Полски литературен репортаж. Как се прави?

Книгите на Мариуш Шчигел са пример за едно от най-интересните явления в съвременната журналистика и литература – жанра полски литературен репортаж. През 2017 г., когато Шчигел гостува за втори път в България, за да представи пред читателите новоиздадената си книга „Направи си рай“, той се срещна със студенти от Софийския университет, за да разкаже що е то – ПЛР и как се прави. Нека се върнем към онзи горещ ден в аудитория 147 на Ректората, за да си припомним наученото от Мариуш Шчигел. По-надолу ви предлагаме транскрипция от записа на срещата.

Като начало е важно да се отбележи, че литературният репортаж е разказ, в основата на който лежи реално събитие. Авторът трябва да има писателски умения, но няма правото да си измисля. Трудно е да се посочи къде точно се намират границите на факта и да се разбере кога сме ги преминали, но с историята си Шчигел се опитва да маркира тънката разлика между това, което е допустимо за репортера, т.е. факта, и авторовата измислица.

Шчигел извади от чантата си ключове и започна своя разказ:

„Това са моите ключове, а това е малка украса, ключодържател. Каква е тази птица? Дали е гълъб, дали е лястовица? Не знам. По-скоро е лястовица. Тази лястовица купих в Лаос, югоизточна Азия. От едно много важно и символично място в Лаос, където всяка вечер се отваря пазар. Там може да бъде намерено всичко, свързано с Азия, което можем да си представим – всякакви кичозни предмети, дрехи, храна, всичко. Когато се разхождах из този пазар, видях един скромен господин зад малък щанд, който продава такива украшения. И всякакви други неща – вилици, обеци, ключодържатели. И има такава табела, на която пише, че всички тези предмети са направени от бомби, хвърлени по време на войната във Виетнам. Над тази малка държава, Лаос, по време на войната, продължила 9 години, са хвърлени повече бомби, отколкото на територията на цяла Европа през периода на Втората световна война. Това е дело на американците. И статистиката показва, че на глава от населението са паднали около половин тон бомби. А на табелата на щанда беше написано „Това, което ни убиваше, сега ни съживява“. Част от най-бедните семейства, които живеят там, събират парчета от бомбите, за да изработят тези сувенири. И ги продават за един долар.

Ето това е един репортерски разказ от мен за вас, предаден устно. Веднъж разказах тази история на моя позната и подарих подобен ключодържател на нейния син. Тя беше много развълнувана – бяхме на официален прием и тя показа на всички този подарък, разказваше им историята и казваше, че тази птичка най-вероятно е убила няколко души. Ето това, което направи тази жена, е проява на литературен талант и съответно – на литературна измислица. Не можем да кажем, че това не е вярно, защото е възможно да е истина. Много атрактивно изказване, което може да бъде и написано, но с него границата е прекрачена.

Това е литературата на факта, това е литературният репортаж. Репортерът се опира на фактите и намира своя език да ги изкаже. В същото време примерът, който ви дадох, този ключодържател, е дреболия, песъчинка от реалността в Лаос, която все пак представя голяма и значителна част от историята на държавата. Аз не съм нито историк, нито писател на исторически книги. Аз искам просто да покажа тези малки детайли от живота. Защото този детайл е на равнището на читателя. Най-вероятно всеки един от нас има у себе си ключодържател.“

В голямата си част книгите на Мариуш Шчигел правят именно това – представят малко парченце от голямата картина. Но за да видиш това парченце, за да го разграничиш от останалите, се изисква особен талант – както художникът има определен естетически поглед и това му помага да изобразява своите идеи, така и репортерът може да разполага с „радар“, с който да вижда историята в наглед незначителни моменти от живота ни. Шчигел дава още два примера:

„Как можем да покажем отношението на един народ към историята? Веднъж наемах апартамент в Прага и хазяинът ми показа домофона, с който се влиза във входа, и кои са цифрите, които трябва да набера. „1968*“. Веднага се зачудих как ще запомня това, а господинът ми отговори, че е много просто – 1968 е годината, в която Чехословакия е нападната от съветските войски през Унгария и Полша. А звездата – това е руската петолъчка. Показах се учуден, че е използвана тъкмо тази година. Господинът ми отговори, че в този дом историята не се забравя. Затова годината е кодът за домофона. И това е наистина много типично чешко отношение, което е различно от полското. В Полша са много важни празниците, големите думи. А чехите обичат по-малкото, това, което е близко до тялото, по-личното.

Друг случай: бях в една чешка кръчма, където под чиниите бяха поставени правоъгълни подложки. Забелязах, че върху тях е написано нещо. Оказа се, че е биографията на Вацлав Хавел. Президент на Чехия и в същото време един от най-големите антикомунистически дисиденти. Попитах собственика за това, защото наистина е малко странно животът му да е описан върху подложка за хранене, а той ми отвърна, че някои хора, които са седнали да се хранят тук, могат да научат за Хавел по този начин. Ние може да ядем върху живота на Хавел, но може да се окаже, че се храним от живота на Хавел. Ето това е метафора. Тя може да пътува нататък, да се случат различни неща с нея. Затова ние в Полша много харесваме полския литературен репортаж, защото не е типична журналистика, но не е и точно литература, макар и да може да бъде.“

В Полша има такова изказване, че този необичаен жанр (и въпреки това толкова характерен за полската култура) е като незаконно дете, родено от жълтата преса и високата литература.

Мариуш Шчигел работи като репортер от 19-годишен, от 1985 г. насам. Към днешна дата се е посветил основно на писане на книги, както и на ръководството на Института по репортаж във Варшава и прилежащото му издателството „Доказателства за съществуване“. Списва и седмична колонка в най-големия полски ежедневник „Газета Виборча“, в която представя различни хора, които наскоро е срещнал, техните съдби и „голямата истина“, до която са достигнали в живота си – тяхната пътеводна светлина.

Полският литературен репортаж – мост между хората

След падането на комунистическия режим в Полша и разпада на Съветския съюз действителността както за политиката и обикновените хора, така и за журналистиката коренно се променя. Цензурата изчезва, границите се отварят и преходът към демокрацията започва.

Газета Виборча е една от основните платформи, която активно подкрепя развитието на жанра на полския литературен репортаж след краха на тоталитаризма. Вестникът е основан на 8 май 1989 г. – няколко месеца преди официалната отмяна на режима. Първият брой започва с легендарните думи на Лех Валенса „Няма свобода без солидарност“, а по-нататък редакционната статия, в която се подчертава именно връзката със Солидарност, уточнява целите на либералното издание – да представя „възгледите и мненията на цялото независимо общество, на различните опозиционни направления“. С опознаването на демокрацията и постепенното укрепване на обществото Газета Виборча започва да се разраства, като издава различни тематични притурки, сред които е и Duży Format, посветена на литературни репортажи, а неин първи редактор е легендарната Хана Крал. Вестникът се превръща в институция не само в Полша и в символ на свободата – на свободата на словото, на избора, на живота.

Газета Виборча е патрон на най-престижната награда за съвременна полска литература Нике, която се връчва всяка година през м. октомври. Призът е отворен за заглавия от всички литературни жанрове, включително есеистика и автобиографии и е популярен и в България, като немалка част от удостоените с нея автори са преведени у нас. Сред тях са Мариуш Шчигел, Кшищоф Варга, Анджей Сташук, Чеслав Милош, Олга Токарчук, Вислава Шимборска, Дорота Масловска и разбира се, Ришард Капушчински.

