Каква е мафията в Прага? Разказва ни Михал Вивег

Това лято в Прага не е като другите: красива брокерка е изнудвана от руската мафия, бившият лобист Дерек, който е прибрал куп опасни документи, касаещи редица чешки политици, тъкмо е свален от програмата за защита на свидетели; пражки лобист, известен с прозвището Морд, бърза да се прибере от Хърватия, където прекарва лятото на яхтата си – ето такова е началото на първия трилър на Михал Вивег „Мафия в Прага“.

Корица: Живко Петров
Корица: Живко Петров

За него самият автор казва:

Този трилър е повече или по-малко вдъхновен от много престъпления, действително случили се в Чехия, чиито извършители така и не са разкрити и наказани. Понеже на мен този шокиращ факт ми изглежда несравнимо по-важен от това, в коя година или месец са се случили въпросните събития, съм описвал всички действащи лица, както и летоброенето, напълно свободно.

Често използвах техниката на колажа: разрязвах изрезки от вестници от последните десет години на хиляди лентички, разбърквах ги много добре и после отново ги слепвах. Или изрязвах (образно казано) половината от лицето на един някогашен министър на вътрешните работи и я заменях с момчешката физиономия на не по-малко предприемчивия му предшественик. Или пък от здравите стомаси на двама пражки кръстници правех един (който вече можеше да погълне всичко). Или пък изрязвах добре поддържаната ръка на министъра на отбраната и му залепвах мафиотска лапа, стиснала пистолет. Или от няколко живи лобисти правех един мъртъв. И други такива игрички. В Чехия има прекалено много безхарактерни негодяи, за да могат да се поберат всички в една история.

Това лято в Прага… е като есен в София.

Подобно на случая със сериала „Бригада“, препратките към родната българска действителност [в трилъра на Вивег] са така смайващо явни, че се натрапва въпросът как и защо творбата има успех извън „бившия“ Източен блок. „Конфликтът“ на интереси е канон, плетеницата от кокошкари, автоджамбази, изнудвачи, схемаджии и олигарси, и братовчеди, шуреи и баджанаци – всеобхватна; диагнозата „Тука е така“ губи нашенската си уникалност с всяка следваща страница, превръщайки се в обща източноевропейска мантра. А дали ще злорадства като Нане, че и на Вуте му е зле, или ще страда като Алеко, че „и в Америка е същото“, читателят ще реши сам за себе си.

Все пак – ако Ви се струва, че 28 милиона лева за новия „Лъвов мост“ е донякъде завишено като цифра, имайте предвид, че магистралите в Чехия са най-скъпите в Европа.

ОТ ИЗДАТЕЛЯ

Преводите и адекватното поднасяне на българския читател на последните два романа, които Михал Вивег успя да напише преди да бъде покосен от тежък инсулт, бяха сериозно предизвикателство за „Парадокс“. Творческият екип преводач-редактор в лицето на доц. д-р Анжелина Пенчева и доц. д-р Владимир Пенчев е от най-утвърдените и в България, и в Чехия, съвременни български бохемисти. Владимир Пенчев е дългогодишен председател на Бохемия клуб – България. Автор е (съвместно с чешкия си колега Ян Рихлих) на „История на Чехия“ и е най-добрият познавач на съвременния чешки политически живот. Бележките му са уникални.

„Мафия в Прага“ от Михал Вивег – след броени дни на българския пазар от издателство „Парадокс“!

„По пътя“ на 60 – илюстрован поглед към една вселена

Знаете ли как е изглеждал светът прези 60 години? Почти нищо общо с цветовете, които виждаме сега. Да, има няколко човека, които сякаш са създали цветовете на живота ни. За нас някои от тях са част от бийт-поколението – Гинсбърг, Бъроуз, Керуак.

Илюстрован автопортрет на Нейтън Гелгуд
Автопортрет на Нейтън Гелгуд

Да, Керуак. Джак. Момчето, което отрече цeннocтитe нa 50-тe гoдини, за дa ce ocвoбoди oт ĸaлъпa нa oбщecтвoтo и дa нaмepи cмиcъл в живoтa. И сега, 60 години след издаването на най-важната му книга – „По пътя“, американският художник Нейтън Гелгуд извежда акцентите от романа в илюстрован наръчник за читателите.

