Уалид Набхан: Моята родина не е мястото, където са погребани предците ми, а мястото, където децата ми биха играли щастливи

Носителят на Европейската награда за литература за 2017 г. Уалид Набхан се срещна с българските читатели по повод излизането на романа “Изселване на щъркели” (изд. “Парадокс”) – трогателен разказ за идентичността и изгнанието, за любовта и съхраняването на семейството във времена, в които личният дълг и достойнство по-скоро предизвикват неговото унищожение. Разговорът води Цветан Цветанов, а видната арабистка Мая Ценова бе преводач.

“Какво е отечество, какво е родина? Камъни, пръст или някакви забележителности? Или онова което се случва с теб, на теб, на тази земя. За мен родината не е точното място, а онова, което ти се е случило. Моята родина не е мястото, където са погребани предците ми, а мястото, където децата ми биха играли щастливи”, заяви Уалид Набхан.

Водещият Цветан Цветанов разказа, че книгата го е разтърсила дълбоко с проникновеното описание на това, какво е да си палестинец по света и чужденец в Малта. 

“Едно от най-силните неща в тази книга е диалогът на човек с Бог – не мюсюлмански, не християнски или езически бог, а един по-всеобхватен бог”, допълни той.

Сред гостите беше и писателят Калин Терзийски, чиято първа книга – стихосбирката “Сол”, е издадена от “Парадокс”.

“Уалид е моят нов герой благодарение на своя роман. Това е една изключителна и странна (поне по отношение на българската литература), чудесна културологично, психологически, философски и политически изградена книга, в тъканта на която е вплетена много поезия. Само човек преживявал мъките на бежанец, който знае къде са корените му, може да напише такава книга. Ние, европейците, често говорим лошо за родините си (в днешния свят трябва да можем да използваме тази дума в множествено число), а толкова много хора ги приемат като спасителен остров, на който те ще попаднат за да тъгуват и да изпитват вина и угризение за изоставената родина”, сподели писателят.

Срещата завърши с разказа на издателката Доротея Монова за решението “Изселване на щъркели” да попадне в портфолиото на “Парадокс”.

“На това, което правим в издателство “Парадокс”, пасва много един цитат от Дубравка Угрешич, че в наши дни писателите са толкова отговорни, колкото са и политиците. Ето защо книги като тази са толкова важни – независимо какво си говорят дипломатите и политиците, писателите са си извоювали правото на един по-свободен изказ. В “Изселване на щъркели” се сблъскваме с един много сложен наратив, който тече в първо лице, но в три различни пласта. На първо място имаме силно автобиографичната история на едно семейство. Във втория пласт, отново в аз-форма, е описан политическият конфликт в арабския свят. От сблъсъка между тези две линии се ражда и чисто философският трети пласт на романа. Това, което проличава в тази книга и което ни вълнува като издатели е голямата история през историята на обикновения човек.”

Снимки: Литературен клуб „Перото“

Изселване на щъркели

Носителят на Европейската награда за литература Уалид Набхан среща българските читатели в разговор за идентичността

Провокативният малтийски писател от палестински произход Уалид Набхан пристига в София за премиерата на първата си книга на български и среща с читателите. „Изселване на щъркели“ (изд. PARADOX), удостоен с Малтийската награда за литература (2014 г.) и Наградата за литература на Европейския съюз (2017 г.), излиза на български език в превод на Михаил Вапирев, консултант Азиз Шакир-Таш, и ще бъде представен на 19 февруари от 18:30 ч. в Литературен клуб “Перото”.

Голяма част от сюжета на „Изселване на щъркели“ е автобиографична. Романът разказва от първо лице историята за палестинец на име Набил, прекарал целия си живот извън родната си страна. Израстването му, неразривно свързано със съдбата на Палестина и целия арабски свят, преминава в опити да намери обяснение за развоя на събитията в Близкия изток, особено след Шестдневната война, която съвпада с рождението му. Идентичността и изгнанието, както и любовта и съхраняването на семейството, във времена, в които личният дълг и достойнство по-скоро предизвикват неговото унищожение, са сред основните теми в романа.

Това е история за герой, чието минало е пълно с призраци, а в бъдещето му също няма много надежда. Има история за изгубена любов, много малки истории се преплитата в книгата, но всъщност голямата история е за Палестина и Малта. Защото героят не може нито да се отърве от миналото, нито да изгради бъдещето си тук.” разказва Набхан.

Запитан за собствената му идентичност, Набхан не може да даде категоричен отговор. “След 25 години в Малта се чувствам християнин, въпреки че съм отгледан като мюсюлманин”, казва писателят, който твърди, че не е религиозен. През 2017 г. застава публично срещу лидера на Малтийския мюсюлмански съвет Бадер Зайна, когото обвинява в прикрит ислямски радикализъм. Според Уалид Набхан мюсюлманите в страната (0,3% от общото население или около 1500 души) не се нуждаят от втора джамия. Дори, твърди той, построяването й би довело до разединение на общността. След планиран телевизионен дебат със Зайна, на който опонентът му не се появява, на излизане от сградата на телевизията Набхан открива колата си потрошена.

Набхан е роден в Аман, Йордания, през 1966 г. и посещава училищата на Обединените нации в Аман. Израства в семейство, което напуска Палестина по време на Накба – катастрофата – както арабите наричат Арабско-израелската война от 1948 г. Продължава обучението си в Малта, където пристига през 1990 г. като студент.

“Хората, които пътуват, често попадат в капана да мислят, че са просто на гости и се самоубеждават, че не са част от тази страна. В крайна сметка се маргинализират сами, а след това обвиняват държавата-домакин, че не ги интегрира”, казва Набхан пред Times Malta и допълва: “Не можеш да живееш на границата, трябва да се потопиш. Винаги съм се чувствал част от тази нация.”

Днес вече малтийски гражданин, Уалид Набхан започва да пише на малтийски, още докато изучава езика. Следват два сборника с кратки разкази и книга с поезия и роденият в Йордания палестинец се превръща в малтийски писател. Големият му пробив идва с автобиографичния роман “Изселване на щъркели”, с който печели първо Малтийската награда за литература (2014 г.), а след това и Наградата за литература на Европейския съюз (2017 г.)

Изселване на щъркели

До 9 години затвор грозят турската писателка Аслъ Ердоган

Скъпи приятели,

Споделяме с вас с отворено писмо от турската писателка Аслъ Ердоган, достигнало до нас през нейния литературен агент. От 2016 г. насам, тя е подсъдима за „терористична пропаганда“ като автор на (литературна!) колонка в про-кюрдския в. „Йозгюр Гюндем“ и прекара в следствения арест над четири месеца, с ограничен достъп до необходимите ѝ медикаменти. Предвид набързо повдигнатите допълнителни обвинения само две седмици преди произнасянето на окончателната присъда, Аслъ се надява широк международен отзвук, който – без преувеличение – може да се окаже животоспасяващият ѝ шанс.