Сред популярните днес автори на книги с репортажи като сътрудници на Duży Format са работили или още работят Шчигел, Яцек Хуго-Бадер, Кшищоф Варга, Витолд Шабловски, Войчех Тохман, Томаш Лесняк, Томаш Квашневски, Войчех Ягелски и др.

През 2010 г. на името на Ришард Капушчински е учредена международната награда за литературен репортаж, с цел популяризиране на най-значимите репортажни книги, които засягат важни за съвремието ни проблеми, провокират размисъл и задълбочават знанията за света на другите култури, а оттам и за нас самите. Наградата се връчва в две категории – за автор на репортажи и за превод на книга с репортажи на полски език. Светлана Алексиевич е двукратен носител на приза – за Войната не е с лице на жена през 2011 г. и за Време секънд хенд през 2015 г.

През 2009 г. Мариуш Шчигел, Войчех Тохман и Павел Гозлински основават във Варшава Институт за репортаж, замислен като отговор на два задълбочаващи се проблема в полето на журналистиката: орязването на финансовите ресурси за разследваща журналистика, от една страна, и необходимостта от обучение на нови поколения репортери – от друга. Сред лекторите в Института (редовни и гостуващи) са голяма част от активните репортери в жанра. Освен основателите, това са Шабловски, Хуго-Бадер, Войчех Ягелски, Хана Крал и много други. Институтът по репортаж създава и свое собствено издателство – Dowody na Istnienie (Доказателства за съществуване), кръстено на един от най-популярните репортажи на Хана Крал, – което е насочено изцяло към публикуването на репортажни книги.

Кшищоф Варга на щанда на „Парадокс“ по време на гостуването си през 2017 г.

Жанрът на полския репортаж днес е разпознаваем из цял свят и е изключително популярен сред читателската публика в родината си, където излизат повече от 100 репортажни заглавия годишно. Ръстът в предлагането обаче нерядко е за сметка на качеството на продукта. При второто си посещение в България, като официален гост на Софийския международен литературен фестивал през 2017 г., Кшищоф Варга коментира именно тези актуални тенденции в ПЛР. За да отговорят на очакванията на пазара, все повече издателства са склонни да „произвеждат“ автори – неопитни репортери, с едва по няколко публикации зад гърба си, биват ангажирани да списват цели книги, при това във възможно по-кратки срокове. Това развитие крие опасност от девалвация на жанра, тъй като така „произведените“ репортажи често се плъзгат по повърхността на собствения си обект на обследване, вместо да се основават на задълбочени наблюдения и анализ.

Въпреки това полският репортаж продължава да печели все повече (по)читатели. В условията на един все по-глобализиран и същевременно все по-отчужден свят ПЛР изгражда мост между хората и им помага те да бъдат разбрани по-добре. Той представя събития и истории през погледа на обикновения човек – а хората винаги ще искат да четат за други хора, за техните радости – и особено за техните тегоби. Защото, по думите на Войчех Тохман, злото, а не доброто, дава благодатна почва за развитие на репортажа. А литературата, тази част от репортажа, напомня, че хората, макар и много различни, си приличат в своята същност – обичат, веселят се и са тъжни по един и същ начин.

Репортажът сближава хората. 

Зараждане и утвърждаване на полския литературен репортаж

Полският литературен репортаж (ПЛР) е специфичен жанр, в който журналистическите техники се смесват с наратив и литературни похвати. Жанр, в който фактът и фикцията се сливат в прегръдка, за да разкажат света на читателя.

Първи следи за познатия ни днес литературен репортаж откриваме още в края на XIX в., когато Владислав Станислав Реймонт пише „Поклонението до Ясна Гура“. Описанията на Реймонт на идиличната полска провинция и неговите разговори с поклонници (например със столетник, който е уморен да живее и се моли за бърза смърт), го превръщат в класик на полския репортаж. Делото му се разглежда като социално-прогресивно, тъй като възхвалява полското селячество и се опитва да възприеме неговата гледна точка, а не тази на аристокрацията.

Друг бележит репортер, макар и с недълъг жизнен път, е Кажимеж Новак – полският „бедуин“, който между 1919 и 1936 прекосява африканския континент на колело, с лодка, пеша, яздейки кон и камила и преминава пътя от Либия чак до най-южната точка на материк – Агуляс или известен още като Иглен нос – и след това пропътува разстоянието обратно до Алжир. В книгата си „С колело и пеша през Черния континент“ („Rowerem i pieszo przez Czarny ląd“) описва всичко, което преживява, както и хората, които среща през петте години прекарани в Африка.

Кажимеж Новак по време на своето пътешествие из Африка

Със зараждането на жанра обаче винаги ще се свързва името на Мелхиор Ванкович, наричан от мнозина „бащата“ на полския литературен репортаж, като неговите текстове са посветени на националните въпроси, проблемите на войната и емиграцията. Ванкович е теоретик на жанра и е един от първите, които интегрират техники от художествената литература в репортерските текстове. В поредица от есета, публикувани в средата на 60-те години на миналия век, Ванкович сравнява писането на репортаж с излагането на мозайка, от която „нито един елемент не може да бъде прерисуван, а всеки трябва да бъде откроен в естествения си цвят“. И все пак според него изолирани факти от репортажа могат да бъдат комбинирани и да формират едно сложно цяло. Това прекрачване на границите на пунктуалното представяне на факта цели да покаже универсалната истина, същността, макар и за сметка на буквалността. Мозаечната техника на Ванкович среща и своите противници поради непълната точност на излаганите факти, макар и тази форма на репортажа да не е непозната и в чужбина. Много критици намират подхода за успешен, доколкото той предлага по-задълбочено изследване на човешката природа, а не само голи факти. Ванкович следи отблизо актуалните тенденции в американската литература и култура, докато пътува из Северна Америка преди и след Втората световна война, а влияние върху творчеството му оказват белетристичните и нехудожествени произведения на Марк Твен, Ърнест Хемингуей, Джон Стайнбек, Норман Мейлър и Труман Капоти. Въпреки че Ванкович е явно повлиян от американския образец за литературен репортаж, това не налага сходство на ракурса на развитие на Новата журналистика с този на полския литературен репортаж. Социалните и политически условия в Полша са различни и именно те ще очертаят траекторията, по която жанрът ще се движи занапред.

Между 1944 г. и 1989 г. Полша е в съветската сфера на влияние. Цензурата не допуска множество публикации – новинарският поток е под контрол, също както и книгите, които се издават. Свободата на речта е ограничена. В тези репресивни за публицистиката условия полският литературен репортаж разцъфтява.

Ако талантлив репортер искаше да сподели наблюденията си в официалната преса, търсеше изобретателни начини. Надхитряването с властта постави началото на голяма литературна игра.
Не можеше да се пише за самата система, затова репортерите описваха съдбите на отделния човек.
Не можеше да се пише за общото, затова се пишеше за детайла.
Не можеше да се пише за това, което се вижда в огледалото, затова се описваше това, което се вижда в парченцата от огледалото.
Мариуш Шчигел за „Литературен вестник“, 2014 г.

Ришард Капушчински остава най-знаменития полски репортер и страстен теоретик на жанра. Като кореспондент на Полската информационна агенция (РАР), Капушчински обикаля света, посещава повече от 100 страни и отразява над 30 революции.  Неслучайно е наричан от критиката „Краля на репортажа“ и възприеман като основател на тази специфична журналистическа школа. Сред най-популярните му репортажни книги са „Императорът“, в която разказва за срещата си с последния император на Етиопия Хайле Селасие и разпада на монархията; „Шахиншахът“, в която Капушчински проследява историята на падението на последния шах на Иран, шахът на шаховете, Мохамед Реза Пахлави, но и живота на хората в условия на война; и „Империята“, в която са включени първите „свободни“ репортажи на автора след разпада на СССР. Многократно се е спорило, а и вероятно все още се, за Автентичността на предадената от Капушчински информация и до днес е предмет на спорове. Сред най-честите поводи за диспут е кученцето на Хайле Селасие – Лулу – и съществуването му. Версиите и подробностите около тях са толкова, колкото и коментиращите. Днес поне лесно може да бъде намерена снимка, която доказва автентичността на Лулу.