„За моя изненада, „По пътя“ се оказа роман със структура и стил, които му пасват чудесно. Разказвачът Сал Парадайз има усещането, че „всичко е мъртво“, и не може да се отърве от него през цялата книга. Това е пътят към литературните герои на бийт поколението, а най-изненадващо за мен дългите и протяжни части, които дори бях забравил, се оказаха най-добрите глави в романа“, пише самият Гелгуд в текста към своя илюстрован разказ за онлайн изданието Signature.

Най-добрите, най-дълбоко достигащите пасажи от романа могат да се усетят само от читатели, които са живели достатъчно дълго, за да знаят какво е усещането да си наистина битник.

Прочетете целия илюстрован разказ „Животът на един призрак“, посветен на 60-годишнината от издаването на „По пътя“ на Джак Керуак.

 

Още за „Джак Керуак. Събрани съчинения в седем тома – том 1: По пътя. Бродягите на Дхарма“ можете да научите от нашия добър приятел Роберт Леви в това интересно видео.

Измамният свят в „Аламут“, или „нищо не е истинно, всичко е позволено“

Само след няколко дни – на 19 септември – на пазара ще бъде новият роман на издателство „Парадокс“ – незабравимият „Аламут“ от Владимир Бартол. За историята и силните страни на книгата ни разказва редакторът на българското издание Кристина Димитрова.

Владимир Бартол (1903 – 1967 г.) е писател с разностранни интереси, които лавират между биология, философия, изкуство, театър и литература. Интересът му към „Аламут“ – планинската крепост в Иран, която през ХІ век става седалище на асасините – възниква по време на пребиваването му във Франция около 1930 г., но са нужни няколко години, докато проучванията му се превърнат в книга.

Трудът му не остава незабелязан и до този момент романът е преведен на 35 езика и е най-известната словенска творба в света. При първата си публикация книгата е посветена на Бенито Мусолини, а по-късно Уилям Бъроуз я използва като вдъхновение, пишейки „Голият обяд“.

„Аламут“, който може да се разгледа като универсална алегория за човешкото общество, ни въвежда в един на пръв поглед идеален свят със строго установена йерархия. Той е плод на въображението на Хасан ибн Сабах, узрявал с десетилетия, който най-сетне се материализира. Дори тогава обаче исмаилитският вожд не е истински автор на произведението си, защото в света, който той превръща в реалност, е залегнала прастарата идея за ислямския рай – с чудни градини, обитавани от неземно красиви хурии, където преданите бойци ще бъдат изпратени след смъртта си.

Именно тези бойци, или федаини, са основното оръжие на ибн Сабах, защото той ги превръща в машини за убиване, които нямат страх и милост. Федаините са част от сложна йерархична стълбица и същевременно отстоят малко встрани от нея. Дълга обаче е редицата от звания, които се намират между ласиците, на дъното на пирамидалната структура, и върховния господар на самия й връх. Крехки са основите на въздушната кула, в която Хасан заточва поданиците си. И все пак

затворник е и той самият, задето вижда милионите звезди, но пътят му до тях „завинаги е затворен“.

Тъжна е съдбата и на жените в романа. Авторът проследява житейския път на четиринадесетгодишната Халима от пристигането й в градините до края на живота й, но същевременно откъслечно разказва за съдбите и на останалите момичета. Или по-точно – съдбата, защото с малки изключения тя чертае една и съща траектория. Всяко от момичетата е продадено като робиня и откупено от върховния господар, а после заточено в градините зад замъка му. За да бъде отново робиня. И затворничка. В началото обаче нито Халима, нито читателят знае това и първите мигове на момичето в градините, в унисон с пролетното време и природата, са свързани по-скоро с надежда и щастие, отколкото със съдбата на диви животни, отглеждани в изкуствена среда, както например се случва на съседния остров.

Щастието обаче също не е истинно и рано или късно всички момичета го осъзнават. В отговор на това едни избират смъртта, а други, с наедрял в утробите си плод, примирено се затварят в мрачните си мисли, за да се подготвят за зимата – в буквален и преносен смисъл. Хасан обаче не изпитва жалост към тях, той смята, че „ако не се замислят или не разберат, че са затворници, значи не са затворници“.

Толкова безгранична е силата на мисълта, че реалността в съзнанието е по-плътна от тази извън него.

