиснала пистолет. Или от няколко живи лобисти правех един мъртъв. И други такива игрички. В Чехия има прекалено много безхарактерни негодяи, за да могат да се поберат всички в една история.

Това лято в Прага… е като есен в София.

Подобно на случая със сериала „Бригада“, препратките към родната българска действителност [в трилъра на Вивег] са така смайващо явни, че се натрапва въпросът как и защо творбата има успех извън „бившия“ Източен блок. „Конфликтът“ на интереси е канон, плетеницата от кокошкари, автоджамбази, изнудвачи, схемаджии и олигарси, и братовчеди, шуреи и баджанаци – всеобхватна; диагнозата „Тука е така“ губи нашенската си уникалност с всяка следваща страница, превръщайки се в обща източноевропейска мантра. А дали ще злорадства като Нане, че и на Вуте му е зле, или ще страда като Алеко, че „и в Америка е същото“, читателят ще реши сам за себе си.

Все пак – ако Ви се струва, че 28 милиона лева за новия „Лъвов мост“ е донякъде завишено като цифра, имайте предвид, че магистралите в Чехия са най-скъпите в Европа.

ОТ ИЗДАТЕЛЯ

Преводите и адекватното поднасяне на българския читател на последните два романа, които Михал Вивег успя да напише преди да бъде покосен от тежък инсулт, бяха сериозно предизвикателство за „Парадокс“. Творческият екип преводач-редактор в лицето на доц. д-р Анжелина Пенчева и доц. д-р Владимир Пенчев е от най-утвърдените и в България, и в Чехия, съвременни български бохемисти. Владимир Пенчев е дългогодишен председател на Бохемия клуб – България. Автор е (съвместно с чешкия си колега Ян Рихлих) на „История на Чехия“ и е най-добрият познавач на съвременния чешки политически живот. Бележките му са уникални.

„Мафия в Прага“ от Михал Вивег е на българския пазар от издателство „Парадокс“! Поръчайте книгата тук.

„По пътя“ на 60 – илюстрован поглед към една вселена

Знаете ли как е изглеждал светът прези 60 години? Почти нищо общо с цветовете, които виждаме сега. Да, има няколко човека, които сякаш са създали цветовете на живота ни. За нас някои от тях са част от бийт-поколението – Гинсбърг, Бъроуз, Керуак.

Илюстрован автопортрет на Нейтън Гелгуд
Автопортрет на Нейтън Гелгуд

Да, Керуак. Джак. Момчето, което отрече цeннocтитe нa 50-тe гoдини, за дa ce ocвoбoди oт ĸaлъпa нa oбщecтвoтo и дa нaмepи cмиcъл в живoтa. И сега, 60 години след издаването на най-важната му книга – „По пътя“, американският художник Нейтън Гелгуд извежда акцентите от романа в илюстрован наръчник за читателите.

„За моя изненада, „По пътя“ се оказа роман със структура и стил, които му пасват чудесно. Разказвачът Сал Парадайз има усещането, че „всичко е мъртво“, и не може да се отърве от него през цялата книга. Това е пътят към литературните герои на бийт поколението, а най-изненадващо за мен дългите и протяжни части, които дори бях забравил, се оказаха най-добрите глави в романа“, пише самият Гелгуд в текста към своя илюстрован разказ за онлайн изданието Signature.

Най-добрите, най-дълбоко достигащите пасажи от романа могат да се усетят само от читатели, които са живели достатъчно дълго, за да знаят какво е усещането да си наистина битник.

Прочетете целия илюстрован разказ „Животът на един призрак“, посветен на 60-годишнината от издаването на „По пътя“ на Джак Керуак.

 

Още за „Джак Керуак. Събрани съчинения в седем тома – том 1: По пътя. Бродягите на Дхарма“ можете да научите от нашия добър приятел Роберт Леви в това интересно видео.

Измамният свят в „Аламут“, или „нищо не е истинно, всичко е позволено“

Само след няколко дни – на 19 септември – на пазара ще бъде новият роман на издателство „Парадокс“ – незабравимият „Аламут“ от Владимир Бартол. За историята и силните страни на книгата ни разказва редакторът на българското издание Кристина Димитрова.