Хайле Селасие със своето куче Лулу

След падането на комунистическия режим, след отварянето на границите и най-вече след смъкването на цензурата, настъпват промени както в обществото, така и в жанра. Промени, които ще оформят полския литературен репортаж във вида, в който ни е познат днес благодарение на репортери като Мариуш Шчигел, Яцек Хуго-Бадер, Витолд Шабловски, Кшищоф Варга и др.

#НоемвриНаПЛР

Светлана Алексиевич за кризата в Беларус: „Трябва да спечелим със своя дух и със силата на убежденията си.“

Носителката на Нобелова награда за литература за 2015 г. Светлана Алексиевич бе призована на разпит в Следствения комитет на Беларус в сряда, 26 август 2020 г. Алексиевич е член на опозиционния Координационен съвет, който се стреми да обезпечи мирното разрешаване на кризата в страната, започнала след опорочените президентски избори от 9 август. „Археоложката на комунизма“, автор на „Време секънд хенд“, „Чернобилска молитва“ и др., бе привлечена в качеството си на свидетел, след като двама други членове на Съвета бяха арестувани по обвинение в незаконнен опит за сваляне на правителството.

„Нашата цел е да обединим обществото и да помогнем за преодоляване на политическата криза“, каза Алексиевич пред очакващите я журналисти. „Трябва да спечелим със своя дух и със силата на убежденията си.“

След четиресетминутен разпит писателката напусна сградата на Следствието, като заяви, че е отказала да отговаря на въпроси и че следствените действия срещу нея практически са приключили.

Алексиевич призова международната общност и най-вече Русия да подкрепят Беларус в разрешаването на продължаващата криза. „Смятам, че няма как да се справим с Лукашенко без Путин, защото единственият човек, който той слуша, е Путин.“

Светлана Алексиевич бе удостоена с почетната награда Open Society Prize за 2020 г.

Централноевропейският университет в Будапеща връчи своята почетна награда – Open Society Prize – на журналистката и носителка на Нобеловата награда за литература Светлана Алексиевич.

“В своите произведения, изпълнени със състрадание – „Войната не е с лице на жена“, „Последните свидетели“, „Цинковите момчета“, „Чернобилска молитва“ и „Време секънд хенд“ – Светлана Алексиевич придаде благороден израз на потисканата и осакатена история на хората от Съветския съюз. С присъждането на Нобеловата награда за литература за 2015 г. Шведската академия отличи Алексиевич за “многогласните произведения, които са паметник на страданието и куража на нашето време”, каза президентът и ректор на Централноевропейския университет Майкъл Игнатиев и добави, че писателката “демонстрира, че непримиримата отдаденост да отстояваш истината за преживяното и страданието на обикновените хора е критична ценност за всяко отворено общество.“

Церемонията се проведе онлайн в YouTube канала на университета. Алексиевич, издавана в България от „Парадокс“, прие наградата си също виртуално от дома си в Минск и изнесе 14-минутна реч.

“Тази награда е отражение на ценности, които са много важни за мен. Като човек, живял през 90-те, тя ми напомня за времето, когато тичахме по площадите, крещейки “Свобода, свобода!”. По това време обаче ние нямахме представа какво представлява свободата. Мислехме, че тя ще дойде в един паметен ден, изведнъж, и на другия ден всичко ще бъде красиво и наред. Но се оказа, че се озовахме на съвсем различно място от очакваното”, каза Алексиевич.

Обръщайки се към завършващите студенти, тя им напомни, че светът изисква тяхното активно участие в него и тяхната откритост. “Човек винаги е изправен пред избор – да действа или да бездейства. Да бъде на страната на доброто или да се крие в сенките, да живее погребан под сивотата на масата. Мисля, че криенето не е пътят на онези, които са избрали идеалите на отвореното общество, това не е вашият път”, допълни Алексиевич.

Тя завърши речта си с призив към студентите:

“Макар да е много трудно да обичаш някого, човешкото същество не е чисто и добро по своята същност. Човек може да бъде плашещ, повярвайте ми, мога да го кажа като човек, който е бил във войната, може би не толкова на бойното поле, но който е чул много за войната, за Чернобил. Трудно е да обичаме хората, но омразата няма да ни спаси. Само любовта може да ни спаси. Пожелавам ви да носите много любов в сърцата си, за да вървите през живота спокойно, честно и радостно.”

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите ѝ са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университет Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете ѝ е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката на комунизма“.

Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на беларуската писателка за нейните „полифонични творби, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен подход грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Тя стана и една от носителките на наградата на името на опозиционната руска журналистка Анна Политковская, присъдена от международната неправителствена организация RAW in War (Reach All Women in War) с цел да окуражи смелите личности, които с работата си рискуват своя живот вимето на справедливостта.

Основана през 1994 г., наградата Open Society Prize е присъждана на Карл Попър, Вацлав Хавел, Арпад Гонч, Том Лантос, Бронислав Геремек, Рикардо Лагос, Карла Дел Понте, Кофи Анан, Ричард К. Холбрук, Йоахим Гаук, Кристалина Георгиева, Янос Корнай и Джоузеф Стиглиц и други. Наградата бе връчена на Алексиевич в първата виртуална церемония по завършване на Северозападния университет на 27 юни 2020 г.

Речта на Светлана Алексиевич със субтитри на английски език можете да гледате тук:

Романът „Чатъртън“ в 10 цитата

В забележителния детективски роман „Чатъртън“ Питър Акройд „разследва“ смъртта на Томас Чатъртън, реален персонаж, гениален поет-мистификатор от XVIII в., чийто живот приключва при мистериозни обстоятелства. Едва след смъртта си Чатъртън е разкрит като автор на редица известни и основополагащи „средновековни“ стихотворения, за които приживе е твърдял, че са били открити от него. Възхитителен талант и литературен фалшификатор, той е водещият образ в зашеметяващата амалгама от реалност и измислици, която Акройд, предлага на читателя. Размивайки илюзия и въображение, заблуди и мечти, авторът умело крачи напред-назад между три века, като вплита в историята си по дикенски ексцентрични и жестоки персонажи, сред които са възрастната романистка и любителка на джин Хариет Скроуп и младият поет Чарлз Уичууд, който се опитва да разгадае тайната на Чатъртън.

Преводачката на книгата Кристина Димитрова подбра 10 цитата, които ще ви разкрият част от красотата на „Чатъртън“.

Веднъж се бе опитал да напише роман, но след около четиресет страници се бе отказал: не само че пишеше болезнено бавно и неуверено, а и дори страниците, които бе успял да напише, сякаш бяха изпълнени с образи и фрази от творбите на други автори, будещи възхищение у него. Превърна се в колаж от чужди гласове и чужди стилове и тъй като бе непосилно да разпознае собствения си глас сред останалите, заряза проекта.


Сериозно говоря. Томас Чатъртън не е умрял.
– О, продължавай. Виж дали ми плува корабче в окото. – Тя издърпа с пръст долния си клепач. – Хайде де. Виж.
Чарлс любезно отклони поканата.
– Не, имам предвид, че е умрял. Но не когато се е предполагало. Не когато всички мислят, че се е случило. И имам доказателство.