Нека разпространим това писмо и да подкрепим справедливостта!

С уважение,
Издателство „Парадокс“

28 януари 2020 г.

Скъпи приятели, скъпи колеги,

Както може би си спомняте, на 16 август 2016 г., под претекст, че съм част от (изцяло символичния) консултативен съвет към „Йозгюр Гюндем”, прокюрдски и напълно законен вестник, аз бях арестувана заедно с двамата главни редактори на изданието. Макар че консултативният съвет е съставен от шест члена, освен мен, две седмици по-късно беше арестувана единствено още езиковедът и литературен критик Некмие Алпай. Обвиненията, повдигнати срещу нас, бяха за „разрушаване на единството на държавата” (доживотна затвор без право на помилване), участие в терористична организация (до 15 годни) и пропаганда. След четири месеца и половина бях освободена, но съдебното дело не беше закрито.

Делото продължи още три години, като прокурорът постоянно отлагаше пледоарията си. Миналия месец друг прокурор неочаквано предприе следващия ход!! Той поиска главните редактори и Ерен Кескин, ръководител на Асоциацията за човешки права и бивш главен редактор, да бъдат наказани като членове на ПКК (до 15 години), както и присъда „лишаване от свобода” по обвинение в пропаганда за период от две до девет години за мен, заради четири мои статии.

Най-абсурдното в този случай е фактът, че тези статии са публикувани още през 2016 г. и не са били обект нито на делото, нито на разследване. (Всъщност, никоя статия през цялата ми кариера не е била обект на съдебно дело!!) Една от тези статии е вътрешен монолог, прозаичен текст: „Дневник на фашизма: днес”. В него няма почти нищо политическо, той е изцяло абстрактен, без препратки към конкретно място или време, литературен облик на вътрешното опустошение на индивида, живеещ в тоталитарен режим, и тежкото бреме на свидетеля. Всъщност, тази статия беше включена в последната ми книга „Дори и тишината вече не ти принадлежи”, публикувна от няколко издателства, сред които „Акт Сюд”, „Пенгуин/Кнаус”, „Гилдендал”, „Рамус и Потамос” и други. Книгата беше отличена с няколко литературни награди.

Следователно издателите на повече от дванайсет издателства, заедно с членовете на няколко различни литературни журита, са косвено обвинени в терористична пропаганда! (Прокурорът твърди, че съм коментирала „избити цивилни”, а избити цивилни нямало, следователно съм се опитвала да представя убити членове на ПКК като цивилни, следователно съм прокарвала пропаганда и т.н…. Сигурна съм, че тези издатели дори нямат представа в полза на коя организация са правили пропаганда! (Можете да прочетете текста на немски и френски език!))

Но атаката срещу литературата ми не свършва дотук! Една от статиите, посочени в обвинението, се казва „Най-жестокият от всички месеци: април”; тя препраща към Т. С. Елиът и разказва за смъртта на едно улично куче в разрушен до основи град. Странно, но нито една от статиите ми, в които посочвам, че наистина са изклани цивилни, НЕ Е включена в досието на обвинението.

Срокът за издаване на присъдата е много скоро, за да няма време за формиране на единни действия или силна реакция – решението излиза на 14 февруари, Свети Валентин.

ПРИЗОВАВАМ ви да надигнете глас срещу тази мощна атака срещу свободата на мнението и словото, но не само… С упоритото си желание да продължи с наказанията срещу мен, Турция поведе мащабна война срещу човешките права, литературата и най-вече срещу СЪВЕСТТА.

С уважение,
Аслъ Ердоган

Ледени нощи през август в „Нощни работи“ от Яхим Топол [откъс]

„Нощни работи“ от Яхим Топол привидно е разказ за всичко онова, което може да се случи нощем – в големия град или в най-затънтеното село, във физичен или в метафизичен план. Срещи с хора, веселие и насилие по кръчми, първа любов и греховна страст, панаирджийски забавления, забранени лечителства и невинни вещерски ритуали и детински изпитания за „мъжество“, търсене на тайни от миналото, спомени, фантазии и страхове…

А когато действието се развива в Чехословакия през съдбовната 1968 г., всичко това е съпътствано от „братски“ танков обстрел, и от „работите“ на Държавна сигурност, арестите и преследванията на невинни хора. Тяхна жертва стават и двете деца, през чийто поглед четем тази история. И ако за бунтовно настроените пражани инвазията не е особено изненадваща, то за обикновения чешки селянин, който още лекува раните си от фашистката окупация, колоната от танкове е абсолютно необяснима. „Даже българите, те нали са морска държава“, казва един от героите …“Защо и те“?

Прочетете откъс от книгата в блога ни.

Това е село Буни, каза си Фрида. Тук са били Буни. Луната осветяваше мястото. От постройката бяха останали само основите на зидовете. Между тях стърчаха няколко от най-дебелите греди, които пламъците не бяха успели да унищожат. През лятото гредите гъмжаха от насекоми, сякаш се движеха. Сред треските около дупките от куршумите се излюпваха ларви. Следи от куршуми имаше и по порутените стени.

Сред обгорелите греди бяха прорасли плевели, трева. В тревата по земята се въргаляха ръждясали части от машини. Някъде наоколо имаше полузасипани кладенци. И това беше всичко, останало от Буни.

Фрида приседна на един камък. Беше каталясал. Трябваше да се откопчи от кръчмата. Да иде възможно най- бързо при Нахтигал. Да докладва за случилото се при насипа. Какво да се прави. Времената се менят. Сега тук ще се разположат руснаците. Какво ли има да става?

Е, какво ли толкова има да става, смееше се Нахтигал. От какво чак толкова те е страх, Кашлица? На всяка власт ѝ трябват полицаи. Полицаи, гробари и някакви там женки, говореше през смях.

Ами хубаво, казваше си кадесарят Фрида. Може пък и да е прав.

Бурята обаче си я биваше! И веселбата в кръчмата също. Ама онова не биваше да го правя. Да изплаша до смърт момченцето. Как само му треснах въпроса за баща му. Директно, без заобикалки, като някакъв детектив. То, горкото, стоеше насред кръчмата втрещено, мокро. Не ми пука, нека другарите сами намерят баща му. Аз какво общо имам?
Служа на народа на републиката! изрева към Нахтигал.

Народът ще те излапа като червей и ще те изсере като лайно, запомни това, човек. И няма никакво значение колко голям мъж си. Това и нищо друго е записано с кръв в аленото сърце на Комунистическия манифест, джафкаше срещу него Нахтигал.

Да, жал ми е за момчето. Как се свиваше там, едно такова премръзнало. Тук е самò, без баща си, без майка си. Сигурно ми напомня за някого, каза си Фрида. Засмя се. Горчиво. Към нощния мрак.

Това му се случваше. Понякога. Изведнъж го обземаше жал за всичко и всички.

Трябваше да сръчкам момчето в ребрата, да му кажа: Дръж се! Трябва да си силен! Това е заповед, разбираш ли?