Владимир Бартол (1903 – 1967 г.) е писател с разностранни интереси, които лавират между биология, философия, изкуство, театър и литература. Интересът му към „Аламут“ – планинската крепост в Иран, която през ХІ век става седалище на асасините – възниква по време на пребиваването му във Франция около 1930 г., но са нужни няколко години, докато проучванията му се превърнат в книга.

Трудът му не остава незабелязан и до този момент романът е преведен на 35 езика и е най-известната словенска творба в света. При първата си публикация книгата е посветена на Бенито Мусолини, а по-късно Уилям Бъроуз я използва като вдъхновение, пишейки „Голият обяд“.

„Аламут“, който може да се разгледа като универсална алегория за човешкото общество, ни въвежда в един на пръв поглед идеален свят със строго установена йерархия. Той е плод на въображението на Хасан ибн Сабах, узрявал с десетилетия, който най-сетне се материализира. Дори тогава обаче исмаилитският вожд не е истински автор на произведението си, защото в света, който той превръща в реалност, е залегнала прастарата идея за ислямския рай – с чудни градини, обитавани от неземно красиви хурии, където преданите бойци ще бъдат изпратени след смъртта си.

Именно тези бойци, или федаини, са основното оръжие на ибн Сабах, защото той ги превръща в машини за убиване, които нямат страх и милост. Федаините са част от сложна йерархична стълбица и същевременно отстоят малко встрани от нея. Дълга обаче е редицата от звания, които се намират между ласиците, на дъното на пирамидалната структура, и върховния господар на самия й връх. Крехки са основите на въздушната кула, в която Хасан заточва поданиците си. И все пак

затворник е и той самият, задето вижда милионите звезди, но пътят му до тях „завинаги е затворен“.

Тъжна е съдбата и на жените в романа. Авторът проследява житейския път на четиринадесетгодишната Халима от пристигането й в градините до края на живота й, но същевременно откъслечно разказва за съдбите и на останалите момичета. Или по-точно – съдбата, защото с малки изключения тя чертае една и съща траектория. Всяко от момичетата е продадено като робиня и откупено от върховния господар, а после заточено в градините зад замъка му. За да бъде отново робиня. И затворничка. В началото обаче нито Халима, нито читателят знае това и първите мигове на момичето в градините, в унисон с пролетното време и природата, са свързани по-скоро с надежда и щастие, отколкото със съдбата на диви животни, отглеждани в изкуствена среда, както например се случва на съседния остров.

Щастието обаче също не е истинно и рано или късно всички момичета го осъзнават. В отговор на това едни избират смъртта, а други, с наедрял в утробите си плод, примирено се затварят в мрачните си мисли, за да се подготвят за зимата – в буквален и преносен смисъл. Хасан обаче не изпитва жалост към тях, той смята, че „ако не се замислят или не разберат, че са затворници, значи не са затворници“.

Толкова безгранична е силата на мисълта, че реалността в съзнанието е по-плътна от тази извън него.

От друга страна, мъжете, които се обучават за воини, са всъщност съвсем млади и неопитни момчета, не познали още трепетите на любовта. Тоест момчета, които е лесно да манипулираш, особено с помощта на наркотични вещества. Най-смелите и физически подготвени, имащи честта да бъдат избрани за федаини, вероятно са и най-големите жертви. Не само защото рано или късно се превръщат в жертвени агнета, а защото тяхната заблуда е най-голяма. Момичетата от градините най-малкото осъзнават, че играят роля, а не са истински хурии. За разлика от тях, момчетата действително вярват, че смъртта ще ги върне в рая, тоест в градините, които са вкусили приживе. Ето така върховният господар постига предаността на бойците си – в края на краищата кой не би пожелал да се избави от ежедневните мъки и да отиде в рая, ако от него се иска единствено да умре?

