Категория: Блог

Коментарът на украинския писател Юрий Андрухович, който споделяме с вас, е публикуван на 4 март 2022 г. в украинския онлайн вестник „Збруч“. Преводът е на Албена Стаменова.

Беше през 2009 година. Берлин като една от водещите европейски столци вече започваше по различни начини да отбелязва 20-годишнината от падането на Стената. Историческо събитие, в резултат на което тя, Европа, най-сетне се обедини. Берлинската академия на изкуствата запланува цикъл от юбилейни вечери и ми поръча текст, с който трябваше да взема участие на нейната сцена. Възползвах се от поканата и написах есе със заглавие: „И все пак има Стена“. Съзнателно подкопах радостната, едва ли не празнична тоналност на другите участия, и започнах така: „Досега не мога да се съглася, че обединението на Европа, на европейския Изток и Запад, така добре започнато преди двайсет години, първо е завършило щастливо, и второ – че е завършило въобще. Тоест на мене не ми се струва, че сега, по повод на юбилейната година, имаме право да говорим за „новата Европа“ като за безспорна история на успеха. И аз, естествено, знам какво именно, освен призрака на световната икономическа криза, пречи на юбилейното ми настроение“.

Пречеше ми всичко, което се отнася до Украйна. За нея Стената още не беше паднала. Вярно, в нея вече се бяха появили някои пробойни, но ние оставахме откъм по-лошата ѝ страна. 2009 година донесе окончателния спад на оранжевата (1) енергия, безброй разколи и предателства в проевропейския политически лагер, все по-ожесточена война за взаимно унищожаване между господин Ю и госпожа Т (2), все по-открито обнагляване на промосковската опозиция и някои други крайно неприятни прояви.

Отношението на европейците към нас – както на елитите, така и на обикновените хора – се влошаваше пред очите ни и с ускорени темпове вървеше към дъното. Тъкмо беше завършила Втората газова война (3) с подписването в Москва на поробващи и позорни споразумения. Европа разбра, че Украйна е слаба, разединена и много ненадеждна. Оранжевата красота на Майдана вече никого не вълнуваше и всяка дискусия се смяташе не за аргумент, а за лош тон.

За сметка на това на Русия ѝ се прощаваше всичко – от военното разчленяване на Грузия със завземането на нейни територии до срамния и циничен газов шантаж на Украйна. Не без известно преувеличение цялата тази гадост можеше да се обобщи така: Русия си правеше, каквото си иска – както с Европа, така и с нас. Всичко е позволено!

Текстът ми беше горчив. Не, нямах особени илюзии относно неговата влиятелност. Академията на изкуствата, макар да е значително място в интелектуално-културен смисъл, не се чува особено добре в кабинетите на печално известната германска Realpolitik. Не разчитах на реален политически ефект, но не можех да не споделя поне своята горчивина. Поне малко да вгорча този неуместен празник.

Заключението ми звучеше така: „За пореден път преставам да бъда оптимист, но не преставам упорито да повтарам любимата си теза. Вкопчил съм се в неизменната идея: Европа рано или късно ще трябва да се отвори към Украйна. Това ужасно противоречи на сегашното състояние на Украйна и в същата степен, макар и по друг начин, противоречи на сегашното състояне на Европа. С известно основателно преуваличение може да се твърди, че „по пътя към свободата си, където я очакват европейските народи“, Украйна сега е приблизително на същото място, където беше преди десетина години, в края на 90-те. Тоест в сивата зона на постсъветската безперспективност – нека да наричаме нещата със собствените им имена. И все пак съм убеден: на нас ще ни се наложи да бъдем заедно. И на Европа неизбежно ѝ е писано да стане обединена. За това има само една, но съвсем твърда гаранция – Русия. Нашият велик и могъщ, нашият роден североизточен брат и съсед ще направи всичко, за да се осъществи това. Въпросът е само каква цена ще бъде платена за този бъдещ европейски избор – вече през следващото десетилетие“.

Когато го дочетох, дори ми ръкопляскаха. Предполагам, че малцина в тази блестяща с интелекта си аудитория са схванали сарказма ми, особено по отношение на „родния североизточен брат“. Може присъстващите да са се зарадвали на топлите ми думи за любимите им руснаци. Не знам кой и как е разбрал последното изречение за цената. Аз имах предвид най-високата възможна: безброй украински животи, разруха, пепелища, културни и природни катастрофи – всичко това, което военнопрестъпниците от РФ ни донесоха сега, точно 13 години, след като написах това есе. Точно 13, защото датата на създаването на файла е 6 март 2009 г.

Е, Русия изпълни предвидената тогава гаранция. Не съвсем в следващото десетилетие, както писах аз, а в по-следващото. Макар че, ако си спомнм, че тя започна тази война още през 2014, то все пак през следващото.

А Европа? Такъв ли е отговорът ѝ, на какъвто вече толкова години се надявам?

Да, Европа се отвори – поне на границите за бежанците. Засега поне това.

Но на мене вече ми се виждат малко тези масови синьо-жълти декорации, тоталните изблици на възторг и емпатия, оглушителните аплодисменти накрак и половинмилионните манифестации в центъра на същя този Берлин или на десетина други столици. Всичко това е вълнуващо и прекрасно. Но на мене вече не ми стига: у нас загиват деца, майки, бащи, стари и млади. Всеки ден, всяка нощ, всеки час. Страната ни загива, загиват градовете ѝ, мостовете, сградите, курортите, културните паметници.

Сега е необходимо нещо много повече, отколкото да се молят за нас и да плачат. Не само доброта и гостоприемство, не само топлина и думи на подкрепа, но и безстрашни действия. Европо, не се страхувай! Стани велика, влез в бой, разруши тази Стена.

–––

(1) Има се предвид т.нар. Оранжева революция в Украйна – кампания от протести, митинги, пикети, стачки и други актове на гражданско неподчинение, организирани от привържениците на Виктор Юшченко, основен кандидат на опозиционната партия „Наша Украйна“, на президентските избори през м. ноември – декември 2004 г. На тези фалшифицирани избори за победител е обявен съперникът му Виктор Янукович, по това време министър-председател и кандидат от „Партията на регионите“. В резултат на революцията Върховният съд на Украйна назначава повторно провеждане на втори тур на президентските избори, който е спечелен от Виктор Юшченко. – Бел. прев.

(2) Имат се предвид Юлия Тимошенко и Виктор Юшченко. На фона на политическа криза през 2008 г., когато Тимошенко е министър-председател на Украйна, а Юшченко – президент, двамата влизат в конфликт по повод на доставките на природен газ за Украйна от Русия. – Бел. прев.

(3) Така е наречен украинско-руският газов конфликт от 2008–2009 г., който завършва с подписването между министър-председателите на Русия Владимир Путин и на Украйна Юлия Тимошенко на споразумение за доставка на природен газ по много високи и неизгодни за Украйна цени. – Бел. прев.

Превод: Албена Стаменова

Реши да блъснеш вратата с крак – безспорно така е по-елегантно. Обаче никой в КОНФЕРЕНТНАТА ЗАЛА не обърна ни най-малко внимание на тази приумица. Ти влезе – палячо като палячо, никому ненужен в дългия си шлифер. Цялата маскирана публика от отвъдното беше заслушана в някакъв доклад, който звучеше от омазаната с кръв и фекалии и осветена отдолу от свещи трибуна. Доклада четеше учудващо пламенен инкогнито, който по стар престъпнически обичай беше решил да надене на главата си найлонов чорап с един единствен прорез за устата.

В залата цареше полумрак. Столовете бяха разположени амфитеатрално и май се въртяха около осветената трибуна и президиума. Стените на залата също се въртяха, вярно, наобратно, та на присъстващите да не им се завие свят. И на тези подвижни стени периодично се появяваха изображения на интересни обекти, сякаш в китайски театър на сенките. Мяркаха се разрушени сгради, бесилки, танкове, изкуствени спътници се откъсваха от земята, пълчища комбайни напомняха стада праисторически гиганти. Миришеше на нещо полуразложено, но и на коняк миришеше.

Междувременно устата на докладчика, която беше просто вдлъбнатина в чорапа, забиваше в подвижното пространство на залата пироните на остри зъбати фрази. Устата говореше нещо такова:

– Трябва да признаем, че сме на прага на катастрофата. Повтарям: на прага. Имаме ли шансове да я предотвратим? Можем ли да спасим своето велико наследство? Колко усилия, огън, кръв, метал трябват за това? Ето това е кръгът въпроси, които сериозно измъчват всички нас. Отминаха свободните времена, когато можехме да си позволим отстъпления, омекване, амнистии, отхлабване, разреждане. Сега нямаме алтернативи. Тоест, още имаме, но това е вече последната от възможните алтернативи – да бъдем или да не бъдем. Да бъдем Велика Държава или да не бъдем. Да бъдем Велика Държава или Велик Хаос. Йерархия или анархия. На нашите стройни идеи враговете противопоставиха свиркания и дюдюкания. Фактически всичко се руши. Пукат се по шевовете светините и танковете. Армията вече не е в състояние да изпълнява волята на предците: тя симулира. Тя се гнуси да убива. Това вече не е армия – това е голямо сборище на педерасти и пацифисти, което в крайна сметка е едно и също. Трябва да признаем: в момента нямаме армия. Нямаме! Обаче означава ли това неизбежност на най-голямата катастрофа? Не!