Очите на Фрида се замъглиха. Заподсмърча. Съжалявам! Но някак му беше хубаво, че съжалява. Избърса си носа, очите. Огледа се крадешком. Непрогледен мрак. И какво? Днес и Нахтигал се беше размекнал. Нали си тръгва.

Май му е кофти, че си тръгва. Обаче нищо не може да се направи, хората си тръгват и от Засмуки. Към градовете. Или кой знае накъде. А някои, много ясно, фъснаха през границата. Онова, което преди беше жандармерийски участък в Засмуки, няма повече да бъде районно управление на Обществена безопасност. И правомощията ще останат в ръцете на другаря Фрида! произнесе на глас кадесарят. Така каза командирът Нахтигал. Пийнаха водка, само няколко чашки, и се сбогуваха по другарски.

Ще предам в твои ръце всичко тук! Обаче искам да си наясно, изджавка Нахтигал. Чака те здрава работа, другарю. Злата воля е дявол, който си пъха муцуната в човешките дела. Ти, мили другарю, си все още едно неопитно рошаво момче, заяви Нахтигал и тупна Фрида по рамото. Нищо, че вече имаш няколко бели косъма, забелязах ги. Забелязвам ги аз такива работи. Командирът стана и се приближи към прозореца. Махна с ръка към тъмното. Погледни.

Другарите от централата добре знаят защо са зачислили на такъв печен деец като мен, с гръд в обичайната униформа, отрупана с медали, това просто черно сукно. Става въпрос за това, хората да не живеят като някаква бандитска сган. Да съблюдават закона. Там е Полша, размаха ръка Нахтигал срещу прозореца, там е ясна работата, пълен ужас. Обаче нашите? Какво мислиш за нашите хора?

Ех, отвърна неопределено Фрида и махна с ръка, в смисъл, че знае.

Прав си. Обаче умната. Сега ще ти кажа нещо. Нахтигал се наведе към него през масата, при което събори няколко чинии и чаши на земята, но му беше все тая. Говореше тихо, почти шепнешком.

Над ширната степ вече летят спътници. И във всеки от тях има добре обезопасен другар, камуфлиран с лунна светлина. Какво ще кажеш?

Двамата замълчаха.

Ех, момчето ми! извика внезапно Нахтигал и стисна яко Фрида в прегръдките си. После хватката му се поотпусна. Паднаха върху столовете. Ще дочакаш! продължи да крещи командирът. Другарят, напъхан в спътника, пътува по небето, продължи с уверен глас. Следи вълничките по реката, трептенето на житните класове, дори, примерно, лудориите на съвсем мъничко зайче в царевична нива. Всичко вижда. Всяко движение! Всеки враг. Ето. Сега знаеш!
Благодаря, изрече със заекване Фрида.

Обаче дотогава! изкрещя рязко Нахтигал и се изправи енергично. Фрида също скокна от стола си. Събират се по нощите, продължи командирът. Плямпат разни глупости. Минават границата насам и натам. Събират се около разни 158 димящи огънчета и по селските къщи. Светят си с фенерчета да виждат пътя. Катерят се по хълмовете, където им скимне. Пъхат се в пещерите! И вършат разни идиотски неща, заговорничат, престъпват закона. Нощем, по тъмно. Имаме много работа, повярвай ми.

Седнаха. Ботушите на Нахтигал блестяха. И катарамата на колана му, всички токи, бяха идеално излъскани. Това винаги предизвикваше възхищение у Фрида.

За мой син, мили ми другарю, си все пак малко възрастен, каза командирът. Брат обаче можеш да ми бъдеш. Затова – наблюдавай ги, следи ги. Пресечи мракобесието. Да го спрем веднъж завинаги, да изкореним злото, това е нашият нощен труд. Разбираш ли, другарю? Наздраве!

Наздраве, рече Фрида и гаврътна водката. В шишето бе останало достатъчно за по още една чашка. После вече трябваше да тръгва.

Ето ги Буни, заоглежда се. Оттук ги гониха с пищаците. Тая сган. Още няколко зими и никой няма да си спомня, че е имало някакво си село Буни.

Нощни работи

Страница от дневник – в „Довиждане, птицо“ от Арам Пачян [откъс]

„Довиждане, Птицо“ от Арам Пачян не дава отговори, а поставя въпроси. Книгата е като пъзел, който читателят сам трябва да нареди, а картината не е пълна, докато и последното парче не е на мястото си, докато не бъде прочетена и последната страница.

В стила на Пачян ясно се усеща влиянието на любимите му автори Ален Роб-Грийе, Мишел Бютор, Натали Сарот и на френския „нов роман“ като цяло. В случая с „Довиждане, Птицо“ самият Пачян изтъква и основния „принос“ на текстовете на „Пинк Флойд“ – и най-вече на албума The Final Cut, с неговите могъщи антивоенни внушения.

Прочетете откъс от книгата.

Аз съм на 28 години. Това е написано в началото на всяка страница на неговия дневник, а той просто избира една страница и пише: момченце, ти нежно поднасяш зелка до устата на заека и усещаш върху пръстите си полюшващите се мушвания на мустаците му; бузите на заека скърцат от монотонното дъвчене, а мустачките му очертават бързи линии; за теб мистерията на линията е в нейната осезаемост, линията е толкова позната, колкото и непозната, така че предложи бузата си и нека мустачките на заека се допрат до теб и бележат кожата ти, за да разбере твоето съществуване; знам, че си му мнооооооооооого интересен, почувствай сладостта на преминаващите му бодли, дълго време чувствай следите върху бузата ти, а след това се опитай да си спомниш сладостта на бързата и отминаваща болка; опитай, дори и да не проработи, всичко е едно и също, линията няма памет, точно както треперещото усещане вътре у теб, единственото, което продължава, е краткият момент; почувствай заека, който се наслаждава на зелето, вдишай смъртта му, зарови пръстите си в пулсиращия живот под меката му кожа, целуни носа му и се разходи по мократа улица; капки дъжд падат от краищата на покривите, а раменете ти усещат тежестта на звъна им; една капка пада право върху тила ти; хладната линия се плъзга по гръбнака ти и се разпростира в русите ти къдрави косми; къдравите ти косми са също линии – линии, като насочени към пространството полети; капки дъжд, които се пръскат от носовете на обувките ти, нека се издигнат и паднат от ръбовете на керемидите, да се сблъскат с другите капки, да запълнят пукнатината и да изтекат; капката рисува своя път, а хилавите ти крака я следват, мечтаят за изкуството; малко момче, самò в стаята, пред огледалото; пламтящите очи са се втренчили в едно прекрасно лице; той не усеща присъствието на дясната си ръка или учудването на показалеца, сочещ към огледалото; показалецът още ще се изненадва; в огледалото той вижда непознато малко момче и внезапно се опитва да улови непознатостта на чертите на лицето му, меката напрегнатост в погледа му, неуловимата вълна на косата му, падаща по раменете му на вълни изпод шапката му; тринайсетгодишните ти очи са подути от мисли, които се състезават през нощта; още не спиш, погълнат си от мисли за красотата; в приглушената светлина изучаваш безкрайно гравираните модели и усещаш отпечатъците на сребърен молив под очите си; нямаш сили, трябва да поспиш малко; лежиш, затворил си очи, и гледаш момчето с пижамата, което от време на време излиза от леглото с тъмни и неспокойни крачки, крачи из стаята с биещо сърце, без да успее да потисне тревожното безпокойство у себе си; навън мяука котка, стъпките ти замръзват; котката е сянка, а гласът ѝ е светлина; вземаш сребърния молив с дългите си пръсти и го натискаш към хартията; линията е продължение на ръката ти; всички потрепвания на момента преминават през ръката ти: болката от мустака на заека, убождащ бузата ти, разклонените вени на зелката, тревогата от смъртта, търкалящите се капки, които преливат в малките кристали на молива; сега твоят път е твоята ръка; ти рисуваш малкото момче, което те гледа в огледалото за първи път, и за първи път то стои в огледалото и те следи как рисуваш себе си; между вас седи то; всички вие сте сами.