От друга страна, мъжете, които се обучават за воини, са всъщност съвсем млади и неопитни момчета, не познали още трепетите на любовта. Тоест момчета, които е лесно да манипулираш, особено с помощта на наркотични вещества. Най-смелите и физически подготвени, имащи честта да бъдат избрани за федаини, вероятно са и най-големите жертви. Не само защото рано или късно се превръщат в жертвени агнета, а защото тяхната заблуда е най-голяма. Момичетата от градините най-малкото осъзнават, че играят роля, а не са истински хурии. За разлика от тях, момчетата действително вярват, че смъртта ще ги върне в рая, тоест в градините, които са вкусили приживе. Ето така върховният господар постига предаността на бойците си – в края на краищата кой не би пожелал да се избави от ежедневните мъки и да отиде в рая, ако от него се иска единствено да умре?

Накратко, в „Аламут“ Владимир Бартол нагледно илюстрира докъде се простира силата на волята и въображението. Колко реален обаче би могъл да е свят, който непрекъснато изисква някой, разбулил мистерията му, да бъде пожертван? И най-вече: доколко целта оправдава средствата, ако в процеса човек губи най-близките си? А самите те, пожертваните, минават през кръговрата на живота, губейки първо невинността и жизнеността, а после и себе си.

И накрая настава зима.

Откъси от „Аламут“ можете да прочетете в сайтовете „Аз чета“, „Под моста“ и E-vestnik.bg.

Вампирската империя на Виктор Пелевин завладява и България – „Empire V“ вече е и у нас

Корицата на българското издание е дело на руския авангардист Sasha Berg

Вампирската империя на Виктор Пелевин „Empire V” е вече и на българския пазар благодарение на издателство „Парадокс“. В осмия си роман руският властелин на словото ни представя свят, управляван от Великия прилеп, в който прилепите-вампири са избрана каста.

„Empire V”, който излиза  в Русия през 2006 г., разказва историята на младия московчанин Роман фон Щорквинкел, чийто аристократичен прибалтийски произход е социално маскиран от бившия военен комунизъм с фамилията Шчоркин. Той работи като хамалин в близкия универмаг и все се надява на нещо по-добро. Веднъж забелязва на асфалта зелена стрелка с подканващ надпис „влез в елита“ и поемайки в указаната посока внезапно бива превърнат във вампир.

Новоизлюпеният „Рама Втори“ преминава задължителната за всеки млад боец подготовка – имплантират му език, изучава тайните на „гламура“ и „дискурса“, обучават го да „дегустира човек“ и да смуче „баблос“. А „баблосът“ е не просто популярният жаргонен израз за „пари“, а поредният Пелевинов архетип, запазена марка на специален продукт, който човешката душа произвежда, докато се стреми към „реалните пари“. Разбира се, накрая нищо не е това, което е…

Оформлението на корицата на българското издание на „Empire V” е дело на руския авангардист Sasha Berg – един от официално оторизираните илюстратори на Пелевиновите произведения. Преводач на книгата е Боян Станков, а романът излиза под редакцията на Светлана Комогорова-Комата.

В Русия вече се готви и екранизация , която трябва да бъде в киносалоните през ноември 2018 г. По лентата работи режисьорът Виктор Гинзбург, който през 2011 г. направи филм по друга книга на  Пелевин – „Generation П“. В ролята на Роман ще видим младия руски актьор Павел Табаков.

Прочетете откъс от „Empire V” тук. Можете да поръчате книгата с отстъпка от нашия електронен магазин.

Най-добрият начин да се запознаеш с човека. Из „Empire V“ на Виктор Пелевин

– Добър ден – каза човекът с маската.

– Здравейте – отговорих аз, с мъка разлепвайки устни.

– Как се казваш?

– Роман – казах.

– На колко си години?

– На деветнайсет.

– Защо не си в казармата?

Не отговорих на въпроса, реших, че е някаква шегичка.

– Моля, простете за известната театралност на ситуацията – продължи човекът с маската. – Ако те боли глава, ей сега всичко ще мине. Приспах те със специален газ.

– Какъв газ?

– Какъвто използват против терористите. Няма страшно, всичко вече мина. Предупреждавам те – не викай. Няма смисъл да викаш. Няма да помогне. Резултатът ще е един – ще получа мигрена и беседата ни ще се провали.

Непознатият притежаваше уверен, нисък глас. Парчето плат на маската, което закриваше устата му, трептеше, когато той говореше.

– Вие кой сте?

– Казвам се Брама.

– А защо сте с маска?

– По много причини – каза Брама. – Но това е в твоя полза. Ако нашите отношения не потръгнат, ще мога да те пусна да си вървиш без опасения, защото няма да знаеш как изглеждам.