Ти приседна на едно от свободните кресла близо до пътеката и се завъртя заедно с целия амфитеатър. Колко хубаво, че вече успя да повърнеш! Сега можеш да се съсредоточиш върху всичко останало. Зловещи сенки пълзяха из залата. Това бяха отрязани глави, езици, кули на помпозни сгради,  насочени ракети. От полумрака публиката слушаше докладчика съсредоточено и заангажирано: разни дядоколедовци, пирати, индианци, боляри, мухоморки, разбойници, алкохолици и други приказни създания. Но най-много имаше разни животни с хоботи, зурли, пасти, опашки и копита. Понякога това заприличваше на карнавално тържество в детската градина. Или в училище за умствено изостанали.

Президиумът на сборището седеше отдясно на трибуната. Бяха седем души. Позна ги всичките.

Първи се хвърляше в очи висок кокалест негодник, маскиран като Иван Грозни. От време на време тресеше татарската си брадичка и немитите си кичури, заслушан в поредния пирон от устата на Черния Чорап. Изглеждаше така, все едно току-що е убил сина си.

Следващият беше някой, който беше решил да уподоби живота си на другаря Дзержински. Брадата му беше козя като на „Иван Грозни“. Парадоксално, но от монументалния Феликс-Дон-Кихот този в президиума се различаваше по това, че беше нисичък и тантурест – един попреминал кабаретен солист.

До „Дзержински“ можеше да седи само Ленин. Така и беше. Но и тук не беше минало без известна комичност. „Илич“ имаше на главата си не обичайното христоматийно каскетче, което така доближаваже имиджа му до работническо-селските маси, а короната на Руската империя с цялата ѝ византийска надутост, вярно, от папиемаше. С нищо друго короната не отстъпваше на истинската.

По-нататък следваше Минин-и-Пожарски^[1]. Двуглав тип с облекло в стил ХVІІ век, който наполовина седеше в креслото, наполовина стоеше край него, прегърнал раменете на седящия. Не беше ясно кое преобладава в този човек – воеводата или търговеца, благородството или еснафството.

За сметка на това пък генералисимус Суворов, тоест типът, маскиран като него, беше такъв, какъвто и в живота – болестно подвижен и нетърпелив. Изглеждаше, все едно седи върху нажежена до червено печка или върху пироните, забити от оратора с черния чорап. През цялото време потриваше ръце, очевидно дървени, при това небрежно изработени, и прекъсваше докладчика с неуместни въпроси.

Очевиден бисер на целия президиум беше дебела госпожа в образа на императрица Екатерина Втора. Дрехите, в които пребиваваше пълнокръвното ѝ занемарено тяло, представляваха посредствен стилизационен хибрид между бална рокля в стил рококо и банална нощница в стил модерн. Импровизираната „Екатерина Втора“ щеше да се харесва на всички, ако не се потеше така щедро, особено краката. Те, изглежда, имаха склонността да отичат. Явно това бяха последствия от бурната дворцова младост.

Последен в редицата на великите беше един със стъклено око. В крайна сметка това би могъл да бъде и самият Анатолий Иванович^[2], гримиран като самия себе си, та никой от присъстващите да не си помисли, че това наистина е той. Дори се създаваше впечатление, че той ръководи всичко тук. Сигурно беше главатарят в сянка в това царство на сенките.

Осветени отдолу, членовете на президиума приличаха на големи карти за игра, измъкнати от вълшебното тесте на някой мошеник. Само дето играта беше на живот и смърт. Поне така ти изглеждаше на тебе.

Междувременно докладчикът с черния чорап вършеше своето. По-точно, вършеше го устата му.

– Да припомним: в критични моменти винаги сме прибягвали към хирургията. Великите майстори на Държавното дело не са се спирали пред отстраняването на най-кървящите късове месо. Когато е ставало дума за бъдещето, трябвало е да се реже на всяка цена. Историята на всички нас е история на безжалостна хирургия. Виждали ли сте как в мазето на къщата на Ипатиев са се гърчили под щиковете на екзекуторите цар Николай Втори и цялото му семейство? Това не е било нещо по-различно от отстраняване на сливици. Защото Държавата е трябвало да продължи да живее. Царят-хемофилик вече не е успявал да я догонва. Сега имаме нещо подобно. Това болно тяло трябва да се разреже дълбоко! Да се пуснат всички по родните места, да се спусне завесата. Ще им подарим на всички тяхната, извинете за израза, мечтана независимост. Ще ги научим да побеждават в референдуми. Защото референдумите са идеалният начин да се манипулират хората и да се оставят с илюзията, че те сами решават съдбата си. Ще ги научим на любов към Държавата. А това означава – към насилието, лъжата и подкупите. Ще им дадем пълната възможност да се носят към пропастта. Така че, моля ви се, пълна независимост за републиките. Но при това оставяме нещо за себе си…

– Какво ще стане с Аляска? – врътна се на кльощавия си задник „генералисимус Суворов“.

– Винаги сме готови да се изправим в защита на тамошното руско население – без да му мигне окото (а може и да му е мигнало), точно и изчерпателно каза Черния Чорап.

– Не смейте да забравяте за Аляска! – изврещя „Суворов“

– Млък! Ду, шайсер тъпак! – избоботи срещу „генералисимуса“ немскоезичната „Екатерина Втора“.

При това „Ленин“ доста зловещо захихика, докато Анатолий Иванович (Анатолий Иванович?) призоваваше президиума към ред.

– Аляска си е Аляска – намеси се всепроницателният „Дзержински“ – но вие току-що изрекохте една твърде интересна фраза: „оставяме нещо за себе си“. Какво имате предвид?

– Бъдещето – отговори Черния Чорап. – Запазваме си не толкова разчлененото тяло, колкото някои жизнеспособни органи. Запазваме определени кабинети, комитети, образувания. Запазваме определена вертикалност в техните отношения. И голямото природно влечение към разрастване, размножаване, пресъздаване. Най-смешното е, че тези органи (глави, ръце, крака, тестиси) внезапно ще почнат да действат в интерес на независимите републики.

– Вягно ли? – заинтригува се „Ленин“.

– Точно в това е същността, че не – потвърди съмненията му устата на докладчика. – В действителност те ще подготвят нашето бъдеще. Начело на новоизпечените, пардон, новосформираните правителства ще застанат одобрени от нас и от нас определени изпълнители. Хаосът ще поражда хаос. А там, където това е невъзможно, на власт ще дойдат просто отрепки. Или политически проститутки, Владимир Илич. Или, в крайна сметка, просто некадърници. Всичко ще потъне в сивота. В скука. В подлост. Голямата вълна на ентропията, която разкъса Великата Империя, ще помете и независимите, извинете, държавички. Всичко това ще изглежда твърде карикатурно: тези поставени от нас президенти, тези купени от нас парламенти. Тези погранични конфликти на сунити и шиити, на католици и кришнари, на православни с дзенбудисти. Тези героични опити на западните банкери да научат лудите на свобода. Тези гладни междуособици, бунтове и стачки. Тази индустрия на църкви и бардаци. Купища боклук от укази, конституции и декларации. И тоталното бунище, не, много независими бунища начело с незначителни марионетки. Това е нашата програма на действие. Все по-често и по-често народите ще поглеждат назад. И ще виждат в излъганите си визии Великата Държава – космическа, огнена, широка, хилядолетна. Все по-горчиво и по-горчиво ще изглежда в сравнение с нея тази, извинете, независимост. Самата идея за нещо подобно ще се окаже завинаги…

– Осрана – подсказа „Иван Грозни“.

– Благодаря, нещо подобно исках да кажа – любезно се съгласи докладчикът. – И тогава всички те, имам предвид народите, отново ще пожелаят нея, Държавата. Защото всичко ще изтича като морски пясък. Защото всичко ще се руши. Наоколо ще настане голям зверилник! И никакъв друг избор! При това имам предвид не толкова политическия, икономическия, колкото моралния избор.

Вълна от аплодисменти заля залата.

– А какво ще стане с Полша и Финландия? – скочи „Суворов“, след като аплодисментите утихнаха.

– Млъквай, стар глупав копф! – разгневи се „Екатерина Втора“.

„Суворов“ ѝ целуна ръка, понеже седеше до нея. Потната, покрита с лунички и пудра ръка на сияйна императрица.

– Всичко ще бъде наред – уверяваше докладчикът. – Полша ще я направим полигон от море до море, а Финландия ще я залеем с водка. Ще отменим сухия им закон като противоречащ на правата на човека!

Всички отново заръкопляскаха. „Ленин“, ситно хихикайки, извади от джоба на елечето си механична мишка и я пусна да тича по масата на президиума. С шумни удари с ръка я настигна и за миг ѝ откъсна главата. Всъщност, мишката може и да беше жива.