Довиждане, птицо

Анархопънкът – синдромът на бойното поле. Из „Алкохолен делир“ от Яцек Хуго-Бадер

Големият полски журналист Яцек Хуго-Бадер пише „Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ почти цяло десетилетие, давайки лице и глас на абстрактни данни за съвременна Русия. Цифрите оживяват в разказите на героите – конкретни хора, с конкретни съдби, както из мегаполисите, така и из необятната, почти недостъпна азиатска шир. Прочетете откъс от книгата, за да усетите силното ѝ въздействие.

– Погибает Россия – каза той мрачно, когато в кафенето сложих пред него кафе американо и страшно аристократичен брабантски пай с филирани бадеми.

После дълго разказва как преди седемнайсет години на улица „Тверская“ отваряли първия в Русия макдоналдс. Ужасèно гледал през прозореца как цяла нощ пред заведението се трупали тълпи от каталясали хора, които стояли там, само за да изядат призори хлебче с кюфте. Тогава за първи път си помислил, че умира. Бил на пет годинки.

Пит е завършил философия и теология в Московския университет. Моли ме да не пиша как се казва. Заедно с пънк групата си „Тед Качински“ (по името на американския терорист Юнабомбър) излязъл в нелегалност. Свирят само на затворени мероприятия за фенове, а на снимките в интернет лицата им са скрити.

Само на двайсет и две години е, а е „враг номер едно на расата“ и от четири години има смъртна присъда, издадена от московските фашисти. Естествено, не защото майка му е корейка, а баща му произхожда от Кавказ.

Пит е икона на всички московски пънкари, членове на антифашистки, пацифистки, екологични, антиглобалистки и анарахистки организации.

Преди две години, освен смъртната му присъда, в интернет се появили адресът и снимката му. Оттогава не минава месец, без на улицата да го пребият фашисти, скинари, ултраси от „Спартак“ Москва, ЦСКА или „Динамо“. Започнал да носи в джоба си нож.

– През 2001 г. пламна война на нацистите с пънкарите – казва Пит. – Лее се кръв по улиците и при нападенията на клубовете ни и концертите на нашите групи. Искат да унищожат символиката на врага. Преследват също емигранти и скитници, а ние ги взехме под крилото си. Пънкарите и цялото антифа, тоест съюзниците ми, отговориха със същото.

Най-радикалните фашистки групи са „Карозия метала“1 и „Турникет“. Първата от тях е по-близка до Национал-болшевишката партия, а втората – до хитлеристите. Често организират концерти и фестивали, по време на които трябва да осигурят охрана. След мероприятието „групите за подкрепа“ не се разпускат и така възникват нелегални бойни групи. Особено мощни са групите на фашистката десница, която набира бойци сред скинарите и ултрасите.

Последната жертва на войната е двайсет и шестгодишният Иля Бородаенко, когото на двайсет и шести юни 2007 г. националсоциалистите убили с метални пръти по време на нападението на лагера край река Ангара, където еколози и анархисти протестирали срещу строежа на поредната атомна електроцентрала.

– Фашистките организации се родиха в средата на деветдесетте години – казва Пит, – когато в страната се вля огромна емигрантска вълна. А това са хора, още по-диви от руснаците в чужбина. Един като пострада, всички се хващат за ножовете. Заграбиха цялата търговия в Москва и създадоха различни мафии, разбира се, страшно брутални, както приляга на диваци. При това на вид са други, говорят друг език, а когато започна войната с Чечения, телевизията показа как тези хора убиват руски войници. В нашия клас всички момчета бяха нацисти. Освен мен. С течение на времето започнаха да се появяват разни невероятно причудливи формирования. Наци-пънкари, наци-растафарианци и дори наци-негри. Тяхна звезда е футболният хулиган Ескимо.

– Имаше такъв сладолед – спомням си аз.

– Ванилия, обвита с шоколад. Защото той уж отвън е черен, а вътре е бял.

От другата страна на барикадата приятелите на Пит спечелили съюзници под формата на скинари антифашисти, червени скинари и аполитични скинари. Половината от тях не са с руски имена. Това са млади хора от Пакистан, Киргизия, Кавказ и дори от Чечения, но от второто поколение емигранти, както и той, които не знаят нито дума на родния език.

– А пък ако знаеш колко еврейски фамилии има там.

– А това защо ви интересува? – прекъсвам го аз.

– Защото не можем да ги разберем – отговаря Пит. – Питам един такъв, защо си с тях, щом лицето ти е черно като моето, а той ми вика, че предците му били от България, Хърватия или Италия. За нищо на света няма да признае, че е пристигнал от Баку или Душанбе.

Пит е невротичен, ужасѐн интелигент с ПТС или посттравматичен стрес, от който страдат войниците, завръщащи се от война. От добро сърце непрекъснато ми дава съвети преди пътуването.

– Основен принцип е да не вярваш на никого. Да не разговаряш с никого по пътя и, не дай си Боже, да пиеш водка. Не ходи никъде нощем, не спирай край пазарите и не наемай жилища от жените по гарите. В Русия хората са диви и много агресивни. Ако колата ти се прецака в някоя пустош, а се мръква, веднага отивай навътре в гората. Там си разпъни палатката.

– Зимата чука на вратата.

– В гората, казах. При вълците бягай, не при хората.

Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век

Преводачката Милена Милева получи най-високото държавно отличие на Полша

Милена Милева, преводачката на някои от най-знаковите автори на „Парадокс“ – Мариуш Шчигел, Анджей Сташук и Кшищоф Варга – бе удостоена с най-високото държавно отличие на Полша “Златен кръст”. Заедно с други осем видни български интелектуалци тя получи престижната награда на церемония в Посолството на Република Полша в София. То се издава с указ на президента Анджей Дуда.

