Да ви разкажем за… “Приятелят на Кафка”

В интервю за Lira.bg преводачката и преподавател по южнославянски литератури и езици Валентина Седефчева споделя интересни факти от живота и творчеството на хърватския писател Миро Гавран. Романът му „Приятелят на Кафка“ предизвика бурен интерес сред българската публика и неслучайно е част от рубриката на издателство „Парадокс“ – „Мислещата литература“.

Предлагаме ви любопитни акценти от интервюто на Людмила Еленкова:

В книгата Макс Брод е главен персонаж и разказвачът, който тъче сюжетната нишка, а основната тема е неговото безрезервно и безкористно приятелство към Кафка, описано в не една драматична сцена. Силно разтърсваща е моралната дилема, пред която Кафка изправя Брод, с предсмъртното си желание, приятелят му да изгори всички негови ръкописи. Тук говорим и за реален факт, известен ни от биографията на Кафка. Гавран много живо и емоционално, с опита си на драматург, предава този момент и душевното състояние на Брод. Читателят като на сцена може да си представи и преживее дадения епизод.

[…] ще преживеем еротичните мигове на Кафка и Брод с невъзможните им любови, една от които е с чешката писателка и журналистка Милена Йесенска. Ще станем свидетели на страстните и чувствени сцени между майката на Кафка и Брод. Ще видим взаимоотношенията в семейството на Кафка. Ще потънем в атмосферата на интелектуална Европа. Ще се срещнем с автентични и завършени в своя психологически портрет герои. И всичко това е разгърнато в един много ограничен обем. Обикновено, когато сме в съприкосновение с хубава книга, ни се иска, тя да не свършва. И „Приятелят на Кафка“ наистина не свършва с последната страница, понеже, докато я четем на един дъх, нямаме време да осмислим моралните казуси, пред които са изправени действащите лица и начина, по-който те избират да се преборят с тях. Това става едва когато затворим романа. Тогава ние продължаваме да го четем в себе си. Ето, в това е силата на кратката форма у Гавран и това го прави ценен писател.

Изреченията са съвсем кратки, в повечето случаи прости, нещо което не е необичайно за текстовете на писателя. От друга страна, обемът на самия роман също е сведен до минимални размери, това вече не е характерно за останалите романи на Гавран. Той сякаш, воден от принципа на минимализма, че по-малкото е повече, изгражда пълноценен сюжет, в който отделните действия не галопират през страниците, бързайки да стигнат близкия финал, а се развиват с темпото, което изисква описваният епизод.

Цялото интервю можете да прочетете тук.

Снимка: Lira.bg

„От Храда вее мраз“ на Михал Вивег назовава проблемите с истинските им имена

След смущаващите картини от корупционния живот в Чехия, които най-продаваният чешки автор Михал Вивег показа в романа си „Мафия в Прага“, е време за още по-смразяващия с автентичността си „От Храда вее мраз“. В продължениeто красивата брокерка Диана и журналистът Марек, добре познати от първата книга, откриват шокиращ видеозапис за тайна среща между Вацлав Клаус и Владимир Путин.

Корица: Живко Петров
Корица: Живко Петров

„От Храда вее мраз“ излиза на български с логото на изд. „Парадокс“ отново в превод на Анжелина Пенчева и под научната редакция на доц. д-р Владимир Пенчев.

Чехия има нови президент и премиер, Прага – нов кмет… но паралелите с българската действителност са все така смайващо явни. Бивша счетоводителка кадрува в правителството направо от леглото на министър-председателя. Руската мафия пере милиони и изкупува Чехия на парче, а руската резидентура финансира и направлява крайнодесни елементи. Министърът на транспорта командва министъра на вътрешните работи, а пражкият Кръстник Яноушек има пръст в почти всичко.

„Този роман, също както и предишният – „Мафия в Прага“ – е игрива комбинация между реалност и писателска фантазия; след продължително обмисляне, което очевидно не може да бъде окачествено като зряло, реших обаче, за разлика от предишната книга, да оставя на героите истинските им имена“, пише в предговора към книгата Вивег.

Михал Вивег (1962) е един от най-популярните съвременни чешки писатели. Автор на 29 романа, от края на 90-те години той публикува по едно ново заглавие всяка пролет, в стартов тираж от около 50 000 броя. Вивег е носител на редица награди, а книгите му са преведени на 24 езика. По тях са заснети 10 филма, като някои са адаптирани и за театрални постановки.

От Храда вее мраз

Миро Гавран със „Златен знак за заслуги към Република Австрия“

Най-популярният съвременен хърватски драматург и писател Миро Гавран получи поредното признание за значимостта на своите романи. На 20 март лично австрийският президент Александер Ван дер Белен ще му връчи „Златен знак за заслуги към Република Австрия“. През декември авторът бе отличен във Виена и с наградата „Алоис Мок“ за утвърждаване на европейските ценности в своите творби.

С течение на времето Гавран успява да изгради дълготрайна и неразривна връзка с австрийското културно пространство. Четири негови романа, сред които и „Кръстителят“, са публикувани от водещ австрийски издател. Дванадесет от пиесите му гастролират във Виена през последните 20 години, като три от тях са селектирани в сборник с творби най-добрите световни драматурзи, публикуван от Института за театрални изследвания на Виенския университет. Освен това, действието в две от пиесите му се развива във Виена, а сюжетът в два от романите му, включително и публикуваният наскоро на български език „Приятелят на Кафка“, е ситуиран поне отчасти в Австрия. Гавран има девет театрални премиери в Австрия и Германия.

Гавран с наградата "Алоис Мок"
Гавран с наградата „Алоис Мок“

Миро Гавран (1961), един от най-изтъкнатите съвременни хърватски автори, е вече достатъчно известен и в България с пиесите си, както и с романите си „Кръстителят“ и „Приятелят на Кафка“, които „Парадокс“ издаде през последните няколко години. Неговите творби са преведени на 38 езика и са отличени с над 20 литературни награди. Гавран е и единственият жив драматург в Европа, на чието творчество е посветен самостоятелен театрален фестивал – „Гавранфест“, провеждащ се от 2003 г. насам.

В творбите си той често се занимава с универсални теми, които излизат извън границите на Хърватия и популяризират идеите на хуманизма. Неговите герои, както и самият автор, имат много позитивно отношение към живота.

Лоран Бине включен в дългия списък за международната награда Man Booker със „Седмата функция на езика“

Френският автор Лоран Бине получи първата си номинация за международната награда Man Booker. Той бе включен в публикувания в понеделник дълъг списък за тазгодишното издание на приза с превода на английски на книгата „Седмата функция на езика“, част от портфолиото на изд. „Парадокс“.

Отличието се връчва на преводни заглавия, публикувани на английски през изминалата година. На 12 април организаторите ще обявят и краткия списък с номинирани, а кой победителят ще разберем на специална церемония в музея „Виктория и Албърт“ в Лондон на 22 април. Наградата на обща стойност 50 хил. паунда се разделя поравно между автора и неговия преводач.