– Това ще е нашето последно и вечно възкресение – отново заговори Черния Чорап, като прекъсна вълната от ръкопляскания и ентусиазъм. – Отсечените ръце и крака отново ще се сраснат в едно цяло. Идеята, пфу, за независимост ще претърпи глобален крах и в съзнанието на хората ще се приравни към фашизма или дори към сексуалните отклонения. Забраненият плод на Империята ще се услади на всички. Милиони хора само това и чакат – да бъдат провъзгласени за роби. Да бъдат поведени към строителство на пирамиди, канали, велики стени или велики мостове. Човешката единица намира смисъла на своето съществувание само в Империята. Защото всяка Империя е една велика цел. Хилядолетна Цел. Това е покоряването на света, това е комунизмът, това е безсмъртието на мумиите в мавзолеите. Това е сиянието на слънцата и на владетелите. Това е кула, която се строи десет хиляди години. Това е силата на армиите, това е изгарянето на вещиците, това е движението на народите, постоянно и обединяващо. Това е великото чифтосване на народите, това е поглъщането на по-малките от по-големите, на по-слабите от по-силните. Това са паметниците и митовете, това са годините, върнати назад, това е тържеството на психиатрите, патоанатомите, птицеловите…

– А какво ще стане с Франция? – за пореден път подскочи „Суворов“.

– Глупак – заскърца „Екатерина Втора“.

„Суворов“ интимно я прегърна през талията, което добре се виждаше дори от последния ред.

– Във Франция ще се преместим да живеем – увери докладчикът. – Представителите от най-висш ранг ще получат пет-шестстайни жилища с балкони в Париж, Марсилия и Ница, най-вече участниците в днешния симпозиум.

– Къде ще денем французите? – долетя от амфитеатъра през ръкоплясканията.

– Ще ги депортираме в пустинята Гоби – не се смути Черния Чорап. – Мога мимоходом да се спра на проблема с депортацията, понеже това ще бъде може би най-важният фактор на нашата вътрешна, ъ-ъ, външна политика.

– Пгекгасна мисъл! – потри ръце „Ленин“, извади от джоба на елечето си твърда бяла ряпа и започна шумно да я хрупа.

– И така, депортацията, както вече ви е известно от нашата велика и, за съжаление, оплюта…

– Осрана – поправи го „Иван Грозни“.

– Благодаря, но не е така – поклони се докладчикът – нашата героична история, депортацията е чудесно средство срещу всякакви национални проблеми. Важното е да се преселят чукчите в долината на Арарат, а молдовците – в Земята на Франц-Йосиф, макар че там по-естествено биха се чувствали австрийците. Освен това, има предложение да се извършат няколко непосредствени размени на местата на компактно местоживеене: на литовците с виетнамците, на швейцарците с китайците, на унгарците с уйгурите. Като всячески подкрепяме идеите на великото преселение, ще постигнем образуването на съвсем нови и несъществуващи нации и народности с толкова изопачени имена, че те сами ще се срамуват от тях: русияци, укралийци, карело-мингрели, чербословати, румонголци, нидербайджанци, швеци, греди, французбеки, белошваби, кюрдофранки, жиздоболи и карпатски русини^[3].

– А какво ще стане с Израел? – подскочи като кавалерист „Суворов“, предвидливо хванал „Екатерина Втора“ за цицата.

Майката-императрица този път не каза нищо, удивена от тази невероятна пъргавост на престарелия военачалник, а Черния Чорап отново не се смути:

– С Израел? Ще засадим цялата му територия с дини!

– И с гяпа, с гяпа, непгеменно с гяпа – настояваше „Ленин“.

А пък „Анатолий Иванович“ така доволно замига с изкуственото си око, че то изглеждаше като истинско. Защото той се радваше, че ненапразно е събрал всички тези чудесни хора.

По ложите и балконите цареше ентусиазъм. Амфитеатърът беше обхванат от вълна на въодушевление. Докладчикът вървеше към заключителния ураганен акорд:

– Великият Разпад ще бъде спрян! Великият Хаос ще бъде победен! Великата Симфония ще поведе хората в хилядолетен поход. Ще защитим своите светини с непреодолими гъсталаци от пълзящи растения и бойна техника. Това ще бъде единен оркестър на тотално покорство и … – докладчикът за миг зе запъна.

И това беше достатъчно за „Минин-и-Пожарски“, който досега изглеждаше почти нежив, в дует да постави въпроса:

– А кой, кой ще бъде най-главен?

– Народът! – убедено отсече Черния Чорап и всички избухнаха в смях.

---

[1] Кузма Минич Минин (кр. ХVІ в. – 1616), новгородски гражданин, княз Дмитрий Михайлович Пожарский (1577 – 1642) – едни от ръководителите на народното опълчение срещу полската интервенция в Русия в началото на ХVІІ в., допринесло за  победата над Полша през 1612 г. Техният паметник в Москва е един от символите на града. – Б. пр.

[2] Намекът се отнася за Анатолий Иванович Лукиянов (род. 1930 г.), съветски и руски държавен и политически деец, един от инициаторите на Августовския пуч от 19. 08. 1991 г. в Москва, който цели да не се допусне подписване на нов съюзен договор, превръщащ СССР в конфедерация на независими държави. – Б. пр.

[3] Русини – действително етническо название и самоназвание. Източнославянска етническа група, обитаваща Закарпатска област на Украйна, източна Словакия, югоизточна Полша, Унгария, Чехия и Сърбия (Воеводина). Официално се разглеждат като украинска етническа група, но съществуват и мнения, според които русините са отделен етнос. В периода ХІІІ – ХVІІІ в. етнонимът „русини” се използва по отношение на украинци и белоруси. Самите русини наричат езика си изключително „руски”, а „русински” се появява при междукултурно общуване. – Б. пр.

„Неотдавна по тези места мина астрономът Йохан Кеплер, който беше учител в протестантското училище в Грац, точно до река Мура, в Парадайсхоф край Шлосберг. Той открил, че планетите не се движат равномерно по елипси около слънцето, а че близо до слънцето движението им е по-бързо. Още преди да затворят протестантската семинария, Кеплер прекарал известно време в отвъдморските територии, вероятно също и в Щирия, след което поел на север и пристигнал в Прага, при астронома и астролог Тихо Брахе. А след неговата неизяснена смърт, вероятно вследствие отравяне с олово, заел неговото място в двора на император Рудолф II, който много повече от хабсбургските си роднини имал благосклонност към граничните области на науката и дори подкрепял финансово подобни изследователски начинания.

Но да не стане объркване – по това време нямало наука без Бог. Просто сред тогавашните учени имало и такива, с много лекомислен характер, крехки и склонни към емоционални решения, които понякога се унасяли и излизали от утъпканите пътища, които след прекомерни размишления или лични нещастия понякога леко се изкривявали. А когато човек се окаже на ръба или малко отвъд него, го чака изненада – там, отвъд, може би има нещо, а може би не.

Защото може би планетите не обикалят дисциплинирано по орбитите си, независимо дали се въртят около Земята или Слънцето – което тогава не била добре приета теория. Може би небесните тела не са поставени в математически подредена хореография и тяхното движение не произвежда божествена сферична музика. Възможно е от другата страна планетите да не се въртят в същата посока, както от тази, възможно е някъде между тях да се намира гъст черен вихър, който поглъща небесните тела.

Ами ако изобщо няма друга страна, а просто с мощен замах се променя перспективата и всичко започва да изглежда по друг начин? Може би изобщо нищо не може да се види, защото там, от другата страна, просто няма нищо?

Как и защо въобще всички небесни тела са прикрепени към орбити? Дали защото така е пожелал Създателят, или светът е възникнал без всякаква воля, като просто следствие от студената божествена математика? Може би от някакво число, от нулата, или от единицата, може би от колебанията между нулата и единицата, между небитието и битието? А когато колебанията между тях са достигнали подходящата дължина на вълната, се е разнесъл звън: отсега нататък има съществуване, отсега нататък светът съществува, а заедно с него – може би, а може би не – съществува Бог?

Какво е имало преди природата, преди Бога, преди всичко това, което съществува? Какво е дало първия тласък на това движение? Дали нещо е гръмнало и от този гръм са възникнали надлунният и подлунният свят?

(Усещаш ли как тези размисли те привличат към вечността, в която няма повече граници, няма краища, няма страни, няма минало, нито бъдеще, докато настоящето се превръща в нещо, което съществува и едновременно с това не съществува? Усещаш ли парадокса да бъдеш ограничен от идеята за безкрайност в главата си, когато вечността започва да се разтяга без твоята воля и желание, така че започваш да мислиш все по-трудно?)

Ами ако всичко – светът, природата, Бог, пространството и времето, миналото, бъдещето, настоящето – е възникнало от една-единствена пукнатина?

– Пукнатина? Пукнатина в какво? За каква пукнатина става въпрос? Нещо разцепило ли се е? Някой чул ли е нещо?

– Не, не, всичко е наред, хора. Не трябва да се мъчите и тревожите с тези въпроси, съвсем спокойно можете да живеете, без да мислите за подобни пукнатини.