Накратко, в „Аламут“ Владимир Бартол нагледно илюстрира докъде се простира силата на волята и въображението. Колко реален обаче би могъл да е свят, който непрекъснато изисква някой, разбулил мистерията му, да бъде пожертван? И най-вече: доколко целта оправдава средствата, ако в процеса човек губи най-близките си? А самите те, пожертваните, минават през кръговрата на живота, губейки първо невинността и жизнеността, а после и себе си.

И накрая настава зима.

Откъси от „Аламут“ можете да прочетете в сайтовете „Аз чета“, „Под моста“ и E-vestnik.bg.

Вампирската империя на Виктор Пелевин завладява и България – „Empire V“ вече е и у нас

Корицата на българското издание е дело на руския авангардист Sasha Berg

Вампирската империя на Виктор Пелевин „Empire V” е вече и на българския пазар благодарение на издателство „Парадокс“. В осмия си роман руският властелин на словото ни представя свят, управляван от Великия прилеп, в който прилепите-вампири са избрана каста.

„Empire V”, който излиза  в Русия през 2006 г., разказва историята на младия московчанин Роман фон Щорквинкел, чийто аристократичен прибалтийски произход е социално маскиран от бившия военен комунизъм с фамилията Шчоркин. Той работи като хамалин в близкия универмаг и все се надява на нещо по-добро. Веднъж забелязва на асфалта зелена стрелка с подканващ надпис „влез в елита“ и поемайки в указаната посока внезапно бива превърнат във вампир.

Новоизлюпеният „Рама Втори“ преминава задължителната за всеки млад боец подготовка – имплантират му език, изучава тайните на „гламура“ и „дискурса“, обучават го да „дегустира човек“ и да смуче „баблос“. А „баблосът“ е не просто популярният жаргонен израз за „пари“, а поредният Пелевинов архетип, запазена марка на специален продукт, който човешката душа произвежда, докато се стреми към „реалните пари“. Разбира се, накрая нищо не е това, което е…

Оформлението на корицата на българското издание на „Empire V” е дело на руския авангардист Sasha Berg – един от официално оторизираните илюстратори на Пелевиновите произведения. Преводач на книгата е Боян Станков, а романът излиза под редакцията на Светлана Комогорова-Комата.

В Русия вече се готви и екранизация , която трябва да бъде в киносалоните през ноември 2018 г. По лентата работи режисьорът Виктор Гинзбург, който през 2011 г. направи филм по друга книга на  Пелевин – „Generation П“. В ролята на Роман ще видим младия руски актьор Павел Табаков.

Прочетете откъс от „Empire V” тук. Можете да поръчате книгата с отстъпка от нашия електронен магазин.

Най-добрият начин да се запознаеш с човека. Из „Empire V“ на Виктор Пелевин

– Добър ден – каза човекът с маската.

– Здравейте – отговорих аз, с мъка разлепвайки устни.

– Как се казваш?

– Роман – казах.

– На колко си години?

– На деветнайсет.

– Защо не си в казармата?

Не отговорих на въпроса, реших, че е някаква шегичка.

– Моля, простете за известната театралност на ситуацията – продължи човекът с маската. – Ако те боли глава, ей сега всичко ще мине. Приспах те със специален газ.

– Какъв газ?

– Какъвто използват против терористите. Няма страшно, всичко вече мина. Предупреждавам те – не викай. Няма смисъл да викаш. Няма да помогне. Резултатът ще е един – ще получа мигрена и беседата ни ще се провали.

Непознатият притежаваше уверен, нисък глас. Парчето плат на маската, което закриваше устата му, трептеше, когато той говореше.

– Вие кой сте?

– Казвам се Брама.

– А защо сте с маска?

– По много причини – каза Брама. – Но това е в твоя полза. Ако нашите отношения не потръгнат, ще мога да те пусна да си вървиш без опасения, защото няма да знаеш как изглеждам.

Изпитах голямо облекчение, като чух, че възнамеряват да ме пуснат. Но тези думи можеше да са уловка.

– Какво искате? – попитах аз.

– Искам в една много важна част от моето тяло – и същевременно от моя дух – да се пробуди към теб жив интерес. Което, виждаш ли, може да стане само в случай че ти си човек от благороден аристократичен род…

„Маниак – помислих си аз. – Най-важното е да не нервнича… Да му отвличам вниманието с разговора…“

– Защо непременно от благороден аристократичен род?