„Седмата функция на езика“ ни отвежда от кафенетата на Сен Жермен до коридорите на университета „Корнел“ и на дуелите и оргиите на „Логос клуб“, тайно философско общество, датиращо от времето на Римската империя. В книгата има и българска следа – през 1980 г. в Париж литературният критик и философ Ролан Барт умира, ударен от българска камионетка с пране, след обяд с кандидата за президент Франсоа Митеран. Книжният свят жалее след трагичното произшествие. Но какво, ако изобщо не се касае за злополука? Ами ако Барт е… убит?

Бине създава „Седмата функция на езика“ едновременно като пародия и пищен празник на френската интелектуална традиция. В нея той завърта луда тайна история на френската интелигенция, в която взимат участие знакови фигури като Жак Дерида, Умберто Еко, Жил Дельоз, Цветан Тодоров, Мишел Фуко, Джудит Бътлър и Юлия Кръстева; освен това и нещастният полицейски детектив Жак Байар, чийто нов случай ще го потопи в дълбините на литературната теория (започвайки с френската версия на „Ролан Барт forDummies“) и младият преподавател по семиотика Симон Херцог. Скоро двамата се озовават в търсене на изгубен ръкопис от лингвиста Роман Якобсон за тайнствената седма функция на езика.

Лоран Бине е роден в Париж на 19 юли 1972 г. Завършва образованието си в Сорбоната с магистърска степен по литература. В младежките си години се изявява като музикант, пише текстове за песни, композира и е фронтмен на група Сталинград.

Прочетете откъси от „Седмата функция на езика“ в сайтовете „Аз чета“, e-Vestnik и „Под моста“.

Вижте и кои са всички автори и преводачи, включени в дългия списък за международната награда Man Booker за 2018 г.:

  1. „Седмата функция на езика“ (изд. „Парадокс“) от Лоран Бине (Франция), преводач Сам Тейлър
  2. The Impostor от Хавиер Серкас (Испания), преводач Франк Уайн
  3. Vernon Subutex 1 от Виржини Депант (Франция), преводач Франк Уайн
  4. Go, Went, Gone от Джени Ерпенбек (Германия), преводач Сюзан Бернофски
  5. The White Book от Хан Канг (Южна Корея), преводач Дебора Смит
  6. Die, My Love от Ариана Харвиц (Аржентина), преводач Сара Моузес и Каролина Орлоф
  7. The World Goes On от Ласло Краснахоркай (Унгария), преводач Джон Батки, Отили Мюлзе и Джордж Сиртеш
  8. Like a Fading Shadow от Антонио Муньос Молина (Испания), преводач Камило А. Рамирес
  9. The Flying Mountain от Кристоф Рансмайр (Австрия), преводач Саймън Пер
  10. Frankenstein in Baghdad от Ахмед Саадауи (Ирак), преводач Джоната Райт
  11. Flights от Олга Токарчук (Полша), преводач Дженифър Крофт
  12. The Stolen Bicycle от Ву Минг-И (Тайван), преводач Дарил Стърк
  13. The Dinner Guest от Габриела Ибара (Испания), преводач Наташа Уимър

Преводите на Анджей Сташук и Кшищоф Варга на български – част от преводаческа работилница в СУ

Елементи от творчеството на Анджей Сташук и Кшищоф Варга, издавани у нас от „Парадокс”, ще бъдат разглеждани в предстоящата преводаческа работилница на доц. д-р Диляна Денчева за студентите-полонисти „Преводът – загадки, задачи, решения”.

Организатори на събитието с вход свободен са Факултетът по славянски филологии на Софийския университет и Полският институт в София. То ще се проведе в Полонистичен кабинет № 149 в Ректората на Софийския университет между 16 и 19 ч. на 6 март.

Работилницата е посветена на теоретичните и практическите аспекти на превода, като граматични асиметрии, превод на многозначни думи, метафори и фразеологични изрази. Освен върху материал от творчеството на Сташук и Варга, ще бъдат дадени примери от книгите на Халина Пошвятовска, Юлиан Тувим и Магдалена Парис.

Доц. д-р Диляна Денчева е полонистка, езиковед и преводач на полска литература. Води занятия по практически полски език, практика на превода, граматика и стилистика на полския език в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на научни публикации в областта на езикознанието, в т.ч. монографията „Meтафора и преводимост. Подход на лингвиста” (2015) и „Полско-български медицински речник” (2015). В неин превод на български език излизат книгите „По пътя за Бабадаг“ и „Галицийски разкази” на Анджей Сташук, „Надгробна мозайка“ и „Tалаш” на Кшищоф Варга.

Когато Франц срещна Макс. Или кой е „Приятелят на Кафка“

През 2012 г. издателство „Парадокс“ публикува интригуващия роман на Миро Гавран „Кръстителят“ – силно емоционална, страстна книга, която имаше истински успех сред българските читатели. Те вероятно са очаквали с нетърпение следващата книга на български от този майстор на словото, затова издателството пусна на пазара и един от последните му романи „Приятелят на Кафка“.

Макс Брод. Снимка: Kafka.ru
Макс Брод. Снимка: Kafka.ru

Книгата разказва силно емоционална история за приятелството между Франц Кафка и Макс Брод и за жените, които определят съдбата им. Любовта и европейската литература са постоянно преплетени в живота на чувствителните герои. Началото на 20-ти век е описано повече от убедително, а биографиите на най-известните герои представят интерпретацията на Гавран. Според критиците „Приятелят на Кафка“ увенчава творчеството на Гавран към днешна дата, силно произведение на изкуството под формата на кратък роман, внимателно проектиран за модерния читател. Факти от биографиите на двама изключителни европейски интелектуалци от 20 век са дават основата за обсъждане на вечните литературни въпроси като приятелството и любовта, и изобразяват значим период от историята.

„Приятелят на Кафка“ бе отличен през 2012 г. с наградата на Хърватската академия на науките и изкуствата за литература и номиниран за Международната награда за литература IMPAC Dublin за 2013 г.

Миро Гавран (1961), един от най-изтъкнатите съвременни хърватски автори, е вече достатъчно известен и в България с пиесите си, както и с романа Кръстителят („Парадокс“). Неговите творби са преведени на 38 езика и са отличени с над 20 литературни награди. Гавран е и единственият жив драматург в Европа, на чието творчество е посветен самостоятелен театрален фестивал – „Гавранфест“, провеждащ се от 2003 г. насам.

Още за биографията на Гавран можете да видите тук, а откъси от „Приятелят на Кафка“ можете да прочетете в блога ни„Жената днес“„Аз чета“ и „Е-вестник“.