Сцената още веднъж се промени и сега двете момичета танцуваха заедно на купон. Хариет ги гледа известно време, но после вниманието ѝ се отклони към хората около тях. Видя лице, което ѝ напомни за отдавна споминал се приятел, и после още едно. Всички бяха там заедно, всички нейни мъртви приятели – такива, каквито ги знаеше. Бяха се отдръпнали от танцьорките и сега стояха заедно в мълчание, гледайки Хариет от екрана. Прииска ѝ се да се изправи и да ги заговори, но внезапен ужас я задържа на мястото ѝ.


Доставяше ѝ истинско удоволствие да показва на посетителите малката плоча, която бележеше някогашното местоположение на бесилото: „Обесвали са ги за единия грош – разправяше тя, – а сега дори няма такава монета! Историята си прави странни номера с джоба ни“.

Виждаше как силуетът ѝ се надвесва над него, а около нея имаше светлина; момчето също гореше ярко и докато душата на Чарлс отлиташе от този свят, техните души сияеха за сбогуване. В този момент на прозрение той се усмихна: нищо не се губеше наистина и все пак това беше последният път, когато ги виждаше, последният път, последният път, последният път, последният път. Вивиан. Едуард. Срещнах ги на едно пътуване някъде. Пътувахме заедно.


Мансардата, която беше нарисувал, се бе превърнала в метафора на света – свят на мрак, където пръснатите по пода хартийки олицетворяваха литературата, умиращото цвете бе ароматът, а изгасналата свещ бе източникът на светлина и топлина.

Хариет обаче остаряваше. Скоро щеше да отиде при Чатъртън под земята, така че защо се опитваше да го намери сега? Защо ѝ трябваше да се занимава с мъртвите, след като около себе си виждаше само живи? Стана от кашпата и тръгна обратно по улицата на Чатъртън. Тя обаче не беше негова. Беше я напуснал преди векове, така че защо ѝ бе да го следва?


Няма ли ги думите, ти се намираш в различен свят. Съществуваш на друго място, където си спокоен.

Когато Вивиан изрече това, Филип осъзна, че с Чарлс никога не бяха разговаряли истински – не защото им беше неловко, а защото всеки разговор изглеждаше преходен, част от предстояща поредица. Липсваше усещане за край.


Последвалата тишина завинаги остава ненарушена и сега, когато вдига очи, вижда пред себе си образ, около който се носи розова светлина. Все още се наслагва и векове наред той наблюдава себе си на леглото в мансардата с полуотворения прозорец отзад, розата на перваза, дима, който се издига и вечно ще се издига от свещта. Значи няма да умра напълно.

Чатъртън

Парад на въображението в поетичните „Писма до Украйна“ от Юрий Андрухович

Новото заглавие на издателство “Парадокс” е поетичната книга „Писма до Украйна“ от Юрий Андрухович. В нея авторът борави майсторски с метафорите и изпълва стиховете с музикално звучене, подчертавайки ги с всички възможни изразни средства – алитерация, асонация и т.н. – и с тях захранва този фестивал на образите, този парад на въображението.

Вече почти четири десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на украинската четяща публика саркастичната си, апокалиптична и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ /Бурлеска-Балаган-Буфонада/. Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, защото, както казва поетът, нищо в този свят не е така излишно, безсмислено и нелепо като добрата поезия, но и нищо в този свят не е толкова необходимо, значимо и категорично като нея.

Острата социална чувствителност на поезията на Андрухович, която според него самия не е задължителна за всеки поет, но до известна степен е въпрос на „личен социален рефлекс“, обяснява наративните и дори репортажни елементи с осезаема фактологичност, които откриваме в лириката му. Очевидно е и въздействието на бийт поезията, чийто преводач в Украйна е именно Андрухович. Цялата амалгама от художествени качества превръща Андрухович не само в институция в родната му Украйна, но и във флагман на новата украинска литература пред света.

Писма до Украйна

Непримиримият дух в поезията и любовта в „Обичам те до лудост“ от Яхим Топол

Новото заглавие на издателство “Парадокс” е „Обичам те до лудост“ от Яхим Топол – първата стихосбирка на автора. Тя излиза през 1988 г. в самиздат и получава наградата за неофициална литература „Том Стопард“, а първото ѝ „официално“ издание е от 1990 г. 

Как изглежда светът през очите на млад, дългокос бунтар, „подривен елемент“, който преживява между тайни концерти, дисидентски срещи и спорадични посещения в районното? Буен, нелогичен, упадъчен – но никога празнословен – в тези ранни поетични творби Топол изгражда своя портрет, с неочаквана самоирония: единственото законно средство за съпротива срещу враждебното статукво Сред лирическите образи преобладава безразличието, а интимните и еротичните мотиви са облечени в горчивина.

Именно особеният език подчертава визията на автора, че непримиримият дух е дъхът на ъндърграунд културата. Така още тази изначална стихосбирка чертае траекторията на по-късното творчество на Топол, превърнало се в знаме на чешкия постмодернизъм.

Яхим Топол, един от култовите автори на съвременната чешка литература, е роден през 1962 г. в Прага. Той е поет, прозаик и журналист, текстописец и музикант. Носител е на множество литературни награди, включително „Том Стопард“ и „Виленица“ за ярък принос към централноевропейската литература. Книгите му са публикувани на повече от десет езика.

Топол е сред най-ярките представители на чешкия ъндърграунд до 1989 г. и подписът му, логично, стои под „Харта 77“. Като син на дисидент Топол не може да постъпи в университет и се прехранва като склададжия, хамалин, въглищар и др. Творческия си път започва като текстописец за ъндърграунд  групата Psi vojaci, чийто фронтмен е брат му Филип. (Името на бандата, „Воините-кучета“, е директна препратка към романа на Томас Бергер „Малък голям човек“.)

През 80-те заедно с други „подземници“ Топол основава самиздатски литературни списания като Violit и Revolver Revue. Също така вкарва в Чехословакия забранени книги – през полската граница, с раница на гръб. Тези негови нежелателни занимания му печелят определена популярност сред органите на реда.

След промените Топол издава в две стихосбирки поезията си от 80-те – „Обичам те до лудост“ (1991) и „Във вторник ще има война“ (1992). Голяма известност му донася романът „Сестра“ (1994), който се налага като една от знаковите книги на чешката проза от 90-те и на чешкия постмодернизъм като цяло. През 2008 г. по книгата е заснет и филм. Следват романите „Ангел“ (1995), „Нощни работи“ (2001), „Катран“ (2005), „През студената земя“ (2009).

В момента Яхим Топол е програмен директор на библиотека „Вацлав Хавел“ в Прага.

Обичам те до лудост

„Любовниците на Юстиция“ от Юрий Андрухович – реалност и илюзия в смъртоносна прегръдка

Издателство “Парадокс” има добри новини за почитателите на украинския майстор на поезията и прозата – Юрий Андрухович. Неговият „параисторически роман в осем и половина епизода“ – „Любовниците на Юстиция“ – е най-новото заглавие в каталога на издателството. Очаквайте го в понеделник, 18 май.

В него реалност и илюзия се сливат в смъртоносна прегръдка. Осмината герои, разхвърляни между XVII и XX в., са свързани помежду си от безбройните извършени престъпления, от демоните, които таят у себе си, от тежките присъди, които получават, от един пътуващ цирк и – разбира се – от любовта. В тази въртележка от битови и политически убийства, изнасилвания и грабежи, малтретирани деца, идеологическо предателство и предателство в името на идеята, взимат участие гневни военачалници, политически идеалисти, безскрупулни агенти на КГБ, дисиденти и бунтари. Невинаги справедливи, но всеки път ужасяващи.