– Качеството на червената течност в твоите вени играе важна роля. Шансът не е голям.

– А какво означава жив интерес? – попитах аз. – Има се предвид, докато съм още жив ли?

– Смешно е – каза Брама. – Най-вероятно с приказки тук нищо няма да постигна. Необходима е демонстрация.

Като стана от дивана, той приближи към мен, отметна закриващия устата му черен парцал и се наведе интимно към дясното ми ухо. Щом почувствах чуждия дъх върху лицето си, аз се стегнах – всеки миг щеше да се случи нещо омерзително. Обзе ме ужас.

„Сам дойдох на гости – помислих си аз. – И за какво ли ми трябваше, а?“

Но нищо не се случи – след като ми подиша в ухото, Брама се обърна и се върна обратно на дивана.

– Можеше да те ухапя по ръката – каза той. – Но ръцете ти, за съжаление, са вързани и са отекли. Затова нямаше да има нужния ефект.

– Та нали вие сте ми вързали ръцете – казах.

– Да – въздъхна Брама. – Навярно трябва да се извиня за действията си – досещам се, че изглеждат доста странно и противно. Но сега всичко ще ти стане ясно.

Като се настани на дивана, той се втренчи в мен, сякаш бях картинка на телевизора, и няколко секунди ме изучава, примлясквайки сегиз-тогиз с език.

– Не се притеснявай – каза той, – не съм сексуален маниак. В това отношение можеш да си спокоен.

– А какъв сте тогава?

– Аз съм вампир. А вампирите не са извратеняци. Понякога се представят за извратеняци. Но имат съвсем други интереси и цели.

„Не, това не е извратеняк – помислих си. – Това е побъркан извратеняк. Трябва постоянно да говоря, за да му отвличам вниманието…“

– Вампир? Пиете кръв?

– Не е като да я пия с чаши – отговори Брама, – и не е като от това да ми зависи самоидентификацията. Но се случва.

– А защо я пиете?

– Това е най-добрият начин да се запознаеш с човека.

„Empire V“ от Виктор Пелевин в превод от руски на Боян Станков и под редакцията на Светлана Комогорова–Комата ще бъде на пазара от 30 август под знака на „Парадокс“. Следете и нашия кратък „Пътеводител в гламура и дискурса“ във Facebook страницата на издателството. 

„Парадокс“ ви очаква на Шатра №12 на Алея на книгата Варна – вижте какво сме ви подготвили

Това време от годината е много специално за нас, защото е посветено на десетки срещи с читатели. Но от онези, слънчевите (и читателите, и срещите), които ни се случват по време на Алеята на книгата във Варна.

И тази година не пропускаме най-голямата книжарница на открито и можете да ни намерите на шатра №12 на ларгото до хотел „Черно море“ в морската столица.

Ето няколко предложения сред нашите заглавия, които със сигурност не трябва да пропускате, като отстъпките ни достигат до 25%:

1. „Време Секънд хенд“ и „Войната не е с лице на жена/Последните свидетели“ на Светлана Алексиевич – първите две книги на нобеловата лауреатка ни връщат десетилетия назад към някои от най-мрачните моменти в съвременната история.

2. „Даниел Щайн, преводач“ на Людмила Улицкая – уникално написан колаж от лични истории, разказани чрез писма, дневници, записи на беседи, а също и голям брой официални бележки, доклади, документи и жалби до властите. Общото между всички тези елементи е историята на Даниел Щайн, полски евреин, който преживява Холокоста, като става преводач на Гестапо.

3. „Цветя от края на 80-те“ на Румен Янев и Емил Братанов – Цялостна история на BG рока от края на 80-те, обозначен от авторите като Второто българско рок поколение. Допълнена от 249 култови текста (на 44 групи и изпълнители) и над 270 авторски фотографии, направени не от случайни репортери, а от Нели Воева и Стоян Гребенаров.