Случи се в сряда. Из „Приятелят на Кафка“ от Миро Гавран

Миро Гавран (1961), един от най-изтъкнатите съвременни хърватски автори, е вече достатъчно известен и в България с пиесите си, както и с романа Кръстителят („Парадокс“). Неговите творби са преведени на 38 езика и са отличени с над 20 литературни награди. Гавран отново се завърна сред българските си читатели с „Приятелят на Кафка“, която разказва силно емоционалната история за приятелството между Франц Кафка и Макс Брод и за жените, които определят съдбата им – Юлия Кафка, Милена Йесенска. Вижте откъс от изданието, което можете да намерите на пазара с логото на издателство „Парадокс“.

Случи се в сряда.

В стерилно обзаведената канцелария, пълна с документи, разговаряха за това колко добре би било за Франц по време на зимните празници да отиде за няколко дни във Виена.

Юлия смяташе за необходимо и Макс да замине с него. Съгласи се. В мига, когато и двамата замълчаха, без нещо да го е провокирало, Макс каза:

– Непрекъснато в спомените ми изниква рожденият ден на Отил. Забавлявах се по време на съвместното ни изпълнение. Гласът ви беше толкова хубав. Същевременно толкова мек и звънък. Пеехте с лекота, сякаш говорите. Искаше ми се да спра да свиря, та и звукът от пианото да не ви заглушава. От този ден в сънищата ми се явява вашият глас, същата песен, същата картина…

Настъпи тишина. Едва завършил последното изречение, осъзна какво беше казал. Стресна се, че ще му се присмее или грубо ще го наругае заради дързостта му. Звучеше като че ли е обсебен от нея, като че ли ѝ признава любовта си.

Помисли си, че трябва да се извини, инак цял живот щеше да се чувства неудобно от необмислените си думи. Търсеше в ума си подходящите слова за изкупление, слова, които да смекчат проявената дързост.

Преди да произнесе спасителното извинение, Юлия отвърна:

– И аз често си спомням онази вечер. И за мен тя е хубав спомен благодарение на теб. Песента ме понесе както никога дотогава.

Усмихна му се.

– Иска ми се още веднъж заедно… – промълви той.

– И на мен ми се иска – отговори Юлия.

Приближи се и нежно го погали с ръка по лицето.

– Толкова си мил – каза.

Изненадващо докосна с устни неговите. Беше смутен. Сърцето му се разтуптя. Неумело отвърна на първата целувка в своя живот. Колкото и неопитен да беше, почувства, че пред него стои жена, жадуваща нежност. Жена, от която дни наред беше обсебен.

Отговори на целувките ѝ, на докосванията ѝ. Бързо се притиснаха в силна прегръдка. Усещаше как по зрялото ѝ тяло преминават конвулсии, които се предаваха и на него.

За миг тя се отдръпна, отиде до вратата и завъртя ключа в ключалката.

После се върна, взе ръцете му и ги положи на големите си гърди.

Пръстите му затрепериха.

Започна нежно да милва гръдта ѝ, страхувайки се да не я нарани. Юлия дишаше дълбоко, показвайки му, че се наслаждава.

Отново го хвана за ръцете и ги отстрани. Откопча горната част на роклята си и я смъкна до кръста. После свали и блузата си. Големите ѝ чувствени гърди блеснаха пред очите на Макс. Върху тях изпъкваха огромните тъмни зърна.

Отново положи ръцете му на гърдите си и каза:

– Моля те, бъди нежен. Милвай ме леко, само леко.

Не трябваше да го убеждава.

Като съвестен изследовател се впусна внимателно да изучава тези големи гърди.

По дишането ѝ Макс разбра, че най-много я възбужда докосването на втвърдените ѝ зърна. Докато я галеше, тя го засипваше с все по-горещи целувки.

В един момент го хвана за главата и я притегли към лявата си гърда. Разбра какво иска. Отвори треперещи устни. Зърното ѝ беше в устата му.

Когато се осмели да го помилва с език, Юлия издаде приглушен стон.
В първия момент Макс се изплаши, че я е наранил. Малко след това разбра, че я беше довел до екстаз.

Дишането на Юлия постепенно се успокояваше. Макс събра смелост и плъзна ръка към корема ѝ с намерение да ѝ помогне да свали долната част на роклята си.

Юлия се отскубна от прегръдката му и здраво го хвана за ръката:

– Не! Само горе! Можеш да ме докосваш само горе.

После нежно го придърпа върху буйната си гръд.

Приятелят на Кафка

Как прочетохте „Чернобилска молитва“ (досега)

Книгата „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич се оказа едно от най-очакваните издания тази есен. Именно заради това беше основен наш приоритет тя да бъде почти перфектна, а след края на процеса по издаването и достигането и до читателите й остана само да наблюдаваме реакциите. И те не закъсняха, а за екипа на „Парадокс“, като издатели, удовлетворението от прочетеното е наистина голямо.

Вижте какво написаха за „Чернобилска молитва“ журналисти и блогъри, които бяха сред първите читатели на книгата.

„Монолози, не интервюта, защото тези хора няма на кого да разкажат за постчернобилския свят, в който живеят. Те се чувстват сами, неразбрани. Това е неразказаната история за аварията. През цялото време, докато четях книгата, си представях хората с техните монолози на сцена, изнасящи може би едни от най-зашеметяващите моноспектакли в историята на театъра. Защото са истински преживяни и изречени с искрена молитва към Бог.“

Калоян Гуглев, „Под моста“

„Книгите на белоруската писателка винаги запазват човешкото достойнство, макар да разказват за кошмарите на самотни жени и отчаяни майки. В „Чернобилска молитва” Алексиевич тръгва по обратния път. Започва от себе си, от вътрешното преживяване на променените понятия. Времето вече е друго, има пред-чернобилско време и време след катастрофата. Има пред-чернобилски човек и хора след момента на аварията. За писателката Чернобил е моментът, в който умира старата военна култура на руския или по-точно на съветския човек. Какво може да направи армията, на какво е способен дисциплинираният, смел, самопожертвователен човек срещу невидимите лъчи на разрушението? Дори най-доброто обяснение на случилото се няма как да задоволи всички въпроси около Зоната. При това става дума за обикновени, човешки въпроси, на които сякаш не им личи, че имат и някакви други, абстрактни значения. Въпроси като „защо”.“

Манол Глишев,  „Площад „Славейков“

Снимка: Ралица Колева, RoseRed’s World Blog
Снимка: Ралица Колева, RoseRed’s World Blog

”Почти няма да срещнете в текста самата Алексиевич. Тя остава „зад кадър“, в ролята на обикновен вестоносец с магнетофон. Както във всичките й книги, думата имат обикновените хора. Макар че трудно можеш да наречеш обикновен някой, който е минал през ада на Чернобил. Тук са техните истории, спомени, размисли, философия дори. Не хронология на събитията, а опит да се осмислят чрез личната драма на интервюираните чернобилци.“