– Значи, все пак нещо се е пукнало? И ако е – какво се е пукнало?

– Да, да, пукнало се е, но отдавна, много отдавна, точно преди самото време, появило се е от нещо друго, като единият му край се е превърнал в минало, а другият се е устремил към бъдещето. Оттогава това проклето време безспирно се лепи по нас.“

(въпрос от преводача)

Честа практика е да се родеем със световноизвестни личности, свързани със страната ни по генетически или географски признак. Такива например са случаите с американския изобретател на компютъра Джон Атанасов, чийто баща е българин, и носителя на Нобелова награда за литература Елиас Канети, който пък е роден в Русе в семейство на испански евреи, дошли тук от Одрин, преди впоследствие да напуснат България. Но, кой знае защо, липсва всякаква практика на припознаване на творци и учени мюсюлмани, свързани с родината ни. Бих бил безкрайно учуден и щастлив, ако средностатистическият българин би бил в състояние да посочи поне един.

Изводите могат да бъдат два – че такива не съществуват или че ги има, но просто никой не ги е издирил и популяризирал. Аз лично съм привърженик на втория извод. Затова и целта на настоящия превод е да запознае аудиторията с автор, който заслужава (дай боже) да попадне в бъдещия общ списък на имената, допринесли за духовното развитие на нацията. Още повече че самият Ахмед Хилми (1865–1914) е увековечил връзката си с България, като е поставил името на родния си град Филибе начело на собственото си име, като по този начин „градът на тепетата“ се е превърнал не само в органична негова част, но в много случаи и в самостоятелно прозвище. Нееднократно в материалите, посветени на Ахмед Хилми, името на автора е редуцирано до Филибели, т.е. Пловдивчанина. Практически всяко ново издание (а те са десетки), носещо неговото име, представлява реклама на втория по големина град в България, доколкото още в самото начало на всяка биографична бележка за автора се обяснява къде се намира Филибе.

В този ред на мисли можем спокойно да заявим, че съществува остра нужда от конкретни примери на местни автори и произведения, свързани с ислямския мистицизъм. За да се премине към по-високо ниво на проучвания в тази област, е редно да опознаем заобикалящите ни такива. Това ще ни позволи да припознаем онези крайъгълни камъни, над които можем да надграждаме нива, които действително са стопроцентово „наши“. Колкото и кощунствено да звучи в плана на свръхтолерантния суфизъм, имаме нужда от своего рода „суфистки национализъм“.

Редно е да се замислим над въпроса дали и какво сме дали на света на тема „суфизъм“. Когато го правим обаче, в никакъв случай не бива да се ръководим от принципа, че на всяка цена трябва да докажем, че „и ний сме дали…“, а просто да открием и опазим онова, което вече ни е дадено свише. Такъв е примерът с Ахмед Хилми.

Ахмед Хилми, син на османския консул Шехбендер Сюлейман бей и Шюкрие ханъм, е роден през 1865 г. в гр. Филибе (днешния Пловдив). Начално и средно образование завършва в родния си град, но избухването на Руско-турската война (1877–1878 г.) принуждава семейството му да изостави всичко и да се втурне към Одрин. Трийсет години по-късно самият Филибели описва тази катастрофа в един от вестниците си: в първия акт на трагедията 90-годишната майка на Сюлейман бей и баба на Хилми е изоставена в купето на влака, докато пътниците панически го напускат; изчезва и деветмесечното бебе на леля му, като семейството осъзнава тези загуби, заседнало сред снежни преспи. Болната майка на малкия Ахмед, хванала за ръка петгодишния му брат, получава нервна криза, а баща му тихо плаче, докато отчаяно бие пъртина в дълбокия сняг. Никой в техния керван не е сигурен за посоката и едва три дни по-късно, когато достигат село Хабибче, разбират, че са на прав път. Междувременно броят на хората, присъединили се към конвоя, нараства до 15000, от които едва хиляда достигат до гр. Мустафа паша (днешен Свиленград). Достигнало Одрин, семейството първоначално се настанява в конак, който по-късно бива преотстъпен на главнокомандващия руските войски, окупирали Одрин – великия херцог и престолонаследник Александър. По същото време умира и Сюлейман бей. В този критичен момент бездомното семейство среща неочаквана подкрепа: Четин Баба, един от местните религиозни водачи, за когото не без основание се смята, че е прототип на Айналъ Баба от романа „Дълбините на въображението“, съдейства за намирането на подходящ подслон.

Смята се, че впоследствие Филибелията е завършил прочутата Галатасарайска гимназия в Истанбул, но реално няма нито един документ, удостоверяващ това твърдение. През 90-те години на XIX в. той е изпратен като служител на Администрацията за обществени дългове („Дуюн-у умумийе идареси“) в Бейрут, откъдето – заради проблеми с властите (знае се, че тук той възприема част от идеите на младотурците) – бяга в Египет, където става член на Османското дружество за прогрес („Теракки-и османи джемийети“). През 1901 г. Ахмед Хилми се завръща в Истанбул, но заради политическите му възгледи скоро след това султан Абдул Хамид II го интернира в либийския град Фезан. Тук Хилми се увлича по суфизма и постъпва в Аруситското братство. „Арусия“ е северноафрикански орден, свързван с родения в Тунис Ахмад бин Мухаммад бин Арус ат-Тамими (ум. 1463 г.). В наши дни „Арусия“ все още е един от официално регистрираните ордени в Египет и се счита за „производен“ на по-известните „Шазилия“ и „Чиштия“. Самият Филибели, който пръв въвежда това братство в османското публично пространство, е възприемал „Арусия“ като клон на ордена „Кадирия“.

След провъзгласяването на Конституционната монархия в 1908 г. – акт, представляващ своеобразен опит за демократизиране на Османската империя – Ахмед Хилми повторно се завръща в Истанбул, където започва да преподава философия в предшественика на днешния Истанбулски университет – „Дарюл-фюнун“. По същото време той издава седмичника „Иттихад-ъ ислям“, („Ислямско единство“), който, както подсказва и заглавието му, пропагандира популярната по това време османска идея за световно мюсюлманско единство. Две години след закриването на вестника (през 1910 г.), Хилми започва да издава списание „Хикмет“ („Мъдрост“); по-късно преобразува списанието в ежедневник, който продължава да издава (под една или друга форма) до края на живота си. В рамките на 45 дена (заради критиките към „Иттихад-ъ теракки“, Комитета за единение и напредък, поел властта в Османската империя след Младотурската революция от 1908 г.) цензурата на пет пъти спира публикуването на вестника, който всеки път успява да продължи да излиза под ново заглавие (като „Мюбакесе“, „Джошкун календер“, „Мюнакаша“, „Нимет“, „Канат“ и др.). В крайна сметка издателството на Ахмед Хилми бива окончателно закрито, а той – принуден да се изсели в Бурса. В статиите си от този период, той предвижда избухването на Балканската и Първата световна война. Освен споменатите периодични издания, към които можем да добавим и излизалия в Египет в. „Чайляк“, Филибелията публикува и около 40 книги преди неочакваната си и при неизяснени обстоятелства кончина през 1914 г. Погребан е в близост до джамията „Фатих“ в Истанбул.

Ахмед Хилми се прочува със задълбочените си познания в областта на суфизма и западната философия. Владее арабски, персийски и френски. Той е един от първите османски автори, изследвали въпросите на ционизма и масонството. Някои биографи се опитват да свържат смъртта му тъкмо с неговия интерес към тези две теми. Официалната версия е, че получава оловно натравяне.

Най-известните произведения на автора (който понякога се подписва и с псевдонимите Шейх Михриддин, Джошкун Календер и Йоздемир) са от областите религия, философия, логика и политика и определено може да се каже, че повечето от тях звучат, съвсем популярно и за съвременния читател. В някои от тях Ахмед Хилми полемизира с известни представители на западноевропейските материалистични школи (като носителя на Нобелова награда за химия Едуард Бюхнер (1860–1917) и прочутия с дарвинистките си пристрастия зоолог Ернст Хекел (1834–1919)). Ето някои от публикуваните съчинения на Пловдивчанина: „Ислямският свят и Европа в XX век – политически наръчник за мюсюлманите“; „Мюсюлмани, слушайте!“; „Възможно ли е Бог да бъде отречен“ (произведение, което се опитва задълбочено да анализира цялата история на философията – както източна, така и западна); „Ислямски мистицизъм“; „Материалистическата заблуда в светлината на научното познание“ и „История на исляма“ (написана в отговор на „История на исляма“ на Райнхарт Дози (1820–1883). Интересно е да се отбележи, че Ахмед Хилми пише и пиеси, като „О, девойката е влюбена в господинчото“ и „Смъртта на един доброволец“. Не на последно място в този списък е и сборникът със суфийски разкази, който (не без основание) жанрово е определян и като философски роман – „Дълбините на въображението“ (осм. „А‘мак-ъ Хаяль“).

В краткия предговор на сборника четем: „Уверен съм, че хората, които изгарят с истинна любов и ги влече ирационалното, ще изпитат удоволствие от прочита на тази книга“. Тъкмо желанието да споделя изпитаното удоволствие от (пре)прочитането на книгата, ме тласна към идеята да я преведа.