Благодарение на Милена Милева българските читатели имат възможността да четат на български книгите “Готланд” и “Направи си рай” на един от най-популярните в световен мащаб полски журналисти Мариуш Шчигел. „Готланд“ печели награда НИКЕ на читателите (2007 г.), Европейската награда за книги за 2009 г., както и една от най-престижните награди на Чешката република – Gratias Agit (2009 г.). Продължението ѝ “Направи си рай” още веднъж ни отвежда в Чешката република, но този път пресича и границите на репортажа.

Сред другите популярни преводи на Милева са “Галицийски истории” от Анджей Стушак – проникновено и малко зловещо обобщение на тежкия политически и икономически преход, започнал в началото на 90-те години в целия Източен блок; и “Талаш” от Кшищоф Варга – смела сатира на модерното време и модерния човек, засипан с талаш.

Милена Милева е родена през 1959 г. в Москва. Завършва Руския лицей в София и Софийския университет „Св. Климент Охридски“ със специалност „Славянска филология“, с профил полски език; владее още руски, английски и испански. Член е на Съюза на българските журналисти и е дългогодишен редактор в Българската телеграфна агенция. Занимава се с превод на художествена литература от полски на български език, като сред преводите ѝ попадат следните заглавия: „Самсон и Далила“ на Ян Добрачински, „Комедиантката“ на Владислав Реймонт, „Метафизичният ужас“ на Лешек Колаковски, „Покушението срещу папата“ на Еугениуш Гуз и др.

Милена Милева е българският преводач на книгите на известния полски журналист и репортер Мариуш Шчигел „Готланд“ и „Направи си рай“. Нейни са също така преводите на изключително знакови за съвременната полска литература произведения като „Таксим“ на Анджей Сташук (съвместо с Искра Ангелова-Ликоманова),  „Гулаш от турул“ и „Талаш“ на Кшищоф Варга (съвместно с Диляна Денчева), както и на някои от емблематичните текстове на основоположника на полския литературен репортаж Ришард Капушчински.

Истинско фентъзи приключение в „Изпитанието на Розара“ от Никола Чалъков [откъс]

„Изпитанието на Розара“ от Никола Чалъков е едно от най-новите заглавия в каталога на издателство „Парадокс“, пристигнали на щанд Б10 в НДК директно от печатницата. Можете да намерите българското фентъзи на 47. Софийски международен панаир на книгата до 15 декември. А утре, 13 декември, между 14 ч. и 18 ч. авторът ще бъде специален гост на щанд Б10, полуетаж „Запад“, НДК, за да раздаде автографи на почитателите на книгите. Прочетете откъс от „Изпитанието на Розара“ по-долу.

Розара излезе от „Старият сом“ и ловко се качи на кобилата, която кметът ѝ беше дал. В Адарна конете бяха едно от малкото развлечения в свободното ѝ време на послушница и се смяташе за добра ездачка. Дрехите ѝ бяха удобни за езда и подчертаваха слабата ѝ фигура. Беше навила наметалото зад седлото, за да не ѝ пречи. А и денят се очертаваше дълъг и горещ.

Няколко мъже пред кръчмата я наблюдаваха безмълвно. И да бяха имали намерение да я заговорят, мрачното ѝ изражение ги отказа. Тя поведе коня бавно из улиците, за да разгледа града и да разведри мислите си.

Часът, в който трябваше да отиде до мината, наближаваше, а още беше сама. Очевидно в малкия Дитрум слуховете се разпространяваха бързо. Особено след като Бадорис беше забранил на подчинените си да ѝ помогнат.

„Магьосницата трябва да може да манипулира умовете на хората и без заклинания“. Май не беше усвоила този урок. С въздишка сложи кожените си ръкавици и продължи без цел и посока.

В северния край на града имаше повече къщи и по- малко дюкяни и сергии. Шумът от работата на един касапин я накара да се приближи. Среден на ръст и с мускулести ръце, той размахваше сатър и с бързи движения обработваше заклано прасе.

Розара спря пред него без да продума. Гледката беше кървава, но това не ѝ пречеше. Следеше уверените удари, с които касапинът отделяше излишните части. Тя слезе от кобилата и се приближи.
– Как си в този слънчев ден? – касапинът спря и видя любопитството в очите на младата жена. – Не съм те виждал преди.
– Тук съм по работа. И мисля, че знаеш каква.
– Да, да, градът е малък – той изтри ръце в престилката си. – Сещам се каква си и защо си тук. Но как се казваш?
– Розара. Пристигнах едва вчера и не познавам почти никого.
– Е, аз съм Рет. Ако ти трябват хубави пържоли, си на точното място.
– Можеш ли да си служиш с меч така умело, както със сатъра?
– Ха! Сигурно мога, три години бях във войската. Какво търсиш? Наемник?
– Доброволец – магьосницата се усмихна. – Никой не ми плаща и аз също не мога да платя.
– За мен няма значение, магьоснице. Отдавна приключих с това, така че не съм нито наемник, нито доброволец. Потърси помощ от градската стража.
– Потърсих – Розара поклати глава. – Никой не иска да ходи в мината, ако не му се налага.
– А какво точно се случва там? Говорят се всякакви страхотии напоследък…
– Ела с мен и ще видиш.
– Ха-ха, упорита си – Рет се почеса по гъстата къдрава коса. – Но предпочитам да остана тук.
– Тогава… ще тръгвам – в опит на прикрие разочарованието си Розара се обърна и се качи на кобилата. – Няма смисъл да отлагам.
– Чакай малко – касапинът хвана поводите. – Има едно момче, което може и да се интересува от приключения повече от мен. Знаем се от години.
– Значи има и такива в Дитрум? Къде да го намеря?
– На път ти е – живее в къща нагоре по пътя към мината, под едно голямо дърво. Към пет километра е до там. Казва се Деран.
– Задължена съм ти. Ако реша да сготвя нещо, обещавам да дойда при теб!
– Кажи му, че аз те пращам – Рет ѝ махна с ръка за сбогом. – И няма да го забъркваш в големи неприятности, нали?

Розара се засмя за първи път този ден и също му помаха. Не искаше да губи повече време и бързо продължи на север. Знаеше, че опитните магьоснички от Кръга нямаше да се съгласят, но понякога беше нужен и малко късмет. До края на деня щеше да разбере дали ще ѝ се усмихне.

Още няколко криволичещи улици и стигна до края на града. Тук пътят се разширяваше и имаше много хора и волски каруци, които преминаваха под погледа на скучаещите войници на капитан Бадорис. Повечето се връщаха от нивите край Дитрум, други бяха миньори. Щом видяха магьосницата, стражите застанаха мирно. Високият като върлина офицер, който беше с тях, ѝ направи знак да спре и леко се поклони.

– Госпожо Дитрел, управителят Тимар мина преди малко оттук и каза да ви предам, че след два часа ще ви чака на входа на мината.
Обръщението му я накара да се засмее за втори път днес. Като видя смущението му, веднага ѝ стана гузно.
– Благодаря, тръгвам натам.
– И… съжалявам, че не можем да дойдем с вас. Успех!