Георги Грънчаров, „Библиотеката“

„Чернобилска молитва“ е от тези книги, които те стискат за гърлото здраво с костеливата си ръка, карат ужасът в теб да се надига, ужасът от осъзнаването, че това е нещо реално, нещо което може да се случи отново. Искаш да спреш да четеш и не можеш. Защото, колкото приятно и комфортно да ти е зад розовите очила, свили света до твоето собствено пространство, реалността е отпред, грозна и тежка. Защо да е грозна и защо да е реалност, след като се е случило преди 31 години? Защото до ден днешен в Беларус, Русия и околните страни, включае и наша скромна България, последствията от аварията са осезаеми.“

Ралица Колева, RoseRed’s World Blog

За четене: „Без право на последни думи“ от Кристина Димитрова

Последните дни на 2017 година ни донесоха освен емоциите от излизането на български на няколко значими за „Парадокс“ и литературния контекст в Европа книги, и насладата от четенето на един текст от важен за екипа човек. Редакторът в издателството Кристина Димитрова се дипломира успешно в творческата академия „Заешка дупка“, а разказът й „Без право на последни думи“ стана част от последния брой на сп. „Съвременник“. Прочетете го и вие!

Това е историята на два белега: единият видим, а другият – не. И двата все още боляха посвоему.

Дясната ръка на Мая се стрелна към лявата и ноктите й издраскаха меката вдлъбнатина, където се срещаха палецът и показалецът. Беше неволно движение. Правеше го, когато е нервна. Този път, изглежда, беше забила ноктите си малко по-силно, защото лекото парене я накара да вдигне лявата си ръка на нивото на носа. Шест дискретни шева се мъдреха пред очите й. А върху тях бели линии, все едно невръстен художник се е опитвал да нанася щрихи.

‒ Всичко наред ли е?

Тя извърна очи към лицето на брат си и пъхна ръката с белега в джоба на дънките си.

‒ Да.

‒ Отпусни се малко де. Пак витаеш някъде.

‒ Нали уж беше обещал, че спираш с бракониерството? – Мая многозначително кимна към пушката, която висеше на неговото рамо.

‒ Стига, Мая. Отпусни се ти казах. Наслаждавай се на песента на птичките и остави другото на мен.

Двамата отново закрачиха през хладните дебри на гората и обувките им току се заплитаха в избуялите юлски треви. Мая обаче не чуваше никакви птичи песни. Чуваше единствено ръмженето от двигателя и през прозореца на летището виждаше как самолетът отново и отново се отлепя от земята. Пръстите й бяха опрени на стъклото, а дъхът й образуваше кълбеста мъглица, сякаш за да скрие гледката от очите й. Беше си тръгнал. След двегодишен измъчен брак си беше тръгнал завинаги, без да й даде право на последни думи. А тя просто искаше да му каже, че му прощава. Че всичко е забравено. Бяха млади, животът беше пред тях… Все неща от тоя сорт. А той какво ли си е мислел?

Няколко седмици по-късно научи за смъртта му. Намушкали го с нож на улицата в Ню Йорк. Страната на неограничените възможности, където беше отишъл, за да започне нов живот. Било нощ. Открили го чак на сутринта. Оттогава сякаш някой бе спрял звука и изключил цветовете на нейния филм. Между ушите й беше останало само ръмженето, онзи рев на двигателя, с който си бе отишъл душевният й мир. Двойната загуба някак я беше осакатила. „Дори осъдените на смърт имат право на последни думи“, мислеше си тя с гняв и болка. Мислеше си същото и преди два, и преди три месеца. Душата й сякаш беше дъното на Черно море и всичко там си седеше непокътнато. Вселена, неподвластна на времето.

‒ Тихо – внезапно се обади брат й и се закова на място.

‒ Нищо не съм казвала – вдигна вежди Мая. – Какво има?

‒ Птиците… изведнъж млъкнаха.

Мая просто сви рамене. Техният красив цвъртеж така и не беше достигнал до нейния слух.

‒ Чуваш ли го? – прошепна брат й.

‒ Кое? – нервно попита Мая, също понижила тон. – Стан, плашиш ме.

‒ Ръмженето.

‒ Не, нищо не чувам.

Мая инстинктивно обви пръстите на дясната си ръка около лявата китка, а Стан коленичи на тревата, отвори пушката и я зареди с патрони.

‒ Какво правиш?

Стан допря показалец до устните си и бавно се изправи. Придвижи се две-три крачки напред и се прицели. Едва сега Мая чу тихото гърлено ръмжене и видя вълка, който се спотайваше в храстите на няколко метра от тях. Или може би беше обратното – първо видя оголената муцуна и едва тогава се задейства звукът в главата й. Тя силно стисна клепачи в очакване да отекне изстрел. Такъв обаче не последва. Стан свали пушката и изруга под нос.

‒ Нямам добра видимост. Онова дърво ей там ми пречи.

‒ Станимире, зарежи я тая работа. Разбрахме се, че идваме за зайци, не е ли така?

Той я погледна за секунда, но не каза нищо. Вместо това направи няколко крачки вляво и пак се прицели. За Мая тази секунда обаче беше достатъчна. Добре познаваше брат си и видеше ли онези пламъчета в очите му, то можеше да е сигурна, че вече е закъсняла. Сега обаче и нещо необяснимо, плашещо и тревожно кънтеше в съзнанието й и тя отново насочи вниманието си към вълка. Той продължаваше тихо да ръмжи, оголил зъби, без да откъсва очи от тях. Защо не бягаше? Мая си даде сметка, че не животното я плаши толкова, а поведението му. И друг път беше виждала вълци и те всичките до един се бяха изпарявали начаса. Какво му ставаше на този?

‒ Стан, недей – промълви тя, когато Станимир отново коленичи на тревата. Вълкът сякаш усети надвисналата опасност и заръмжа по-силно.

‒ Ей сега… и готово – почти напевно отвърна той и по някаква странна асоциативна връзка тя си спомни как някога в училище медицинската сестра все й казваше, че нищо няма да усети миг преди да забие дебелата игла в ръката й и на нея да й причернее.

После изведнъж я осени оня спомен, който често се връщаше и в съня й. Малко момиченце, коленичило пред кучешка колиба. Отвътре се чува гърлено ръмжене, но момиченцето нехае. Щастливо е, иска да ги види, да ги докосне. Знае, че са там. Сетне зъбите се впиват в протегнатата ръчица и светът става червено-черен. Алени струйки шурват по дъсчения под на колибата, а от гърлото на детето се изтръгва писъкът на болката…

‒ Нее! – изкрещя Мая, но вече беше късно. Стан стреля веднъж и после още веднъж.