„Любовниците на Юстиция“ е шарена литературна мозайка, разположена насред галицийската действителност, в която с ирония и хумор се преплитат пикаресковият романен стил, детективски загадки и реални исторически събития. С виртуозни композиционни и стилистични похвати Андрухович описва осемте различни истории и ги събира в един завършен литературен продукт. Последната половинка остава за любопитството на читателя.

Вече почти четири десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на публиката саркастичната си, апокалиптична и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, когато в опустошената душа на социалистическия човек върлува подсъзнателният масов синдром на прехода. Големият пробив на Андрухович идва през 1991 г. с „Московиада. Роман на ужаса“ („Парадокс“, 2009 г.), който превръща автора си не само в институция в родната му Украйна, но и в лице на новата украинска литература пред света. На български е издаден и романът му „Дванайсетте обръча“ („Парадокс“, 2013 г.).

Любовниците на Юстиция

Амалгама от реалност и измислица в „Чатъртън“ от Питър Акройд

Почитателите на заплетените детективски романи и преливането на художествена измислица в реални истории вече могат да се насладят на романа “Чатъртън” от Питър Акройд. Това е най-новото заглавие в каталога на издателство “Парадокс”, което предлага на читателя шеметно действие в света на един гениален поет-мистификатор от XVIII век.

В този забележителен роман Питър Акройд „разследва“ смъртта на Томас Чатъртън, чийто живот приключва при мистериозни обстоятелства. Едва след смъртта си Чатъртън е разкрит като автор на редица известни и основополагащи „средновековни“ стихотворения, за които приживе е твърдял, че са били открити от него. Възхитителен талант и литературен фалшификатор, той е водещият образ в зашеметяващата амалгама от реалност и измислици, която  Акройд, предлага на читателя. 

Размивайки илюзия и въображение, заблуди и мечти, авторът умело крачи напред-назад между три века, като вплита в историята си по дикенски ексцентрични и жестоки персонажи, сред които са възрастната романистка и любителка на джин Хариет Скроуп и младият поет Чарлз Уичууд, който се опитва да разгадае тайната на Чатъртън.

Романът на Акройд обследва творческия процес, обръща се към теми като цикличност, плагиатство, истинност и неистинност. Думите се превръщат в светове, изкуството чете нас и оформя не само настоящето, а и историческото минало, довело ни дотук. Нищо не може да бъде по-истинско от тях, апоетът  е творецът на реалности. Само той е способен да преодолее ограниченията на времето и пространството. Изключително находчив, изпълнен с мрачен хумор, напрегнат и нерядко поетичен, романът изследва най-дълбоките проблеми както на живота, така и на изкуството.

Питър Акройд (1949) е знаменит английски писател, известен с умението си да разказва истории чрез цял хор от литературни гласове и с необикновения си интерес към историята и културата на Лондон. Той е Командор на Ордена на Британската империя, член на Кралското литературно общество и почетен член на Американската академия за изкуство и наука.   Романите на Акройд, както и неговите биографии на Уилям Блейк, Т. С. Елиът, Чарлз Дикенс, Томас Мор, Чарли Чаплин и др. са удостоени с множество награди, сред които “Джеймс Тейт Блек“, „Съмърсет Моъм“, „Уитбред“ и наградата за фикция на в. „Гардиън“. Романът „Чатъртън“ е номиниран в краткия списък за Британския „Букър“.

Чатъртън

Никола Матийо: Героите ми имат собствени съдби

Носителят на “Гонкур” за 2018 г., най-голямата френска награда за литература, Никола Матийо, гостува в България по покана на Френския културен институт. Посещението му е по повод председателството на журито на третото издание на наградата “Гонкур в България”. Лауреатът на наградата се определя от ученици и студенти, изучаващи френски език, но грипната ваканция осуети предвидения дебат.

Така представянето на романа “А след тях и децата им” във Френския институт остана единствената възможност българските читатели да се срещнат с очарователния писател. Водещ бе журналистът и преводач от френски Георги Ангелов, а специален гост – преводачът на романа Владимир Сунгарски.

Доротея Монова разказа за партньорството между от издателство “Парадокс” и Френския културен институт, започнало благодарение на инициативата на института “Гонкур в България”.

“Ние целим да привличаме младите. Имаме известна репутация, че публикуваме елитарна литература. Чрез тази инициатива, която е не просто литературна, а образователна, Институтът прави от младите хора активни читатели. Тя е свързана с това, за което всички издатели мечтаем – изграждане на нови публики. Мисля, че младите хора, които участват в избора за наградата “Гонкур в България”, са утрешните читатели с критическо мислене. За което благодаря и за вашите усилия.” 

Водещият на вечерта Георги Ангелов сподели, че като преводач първата му реакция към “А след тях и децата им” била съчувствие към преводача. “Подобен текст се превежда много трудно, защото той не е монолитен наратив, а авторът постоянно жонглира с езика. Жонглира и със самите протагонисти – героите израстват, а с тях и езикът, което за мен като филолог беше безкрайно интересно.”

Според Ангелов романът на Матийо е не само социален и политически, но и много човешки. Журналистът направи паралел между времето, в което се развива действието на книгата в България и във Франция. “Докато при нас деветдесетте донесоха надеждата за демокрация, във Франция те свалиха доста илюзии”, допълни той и даде думата на Никола Матийо, който разказа повече за творческия си процес. За него като автор е от изключително значение да пише книги, които съответстват на действителността. “Не всеки може да спечели, някои съдби са особено жестоки”, каза той и допълни – “Аз не пиша като малък, жесток бог, който решава кой ще живее и кой ще умре. Героите имат собствени съдби и понякога им се получава, а друг път не.”

Георги Ангелов насочи вниманието на публиката към бележката с благодарности от преводача, рядкост за повечето български издания, а Владимир Сунгарски разказа за работата си по превода и разменените имейли с автора. Разговорът продължи с дискусия за еротичните сцени в романа и особеностите при техния превод. “Когато писах тези сцени, си казах, че ще се опитам да отразя действителността такава каквато е, без да използвам контражур, но така че да остане литература”, разказа Матийо и допълни: “Това обаче може да смути някои читатели. В родния ми град има една малка книжарница, спонсорирана от епископството. Една дама, която си купува от там религиозна литература, чула от книжаря, че един от местните автори е спечелил “Гонкур” и си купила книгата и… след няколко дни си поискала парите обратно.”. 

Носителят на „Гонкур“ (2018) и „Гонкур в България“ (2019) Никола Матийо пристига в София

А след тях и децата им - Никола Матийо

Носителят на „Гонкур“ (2018) и „Гонкур в България“ (2019) Никола Матийо ще се срещне с българските читатели, пред които ще представи наградената си книга „А след тях и децата им“. Събитието ще се проведе на 5 март (четвъртък) от 18:30 ч. в зала „Славейков“ на Френския институт в България. Водещ ще бъде журналистът Георги Ангелов, а гост – преводачът на романа Владимир Сунгарски.

Сюжетът на творбата акцентира върху ролята на деиндустриализацията на Франция, довела до колапса на работническата класа и изпитанията, на които е подложено поколението от края на 70-те, към което принадлежи и самият Матийо. Работниците за първи път се оказват безработни и непотребни за обществото в зората на 90-те, а децата, които трябва да изхранват, израстват на улицата в обстановка на безвремие, безперспективност и шокиращ за възрастта им цинизъм. Тези условия на живот и ежедневният сблъсък с унижението стават плодородна почва за всевъзможни конфликти – класови, расови и междуличностни.