Пришпори кобилата покрай редицата от каруци и остави Дитрум зад гърба си. Поне не всички стражи бяха като капитана си.

Настроенията на хората и интригите, които плетяха, можеха да бъдат по-сложни от заклинанията от прашните свитъци в Адарна. И няма как да овладееш това като медитираш зад крепостните стени.

Изпитанието на Розара

Самира Кентрич представя графичния роман “Балканалия. Да растеш по време на преход” на Панаира на книгата

”Издателство „Парадокс“ има удоволствието да ви покани на среща-изложба със словенската авторка на графични романи, художник и визуален артист Самира Кентрич. На 11 декември (сряда) от 19:00 ч. на сцената на културната програма на Софийски международен панаир на книгата (НДК, етаж 4) те ще представи графичния си роман „Балканалия. Да растеш по време на преход“. Водещ на събитието ще бъде журналистът и преводач Георги Ангелов, а с думи за книгата ще се включат проф. Анри Кулев и Калин Терзийски. В рамките на събитието ще бъде открита и изложба с илюстрации от „Балканалия“.

Написан и илюстриран от самата нея, „Балканалия“ (превод от словенски: Георги Стойчев) е дълбоко личен и съкровен колаж от моментите на собствените ѝ детство и юношество. Романът разказва за израстването на едно дете от преселническо работническо семейство в Социалистическа федеративна република Югославия.

Детето има баща, който някога е бил овчар, и майка, която може да изтъче килим. Те сменят босненското си мюсюлманско обкръжение с католическо словенско и се превръщат във вътрешни мигранти в една страна, която повече от всичко възвеличава труда. Освен това детето има и сестра, прекалено умна, за да бъде поучавана, и прекалено нетърпелива, за да поучава другите. Нейният инат – светъл пример за бунтарство, нейната компания – отлична възможност за всякакви пакости.

Така детето расте, надраства семейството си и става все по-възприемчиво към нещата от заобикалящия го свят – докато той не се променя радикално, вследствие на унищожителна война. 

„Балканалия“ е изключително силен разказ за корените и идентичността, за дома и емиграцията – както навън, така и навътре в себе си. Сам по себе си произведение на изкуството, графичният роман на Самира Кентрич насочва погледа ни към вечната тема за това кои сме, как светът около нас ни променя и как ние му влияем. 

Самира Кентрич

Родена през 1976 г. в Любляна, Самира Кентрич е известна със своя еклектичен и провокативен стил. Работила е върху книги на влиятелни мислители и анализатори, свързани с кризата в Близкия изток, феноменът “Обама”, интеграцията в рамките на ЕС, религиозни и социални конфликти. Творбите ѝ са публикувани в Словения, Холандия и САЩ, а нейните арт инсталации и изложби са били многократно излагани в европейски галерии.

Фокус в творчеството на Кентрич е разработването на концептуални илюстрации за печатни издания с подчертано социално-политическа насоченост.

През 2010 г. един от проектите ѝ е включен в годишното издание селектирани творби на Американската Асоциация на Илюстраторите “American Illustration Catalog”. Самира Кентрич е автор на два графични романа – “Балканалия”, издаден през 2015 г. и „Писмо до Адна“, публикуван година по-късно. През 2015 г. “Балканалия” е удостоен с MGIP International Book Award.

Балканалия. Да растеш по време на преход

Издателство „Парадокс“ с много нови заглавия на Софийския международен панаир на книгата 2019

От 10 до 15 декември в София ще се проведе 47-мото издание на Софийския международен панаир на книгата – събитие, на което издателство „Парадокс“ ще представи дългоочаквани заглавия и щедри промоционални предложения. Ще ви очакваме на щанд Б10, полуетаж „Запад“, НДК. Ще можете да се подготвите и с книжни подаръци за предстоящите празници с отстъпка от 20% и 50% на редица от най-добрите ни издания и други изненади.

Безспорният акцент на щанда на “Парадокс” ще бъде графичният роман “Балканалия. Да растеш по време на преход” от словенската художничка и визуален артист Самира Кентрич. „Балканалия“ (превод от словенски: Георги Стойчев) е дълбоко личен и съкровен колаж от моментите на собствените ѝ детство и юношество. Романът разказва за израстването на едно дете от преселническо работническо семейство в Социалистическа федеративна република Югославия.

Кентрич ще се срещне с българските почитатели на графичния роман и изкуството на 11 декември (сряда) от 19 часа, на сцената на Културната програма на Софийския международен панаир на книгата, НДК, ет. 4. Подробности – тук.

Друго, съвсем ново попълнение в каталога на издателството е романът „Нощни работи“ от легендата на чешкия ъндърграунд от 80-те години на миналия век, Яхим Топол. Привидно това е разказ за всичко онова, което може да се случи нощем – в големия град или в най-затънтеното село, във физичен или в метафизичен план. Срещи с хора, веселие и насилие по кръчми, първа любов и греховна страст… Разбира се, когато годината е 1968-а, към всичко това се прибавят още „нощните работи“ на Държавна сигурност и „братския“ танков обстрел на армиите от Варшавския договор.

Специално за Панаира ще бъдат готови още три нови заглавия – „Изпитанието на Розара“, български фентъзи трилър от Никола Чалъков; „Алкохолен делир“, смразяващи и емпатични литературни репортажи за Русия от 21 век от Яцек Хуго-Бадер; „Довиждане, Птицо“ от младата звезда на арменската литература Арам Пачян.

Разбира се, наред с всички нови заглавия, ще откриете и тези, които винаги будят интерес у ценителите на литературата ©мисъл – книгите на Светлана Алексиевич, Лоран Бине, Жан Д’Ормесон, Виктор Пелевин, Сергий Жадан и много други.
Очакваме ви на щанд Б10, полуетаж „Запад“, НДК, всеки ден между 10 и 15 декември!

Присъединете се към Facebook събитието тук.

Графичният роман “Балканалия. Да растеш по време на преход” от Самира Кентрич с премиера и изложба на Панаира на книгата

Авторката на графични романи, художник и  визуален артист Самира Кентрич ще бъде официален гост на XLVII Софийски международен панаир на книгата (СМПК) по покана на издателство PARADOX. Поводът за гостуването на словенската художничка с босненски корени е излизането на български на графичния роман “Балканалия. Да растеш по време на преход” и откриването на изложба с илюстрации от книгата в НДК.

Кентрич ще се срещне с българските почитатели на графичния роман и изкуството на 11 декември (сряда) от 19 часа, на сцената на културната програма на СМПК. Написан и илюстриран от самата нея, „Балканалия“ (превод от словенски: Георги Стойчев) е дълбоко личен и съкровен колаж от моментите на собствените ѝ детство и юношество. Романът разказва за израстването на едно дете от преселническо работническо семейство в Социалистическа федеративна република Югославия.