С широко отворени ужасени очи Мая видя как вълчицата като на забавен каданс изскача от леговището си и се хвърля върху брат й. Зад нея остават две окървавени телца – едното трепка едва-едва, а другото е неподвижно. Вълчицата започва да хапе Стан и двамата се боричкат на земята. Хълбокът й е окървавен, но Мая е неспособна да прецени чии са алените пръски по тревата и околните храсти. Мислите в главата й замират като при затъмнение, сетивата й се опразват претоварени от информация, тя вижда и чува, но сякаш не разбира какво се случва. Писъкът се оформя търпеливо, мъчително бавно, запъва се в гърлото й. Тя стиска белега на ръката си, все едно се опитва да го предпази, макар да знае, че за нея няма опасност. Някак си го усеща. В миг си дава сметка, че болката у всички същества е една и съща. А тя много добре познава болката от непоправимото. Дали заради собствената си мъка, дали заради вълчицата, или заради двете заедно, но нещо най-сетне отприщва вика в гърлото й и Мая в един чудовищен писък излива задушаващото я страдание. Вълчицата замръзва и впива жълтия си поглед в нея. Стан също. Мая обаче не обръща внимание на окървавеното лице на брат си. За миг между двете тече диалог, наситен с напрежение като електрически заряд. Мая се задъхва, а от очите й рукват сълзи. После бавно се свлича на колене и започва да ридае.

Вълчицата слиза от гърдите на Стан и с куцукане се връща при рожбите си. Подушва ги, побутва едното, вижда, че е безжизнено, и след кратко колебание захапва другото за врата. Вдига го и го понася нанякъде, оставяйки кървава диря зад гърба си.

Оттогава бяха минали часове. Вълчицата прекоси безкрайни равнини и хълмове, маркирайки траекторията си, преди окончателно да изгуби сили. Движенията й ставаха все по-тромави и когато силите най-сетне я напуснаха, тя се строполи на тревата. Вълчето, чието тяло отдавна беше изстинало, безмълвно лежеше до нея. Потъмнелият й поглед невиждащо се взираше напред. Тя тихо изскимтя и отпусна глава. Сърцето й спря да бие.

„Парадокс“ със специална програма за литературата на Вишеградската четворка за Панаира на книгата

Кшищоф Варга идва отново в България за Софийския международен литературен фестивал

На литературите на Вишеградската четворка ще бъде посветена програмата на „Парадокс“ за предстоящия от 12 до 17 декември 2018 г. Софийски международен панаир на книгата в НДК. На щанда на издателството (№Б11, десен полуетаж) ще са представени близо 20 заглавия от страните на фокус на форума, а своята премиера ще има и дългоочакваният превод на „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич. Специален гост на Софийския международен литературен фестивал ще бъде един от най-популярните съвременни полски автори Кшищоф Варга, който ще посети България за втори път след 2013 г.

На 16 декември, събота, от 18 ч. Кшищоф Варга ще участва заедно с българския писател Захари Карабашлиев в разговор на тема „Литературният репортаж като жанр; историческа истина и фикция“, чийто модератор ще бъде журналистът и преводач Гриша Атанасов. Два дни по-рано, на 14 декември от 17 ч. полският писател ще се срещне със свои читатели в Orange Books Cafe за свободен разговор за пресечните точки между литературата и репортажната журналистика.

Кшищоф Варга е роден през емблематичната 1968 г. във Варшава и е редактор в отдела за култура на големия полски всекидневник „Газета виборча“. Автор е на 11 книги, две от които вече са издавани на български от „Парадокс“ – „Надгробна мозайка” (2013) и „Гулаш от Турул” (2013), а третата – „Талаш“, ще излезе специално за Панаира. Варга е отличен с кавалерски кръст на Ордена на възродена Полша от президента на страната Бронислав Коморовски, а през 2009 г. литературният репортаж за Унгария „Гулаш от Турул” получава наградата „Nike” на публиката.

След успеха на „Време секънд хенд“ и „Войната не е с лице на жена“/„Последните свидетели“, българските читатели ще могат да се докоснат и до четвъртата голяма книга на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва“. Изданието с разкази на очевидци и жертви на експлозията в атомната електроцентрала в украинския град ще бъде представено на 15 декември, петък, от 16 ч., когато ще бъде излъчен и документалният филм на Елдора Трайкова „Черната хроника“ (1990, 27 мин.). Освен режисьора, в дискусията ще се включат и сценаристът на лентата Димитър Дерелиев и проф. д-р Тотка Монова (ФЖМК).

Няколко премиерни заглавия ще очакват посетителите на Панаира на щанд Б11 в НДК. Освен „Чернобилска молитва“ на Алексиевич и „Талаш“ на Варга, читателите ще могат да разлистят за пръв път и „Приятелят на Кафка“ от хърватския писател и драматург Миро Гавран, както и „От Храда вее мраз“ на Михал Вивег, продължение на „Мафия в Прага“.

Всички книги на издателство „Парадокс“ ще се продават с отстъпка от 20% от коричната цена.

Самотен човешки глас. Откъс от „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич

„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или за любовта? Или то е едно и също… За какво?

…Бяхме се оженили наскоро. Още ходехме по улицата, държейки се за ръце, даже и в магазина. Винаги двамата. Казвах му: „Обичам те“. Но все още не знаех колко го обичам. Не си представях. Живеехме в общежитието на пожарната част, в която той служеше. На втория етаж. И там бяха още три семейства, за всички имаше една кухня. А долу, на първия етаж, бяха колите. Червени пожарни коли. Това му беше работата. Винаги знаех къде е, какво става с него. Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя: „Затвори прозореца и лягай да спиш. Има пожар в централата. Скоро ще си дойда“.

Не видях самия взрив. Само огъня. Всичко сякаш светеше… Цялото небе… Високи пламъци. Сажди. Страшна горещина. А него все го няма и няма. Саждите бяха от битума, покривът на централата беше залят с битум. После си спомняше, че ходели по битума като по смола. Спирали огъня, а той пълзял. Надигал се. Тъпчели горящия графит с крака… Тръгнали без брезентовите костюми, както си били по ризи, така и тръгнали. Не ги предупредили, извикали ги на обикновен пожар…

Четири часà… Пет часà… Шест… В шест щяхме да ходим при родителите му. Да садим картофи. От град Припят до село Сперижие, където живееха родителите му, е 40 километра. Да сеем, да орем… Той обичаше… Майка му често си спомняше как не искали с баща му да го пускат в града, даже нова къща построили. Взели го в армията. Служил в Москва в пожарните войски и като се върнал, рекъл: само в пожарната! Нищо друго не признавал. (Мълчи.)