Романът концентрира в себе си целия личен и професионален опит на автора като съвременник на този болезнен за Франция период. Матийо е роден на 2 юни 1978 г. в Епинал и получава образованието си в частно католическо училище, където за първи път се сблъсква със сериозните социални различния между учениците, но и среща подкрепа от преподавателите си в своите първи опити в литературата.

„Още на 14 знаех, че искам да бъда писател, но ми отне много време, за да стана такъв. Пътят беше дълъг и болезнен, а аз трябваше да го извървя съвсем сам“, признава Матийо години по-късно.

След като завършва сценично изкуство в университета в Мец, той работи като журналист, деловодител в съветите за социално партньорство, писар, както и като служител в Асоциацията за контрол на качеството на въздуха.

Никола Матийо печели три литературни награди още за дебютния си роман Aux animaux la guerre през 2014 г., който е адаптиран и в телевизионен сериал.

Вторият му роман – социално-политическата творба „А след тях и децата им“ печели най-престижната френска награда за литература – „Гонкур“ за 2018 г. и получава признанието на българските журита, които му присъдиха „Гонкур в България“ за 2019 г.

Творческият реализъм и пълнокръвната атмосфера на романа „А след тях и децата им“, не спестява нищо и изгражда цялостен и завършен образ на живота във френските провинции от края на ХХ век, а правдивият и майсторски поднесен разказ поражда сред литературната критика неминуеми паралели с творчеството на Балзак и Зола.

На пръв поглед това е история за срещата и конфликта между две млади момчета – Антони, син на френски работник и Хасин, дете на марокански емигранти. Кражбата на един мотор раздвижва пластове от стаени конфликти в общество, обединено от привидности и национална политика, но всъщност дълбоко наранено от усещането за непотребност. Докато двамата тийнейджъри изживяват естествения си бунт (но доведен до крайности), родителите им се опитват да съберат последните остатъци от своето достойнство, за да осигурят бъдещето им. Успяват ли? Или „след тях и децата им“ ще останат затворени между високите стени на своята среда, класа и произход, дори когато изглежда сякаш са „рамо до рамо“.

Читателят е увлечен във водовъртежа на един искрен, жив, пъстър и неподправен във всички нюанси на полярностите си свят. Освен двамата главни герои, техните семейства и приятели, както и момичетата с голите пъпове от 90-те, в романа се срещат редица герои, които приличат на туристически атракцион – поне докато човек не живее сред тях: „Старци, безработни, важни клечки, младежи с мотопеди и арабите от комплекса, разочарованите избиратели и самотните родители, хората с малките, евтини коли и тези с рено „Еспас“, търговците и кадрите от „Лакост“, последните работници, продавачите на пържени картофки, наточените блондинки по шорти, гелосаните типчета, селяндурите, главестите…“. Както и „братоците с пиърсинги, които прекарваха живота си в зяпане на порно и слушане на техно. А по време на семейна ваканция натоварват холандски скънк и почти червен марокански хашиш, от който ти се прияждаха бисквити, натопени в горещо мляко, докато гледаш филми с Мег Райън…“. „Ужасяващо различни, несдобряеми едни с други и въпреки това рамо до рамо“.

За наградата „Гонкур в България“

„Гонкур в България“ e инициатива на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да популяризира съвременната френска литература, френските език и култура и писането на френски. Жури на наградата са ученици и студенти, изучаващи френски език. Те прочитат четирите заглавия, достигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава титлата Choix Goncourt de la Bulgarie („Българския избор за „Гонкур“ или просто „Гонкур в България“). Тази специфична награда идва в България, след като вече е утвърдена в десетина европейски страни като Полша, Швейцария, Румъния, Чехия и др., както и Северна Африка, Близкия изток и Китай. „Чуждестранните“ версии на „Гонкур“ са общо 20.

Първият носител на „Гонкур в България“ (2018) е Яник Енел с книгата си „Дръж здраво венеца си“ (издателство „Парадокс“, 2019). Според правилника на Наградата, той ръководи избора за втория „Гонкур в България“. По силата на правилника на Наградата, той ръководи избора за втория „Гонкур в България“, присъден на Никола Матийо. Самият Матийо пък ще председателства журито на третото издание на приза. Дебатът ще се състои в петък (6 март), а четиримата автори от краткия списък на „Гонкур“ 2019 са Жан-Люк Коаталем, Оливие Ролан, Амели Нотомб и Жан-Пол Дюбоа; последният е и носителят на наградата.

paradox.bg/magazin/pechatni/a-sled-tyah-i-detsata-im-nikola-matiyo/

Уалид Набхан: Моята родина не е мястото, където са погребани предците ми, а мястото, където децата ми биха играли щастливи

Носителят на Европейската награда за литература за 2017 г. Уалид Набхан се срещна с българските читатели по повод излизането на романа “Изселване на щъркели” (изд. “Парадокс”) – трогателен разказ за идентичността и изгнанието, за любовта и съхраняването на семейството във времена, в които личният дълг и достойнство по-скоро предизвикват неговото унищожение. Разговорът води Цветан Цветанов, а видната арабистка Мая Ценова бе преводач.

“Какво е отечество, какво е родина? Камъни, пръст или някакви забележителности? Или онова което се случва с теб, на теб, на тази земя. За мен родината не е точното място, а онова, което ти се е случило. Моята родина не е мястото, където са погребани предците ми, а мястото, където децата ми биха играли щастливи”, заяви Уалид Набхан.

Водещият Цветан Цветанов разказа, че книгата го е разтърсила дълбоко с проникновеното описание на това, какво е да си палестинец по света и чужденец в Малта. 

“Едно от най-силните неща в тази книга е диалогът на човек с Бог – не мюсюлмански, не християнски или езически бог, а един по-всеобхватен бог”, допълни той.

Сред гостите беше и писателят Калин Терзийски, чиято първа книга – стихосбирката “Сол”, е издадена от “Парадокс”.

“Уалид е моят нов герой благодарение на своя роман. Това е една изключителна и странна (поне по отношение на българската литература), чудесна културологично, психологически, философски и политически изградена книга, в тъканта на която е вплетена много поезия. Само човек преживявал мъките на бежанец, който знае къде са корените му, може да напише такава книга. Ние, европейците, често говорим лошо за родините си (в днешния свят трябва да можем да използваме тази дума в множествено число), а толкова много хора ги приемат като спасителен остров, на който те ще попаднат за да тъгуват и да изпитват вина и угризение за изоставената родина”, сподели писателят.

Срещата завърши с разказа на издателката Доротея Монова за решението “Изселване на щъркели” да попадне в портфолиото на “Парадокс”.

“На това, което правим в издателство “Парадокс”, пасва много един цитат от Дубравка Угрешич, че в наши дни писателите са толкова отговорни, колкото са и политиците. Ето защо книги като тази са толкова важни – независимо какво си говорят дипломатите и политиците, писателите са си извоювали правото на един по-свободен изказ. В “Изселване на щъркели” се сблъскваме с един много сложен наратив, който тече в първо лице, но в три различни пласта. На първо място имаме силно автобиографичната история на едно семейство. Във втория пласт, отново в аз-форма, е описан политическият конфликт в арабския свят. От сблъсъка между тези две линии се ражда и чисто философският трети пласт на романа. Това, което проличава в тази книга и което ни вълнува като издатели е голямата история през историята на обикновения човек.”