4. Том 1. на „Събрани съчинения в седем тома“ на Джак Керуак – Първият том от колекцията ни за Керуак съдържа два романа – “По пътя” и “Бродягите на Дхарма” в съвсем нови преводи. Поредицата се подготвя от чудесен екип от млади преводачи под общата редакция на проф. Владимир Трендафилов (научете още за нея тук).

5. „Мъжът Рапан и други произведения“ на Аслъ Ердоган – Турската авторка вече е на свобода, след като близо година бе в затвора след неуспешния опит за преврат срещу президента Реджеп Ердоган.  „Мъжът Рапан и други произведения“ е история за контрабанда и любов, за сблъсъка между науката и дивото начало в природата и за промените в живота ни, които настъпват точно тогава, когато най-малко ги очакваме, а в изданието са включени и разказите „В безмълвието на живота“, „Дневникът на една луда“ и „Дървени птици“, получил специалната награда на „Дойче веле“.

6. Седмица на милосърдието в Истанбул“ и „В името на Отца и Сина и Светия роман“ на Мурат Гюлсой – По-малко от година след гостуването на Гюлсой за Софийския международен панаир на книгата през декември 2016 г., книгите му продължават да впечатляват читателите – с гласове, които притеглят дълбоко във вътрешните светове на разказвачите, в най-интимните и непрогледни кътчета на същността им, за които те пишат без срам, освободени от сюрреалистичната странност на изпратените им рисунки. Можете да вземете двата романа в комплект на специална цена от 25 лв.

Това са само част от книгите, които ще откриете на щанда ни на шатра №12 на Алея на книгата – Варна 2017. Очакваме ви до 6 август включително всеки ден между 10 и 22 часа!

Да ви разкажем за… „Събрани съчинения в седем тома“ от Джак Керуак

Колекцията „Събрани съчинения в седем тома“ от Джак Керуак е един от проектите, с които издателство „Парадокс“ се гордее най-много. Все още сме в началото на нейното публикуване, но вярваме в нейния голям потенциал за преоткриване на Керуак като променящ литературата автор. По време на пролетния базар на книгата в НДК нашия приятел Роберт Леви представи накратко първия том, съдържащ два от най-известните романи на автора. Нека заедно си припомним какво сподели Роби тогава: 

Първият от бъдещите седем тома на Джак Керуак съдържа два романа – “По пътя” и “Бродягите на Дхарма”. Това са съвсем нови преводи, защото са изминали няколко десетилетия от първото им публикуване. През 21. век вече не се впечатляваме от ненормативна лексика – на преводачите и редакторите не им се налага да цензурират гениалния писател Керуак.

Поредицата се подготвя от чудесен екип от млади преводачи под общата редакция на проф. Владимир Трендафилов. Благодарение на тази колекция читателите ще могат да се насладят най-пълно на Джак Керуак. Мисля, че именно с нея ще си дадем сметка, че това е не просто идеолог на контракултурата, а един наистина гениален писател.

„Джак Керуак. Събрани съчинения в седем тома – том 1: По пътя. Бродягите на Дхарма“ можете да поръчате с отстъпка тук.

Империята на Жан Д’Ормесон в пълния й блясък и слава [карта]

Работата ни по превода на „Славата на империята“ е вече на финалната права, а книгата крив толкова много тайни и съкровища в себе си, че просто не можем да изчакаме излизането й на пазара. Едно от тях е картата на Империята на Жан Д’Ормесон.

Да, по своя генезис тя много прилича на Римската империя, а самата карта ще ви напомни много за Толкиновата Средна земя. Но това е просто Империята на Д’Ормесон.

Ето я в пълния й блясък:

Карта на империята на Д'Ормесон, както ще я видите в книгата му "Славата на империята"

Вижте как самият Жан Д’Ормесон описва своята Империя:

На североизток от Империята се простирали големи гори. На юг те се разтваряли към равнините с изкласило жито, сред които се намирала Аквилея и които се разпростирали докъдето поглед стига, набраздени с всякакви реки, привлечени в по-голямата си част от Амфиз или пък от Нефта, та чак до пустините на киргизите или на татарите.