Историите в „Дълбините на въображението“ са не само концептуално свързани, но и следват обща композиционна нишка, която започва да се заплита от момента, в който лирическият герой Раджи, от чието име се води повествованието, след дълги лутания и душевни терзания, предизвикани от въпросите на битието и небитието, попада на едно гробище, където среща другото главно действащо лице Айналъ Баба – старец, украсил шапката си с множество парчета от огледала. На пръв поглед всички обстоятелства около тази среща изглеждат напълно случайни – един мъж, привлечен от отворения вход към гробището, край което десетки пъти е минавал, решава да надзърне в него и попада на колибата на някакъв смахнат старик. Но запознатите дори и бегло с езиковия инструментариум на ислямския (и не само) мистицизъм, могат да открият тук куп символи. Например името на главния герой, Раджи, е деятелно причастие на арабския глагол ( اجر , „раджаа“) – „надявам се“, „моля“; а огледалните парчета, с които отседналият в гробищата старец е накичил шапката си, са един от най-податливите на разностранни коментари символи и спокойно могат да бъдат обект на самостоятелно изследване. Де факто в случая те функционират като своеобразни антирадарни устройства – привлеченият от тях неволно се опитва да ги разгледа и пропуска да види самия Айналъ Баба. Вместо това зяпачът се фокусира върху собствения си умножен образ.

По време на първия разговор Айналъ Баба приготвя кафе. Тази напитка помага на Раджи да се отърси от бремето на ежедневието и да настрои сетивата си за първия си контакт с метафизичното, който се осъществява във втория разказ, „Върхът на нищото“. Когато след изпиването на кафетата старецът започва да свири на флейта (араб. „най“) и да рецитира любовни стихотворения, Раджи изпада в състояние на полусън и се гмурва в дълбините на въображението си. Оттук насетне, в продължение на девет дена, кафето и звуците на флейтата неизменно съпътстват всяко следващо, описано в отделен разказ вглъбяване на Раджи в света на фантазиите. Във всеки един от споменатите разкази главният герой попада на различно място, като всеки път се превръща в нещо различно и се среща с цяла палитра от познати и непознати имена – ту на пророци, ту на учени и мъдреци: във „Върхът на нищото“ той се оказва в Индия, където след среща с Буда и под негово ръководство, се опитва да изкачи въпросния връх. По пътя си лирическият герой среща всякакви съблазни, които целят да го отклонят от целта му; в „Празник за окото“ Раджи, в ролята на иранец, живял преди хиляди години, се озовава в Балх, където разговаря със съпругата си на полуперсийски и полусанскрит. Впоследствие се среща със Заратустра, след което присъства, първоначално като зрител, а след това и като пряк участник, в 40-дневна битка между светлината и мрака на Ариман и Ормузд, в която над двете враждуващи страни надделява Изида, богинята на Любовта; във „Вечен кръговрат“ звуците на флейтата отвеждат Раджи в богато семейство, което на дванайсетата му година го изпраща да получи образование при Брахма. Докато трае обучението му, той преживява състояния, в които в продължение на милиони години побира в себе си милиони организми; ту е мъж и баща, ту е жена и майка. В следващия разказ, „Арената на изпитанието, събранието на мъдреците“, Раджи е вече „Негово величество Жълтия дявол“; в „Полето на могъществото“ е мюезин на джамията „Света София“ и лети с митичната птица Анка, която обикновено се отъждествява с феникса. С нейна помощ той посещава планетите Марс и Юпитер. Тук става дума и за напълно научни астрономически понятия като „двойни звезди“ и „слънчеви изригвания“; в „Планината Каф и птицата Феникс“ Раджи е индийски принц, а в разказа „Морето на величието и гигантският водовъртеж“, който започва с думите на халифа Али: „Знанието е точка, която невежите умножиха“, Раджи се оказва едноок, еднокрак и еднорък, тръгнал от град Джабилика – митичния град, разположен в Далечния изток, символизиращ първата спирка на човека, устремил се към божественото начало – за град Джабилиса, който пък е най-западната точка на света, символизираща крайната цел на човека; във „Вечната загадка“ лирическият аз е китаец, който жертва безсмъртието на душата си, за да научи отговора на вечната загадка; в „Събранието на великите“ героят присъства на сбор заедно с Авраам, Мойсей, Адам, Конфуций, Платон, Аристотел, Заратустра, Брахма, Иисус, Локман, Хидр (или Хъзър), Буда и Мохамед, които се опитват да отговорят на въпроса, вълнувал винаги човечеството: що е щастие?

Но след всички тези трансформации Раджи, събуждайки се, се завръща към собствената си същност. На практика той е чудесен пример за извършване на субстанциално движение – различните му външни форми се редуват една след друга, но в същността си Раджи е непроменен. Най-ценното качество на тази същност е споменато още в самото начало на повествованието – по времето, когато се лута и търси утеха в алкохола, героят заявява за себе си: „Всичко онова, което сърцето ми отричаше, приемах с разума си, и всичко, което разумът ми отричаше, приемах със сърцето си.“

Може би два от най-интересните разкази на Ахмед Хилми се намират във втората част на книгата, „Психиатрията в Маниса“. Тук авторът се е проявил като истински корифей на суфийското познание, като е съчетал в едно интересна фабула и концентрат от суфизъм. В основата на двете истории, озаглавени „Меджнун със своя Лейла“ и „Меджнуновци без Лейли“, лежи загадката: дали алифът – първата буква от арабската азбука ( ﺍ) – произхожда от точката (.), или е обратното. Онези, които са любопитни какъв е отговорът на тази загадка, своеобразен еквивалент на познатия ни въпрос за яйцето и кокошката, ще го открият в някоя от дълбините на книгата, чието съдържание се опитах, без да изпадам в строга научност, да изложа.

Не е ли време някои предразсъдъци, породени от непознаването на ислямската културна традиция, съществуваща от векове по земите ни, да бъдат постепенно загърбени и трудът на представителите ѝ: учени и богослови, архитекти и строители, каменоделци и калиграфи, композитори и музиканти, автори на проза и поезия като Ахмед Хилми, да се превърнат в обект на (не)научен интерес, и да заемат полагащото им се място в родните историография, литература и изкуство?

Бъдете почва или още по-добре – „Марианска падина“ за „Дълбините на въображението“ и те ще ви се отблагодарят с безкраен излаз на небе.

Турско-български литературен клуб – Пловдив
Азиз Назми Шакир-Таш

Книгите на Мариуш Шчигел са пример за едно от най-интересните явления в съвременната журналистика и литература – жанра полски литературен репортаж. През 2017 г., когато Шчигел гостува за втори път в България, за да представи пред читателите новоиздадената си книга „Направи си рай“, той се срещна със студенти от Софийския университет, за да разкаже що е то – ПЛР и как се прави. Нека се върнем към онзи горещ ден в аудитория 147 на Ректората, за да си припомним наученото от Мариуш Шчигел. По-надолу ви предлагаме транскрипция от записа на срещата.

Като начало е важно да се отбележи, че литературният репортаж е разказ, в основата на който лежи реално събитие. Авторът трябва да има писателски умения, но няма правото да си измисля. Трудно е да се посочи къде точно се намират границите на факта и да се разбере кога сме ги преминали, но с историята си Шчигел се опитва да маркира тънката разлика между това, което е допустимо за репортера, т.е. факта, и авторовата измислица.

Шчигел извади от чантата си ключове и започна своя разказ:

„Това са моите ключове, а това е малка украса, ключодържател. Каква е тази птица? Дали е гълъб, дали е лястовица? Не знам. По-скоро е лястовица. Тази лястовица купих в Лаос, югоизточна Азия. От едно много важно и символично място в Лаос, където всяка вечер се отваря пазар. Там може да бъде намерено всичко, свързано с Азия, което можем да си представим – всякакви кичозни предмети, дрехи, храна, всичко. Когато се разхождах из този пазар, видях един скромен господин зад малък щанд, който продава такива украшения. И всякакви други неща – вилици, обеци, ключодържатели. И има такава табела, на която пише, че всички тези предмети са направени от бомби, хвърлени по време на войната във Виетнам. Над тази малка държава, Лаос, по време на войната, продължила 9 години, са хвърлени повече бомби, отколкото на територията на цяла Европа през периода на Втората световна война. Това е дело на американците. И статистиката показва, че на глава от населението са паднали около половин тон бомби. А на табелата на щанда беше написано „Това, което ни убиваше, сега ни съживява“. Част от най-бедните семейства, които живеят там, събират парчета от бомбите, за да изработят тези сувенири. И ги продават за един долар.

Ето това е един репортерски разказ от мен за вас, предаден устно. Веднъж разказах тази история на моя позната и подарих подобен ключодържател на нейния син. Тя беше много развълнувана – бяхме на официален прием и тя показа на всички този подарък, разказваше им историята и казваше, че тази птичка най-вероятно е убила няколко души. Ето това, което направи тази жена, е проява на литературен талант и съответно – на литературна измислица. Не можем да кажем, че това не е вярно, защото е възможно да е истина. Много атрактивно изказване, което може да бъде и написано, но с него границата е прекрачена.