Снимки: Литературен клуб „Перото“

Изселване на щъркели

Носителят на Европейската награда за литература Уалид Набхан среща българските читатели в разговор за идентичността

Провокативният малтийски писател от палестински произход Уалид Набхан пристига в София за премиерата на първата си книга на български и среща с читателите. „Изселване на щъркели“ (изд. PARADOX), удостоен с Малтийската награда за литература (2014 г.) и Наградата за литература на Европейския съюз (2017 г.), излиза на български език в превод на Михаил Вапирев, консултант Азиз Шакир-Таш, и ще бъде представен на 19 февруари от 18:30 ч. в Литературен клуб “Перото”.

Голяма част от сюжета на „Изселване на щъркели“ е автобиографична. Романът разказва от първо лице историята за палестинец на име Набил, прекарал целия си живот извън родната си страна. Израстването му, неразривно свързано със съдбата на Палестина и целия арабски свят, преминава в опити да намери обяснение за развоя на събитията в Близкия изток, особено след Шестдневната война, която съвпада с рождението му. Идентичността и изгнанието, както и любовта и съхраняването на семейството, във времена, в които личният дълг и достойнство по-скоро предизвикват неговото унищожение, са сред основните теми в романа.

Това е история за герой, чието минало е пълно с призраци, а в бъдещето му също няма много надежда. Има история за изгубена любов, много малки истории се преплитата в книгата, но всъщност голямата история е за Палестина и Малта. Защото героят не може нито да се отърве от миналото, нито да изгради бъдещето си тук.” разказва Набхан.

Запитан за собствената му идентичност, Набхан не може да даде категоричен отговор. “След 25 години в Малта се чувствам християнин, въпреки че съм отгледан като мюсюлманин”, казва писателят, който твърди, че не е религиозен. През 2017 г. застава публично срещу лидера на Малтийския мюсюлмански съвет Бадер Зайна, когото обвинява в прикрит ислямски радикализъм. Според Уалид Набхан мюсюлманите в страната (0,3% от общото население или около 1500 души) не се нуждаят от втора джамия. Дори, твърди той, построяването й би довело до разединение на общността. След планиран телевизионен дебат със Зайна, на който опонентът му не се появява, на излизане от сградата на телевизията Набхан открива колата си потрошена.

Набхан е роден в Аман, Йордания, през 1966 г. и посещава училищата на Обединените нации в Аман. Израства в семейство, което напуска Палестина по време на Накба – катастрофата – както арабите наричат Арабско-израелската война от 1948 г. Продължава обучението си в Малта, където пристига през 1990 г. като студент.

“Хората, които пътуват, често попадат в капана да мислят, че са просто на гости и се самоубеждават, че не са част от тази страна. В крайна сметка се маргинализират сами, а след това обвиняват държавата-домакин, че не ги интегрира”, казва Набхан пред Times Malta и допълва: “Не можеш да живееш на границата, трябва да се потопиш. Винаги съм се чувствал част от тази нация.”

Днес вече малтийски гражданин, Уалид Набхан започва да пише на малтийски, още докато изучава езика. Следват два сборника с кратки разкази и книга с поезия и роденият в Йордания палестинец се превръща в малтийски писател. Големият му пробив идва с автобиографичния роман “Изселване на щъркели”, с който печели първо Малтийската награда за литература (2014 г.), а след това и Наградата за литература на Европейския съюз (2017 г.)

Изселване на щъркели

До 9 години затвор грозят турската писателка Аслъ Ердоган

Скъпи приятели,

Споделяме с вас с отворено писмо от турската писателка Аслъ Ердоган, достигнало до нас през нейния литературен агент. От 2016 г. насам, тя е подсъдима за „терористична пропаганда“ като автор на (литературна!) колонка в про-кюрдския в. „Йозгюр Гюндем“ и прекара в следствения арест над четири месеца, с ограничен достъп до необходимите ѝ медикаменти. Предвид набързо повдигнатите допълнителни обвинения само две седмици преди произнасянето на окончателната присъда, Аслъ се надява широк международен отзвук, който – без преувеличение – може да се окаже животоспасяващият ѝ шанс.

Нека разпространим това писмо и да подкрепим справедливостта!

С уважение,
Издателство „Парадокс“

28 януари 2020 г.

Скъпи приятели, скъпи колеги,

Както може би си спомняте, на 16 август 2016 г., под претекст, че съм част от (изцяло символичния) консултативен съвет към „Йозгюр Гюндем”, прокюрдски и напълно законен вестник, аз бях арестувана заедно с двамата главни редактори на изданието. Макар че консултативният съвет е съставен от шест члена, освен мен, две седмици по-късно беше арестувана единствено още езиковедът и литературен критик Некмие Алпай. Обвиненията, повдигнати срещу нас, бяха за „разрушаване на единството на държавата” (доживотна затвор без право на помилване), участие в терористична организация (до 15 годни) и пропаганда. След четири месеца и половина бях освободена, но съдебното дело не беше закрито.

Делото продължи още три години, като прокурорът постоянно отлагаше пледоарията си. Миналия месец друг прокурор неочаквано предприе следващия ход!! Той поиска главните редактори и Ерен Кескин, ръководител на Асоциацията за човешки права и бивш главен редактор, да бъдат наказани като членове на ПКК (до 15 години), както и присъда „лишаване от свобода” по обвинение в пропаганда за период от две до девет години за мен, заради четири мои статии.

Най-абсурдното в този случай е фактът, че тези статии са публикувани още през 2016 г. и не са били обект нито на делото, нито на разследване. (Всъщност, никоя статия през цялата ми кариера не е била обект на съдебно дело!!) Една от тези статии е вътрешен монолог, прозаичен текст: „Дневник на фашизма: днес”. В него няма почти нищо политическо, той е изцяло абстрактен, без препратки към конкретно място или време, литературен облик на вътрешното опустошение на индивида, живеещ в тоталитарен режим, и тежкото бреме на свидетеля. Всъщност, тази статия беше включена в последната ми книга „Дори и тишината вече не ти принадлежи”, публикувна от няколко издателства, сред които „Акт Сюд”, „Пенгуин/Кнаус”, „Гилдендал”, „Рамус и Потамос” и други. Книгата беше отличена с няколко литературни награди.

Следователно издателите на повече от дванайсет издателства, заедно с членовете на няколко различни литературни журита, са косвено обвинени в терористична пропаганда! (Прокурорът твърди, че съм коментирала „избити цивилни”, а избити цивилни нямало, следователно съм се опитвала да представя убити членове на ПКК като цивилни, следователно съм прокарвала пропаганда и т.н…. Сигурна съм, че тези издатели дори нямат представа в полза на коя организация са правили пропаганда! (Можете да прочетете текста на немски и френски език!))

Но атаката срещу литературата ми не свършва дотук! Една от статиите, посочени в обвинението, се казва „Най-жестокият от всички месеци: април”; тя препраща към Т. С. Елиът и разказва за смъртта на едно улично куче в разрушен до основи град. Странно, но нито една от статиите ми, в които посочвам, че наистина са изклани цивилни, НЕ Е включена в досието на обвинението.

Срокът за издаване на присъдата е много скоро, за да няма време за формиране на единни действия или силна реакция – решението излиза на 14 февруари, Свети Валентин.

ПРИЗОВАВАМ ви да надигнете глас срещу тази мощна атака срещу свободата на мнението и словото, но не само… С упоритото си желание да продължи с наказанията срещу мен, Турция поведе мащабна война срещу човешките права, литературата и най-вече срещу СЪВЕСТТА.