Горите на север и изток, високите планини на юг не успявали да възпрат нападенията и нашествията. Хиляди са били избивани из обширните плодородни равнини в подножията на вулканите. И морето от запад носело много опасности – оттам внезапно се появявали застрашителни кораби, пирати, нападения призори. По границите на Империята нощта все така водела със себе си легиони страхове и смърт.

От Арсаф до Василий Велики, за над сто и петдесет години, едва ли е имало повече от три или четири години без война, гражданска или срещу външни врагове. А и не само хората били източник на опасности. Необузданата природа вземала своите жертви с все така младата си мощ, с почти ненакърнените си сили. Пожарите, глутниците вълци, изригванията на вулкана Кора-Кора, циклоните по бреговете, земетресенията, наводненията, предизвикани от преливането на река Амфиз, били оставили своя отпечатък от ужаси в паметта на редица поколения. Разказвало се, че по високите заснежени планински плата гигантски бойни орли нападали жени и отвличали деца, а в знойните южни равнини оттатък планините тигри, изскочили внезапно сякаш от никъде, разкъсвали бойците.

От Града до Аквилея, после от Града до нос Гилдор, от Града до Амфибол, от Амфибол до Аквилея се разгръщат и се множат проходими и зиме, и лете пътища за волски коли, но и за пешеходци и конници. Широки по няколко метра, понякога шест, че и десетина, те променят пейзажа и условията на живот. Дори през ХІХ век Шатобриан, лорд Байрон, Теофил Готие и даже Барес в началото на ХХ век не успяват да стигнат от нос Гилдор до Амфибол или Аквилея по-бързо от войниците на Богомил

Не пропускайте и другите две книги на български от Жан Д’Ормесон – „Бог: неговият живот и творчество“ и „Докладът на Гавриил“.

Турският съд отмени забраната на Аслъ Ердоган да напуска родината си

Една от водещите съвременни турски писателки Аслъ Ердоган вече ще може да пътува извън родината си. Забраната за напускане на страната от 2016 г. е отменена от съда в Истанбул след дело на 22 юни и Ердоган вече ще има възможност да получи присъдените ѝ награди, които не е имала възможност да прибере заради забраната.

Въпреки всичко обаче остава в сила обвинението в „терористична пропаганда“ в полза на незаконната Работническа партия на Кюрдистан (ПКК), което ще бъде разгледано в съда на 31 октомври, според думите на адвоката ѝ Ердал Доган.

50-годишната Ердоган беше арестувана миналото лято и затворена за 132 дни по обвинение в терористична пропаганда, докато се водеше разследване срещу вече закрития в. „Йозгюр Гюндем“ (Özgür Gündem). Медията бе забранена от турското правителство, след като бе окачествявен като трибуна на ПКК. Писателката бе освободена през декември 2016 г., но обвиненията не бяха свалени и забраната да пътува оставаше в сила до този момент.

Ерен Кескин
Ерен Кескин

Беше вдигната и забраната да напуска страната, наложена на признатата преводачка Неджмие Алпай (70 г.), която е подсъдима по същото дело. Срещу Алпай са отправени обвинения заради три статии, които е написала за „Йозгюр Гюндем“ миналата година във връзка със ситуацията в югоизточните райони, където турските въоръжени сили се сражават с ПКК.

Бившият главен редактор на „Йозгюр Гюндем“, Ерен Кескин, също е подсъдима във въпросното дело. Съдът я освободи от задължението да се подписва в участъка веднъж седмично.

„Все още се подписвам всяка неделя. Имам трудности заради работата си. Настоявам мярката за неотклонение да бъде отменена“, каза Кескин по време на изслушването си в съда.

Аслъ Ердоган има издадени няколко успешни романа, сред които и „Градът в алена пелерина“. Тя беше и сред лауреатите за наградата „Принсес Маргрит“ за култура през 2017 г., но заради наложената ѝ забрана нямаше възможност да присъства на церемонията в Амстердам на 9 май („Хюриет Дейли Нюз“). У нас е известна с книгата си „Мъжът Рапан и други произведения“.

Още за Аслъ Ердоган можете да прочетете тук.