Това е литературата на факта, това е литературният репортаж. Репортерът се опира на фактите и намира своя език да ги изкаже. В същото време примерът, който ви дадох, този ключодържател, е дреболия, песъчинка от реалността в Лаос, която все пак представя голяма и значителна част от историята на държавата. Аз не съм нито историк, нито писател на исторически книги. Аз искам просто да покажа тези малки детайли от живота. Защото този детайл е на равнището на читателя. Най-вероятно всеки един от нас има у себе си ключодържател.“

В голямата си част книгите на Мариуш Шчигел правят именно това – представят малко парченце от голямата картина. Но за да видиш това парченце, за да го разграничиш от останалите, се изисква особен талант – както художникът има определен естетически поглед и това му помага да изобразява своите идеи, така и репортерът може да разполага с „радар“, с който да вижда историята в наглед незначителни моменти от живота ни. Шчигел дава още два примера:

„Как можем да покажем отношението на един народ към историята? Веднъж наемах апартамент в Прага и хазяинът ми показа домофона, с който се влиза във входа, и кои са цифрите, които трябва да набера. „1968*“. Веднага се зачудих как ще запомня това, а господинът ми отговори, че е много просто – 1968 е годината, в която Чехословакия е нападната от съветските войски през Унгария и Полша. А звездата – това е руската петолъчка. Показах се учуден, че е използвана тъкмо тази година. Господинът ми отговори, че в този дом историята не се забравя. Затова годината е кодът за домофона. И това е наистина много типично чешко отношение, което е различно от полското. В Полша са много важни празниците, големите думи. А чехите обичат по-малкото, това, което е близко до тялото, по-личното.

Друг случай: бях в една чешка кръчма, където под чиниите бяха поставени правоъгълни подложки. Забелязах, че върху тях е написано нещо. Оказа се, че е биографията на Вацлав Хавел. Президент на Чехия и в същото време един от най-големите антикомунистически дисиденти. Попитах собственика за това, защото наистина е малко странно животът му да е описан върху подложка за хранене, а той ми отвърна, че някои хора, които са седнали да се хранят тук, могат да научат за Хавел по този начин. Ние може да ядем върху живота на Хавел, но може да се окаже, че се храним от живота на Хавел. Ето това е метафора. Тя може да пътува нататък, да се случат различни неща с нея. Затова ние в Полша много харесваме полския литературен репортаж, защото не е типична журналистика, но не е и точно литература, макар и да може да бъде.“

В Полша има такова изказване, че този необичаен жанр (и въпреки това толкова характерен за полската култура) е като незаконно дете, родено от жълтата преса и високата литература.

Мариуш Шчигел работи като репортер от 19-годишен, от 1985 г. насам. Към днешна дата се е посветил основно на писане на книги, както и на ръководството на Института по репортаж във Варшава и прилежащото му издателството „Доказателства за съществуване“. Списва и седмична колонка в най-големия полски ежедневник „Газета Виборча“, в която представя различни хора, които наскоро е срещнал, техните съдби и „голямата истина“, до която са достигнали в живота си – тяхната пътеводна светлина.

След падането на комунистическия режим в Полша и разпада на Съветския съюз действителността както за политиката и обикновените хора, така и за журналистиката коренно се променя. Цензурата изчезва, границите се отварят и преходът към демокрацията започва.

Газета Виборча е една от основните платформи, която активно подкрепя развитието на жанра на полския литературен репортаж след краха на тоталитаризма. Вестникът е основан на 8 май 1989 г. – няколко месеца преди официалната отмяна на режима. Първият брой започва с легендарните думи на Лех Валенса „Няма свобода без солидарност“, а по-нататък редакционната статия, в която се подчертава именно връзката със Солидарност, уточнява целите на либералното издание – да представя „възгледите и мненията на цялото независимо общество, на различните опозиционни направления“. С опознаването на демокрацията и постепенното укрепване на обществото Газета Виборча започва да се разраства, като издава различни тематични притурки, сред които е и Duży Format, посветена на литературни репортажи, а неин първи редактор е легендарната Хана Крал. Вестникът се превръща в институция не само в Полша и в символ на свободата – на свободата на словото, на избора, на живота.

Газета Виборча е патрон на най-престижната награда за съвременна полска литература Нике, която се връчва всяка година през м. октомври. Призът е отворен за заглавия от всички литературни жанрове, включително есеистика и автобиографии и е популярен и в България, като немалка част от удостоените с нея автори са преведени у нас. Сред тях са Мариуш Шчигел, Кшищоф Варга, Анджей Сташук, Чеслав Милош, Олга Токарчук, Вислава Шимборска, Дорота Масловска и разбира се, Ришард Капушчински.

Сред популярните днес автори на книги с репортажи като сътрудници на Duży Format са работили или още работят Шчигел, Яцек Хуго-Бадер, Кшищоф Варга, Витолд Шабловски, Войчех Тохман, Томаш Лесняк, Томаш Квашневски, Войчех Ягелски и др.

През 2010 г. на името на Ришард Капушчински е учредена международната награда за литературен репортаж, с цел популяризиране на най-значимите репортажни книги, които засягат важни за съвремието ни проблеми, провокират размисъл и задълбочават знанията за света на другите култури, а оттам и за нас самите. Наградата се връчва в две категории – за автор на репортажи и за превод на книга с репортажи на полски език. Светлана Алексиевич е двукратен носител на приза – за Войната не е с лице на жена през 2011 г. и за Време секънд хенд през 2015 г.

През 2009 г. Мариуш Шчигел, Войчех Тохман и Павел Гозлински основават във Варшава Институт за репортаж, замислен като отговор на два задълбочаващи се проблема в полето на журналистиката: орязването на финансовите ресурси за разследваща журналистика, от една страна, и необходимостта от обучение на нови поколения репортери – от друга. Сред лекторите в Института (редовни и гостуващи) са голяма част от активните репортери в жанра. Освен основателите, това са Шабловски, Хуго-Бадер, Войчех Ягелски, Хана Крал и много други. Институтът по репортаж създава и свое собствено издателство – Dowody na Istnienie (Доказателства за съществуване), кръстено на един от най-популярните репортажи на Хана Крал, – което е насочено изцяло към публикуването на репортажни книги.

Жанрът на полския репортаж днес е разпознаваем из цял свят и е изключително популярен сред читателската публика в родината си, където излизат повече от 100 репортажни заглавия годишно. Ръстът в предлагането обаче нерядко е за сметка на качеството на продукта. При второто си посещение в България, като официален гост на Софийския международен литературен фестивал през 2017 г., Кшищоф Варга коментира именно тези актуални тенденции в ПЛР. За да отговорят на очакванията на пазара, все повече издателства са склонни да „произвеждат“ автори – неопитни репортери, с едва по няколко публикации зад гърба си, биват ангажирани да списват цели книги, при това във възможно по-кратки срокове. Това развитие крие опасност от девалвация на жанра, тъй като така „произведените“ репортажи често се плъзгат по повърхността на собствения си обект на обследване, вместо да се основават на задълбочени наблюдения и анализ.

Въпреки това полският репортаж продължава да печели все повече (по)читатели. В условията на един все по-глобализиран и същевременно все по-отчужден свят ПЛР изгражда мост между хората и им помага те да бъдат разбрани по-добре. Той представя събития и истории през погледа на обикновения човек – а хората винаги ще искат да четат за други хора, за техните радости – и особено за техните тегоби. Защото, по думите на Войчех Тохман, злото, а не доброто, дава благодатна почва за развитие на репортажа. А литературата, тази част от репортажа, напомня, че хората, макар и много различни, си приличат в своята същност – обичат, веселят се и са тъжни по един и същ начин.

Репортажът сближава хората. 

Полският литературен репортаж (ПЛР) е специфичен жанр, в който журналистическите техники се смесват с наратив и литературни похвати. Жанр, в който фактът и фикцията се сливат в прегръдка, за да разкажат света на читателя.

Първи следи за познатия ни днес литературен репортаж откриваме още в края на XIX в., когато Владислав Станислав Реймонт пише „Поклонението до Ясна Гура“. Описанията на Реймонт на идиличната полска провинция и неговите разговори с поклонници (например със столетник, който е уморен да живее и се моли за бърза смърт), го превръщат в класик на полския репортаж. Делото му се разглежда като социално-прогресивно, тъй като възхвалява полското селячество и се опитва да възприеме неговата гледна точка, а не тази на аристокрацията.

Друг бележит репортер, макар и с недълъг жизнен път, е Кажимеж Новак – полският „бедуин“, който между 1919 и 1936 прекосява африканския континент на колело, с лодка, пеша, яздейки кон и камила и преминава пътя от Либия чак до най-южната точка на материк – Агуляс или известен още като Иглен нос – и след това пропътува разстоянието обратно до Алжир. В книгата си „С колело и пеша през Черния континент“ („Rowerem i pieszo przez Czarny ląd“) описва всичко, което преживява, както и хората, които среща през петте години прекарани в Африка.