Детето има баща, който някога е бил овчар, и майка, която може да изтъче килим. Те сменят босненското си мюсюлманско обкръжение с католическо словенско и се превръщат във вътрешни мигранти в една страна, която повече от всичко възвеличава труда. Освен това детето има и сестра, прекалено умна, за да бъде поучавана, и прекалено нетърпелива, за да поучава другите. Нейният инат – светъл пример за бунтарство, нейната компания – отлична възможност за всякакви пакости.

Така детето расте, надраства семейството си и става все по-възприемчиво към нещата от заобикалящия го свят – докато той не се променя радикално, вследствие на унищожителна война.  

„Балканалия“ е изключително силен разказ за корените и идентичността, за дома и емиграцията – както навън, така и навътре в себе си. Сам по себе си произведение на изкуството, графичният роман на Самира Кентрич насочва погледа ни към вечната тема за това кои сме, как светът около нас ни променя и как ние му влияем.

Родена през 1976 г. в Любляна, Самира Кентрич е известна със своя еклектичен и провокативен стил. Работила е върху книги на влиятелни мислители и анализатори, свързани с кризата в Близкия изток, феноменът “Обама”, интеграцията в рамките на ЕС, религиозни и социални конфликти. Творбите ѝ са публикувани в Словения, Холандия и САЩ, а нейните арт инсталации и изложби са били многократно излагани в европейски галерии.

Фокус в творчеството на Кентрич е разработването на концептуални илюстрации за печатни издания с подчертано социално-политическа насоченост.

През 2010 г. един от проектите ѝ е включен в годишното издание селектирани творби на Американската Асоциация на Илюстраторите “American Illustration Catalog”. Самира Кентрич е автор на два графични романа – “Балканалия”, издаден през 2015 г. и „Писмо до Адна“, публикуван година по-късно. През 2015 г. “Балканалия” е удостоен с MGIP International Book Award.

Балканалия

“Време секънд хенд” от Светлана Алексиевич е в топ 3 на книгите за 21 век на The Guardian

Книгата “Време секънд хенд” от Светлана Алексиевич бе обявена за третата най-добра книга за столетието до момента от The Guardian. Според британското издание, съставило списък със стоте най-значими заглавия, публикувани от 2000 г. насам:

“Време секънд хенд” е незабравима книга, която е едновременно акт на катарзис и дълбока демонстрация на съпричастност.”

Беларуската писателка, носителка на Нобеловата награда за литература, записва на магнетофон хиляди часове в разкази на очевидци – обикновени хора, жертви и насилници – за ужасите на Великата отечествена война. Писатели, сервитьори, доктори, войници, оцелели от лагера “Гулаг” – всички те имат думата в книгата, за да разкажат своите истории, да споделят своя гняв, болка, ненавист и тревоги.

Второто място в класацията на The Guardian заема книгата “Gilead” от Мерилин Робинсън. Дълбоко философският роман е разказан през писмата на стария проповедник Джон Еймс, написани през 50-те години на 20 век, до сина му. Основните послания в него засягат връзката между бащи и синове, духовните битки в сърцето на Америка, последствията от Гражданската война и наследството за идните поколения.

На първо място пък е романът “Вълци” от Хилари Мантел. Британската писателка печели множество литературни награди за произведението, включително и “Букър”. Историята за царстването на Хенри VІІІ разглежда теми като власт, съдба, силата на англиканската църква и докъде може да стигне човек в стремежа си към политическо влияние.

Още за книгата “Време секънд хенд” можете да прочетете тук.

А статията на The Guardian вижте тук.

ВРЕМЕ СЕКЪНД ХЕНД

Алея на книгата – София 2019 с издателство “Парадокс”

Литературата ©мисъл на издателство “Парадокс” продължава своето странстване и поредната ѝ спирка е Алея на книгата в София. Паметното начало ще бъде дадено на 10 септември, вторник, в центъра на столицата. Шатра 11 ще намерите на пешеходния участък на бул. „Витоша“ (от бул. „Патриарх Евтимий“ до ул. „Узунджовска“) и ще можете да я посещавате до неделя, 15 септември, с работно време от 10:00 до 20:00 ч.

Вероятно летните ваканции и всички изкушения покрай тях са стопили известна част от бюджета, отреден за духовни преживявания, затова от издателство “Парадокс” предвидливо сме приготвили промоционални цени на част от заглавията ни. Ето за какво би ви било яд, ако не се отбиете на Шатра 11:

  • 50 заглавия, които са включени в промоцията ни “3 книги за 20 лв.”
  • Отстъпка от 20% на някои книги – елате, за да разберете кои са те (подсказка – напоследък често ви говорим за тях)!
  • 40% по-малко от редовната цена на отбрани заглавия (конкретика обещаваме на място)

Приготвили сме ви и три чудесни колекции на любими европейски автори:

Колекция „Мариуш Шчигел“ на цена от 25 лв.

Колекция „Михал Вивег“ на цена от 25 лв.

Колекция „Жан Д’Ормесон“ на цена 30 лв.

Завръщането ни в столицата далеч не означава, че книжното пиршество ще е строго централизирано! Всички отстъпки ще бъдат достъпни и на нашия сайт.

Следете събитието във Facebook, където ще публикуваме снимки и актуални новини.

Алея на книгата – Варна 2019 с издателство “Парадокс”

По традиция издателство “Парадокс” ще прекара част от лятото край морето и ще бъде близо до читателите по време на юбилейното десето издание на Алея на книгата – Варна. Ще ви очакваме на Шатра 12, където ще намерите своите любими заглавия, както и много нови, които имат потенциала да са Вашите следващи книжни фаворити!

Да посетиш най-голямото пътуващо книжно изложение в страната и да си тръгнеш само с една книга е почти (или съвсем) невъзможно; а и не вярваме в съществуването на жанр като “лятно четиво”. Тъкмо напротив, твърдо смятаме, че лятото е период, в който човек има възможността поне за малко да се пречисти от безсмислиците на ежедневието и да се посвети на смислиците му – например облагородяването на безсмъртната си душа.

В този ред на мисли сме подготвили над 50 заглавия, включени в промоцията ни “3 книги за 20 лв.”; друг набор от книги ще може да бъде закупен с отстъпка от 20%, съвсем трети – с приблизително 40%. А общият им знаменател, както винаги, е жанрът на “Парадокс” – литературата ©мисъл.

Помислили сме и за всички, които биха искали да се включат в книжната морска фиеста, но нямат тази възможност – сайтът ни ще бъде тяхната Алея на книгата!

 (Поради технически причини кампанията „3 книги за 20 лв.“ не се отразява в количката, но след завършване на поръчката ние потвърждаваме получаването ѝ и реалната сума на поръчаните от Вас книги.)

При покупка над 30 лв. доставката ще е за наша сметка.

Можете да вземете три книги за 20 лв., като в тази промоция влизат над 50 от най-добрите ни заглавия. По-актуалните ни книги пък ще можете да вземете с 20% отстъпка. Ето и кои са те:

Приготвили сме ви и три чудесни колекции на любими европейски автори:

Колекция „Мариуш Шчигел“ на цена от 25 лв.