Изпитах голямо облекчение, като чух, че възнамеряват да ме пуснат. Но тези думи можеше да са уловка.

– Какво искате? – попитах аз.

– Искам в една много важна част от моето тяло – и същевременно от моя дух – да се пробуди към теб жив интерес. Което, виждаш ли, може да стане само в случай че ти си човек от благороден аристократичен род…

„Маниак – помислих си аз. – Най-важното е да не нервнича… Да му отвличам вниманието с разговора…“

– Защо непременно от благороден аристократичен род?

– Качеството на червената течност в твоите вени играе важна роля. Шансът не е голям.

– А какво означава жив интерес? – попитах аз. – Има се предвид, докато съм още жив ли?

– Смешно е – каза Брама. – Най-вероятно с приказки тук нищо няма да постигна. Необходима е демонстрация.

Като стана от дивана, той приближи към мен, отметна закриващия устата му черен парцал и се наведе интимно към дясното ми ухо. Щом почувствах чуждия дъх върху лицето си, аз се стегнах – всеки миг щеше да се случи нещо омерзително. Обзе ме ужас.

„Сам дойдох на гости – помислих си аз. – И за какво ли ми трябваше, а?“

Но нищо не се случи – след като ми подиша в ухото, Брама се обърна и се върна обратно на дивана.

– Можеше да те ухапя по ръката – каза той. – Но ръцете ти, за съжаление, са вързани и са отекли. Затова нямаше да има нужния ефект.

– Та нали вие сте ми вързали ръцете – казах.

– Да – въздъхна Брама. – Навярно трябва да се извиня за действията си – досещам се, че изглеждат доста странно и противно. Но сега всичко ще ти стане ясно.

Като се настани на дивана, той се втренчи в мен, сякаш бях картинка на телевизора, и няколко секунди ме изучава, примлясквайки сегиз-тогиз с език.

– Не се притеснявай – каза той, – не съм сексуален маниак. В това отношение можеш да си спокоен.

– А какъв сте тогава?

– Аз съм вампир. А вампирите не са извратеняци. Понякога се представят за извратеняци. Но имат съвсем други интереси и цели.

„Не, това не е извратеняк – помислих си. – Това е побъркан извратеняк. Трябва постоянно да говоря, за да му отвличам вниманието…“

– Вампир? Пиете кръв?

– Не е като да я пия с чаши – отговори Брама, – и не е като от това да ми зависи самоидентификацията. Но се случва.

– А защо я пиете?

– Това е най-добрият начин да се запознаеш с човека.

„Empire V“ от Виктор Пелевин в превод от руски на Боян Станков и под редакцията на Светлана Комогорова–Комата ще бъде на пазара от 30 август под знака на „Парадокс“. Следете и нашия кратък „Пътеводител в гламура и дискурса“ във Facebook страницата на издателството. 

„Парадокс“ ви очаква на Шатра №12 на Алея на книгата Варна – вижте какво сме ви подготвили

Това време от годината е много специално за нас, защото е посветено на десетки срещи с читатели. Но от онези, слънчевите (и читателите, и срещите), които ни се случват по време на Алеята на книгата във Варна.

И тази година не пропускаме най-голямата книжарница на открито и можете да ни намерите на шатра №12 на ларгото до хотел „Черно море“ в морската столица.

Ето няколко предложения сред нашите заглавия, които със сигурност не трябва да пропускате, като отстъпките ни достигат до 25%:

1. „Време Секънд хенд“ и „Войната не е с лице на жена/Последните свидетели“ на Светлана Алексиевич – първите две книги на нобеловата лауреатка ни връщат десетилетия назад към някои от най-мрачните моменти в съвременната история.

2. „Даниел Щайн, преводач“ на Людмила Улицкая – уникално написан колаж от лични истории, разказани чрез писма, дневници, записи на беседи, а също и голям брой официални бележки, доклади, документи и жалби до властите. Общото между всички тези елементи е историята на Даниел Щайн, полски евреин, който преживява Холокоста, като става преводач на Гестапо.

3. „Цветя от края на 80-те“ на Румен Янев и Емил Братанов – Цялостна история на BG рока от края на 80-те, обозначен от авторите като Второто българско рок поколение. Допълнена от 249 култови текста (на 44 групи и изпълнители) и над 270 авторски фотографии, направени не от случайни репортери, а от Нели Воева и Стоян Гребенаров.