Понякога сякаш чувам гласа му… Живия… Даже снимките не ми действат така, както гласът. Но той никога не ме вика. Дори насън… Аз викам него…

Седем часà… В седем часà ми казаха, че е в болницата. Затичах се, но около болницата вече имаше кордон от милиция, никого не пускаха. Само колите на „Бърза помощ“ преминаваха. Милиционерите крещяха: „Не се приближавайте към колите, броячите излизат от строя!“ Не само аз, всички жени дойдоха, всички, чиито мъже тая нощ бяха в централата. Тръгнах да търся една своя позната, беше лекарка в тази болница. Сграбчих я за престилката, когато излезе от една кола: „Пусни ме да вляза!“ – „Не мога! Положението му е тежко. Положението на всички тях е тежко.“ Държа я: „Само да го видя“. „Добре де – казва, – да вървим. За петнадесет-двадесет минути.“ Видях го… Целият отекъл, подут… Очите почти ги няма… „Мляко трябва. Много мляко! – рече ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра.“ – Но той не пие мляко. – „Сега ще пие.“ Много лекари, медицински сестри, особено санитарките от болницата щяха да се разболеят. Да умрат. Но тогава никой не знаеше…

В десет сутринта почина операторът Шишьонок. Умря първи… В първия ден… Научихме, че под развалините е останал вторият – Валера Ходемчук. Така и не го намериха. Бетонираха го. Но още не знаехме, че всички те ще бъдат първите…

Питам го: „Васенка, какво да правя?“ – „Махай се от тук! Заминавай! Ще имаш дете“. Аз бях бременна. Но как да го оставя? Моли ме: „Махай се! Спаси детето!“ – „Първо трябва да ти донеса мляко, а после ще решим.“

Притичва приятелката ми Таня Кибенок… Мъжът ѝ е в същата стая. С нея е баща ѝ, с кола. Качваме се и отиваме за мляко в най-близкото село, на три километра от града… Купуваме много трилитрови шишета с мляко… Шест – за да стигне за всички… Но от млякото им ставаше лошо… През цялото време губеха съзнание, слагаха им системи. Лекарите незнайно защо твърдяха, че са се отровили с газове, никой не говореше за радиация. А градът се напълни с военна техника, затвориха всички пътища. Навсякъде войници. Спряха да вървят електричките, влаковете. Миеха улиците с някакъв бял прах… Притеснявах се как утре ще стигна до селото, за да му купя прясно мляко. Никой не говореше за радиация. Само военните носеха противогази… Гражданите носеха хляб от магазините, отворени пликчета с бонбони. Сладкишите стояха по лавиците… Обикновен живот… Само че… Миеха улиците с някакъв прах…

Вечерта не ме пуснаха в болницата. Море от хора наоколо… Стоях пред неговия прозорец, той се приближи и ми извика нещо. Толкова отчаяно! Някой в тълпата бе чул, че през нощта ще ги карат в Москва. Всички жени се събрахме накуп. Решихме, че ще тръгнем с тях. Пуснете ни при мъжете ни! Нямате право! Бихме се, драхме се. Войниците, вече подредени в две редици, ни отблъскваха. Тогава дойде един лекар и потвърди, че ще пътуват със самолет за Москва, но трябва да им донесем дрехи – тези, с които са били в централата, били изгорели. Автобусите вече не вървяха, затова ние на бегом – през целия град… Дойдохме с чантите, а самолетът вече беше излетял. Нарочно ни излъгаха. За да не викаме, за да не плачем…

През нощта… От едната страна на улицата автобуси, стотици автобуси (вече готвеха града за евакуация), а от другата страна – стотици пожарни коли. Идваха отвсякъде. Цялата улица беше в бяла пяна. Вървим по нея… Ругаем и плачем…

По радиото обявиха: градът ще бъде евакуиран за три до пет дни, вземете със себе си топли вещи и спортни дрехи, ще живеете в горите. На палатки. Хората даже се зарадваха – ще отидем сред природата! Ще посрещнем там Първи май. Колко хубаво. Приготвяха за из път шашлици, купуваха вино. Вземаха със себе си китари, магнетофони. Любимите майски празници! Плачеха само ония, чиито мъже бяха пострадали.

Дългоочакваната нова книга на български на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва“ ще бъде в книжарниците от 24 ноември с марката на издателство „Парадокс“. Можете да направите своята предварителна поръчка още сега, за да сте сред първите, които ще прочетат книгата!

Чернобилска молитва

 

Да ви разкажем за… „Мафия в Прага“

„Има съвършени престъпления – това са престъпленията, които никой никога няма да започне да разследва. Престъпленията, които убиецът и полицията вършат заедно.“

Както Михал Вивег сам обяснява в предговора към „Мафия в Прага“, целта му не е да напише исторически труд или да разкрие множеството неизяснени престъпления в родината си, а чисто и просто да създаде трилър, който същевременно да каже „суровата истина за днешна Чехия“.

Въпреки че много от персонажите частично са базирани на действителни лица, те са по-скоро колажи, герои, съчетали характеристиките на две или повече отделни личности – били те президенти или престъпници, а понякога и двете. В резултат на това неминуемо се получават куп преувеличения и те, от една страна, правят книгата развлекателно четиво, но от друга, насочват непредубедения читателски поглед към проблеми, които при други обстоятелства би могъл да подмине.

Корицата на Живко Петров за българското издание на романа
Корицата на Живко Петров за българското издание на романа

В „Мафия в Прага“ има по нещо за всеки любител на жанра, защото книгата се стреми да обхване целия общественополитически живот на чешката столица, като всяка една страница е пропита с усещане за хаос и анархия. Красива брокерка е изнудвана от руски мафиоти, които от своя страна заплашват да убият баща й. Бащата, известен лобист, притежаващ компромати за всички действащи лица, замесени в политиката, току-що е изваден от програмата за защита на свидетели. Това е и моментът, когато започва обратното броене за него. На помощ, макар и не съвсем охотно, му се притичва дъщеря му заедно с млад спортен журналист и несправедливо отстранен полковник. Колко обаче могат да го опазят те? И най-вече от кого точно, след като заинтересованите от смъртта му не са един или двама? В играта на живот и смърт се намесва и бивш детектив, отказал се от справедливостта и морала за сметка на амплоато на убиец, но въпреки всичко развръзката подсказва за някаква светлина в тунела, колкото и мъждива да е тя.

Престъпният свят на романа също си има свои правила и закони, които следва да бъдат спазвани. Самите герои, които го съставляват, се описват не като чудовища, лишени от морал и човечност, а по-скоро като личности, които се ръководят по други правила. Дори в тази изкривена, паралелна реалност обаче животът е динамичен и бързо се видоизменя, а класическите убийства съответно са на път да станат отживелица, защото „днес престъпленията се вършат на бюра“. Хората от „занаята“ поставят самокритичността на челно място в ценностната си система, тъй като възгордяването в техния свят рано или късно води до гибел, а да свърши като жертва е най-срамната участ за един убиец.

Вивег изказва социална критика, като непрестанно преекспонира изкривеното чувство за морал на героите си посредством вербална или физическа конфронтация между тях. Някои персонажи изразяват гражданската си позиция спрямо несправедливостите в страната чрез диалози, а до съзнанието на други – добри или лоши – имаме частичен достъп. Интересен казус е трансформацията на детектива, който разбива разграничението „добро-зло“. В действителността, описана от Вивег, обаче не е изненадващо съвестен детектив да се превърне в безскрупулен убиец.