Със зараждането на жанра обаче винаги ще се свързва името на Мелхиор Ванкович, наричан от мнозина „бащата“ на полския литературен репортаж, като неговите текстове са посветени на националните въпроси, проблемите на войната и емиграцията. Ванкович е теоретик на жанра и е един от първите, които интегрират техники от художествената литература в репортерските текстове. В поредица от есета, публикувани в средата на 60-те години на миналия век, Ванкович сравнява писането на репортаж с излагането на мозайка, от която „нито един елемент не може да бъде прерисуван, а всеки трябва да бъде откроен в естествения си цвят“. И все пак според него изолирани факти от репортажа могат да бъдат комбинирани и да формират едно сложно цяло. Това прекрачване на границите на пунктуалното представяне на факта цели да покаже универсалната истина, същността, макар и за сметка на буквалността. Мозаечната техника на Ванкович среща и своите противници поради непълната точност на излаганите факти, макар и тази форма на репортажа да не е непозната и в чужбина. Много критици намират подхода за успешен, доколкото той предлага по-задълбочено изследване на човешката природа, а не само голи факти. Ванкович следи отблизо актуалните тенденции в американската литература и култура, докато пътува из Северна Америка преди и след Втората световна война, а влияние върху творчеството му оказват белетристичните и нехудожествени произведения на Марк Твен, Ърнест Хемингуей, Джон Стайнбек, Норман Мейлър и Труман Капоти. Въпреки че Ванкович е явно повлиян от американския образец за литературен репортаж, това не налага сходство на ракурса на развитие на Новата журналистика с този на полския литературен репортаж. Социалните и политически условия в Полша са различни и именно те ще очертаят траекторията, по която жанрът ще се движи занапред.

Между 1944 г. и 1989 г. Полша е в съветската сфера на влияние. Цензурата не допуска множество публикации – новинарският поток е под контрол, също както и книгите, които се издават. Свободата на речта е ограничена. В тези репресивни за публицистиката условия полският литературен репортаж разцъфтява.

„Ако талантлив репортер искаше да сподели наблюденията си в официалната преса, търсеше изобретателни начини. Надхитряването с властта постави началото на голяма литературна игра.
Не можеше да се пише за самата система, затова репортерите описваха съдбите на отделния човек.
Не можеше да се пише за общото, затова се пишеше за детайла.
Не можеше да се пише за това, което се вижда в огледалото, затова се описваше това, което се вижда в парченцата от огледалото.“
Мариуш Шчигел за „Литературен вестник“, 2014 г.

Ришард Капушчински остава най-знаменития полски репортер и страстен теоретик на жанра. Като кореспондент на Полската информационна агенция (РАР), Капушчински обикаля света, посещава повече от 100 страни и отразява над 30 революции.  Неслучайно е наричан от критиката „Краля на репортажа“ и възприеман като основател на тази специфична журналистическа школа. Сред най-популярните му репортажни книги са „Императорът“, в която разказва за срещата си с последния император на Етиопия Хайле Селасие и разпада на монархията; „Шахиншахът“, в която Капушчински проследява историята на падението на последния шах на Иран, шахът на шаховете, Мохамед Реза Пахлави, но и живота на хората в условия на война; и „Империята“, в която са включени първите „свободни“ репортажи на автора след разпада на СССР. Многократно се е спорило, а и вероятно все още се, за Автентичността на предадената от Капушчински информация и до днес е предмет на спорове. Сред най-честите поводи за диспут е кученцето на Хайле Селасие – Лулу – и съществуването му. Версиите и подробностите около тях са толкова, колкото и коментиращите. Днес поне лесно може да бъде намерена снимка, която доказва автентичността на Лулу.

След падането на комунистическия режим, след отварянето на границите и най-вече след смъкването на цензурата, настъпват промени както в обществото, така и в жанра. Промени, които ще оформят полския литературен репортаж във вида, в който ни е познат днес благодарение на репортери като Мариуш Шчигел, Яцек Хуго-Бадер, Витолд Шабловски, Кшищоф Варга и др.

#НоемвриНаПЛР

Носителката на Нобелова награда за литература за 2015 г. Светлана Алексиевич бе призована на разпит в Следствения комитет на Беларус в сряда, 26 август 2020 г. Алексиевич е член на опозиционния Координационен съвет, който се стреми да обезпечи мирното разрешаване на кризата в страната, започнала след опорочените президентски избори от 9 август. „Археоложката на комунизма“, автор на „Време секънд хенд“, „Чернобилска молитва“ и др., бе привлечена в качеството си на свидетел, след като двама други членове на Съвета бяха арестувани по обвинение в незаконнен опит за сваляне на правителството.

„Нашата цел е да обединим обществото и да помогнем за преодоляване на политическата криза“, каза Алексиевич пред очакващите я журналисти. „Трябва да спечелим със своя дух и със силата на убежденията си.“

След четиресетминутен разпит писателката напусна сградата на Следствието, като заяви, че е отказала да отговаря на въпроси и че следствените действия срещу нея практически са приключили.

Алексиевич призова международната общност и най-вече Русия да подкрепят Беларус в разрешаването на продължаващата криза. „Смятам, че няма как да се справим с Лукашенко без Путин, защото единственият човек, който той слуша, е Путин.“

В забележителния детективски роман „Чатъртън“ Питър Акройд „разследва“ смъртта на Томас Чатъртън, реален персонаж, гениален поет-мистификатор от XVIII в., чийто живот приключва при мистериозни обстоятелства. Едва след смъртта си Чатъртън е разкрит като автор на редица известни и основополагащи „средновековни“ стихотворения, за които приживе е твърдял, че са били открити от него. Възхитителен талант и литературен фалшификатор, той е водещият образ в зашеметяващата амалгама от реалност и измислици, която Акройд, предлага на читателя. Размивайки илюзия и въображение, заблуди и мечти, авторът умело крачи напред-назад между три века, като вплита в историята си по дикенски ексцентрични и жестоки персонажи, сред които са възрастната романистка и любителка на джин Хариет Скроуп и младият поет Чарлз Уичууд, който се опитва да разгадае тайната на Чатъртън.

Преводачката на книгата Кристина Димитрова подбра 10 цитата, които ще ви разкрият част от красотата на „Чатъртън“.

Веднъж се бе опитал да напише роман, но след около четиресет страници се бе отказал: не само че пишеше болезнено бавно и неуверено, а и дори страниците, които бе успял да напише, сякаш бяха изпълнени с образи и фрази от творбите на други автори, будещи възхищение у него. Превърна се в колаж от чужди гласове и чужди стилове и тъй като бе непосилно да разпознае собствения си глас сред останалите, заряза проекта.

– Сериозно говоря. Томас Чатъртън не е умрял.
– О, продължавай. Виж дали ми плува корабче в окото. – Тя издърпа с пръст долния си клепач. – Хайде де. Виж.
Чарлс любезно отклони поканата.
– Не, имам предвид, че е умрял. Но не когато се е предполагало. Не когато всички мислят, че се е случило. И имам доказателство.

Сцената още веднъж се промени и сега двете момичета танцуваха заедно на купон. Хариет ги гледа известно време, но после вниманието ѝ се отклони към хората около тях. Видя лице, което ѝ напомни за отдавна споминал се приятел, и после още едно. Всички бяха там заедно, всички нейни мъртви приятели – такива, каквито ги знаеше. Бяха се отдръпнали от танцьорките и сега стояха заедно в мълчание, гледайки Хариет от екрана. Прииска ѝ се да се изправи и да ги заговори, но внезапен ужас я задържа на мястото ѝ.

Доставяше ѝ истинско удоволствие да показва на посетителите малката плоча, която бележеше някогашното местоположение на бесилото: „Обесвали са ги за единия грош – разправяше тя, – а сега дори няма такава монета! Историята си прави странни номера с джоба ни“.

Виждаше как силуетът ѝ се надвесва над него, а около нея имаше светлина; момчето също гореше ярко и докато душата на Чарлс отлиташе от този свят, техните души сияеха за сбогуване. В този момент на прозрение той се усмихна: нищо не се губеше наистина и все пак това беше последният път, когато ги виждаше, последният път, последният път, последният път, последният път. Вивиан. Едуард. Срещнах ги на едно пътуване някъде. Пътувахме заедно.

Мансардата, която беше нарисувал, се бе превърнала в метафора на света – свят на мрак, където пръснатите по пода хартийки олицетворяваха литературата, умиращото цвете бе ароматът, а изгасналата свещ бе източникът на светлина и топлина.

Хариет обаче остаряваше. Скоро щеше да отиде при Чатъртън под земята, така че защо се опитваше да го намери сега? Защо ѝ трябваше да се занимава с мъртвите, след като около себе си виждаше само живи? Стана от кашпата и тръгна обратно по улицата на Чатъртън. Тя обаче не беше негова. Беше я напуснал преди векове, така че защо ѝ бе да го следва?

Няма ли ги думите, ти се намираш в различен свят. Съществуваш на друго място, където си спокоен.