4. Том 1. на „Събрани съчинения в седем тома“ на Джак Керуак – Първият том от колекцията ни за Керуак съдържа два романа – “По пътя” и “Бродягите на Дхарма” в съвсем нови преводи. Поредицата се подготвя от чудесен екип от млади преводачи под общата редакция на проф. Владимир Трендафилов (научете още за нея тук).

5. „Мъжът Рапан и други произведения“ на Аслъ Ердоган – Турската авторка вече е на свобода, след като близо година бе в затвора след неуспешния опит за преврат срещу президента Реджеп Ердоган.  „Мъжът Рапан и други произведения“ е история за контрабанда и любов, за сблъсъка между науката и дивото начало в природата и за промените в живота ни, които настъпват точно тогава, когато най-малко ги очакваме, а в изданието са включени и разказите „В безмълвието на живота“, „Дневникът на една луда“ и „Дървени птици“, получил специалната награда на „Дойче веле“.

6. Седмица на милосърдието в Истанбул“ и „В името на Отца и Сина и Светия роман“ на Мурат Гюлсой – По-малко от година след гостуването на Гюлсой за Софийския международен панаир на книгата през декември 2016 г., книгите му продължават да впечатляват читателите – с гласове, които притеглят дълбоко във вътрешните светове на разказвачите, в най-интимните и непрогледни кътчета на същността им, за които те пишат без срам, освободени от сюрреалистичната странност на изпратените им рисунки. Можете да вземете двата романа в комплект на специална цена от 25 лв.

Това са само част от книгите, които ще откриете на щанда ни на шатра №12 на Алея на книгата – Варна 2017. Очакваме ви до 6 август включително всеки ден между 10 и 22 часа!

Да ви разкажем за… „Събрани съчинения в седем тома“ от Джак Керуак

Колекцията „Събрани съчинения в седем тома“ от Джак Керуак е един от проектите, с които издателство „Парадокс“ се гордее най-много. Все още сме в началото на нейното публикуване, но вярваме в нейния голям потенциал за преоткриване на Керуак като променящ литературата автор. По време на пролетния базар на книгата в НДК нашия приятел Роберт Леви представи накратко първия том, съдържащ два от най-известните романи на автора. Нека заедно си припомним какво сподели Роби тогава: 

Първият от бъдещите седем тома на Джак Керуак съдържа два романа – “По пътя” и “Бродягите на Дхарма”. Това са съвсем нови преводи, защото са изминали няколко десетилетия от първото им публикуване. През 21. век вече не се впечатляваме от ненормативна лексика – на преводачите и редакторите не им се налага да цензурират гениалния писател Керуак.

Поредицата се подготвя от чудесен екип от млади преводачи под общата редакция на проф. Владимир Трендафилов. Благодарение на тази колекция читателите ще могат да се насладят най-пълно на Джак Керуак. Мисля, че именно с нея ще си дадем сметка, че това е не просто идеолог на контракултурата, а един наистина гениален писател.

„Джак Керуак. Събрани съчинения в седем тома – том 1: По пътя. Бродягите на Дхарма“ можете да поръчате с отстъпка тук.

Империята на Жан Д’Ормесон в пълния й блясък и слава [карта]

Работата ни по превода на „Славата на империята“ е вече на финалната права, а книгата крив толкова много тайни и съкровища в себе си, че просто не можем да изчакаме излизането й на пазара. Едно от тях е картата на Империята на Жан Д’Ормесон.

Да, по своя генезис тя много прилича на Римската империя, а самата карта ще ви напомни много за Толкиновата Средна земя. Но това е просто Империята на Д’Ормесон.

Ето я в пълния й блясък:

Карта на империята на Д'Ормесон, както ще я видите в книгата му "Славата на империята"

Вижте как самият Жан Д’Ормесон описва своята Империя:

На североизток от Империята се простирали големи гори. На юг те се разтваряли към равнините с изкласило жито, сред които се намирала Аквилея и които се разпростирали докъдето поглед стига, набраздени с всякакви реки, привлечени в по-голямата си част от Амфиз или пък от Нефта, та чак до пустините на киргизите или на татарите.

Горите на север и изток, високите планини на юг не успявали да възпрат нападенията и нашествията. Хиляди са били избивани из обширните плодородни равнини в подножията на вулканите. И морето от запад носело много опасности – оттам внезапно се появявали застрашителни кораби, пирати, нападения призори. По границите на Империята нощта все така водела със себе си легиони страхове и смърт.