Причината за това се корени в безпомощност и нефункционалност, както и в липса на подкрепа от ръководството на полицията. В свят, където свидетелят загива броени дни след като е изваден от програмата за защита на свидетели, а на полицая не му е позволено да изпълнява задълженията си, понякога на органите на реда не им остава друго, освен да „преодолеят границата“ и да „се отделят от хората“.

За „Мафия в Прага“ разказа Кристина Димитрова, редактор на българския превод на романа.

Покана за благотворителна акция + The Blues Jam – в помощ на журналиста Румен Янев!

Скъпи приятели на рокендрола, пишем тази публикация с ясното съзнание, че времето невинаги е наш съюзник. Затова бихме се радвали, ако можете да реагирате и споделите нашия зов за помощ за рокжурналиста Румен Янев. Неговият добър приятел и колега Емил Братанов разказва подробностите.

Здравейте,

Аз съм Емил Братанов. С Румен Янев сме свързани най-малкото с приятелство и с една дебела книга, която напълнихме с „Цветя от края на 80-те“.

Казвам направо, че Румен го закъса много със здравето. Всъщност, срина му се цялата животоподдържаща кондиция. Едва ли има нужда да се огласява точната медицинска диагноза. Накратко – дългогодишните сърдечни проблеми провокираха белодробни, а след една бронхопневмония се стигна и до бъбречна недостатъчност. Ясно е, че Румен не може без постоянно обслужване, което се извършва в специализирано заведение за следболнична помощ.

В момента има нужда от помощ, но не от лични срещи – надявам се и те да станат възможни по-скоро. С издателката ни Доротея помагаме мъничко. Синът му Гого Янев е с него и е понесъл кръста на грижите за баща си.

Ако Румен разбере, може и да ни се поразсърди, но сега не му е до ФБ. Обръщам се към приятелите и рок сподвижниците ни, всякаква материална подкрепа ще посрещнем с благодарност. От наше име и от името на сина му. Лечението му и нуждите от още повече грижи са трудоемки и скъпи.

Георги Янев ще ви държи в течение. А всеки лев може да засили рокендрола в душата на Румен за още време занапред.

Който с каквото може да помогне, нека го направи чрез тази банкова сметка с номер: BG83STSA93000011008193 на името на Румен Георгиев Янев в банка ДСК, или пък през PayPal акаунт: georgi.yanev84@gmail.com

Обръщение и от управителя на издателство „Парадокс“ Доротея Монова:

Здравейте,

Аз съм Доротея Монова и с музикалния журналист Румен Янев сме свързани най-малкото с дългогодишно приятелство и с едно списание на свободния дух, което създавахме заедно в последните несвободни години.

„Ритъм“!

По-късно Румен оглави и едноименния вестник. Когато говорим за подкрепа, няма нищо по-подходящо от това да припомним основния ни девиз от онова време:

„Ритъм – това съм аз, това си ти – това сме всички ние!“

Сигурна съм, че това „Ние“ важи и днес и може да помогне.

Освен като приятел, отправям едно предложение и като издател на книгата „Цветя от края на 80-те“. Предлагам 30 бр. от заглавието за благотворителна разпродажба, като средствата трябва да бъдат превеждани по сметката на Румен. Случаят е такъв, че ми се вижда неподходящо да се дава отстъпка, така че можете да закупите рок библията на България на корична цена от 40 лв., а разходите по доставката ще бъдат за сметка на издателството.

ЦВЕТЯ ОТ КРАЯ НА 80-ТЕ

В подкрепа на Румен Янев във вторник вечер ще се състои и благотворителен Blues Jam в Делта Блус Бар! Рок заведението се включва с голяма готовност в инициативата, като на бара ще има кутия, в която всеки ще може да допринесе според своите възможности.

Каква е мафията в Прага? Разказва ни Михал Вивег

Това лято в Прага не е като другите: красива брокерка е изнудвана от руската мафия, бившият лобист Дерек, който е прибрал куп опасни документи, касаещи редица чешки политици, тъкмо е свален от програмата за защита на свидетели; пражки лобист, известен с прозвището Морд, бърза да се прибере от Хърватия, където прекарва лятото на яхтата си – ето такова е началото на първия трилър на Михал Вивег „Мафия в Прага“.

Корица: Живко Петров
Корица: Живко Петров

За него самият автор казва:

Този трилър е повече или по-малко вдъхновен от много престъпления, действително случили се в Чехия, чиито извършители така и не са разкрити и наказани. Понеже на мен този шокиращ факт ми изглежда несравнимо по-важен от това, в коя година или месец са се случили въпросните събития, съм описвал всички действащи лица, както и летоброенето, напълно свободно.

Често използвах техниката на колажа: разрязвах изрезки от вестници от последните десет години на хиляди лентички, разбърквах ги много добре и после отново ги слепвах. Или изрязвах (образно казано) половината от лицето на един някогашен министър на вътрешните работи и я заменях с момчешката физиономия на не по-малко предприемчивия му предшественик. Или пък от здравите стомаси на двама пражки кръстници правех един (който вече можеше да погълне всичко). Или пък изрязвах добре поддържаната ръка на министъра на отбраната и му залепвах мафиотска лапа, стиснала пистолет. Или от няколко живи лобисти правех един мъртъв. И други такива игрички. В Чехия има прекалено много безхарактерни негодяи, за да могат да се поберат всички в една история.

Това лято в Прага… е като есен в София.

Подобно на случая със сериала „Бригада“, препратките към родната българска действителност [в трилъра на Вивег] са така смайващо явни, че се натрапва въпросът как и защо творбата има успех извън „бившия“ Източен блок. „Конфликтът“ на интереси е канон, плетеницата от кокошкари, автоджамбази, изнудвачи, схемаджии и олигарси, и братовчеди, шуреи и баджанаци – всеобхватна; диагнозата „Тука е така“ губи нашенската си уникалност с всяка следваща страница, превръщайки се в обща източноевропейска мантра. А дали ще злорадства като Нане, че и на Вуте му е зле, или ще страда като Алеко, че „и в Америка е същото“, читателят ще реши сам за себе си.

Все пак – ако Ви се струва, че 28 милиона лева за новия „Лъвов мост“ е донякъде завишено като цифра, имайте предвид, че магистралите в Чехия са най-скъпите в Европа.

ОТ ИЗДАТЕЛЯ

Преводите и адекватното поднасяне на българския читател на последните два романа, които Михал Вивег успя да напише преди да бъде покосен от тежък инсулт, бяха сериозно предизвикателство за „Парадокс“. Творческият екип преводач-редактор в лицето на доц. д-р Анжелина Пенчева и доц. д-р Владимир Пенчев е от най-утвърдените и в България, и в Чехия, съвременни български бохемисти. Владимир Пенчев е дългогодишен председател на Бохемия клуб – България. Автор е (съвместно с чешкия си колега Ян Рихлих) на „История на Чехия“ и е най-добрият познавач на съвременния чешки политически живот. Бележките му са уникални.