Колекция „Михал Вивег“ на цена от 25 лв.

Колекция „Жан Д’Ормесон“ на цена 30 лв.

Всички останали книги в онлайн магазина са предоставени за свободна комбинация „3 книги за 20 лв.“ (Поради технически причини кампанията „3 книги за 20 лв.“ не се отразява в количката, но след завършване на поръчката ние потвърждаваме получаването ѝ и реалната сума на поръчаните от Вас книги.).

При покупка над 30 лв. доставката ще е за наша сметка.

Варужан Восганян представи романа си „Децата на войната“ в София

„Докато на този свят съществуват самотни хора, ще съществуват и книгите“, сподели румънският писател и политик Варужан Восганян по време на столичната премиера на последния си преведен у нас роман „Децата на войната“. Изтъкнатият автор гостува в България, за да се включи в проекта „Мислещата литература: преплитане на факт и фикция в съвременната европейска проза“, организиран от издателство „Парадокс“ и съфинансиран от програма „Творческа Европа“. Събитието се проведе в „Литературен клуб „Перото“ с водещ журналистът Цветан Цветанов и превод от Ванина Божикова, която е преводач и на книгата. Официален гост беше посланикът на Армения Н. Пр. Армен Саргасян.

Восганян се изяви като изключително сладкодумен и сърдечен гост. Той с удоволствие представи размислите си за литературата, историята, комунизма, собствената си политическа кариера и куп други разнообразни теми, засегнати в творчеството му, пред запленената родна публика. Авторът призна, че в „Децата на войната“ са описани негови лични преживявания, например престоят му в килиите на „Секуритате“, но се е стремял да не застава на ничия страна:

„Изкуството никога не бива да поставя заключения. В момента, в който се намесиш, то се превръща в памфлет, политическа реч, но не и изкуство. Единственият, който може да го съди, е неговият приемник. Ти, като писател, само свидетелстваш.

Восганян отдели особено внимание и на арменските си корени. Именно на съдбата на този изстрадал народ с дълга и богата история е посветен друг негов роман – „Прошепната книга“.

Ние сме най-лутащият се, най-скитащият, но същевременно най-обединеният народ на този свят.“

Публиката слушаше с голям интерес разказите на писателя от времето на комунизма. Восганян разкри, че промените в Румъния са настъпили точно тогава, когато хората всъщност са били свикнали напълно със системата и са приели, че тя никога няма да се промени. Писателят допълни:

Холокостът и арменският геноцид са обща травма съответно за евреите и за арменците. Когото и да попиташ на този свят за тези две събития, ще ти говори по един и същи начин за тях. Но, скъпи мои, комунизмът не е обща травма за българския и румънския народ, тъй като той има своите възползващи се и своите губещи. Има своите палачи и жертви. Нещо повече, след 1989 г. понякога жертвите са били осъждани несправедливо, а палачите са се прокрадвали между жертвите.“

Снимка: Литературен клуб „Перото“

Според Восганян неговото поколение е най-късметлийското в световната история, защото никое друго преди това не е прекосявало границата между два века, между две хилядолетия и два съвсем различни обществено-политически строя, нито пък е получавало „дара на шестото чувство“.

Целият ни живот преминаваше между стени, било то физически или въображаеми, но ние се научихме да гледаме през тях и да виждаме един прекрасен, светъл свят. Колкото по-дебела и висока беше стената, толкова по-красив ставаше светът, който провиждахме отвъд нея. Всеки си имаше своето парченце стена, зад което криеше своето парченце идеал. Но, когато срутихме с ярост всички тези стени, не намерихме този прекрасен, светъл свят, колкото и да го търсихме сред руините. Моето поколение е поколението на изгубените илюзии.

Восганян не пропусна да предупреди колко е важно днешните родители да учат децата си каква е истинската цена на свободата, за да не бъдат те толкова уязвими срещу различните фанатизиращи, контролиращи и уеднаквяващи форми на заплаха в съвремието. Восганян настоя, че книгите винаги са били и ще бъдат най-доброто оръжие в тази борба.

Проследете цялата вълнуваща среща с Варужан Восганян тук:

Румънският писател Варужан Восганян среща читатели в Пловдив и София

Популярният румънски писател и понастоящем депутат Варужан Восганян пристига в България, за да се срещне с читатели и да представи най-новия роман с логото на издателство “Парадокс” – “Децата на войната”. Книгата разказва истински, покъртителни истории от целия период на следвоенна Румъния и печели възторжените отзиви на критиката и читателската публика. Срещите ще се състоят на:

13 юни от 18:30 ч. в залата на Арменския дом “Сурп Кеворк” в Пловдив

и

14 юни от 18:30 ч. В Литературен клуб “Перото”, НДК, София

В литературните срещи специално участие ще вземе преводачката Ванина Божикова, а водещ на събитието в столицата ще е Цветан Цветанов. Събитието се провежда в рамките на фестивала “Пловдив чете” и е част от проекта на издателство “Парадокс” – “Мислещата литература: преплитане на факт и фикция в съвременната европейска проза”, съфинансирана от програма “Творческа Европа”.

В “Децата на войната” ярките персонажи и мащабното действие правят така, че по един или друг начин читателят открива себе си в героите и обстоятелствата, при които те са принудени да действат или да се отдадат на комично-горчиви размисли. С мощните изразни средства на литературата романът допълва двусмислената, изпълнена с противоречия и при всички положения недоразказана до края история на румънския комунизъм и посткомунизъм.

Тази действителна история за децата на войната изправя героите на романа срещу основния човешки избор между забравата, отмъщението и прошката, като оставя всекиго от тях да направи своя избор и подтиква четящия тези страници на свой ред да намери смелост да го направи.

Варужан Восганян (1958) е един от най-изтъкнатите представители на съвременната румънска литература и вече добре познат на българските читатели с романа си „Прошепната книга“ и сборника с новели „Играта на сто листа и други разкази“. Прекарва детството и юношеството си във Фокшан. Завършва гимназия „Александру Йоан Куза“ във Фокшан, след това Търговския факултет на Академията за икономически изследвания и Математическия факултет на Букурещкия университет. Председател е на Арменското дружество в Румъния и първи заместник-председател на Съюза на румънските писатели. Понастоящем е депутат, а в периода декември 2006 – декември 2008 е министър на икономиката и финансите. Автор е на няколко стихосбирки и два сборника с новели.

Ванина Божикова е устен преводач и преводач на художествена литература от румънски език. Автор е на научни публикации в български и румънски издания в областта на съвременната румънска литература и превода на художествени произведния. През последните години е превела произведения на повече от 20 класически и съвременни румънски писатели, белетристи, поети и драматурзи, сред които Варужан Восганян, Нора Юга, Мирча Картареску, Дан Лунгу, Лучан Дан Теодорович, Октавиан Совиани, Линда Мария Барос и др.

Децата на войната