Когато Вивиан изрече това, Филип осъзна, че с Чарлс никога не бяха разговаряли истински – не защото им беше неловко, а защото всеки разговор изглеждаше преходен, част от предстояща поредица. Липсваше усещане за край.

Последвалата тишина завинаги остава ненарушена и сега, когато вдига очи, вижда пред себе си образ, около който се носи розова светлина. Все още се наслагва и векове наред той наблюдава себе си на леглото в мансардата с полуотворения прозорец отзад, розата на перваза, дима, който се издига и вечно ще се издига от свещта. Значи няма да умра напълно.

Чатъртън

Новото заглавие на издателство “Парадокс” е поетичната книга „Писма до Украйна“ от Юрий Андрухович. В нея авторът борави майсторски с метафорите и изпълва стиховете с музикално звучене, подчертавайки ги с всички възможни изразни средства – алитерация, асонация и т.н. – и с тях захранва този фестивал на образите, този парад на въображението.

Вече почти четири десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на украинската четяща публика саркастичната си, апокалиптична и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ /Бурлеска-Балаган-Буфонада/. Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, защото, както казва поетът, нищо в този свят не е така излишно, безсмислено и нелепо като добрата поезия, но и нищо в този свят не е толкова необходимо, значимо и категорично като нея.

Острата социална чувствителност на поезията на Андрухович, която според него самия не е задължителна за всеки поет, но до известна степен е въпрос на „личен социален рефлекс“, обяснява наративните и дори репортажни елементи с осезаема фактологичност, които откриваме в лириката му. Очевидно е и въздействието на бийт поезията, чийто преводач в Украйна е именно Андрухович. Цялата амалгама от художествени качества превръща Андрухович не само в институция в родната му Украйна, но и във флагман на новата украинска литература пред света.

Писма до Украйна

Новото заглавие на издателство “Парадокс” е „Обичам те до лудост“ от Яхим Топол – първата стихосбирка на автора. Тя излиза през 1988 г. в самиздат и получава наградата за неофициална литература „Том Стопард“, а първото ѝ „официално“ издание е от 1990 г. 

Как изглежда светът през очите на млад, дългокос бунтар, „подривен елемент“, който преживява между тайни концерти, дисидентски срещи и спорадични посещения в районното? Буен, нелогичен, упадъчен – но никога празнословен – в тези ранни поетични творби Топол изгражда своя портрет, с неочаквана самоирония: единственото законно средство за съпротива срещу враждебното статукво Сред лирическите образи преобладава безразличието, а интимните и еротичните мотиви са облечени в горчивина.

Именно особеният език подчертава визията на автора, че непримиримият дух е дъхът на ъндърграунд културата. Така още тази изначална стихосбирка чертае траекторията на по-късното творчество на Топол, превърнало се в знаме на чешкия постмодернизъм.

Яхим Топол, един от култовите автори на съвременната чешка литература, е роден през 1962 г. в Прага. Той е поет, прозаик и журналист, текстописец и музикант. Носител е на множество литературни награди, включително „Том Стопард“ и „Виленица“ за ярък принос към централноевропейската литература. Книгите му са публикувани на повече от десет езика.

Топол е сред най-ярките представители на чешкия ъндърграунд до 1989 г. и подписът му, логично, стои под „Харта 77“. Като син на дисидент Топол не може да постъпи в университет и се прехранва като склададжия, хамалин, въглищар и др. Творческия си път започва като текстописец за ъндърграунд  групата Psi vojaci, чийто фронтмен е брат му Филип. (Името на бандата, „Воините-кучета“, е директна препратка към романа на Томас Бергер „Малък голям човек“.)

През 80-те заедно с други „подземници“ Топол основава самиздатски литературни списания като Violit и Revolver Revue. Също така вкарва в Чехословакия забранени книги – през полската граница, с раница на гръб. Тези негови нежелателни занимания му печелят определена популярност сред органите на реда.

След промените Топол издава в две стихосбирки поезията си от 80-те – „Обичам те до лудост“ (1991) и „Във вторник ще има война“ (1992). Голяма известност му донася романът „Сестра“ (1994), който се налага като една от знаковите книги на чешката проза от 90-те и на чешкия постмодернизъм като цяло. През 2008 г. по книгата е заснет и филм. Следват романите „Ангел“ (1995), „Нощни работи“ (2001), „Катран“ (2005), „През студената земя“ (2009).

В момента Яхим Топол е програмен директор на библиотека „Вацлав Хавел“ в Прага.

Обичам те до лудост

Издателство “Парадокс” има добри новини за почитателите на украинския майстор на поезията и прозата – Юрий Андрухович. Неговият „параисторически роман в осем и половина епизода“ – „Любовниците на Юстиция“ – е най-новото заглавие в каталога на издателството. Очаквайте го в понеделник, 18 май.

В него реалност и илюзия се сливат в смъртоносна прегръдка. Осмината герои, разхвърляни между XVII и XX в., са свързани помежду си от безбройните извършени престъпления, от демоните, които таят у себе си, от тежките присъди, които получават, от един пътуващ цирк и – разбира се – от любовта. В тази въртележка от битови и политически убийства, изнасилвания и грабежи, малтретирани деца, идеологическо предателство и предателство в името на идеята, взимат участие гневни военачалници, политически идеалисти, безскрупулни агенти на КГБ, дисиденти и бунтари. Невинаги справедливи, но всеки път ужасяващи.

„Любовниците на Юстиция“ е шарена литературна мозайка, разположена насред галицийската действителност, в която с ирония и хумор се преплитат пикаресковият романен стил, детективски загадки и реални исторически събития. С виртуозни композиционни и стилистични похвати Андрухович описва осемте различни истории и ги събира в един завършен литературен продукт. Последната половинка остава за любопитството на читателя.

Вече почти четири десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на публиката саркастичната си, апокалиптична и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, когато в опустошената душа на социалистическия човек върлува подсъзнателният масов синдром на прехода. Големият пробив на Андрухович идва през 1991 г. с „Московиада. Роман на ужаса“ („Парадокс“, 2009 г.), който превръща автора си не само в институция в родната му Украйна, но и в лице на новата украинска литература пред света. На български е издаден и романът му „Дванайсетте обръча“ („Парадокс“, 2013 г.).

Любовниците на Юстиция

Носителят на “Гонкур” за 2018 г., най-голямата френска награда за литература, Никола Матийо, гостува в България по покана на Френския културен институт. Посещението му е по повод председателството на журито на третото издание на наградата “Гонкур в България”. Лауреатът на наградата се определя от ученици и студенти, изучаващи френски език, но грипната ваканция осуети предвидения дебат.

Така представянето на романа “А след тях и децата им” във Френския институт остана единствената възможност българските читатели да се срещнат с очарователния писател. Водещ бе журналистът и преводач от френски Георги Ангелов, а специален гост – преводачът на романа Владимир Сунгарски.

Доротея Монова разказа за партньорството между от издателство “Парадокс” и Френския културен институт, започнало благодарение на инициативата на института “Гонкур в България”.

“Ние целим да привличаме младите. Имаме известна репутация, че публикуваме елитарна литература. Чрез тази инициатива, която е не просто литературна, а образователна, Институтът прави от младите хора активни читатели. Тя е свързана с това, за което всички издатели мечтаем – изграждане на нови публики. Мисля, че младите хора, които участват в избора за наградата “Гонкур в България”, са утрешните читатели с критическо мислене. За което благодаря и за вашите усилия.” 

Водещият на вечерта Георги Ангелов сподели, че като преводач първата му реакция към “А след тях и децата им” била съчувствие към преводача. “Подобен текст се превежда много трудно, защото той не е монолитен наратив, а авторът постоянно жонглира с езика. Жонглира и със самите протагонисти – героите израстват, а с тях и езикът, което за мен като филолог беше безкрайно интересно.”

Според Ангелов романът на Матийо е не само социален и политически, но и много човешки. Журналистът направи паралел между времето, в което се развива действието на книгата в България и във Франция. “Докато при нас деветдесетте донесоха надеждата за демокрация, във Франция те свалиха доста илюзии”, допълни той и даде думата на Никола Матийо, който разказа повече за творческия си процес. За него като автор е от изключително значение да пише книги, които съответстват на действителността. “Не всеки може да спечели, някои съдби са особено жестоки”, каза той и допълни – “Аз не пиша като малък, жесток бог, който решава кой ще живее и кой ще умре. Героите имат собствени съдби и понякога им се получава, а друг път не.”

Георги Ангелов насочи вниманието на публиката към бележката с благодарности от преводача, рядкост за повечето български издания, а Владимир Сунгарски разказа за работата си по превода и разменените имейли с автора. Разговорът продължи с дискусия за еротичните сцени в романа и особеностите при техния превод. “Когато писах тези сцени, си казах, че ще се опитам да отразя действителността такава каквато е, без да използвам контражур, но така че да остане литература”, разказа Матийо и допълни: “Това обаче може да смути някои читатели. В родния ми град има една малка книжарница, спонсорирана от епископството. Една дама, която си купува от там религиозна литература, чула от книжаря, че един от местните автори е спечелил “Гонкур” и си купила книгата и… след няколко дни си поискала парите обратно.”.