„Мафия в Прага“ от Михал Вивег е на българския пазар от издателство „Парадокс“! Поръчайте книгата тук.

„По пътя“ на 60 – илюстрован поглед към една вселена

Знаете ли как е изглеждал светът прези 60 години? Почти нищо общо с цветовете, които виждаме сега. Да, има няколко човека, които сякаш са създали цветовете на живота ни. За нас някои от тях са част от бийт-поколението – Гинсбърг, Бъроуз, Керуак.

Илюстрован автопортрет на Нейтън Гелгуд
Автопортрет на Нейтън Гелгуд

Да, Керуак. Джак. Момчето, което отрече цeннocтитe нa 50-тe гoдини, за дa ce ocвoбoди oт ĸaлъпa нa oбщecтвoтo и дa нaмepи cмиcъл в живoтa. И сега, 60 години след издаването на най-важната му книга – „По пътя“, американският художник Нейтън Гелгуд извежда акцентите от романа в илюстрован наръчник за читателите.

„За моя изненада, „По пътя“ се оказа роман със структура и стил, които му пасват чудесно. Разказвачът Сал Парадайз има усещането, че „всичко е мъртво“, и не може да се отърве от него през цялата книга. Това е пътят към литературните герои на бийт поколението, а най-изненадващо за мен дългите и протяжни части, които дори бях забравил, се оказаха най-добрите глави в романа“, пише самият Гелгуд в текста към своя илюстрован разказ за онлайн изданието Signature.

Най-добрите, най-дълбоко достигащите пасажи от романа могат да се усетят само от читатели, които са живели достатъчно дълго, за да знаят какво е усещането да си наистина битник.

Прочетете целия илюстрован разказ „Животът на един призрак“, посветен на 60-годишнината от издаването на „По пътя“ на Джак Керуак.

 

Още за „Джак Керуак. Събрани съчинения в седем тома – том 1: По пътя. Бродягите на Дхарма“ можете да научите от нашия добър приятел Роберт Леви в това интересно видео.

Измамният свят в „Аламут“, или „нищо не е истинно, всичко е позволено“

Само след няколко дни – на 19 септември – на пазара ще бъде новият роман на издателство „Парадокс“ – незабравимият „Аламут“ от Владимир Бартол. За историята и силните страни на книгата ни разказва редакторът на българското издание Кристина Димитрова.

Владимир Бартол (1903 – 1967 г.) е писател с разностранни интереси, които лавират между биология, философия, изкуство, театър и литература. Интересът му към „Аламут“ – планинската крепост в Иран, която през ХІ век става седалище на асасините – възниква по време на пребиваването му във Франция около 1930 г., но са нужни няколко години, докато проучванията му се превърнат в книга.

Трудът му не остава незабелязан и до този момент романът е преведен на 35 езика и е най-известната словенска творба в света. При първата си публикация книгата е посветена на Бенито Мусолини, а по-късно Уилям Бъроуз я използва като вдъхновение, пишейки „Голият обяд“.

„Аламут“, който може да се разгледа като универсална алегория за човешкото общество, ни въвежда в един на пръв поглед идеален свят със строго установена йерархия. Той е плод на въображението на Хасан ибн Сабах, узрявал с десетилетия, който най-сетне се материализира. Дори тогава обаче исмаилитският вожд не е истински автор на произведението си, защото в света, който той превръща в реалност, е залегнала прастарата идея за ислямския рай – с чудни градини, обитавани от неземно красиви хурии, където преданите бойци ще бъдат изпратени след смъртта си.

Именно тези бойци, или федаини, са основното оръжие на ибн Сабах, защото той ги превръща в машини за убиване, които нямат страх и милост. Федаините са част от сложна йерархична стълбица и същевременно отстоят малко встрани от нея. Дълга обаче е редицата от звания, които се намират между ласиците, на дъното на пирамидалната структура, и върховния господар на самия й връх. Крехки са основите на въздушната кула, в която Хасан заточва поданиците си. И все пак

затворник е и той самият, задето вижда милионите звезди, но пътят му до тях „завинаги е затворен“.

Тъжна е съдбата и на жените в романа. Авторът проследява житейския път на четиринадесетгодишната Халима от пристигането й в градините до края на живота й, но същевременно откъслечно разказва за съдбите и на останалите момичета. Или по-точно – съдбата, защото с малки изключения тя чертае една и съща траектория. Всяко от момичетата е продадено като робиня и откупено от върховния господар, а после заточено в градините зад замъка му. За да бъде отново робиня. И затворничка. В началото обаче нито Халима, нито читателят знае това и първите мигове на момичето в градините, в унисон с пролетното време и природата, са свързани по-скоро с надежда и щастие, отколкото със съдбата на диви животни, отглеждани в изкуствена среда, както например се случва на съседния остров.

Щастието обаче също не е истинно и рано или късно всички момичета го осъзнават. В отговор на това едни избират смъртта, а други, с наедрял в утробите си плод, примирено се затварят в мрачните си мисли, за да се подготвят за зимата – в буквален и преносен смисъл. Хасан обаче не изпитва жалост към тях, той смята, че „ако не се замислят или не разберат, че са затворници, значи не са затворници“.

Толкова безгранична е силата на мисълта, че реалността в съзнанието е по-плътна от тази извън него.

От друга страна, мъжете, които се обучават за воини, са всъщност съвсем млади и неопитни момчета, не познали още трепетите на любовта. Тоест момчета, които е лесно да манипулираш, особено с помощта на наркотични вещества. Най-смелите и физически подготвени, имащи честта да бъдат избрани за федаини, вероятно са и най-големите жертви. Не само защото рано или късно се превръщат в жертвени агнета, а защото тяхната заблуда е най-голяма. Момичетата от градините най-малкото осъзнават, че играят роля, а не са истински хурии. За разлика от тях, момчетата действително вярват, че смъртта ще ги върне в рая, тоест в градините, които са вкусили приживе. Ето така върховният господар постига предаността на бойците си – в края на краищата кой не би пожелал да се избави от ежедневните мъки и да отиде в рая, ако от него се иска единствено да умре?

Накратко, в „Аламут“ Владимир Бартол нагледно илюстрира докъде се простира силата на волята и въображението. Колко реален обаче би могъл да е свят, който непрекъснато изисква някой, разбулил мистерията му, да бъде пожертван? И най-вече: доколко целта оправдава средствата, ако в процеса човек губи най-близките си? А самите те, пожертваните, минават през кръговрата на живота, губейки първо невинността и жизнеността, а после и себе си.

И накрая настава зима.

Откъси от „Аламут“ можете да прочетете в сайтовете „Аз чета“, „Под моста“ и E-vestnik.bg.