С уважение,
Аслъ Ердоган

Ледени нощи през август в „Нощни работи“ от Яхим Топол [откъс]

„Нощни работи“ от Яхим Топол привидно е разказ за всичко онова, което може да се случи нощем – в големия град или в най-затънтеното село, във физичен или в метафизичен план. Срещи с хора, веселие и насилие по кръчми, първа любов и греховна страст, панаирджийски забавления, забранени лечителства и невинни вещерски ритуали и детински изпитания за „мъжество“, търсене на тайни от миналото, спомени, фантазии и страхове…

А когато действието се развива в Чехословакия през съдбовната 1968 г., всичко това е съпътствано от „братски“ танков обстрел, и от „работите“ на Държавна сигурност, арестите и преследванията на невинни хора. Тяхна жертва стават и двете деца, през чийто поглед четем тази история. И ако за бунтовно настроените пражани инвазията не е особено изненадваща, то за обикновения чешки селянин, който още лекува раните си от фашистката окупация, колоната от танкове е абсолютно необяснима. „Даже българите, те нали са морска държава“, казва един от героите …“Защо и те“?

Прочетете откъс от книгата в блога ни.

Това е село Буни, каза си Фрида. Тук са били Буни. Луната осветяваше мястото. От постройката бяха останали само основите на зидовете. Между тях стърчаха няколко от най-дебелите греди, които пламъците не бяха успели да унищожат. През лятото гредите гъмжаха от насекоми, сякаш се движеха. Сред треските около дупките от куршумите се излюпваха ларви. Следи от куршуми имаше и по порутените стени.

Сред обгорелите греди бяха прорасли плевели, трева. В тревата по земята се въргаляха ръждясали части от машини. Някъде наоколо имаше полузасипани кладенци. И това беше всичко, останало от Буни.

Фрида приседна на един камък. Беше каталясал. Трябваше да се откопчи от кръчмата. Да иде възможно най- бързо при Нахтигал. Да докладва за случилото се при насипа. Какво да се прави. Времената се менят. Сега тук ще се разположат руснаците. Какво ли има да става?

Е, какво ли толкова има да става, смееше се Нахтигал. От какво чак толкова те е страх, Кашлица? На всяка власт ѝ трябват полицаи. Полицаи, гробари и някакви там женки, говореше през смях.

Ами хубаво, казваше си кадесарят Фрида. Може пък и да е прав.

Бурята обаче си я биваше! И веселбата в кръчмата също. Ама онова не биваше да го правя. Да изплаша до смърт момченцето. Как само му треснах въпроса за баща му. Директно, без заобикалки, като някакъв детектив. То, горкото, стоеше насред кръчмата втрещено, мокро. Не ми пука, нека другарите сами намерят баща му. Аз какво общо имам?
Служа на народа на републиката! изрева към Нахтигал.

Народът ще те излапа като червей и ще те изсере като лайно, запомни това, човек. И няма никакво значение колко голям мъж си. Това и нищо друго е записано с кръв в аленото сърце на Комунистическия манифест, джафкаше срещу него Нахтигал.

Да, жал ми е за момчето. Как се свиваше там, едно такова премръзнало. Тук е самò, без баща си, без майка си. Сигурно ми напомня за някого, каза си Фрида. Засмя се. Горчиво. Към нощния мрак.

Това му се случваше. Понякога. Изведнъж го обземаше жал за всичко и всички.

Трябваше да сръчкам момчето в ребрата, да му кажа: Дръж се! Трябва да си силен! Това е заповед, разбираш ли?

Очите на Фрида се замъглиха. Заподсмърча. Съжалявам! Но някак му беше хубаво, че съжалява. Избърса си носа, очите. Огледа се крадешком. Непрогледен мрак. И какво? Днес и Нахтигал се беше размекнал. Нали си тръгва.

Май му е кофти, че си тръгва. Обаче нищо не може да се направи, хората си тръгват и от Засмуки. Към градовете. Или кой знае накъде. А някои, много ясно, фъснаха през границата. Онова, което преди беше жандармерийски участък в Засмуки, няма повече да бъде районно управление на Обществена безопасност. И правомощията ще останат в ръцете на другаря Фрида! произнесе на глас кадесарят. Така каза командирът Нахтигал. Пийнаха водка, само няколко чашки, и се сбогуваха по другарски.

Ще предам в твои ръце всичко тук! Обаче искам да си наясно, изджавка Нахтигал. Чака те здрава работа, другарю. Злата воля е дявол, който си пъха муцуната в човешките дела. Ти, мили другарю, си все още едно неопитно рошаво момче, заяви Нахтигал и тупна Фрида по рамото. Нищо, че вече имаш няколко бели косъма, забелязах ги. Забелязвам ги аз такива работи. Командирът стана и се приближи към прозореца. Махна с ръка към тъмното. Погледни.

Другарите от централата добре знаят защо са зачислили на такъв печен деец като мен, с гръд в обичайната униформа, отрупана с медали, това просто черно сукно. Става въпрос за това, хората да не живеят като някаква бандитска сган. Да съблюдават закона. Там е Полша, размаха ръка Нахтигал срещу прозореца, там е ясна работата, пълен ужас. Обаче нашите? Какво мислиш за нашите хора?

Ех, отвърна неопределено Фрида и махна с ръка, в смисъл, че знае.

Прав си. Обаче умната. Сега ще ти кажа нещо. Нахтигал се наведе към него през масата, при което събори няколко чинии и чаши на земята, но му беше все тая. Говореше тихо, почти шепнешком.

Над ширната степ вече летят спътници. И във всеки от тях има добре обезопасен другар, камуфлиран с лунна светлина. Какво ще кажеш?

Двамата замълчаха.

Ех, момчето ми! извика внезапно Нахтигал и стисна яко Фрида в прегръдките си. После хватката му се поотпусна. Паднаха върху столовете. Ще дочакаш! продължи да крещи командирът. Другарят, напъхан в спътника, пътува по небето, продължи с уверен глас. Следи вълничките по реката, трептенето на житните класове, дори, примерно, лудориите на съвсем мъничко зайче в царевична нива. Всичко вижда. Всяко движение! Всеки враг. Ето. Сега знаеш!
Благодаря, изрече със заекване Фрида.

Обаче дотогава! изкрещя рязко Нахтигал и се изправи енергично. Фрида също скокна от стола си. Събират се по нощите, продължи командирът. Плямпат разни глупости. Минават границата насам и натам. Събират се около разни 158 димящи огънчета и по селските къщи. Светят си с фенерчета да виждат пътя. Катерят се по хълмовете, където им скимне. Пъхат се в пещерите! И вършат разни идиотски неща, заговорничат, престъпват закона. Нощем, по тъмно. Имаме много работа, повярвай ми.

Седнаха. Ботушите на Нахтигал блестяха. И катарамата на колана му, всички токи, бяха идеално излъскани. Това винаги предизвикваше възхищение у Фрида.

За мой син, мили ми другарю, си все пак малко възрастен, каза командирът. Брат обаче можеш да ми бъдеш. Затова – наблюдавай ги, следи ги. Пресечи мракобесието. Да го спрем веднъж завинаги, да изкореним злото, това е нашият нощен труд. Разбираш ли, другарю? Наздраве!

Наздраве, рече Фрида и гаврътна водката. В шишето бе останало достатъчно за по още една чашка. После вече трябваше да тръгва.

Ето ги Буни, заоглежда се. Оттук ги гониха с пищаците. Тая сган. Още няколко зими и никой няма да си спомня, че е имало някакво си село Буни.

Нощни работи