От Арсаф до Василий Велики, за над сто и петдесет години, едва ли е имало повече от три или четири години без война, гражданска или срещу външни врагове. А и не само хората били източник на опасности. Необузданата природа вземала своите жертви с все така младата си мощ, с почти ненакърнените си сили. Пожарите, глутниците вълци, изригванията на вулкана Кора-Кора, циклоните по бреговете, земетресенията, наводненията, предизвикани от преливането на река Амфиз, били оставили своя отпечатък от ужаси в паметта на редица поколения. Разказвало се, че по високите заснежени планински плата гигантски бойни орли нападали жени и отвличали деца, а в знойните южни равнини оттатък планините тигри, изскочили внезапно сякаш от никъде, разкъсвали бойците.

От Града до Аквилея, после от Града до нос Гилдор, от Града до Амфибол, от Амфибол до Аквилея се разгръщат и се множат проходими и зиме, и лете пътища за волски коли, но и за пешеходци и конници. Широки по няколко метра, понякога шест, че и десетина, те променят пейзажа и условията на живот. Дори през ХІХ век Шатобриан, лорд Байрон, Теофил Готие и даже Барес в началото на ХХ век не успяват да стигнат от нос Гилдор до Амфибол или Аквилея по-бързо от войниците на Богомил

Не пропускайте и другите две книги на български от Жан Д’Ормесон – „Бог: неговият живот и творчество“ и „Докладът на Гавриил“.

Турският съд отмени забраната на Аслъ Ердоган да напуска родината си

Една от водещите съвременни турски писателки Аслъ Ердоган вече ще може да пътува извън родината си. Забраната за напускане на страната от 2016 г. е отменена от съда в Истанбул след дело на 22 юни и Ердоган вече ще има възможност да получи присъдените ѝ награди, които не е имала възможност да прибере заради забраната.

Въпреки всичко обаче остава в сила обвинението в „терористична пропаганда“ в полза на незаконната Работническа партия на Кюрдистан (ПКК), което ще бъде разгледано в съда на 31 октомври, според думите на адвоката ѝ Ердал Доган.

50-годишната Ердоган беше арестувана миналото лято и затворена за 132 дни по обвинение в терористична пропаганда, докато се водеше разследване срещу вече закрития в. „Йозгюр Гюндем“ (Özgür Gündem). Медията бе забранена от турското правителство, след като бе окачествявен като трибуна на ПКК. Писателката бе освободена през декември 2016 г., но обвиненията не бяха свалени и забраната да пътува оставаше в сила до този момент.

Ерен Кескин
Ерен Кескин

Беше вдигната и забраната да напуска страната, наложена на признатата преводачка Неджмие Алпай (70 г.), която е подсъдима по същото дело. Срещу Алпай са отправени обвинения заради три статии, които е написала за „Йозгюр Гюндем“ миналата година във връзка със ситуацията в югоизточните райони, където турските въоръжени сили се сражават с ПКК.

Бившият главен редактор на „Йозгюр Гюндем“, Ерен Кескин, също е подсъдима във въпросното дело. Съдът я освободи от задължението да се подписва в участъка веднъж седмично.

„Все още се подписвам всяка неделя. Имам трудности заради работата си. Настоявам мярката за неотклонение да бъде отменена“, каза Кескин по време на изслушването си в съда.

Аслъ Ердоган има издадени няколко успешни романа, сред които и „Градът в алена пелерина“. Тя беше и сред лауреатите за наградата „Принсес Маргрит“ за култура през 2017 г., но заради наложената ѝ забрана нямаше възможност да присъства на церемонията в Амстердам на 9 май („Хюриет Дейли Нюз“). У нас е известна с книгата си „Мъжът Рапан и други произведения“.

Още за Аслъ Ердоган можете да прочетете тук.

Деноминацията на историческите митове в „Умирам за България! Процесът срещу генерал Владимир Заимов от 1942 г.”

В деня, в който се навършват 75 години от разстрела на генерал Владимир Заимов, Ви предлагаме един текст, който сякаш е нужно допълнение към изследователския труд на Борислав Дичев „Умирам за България! Процесът срещу генерал Владимир Заимов от 1942 г.”, който публикувахме през 2015 г.

Който контролира миналото – контролира бъдещето.
Който контролира настоящето – контролира миналото.
Джордж Оруел

Избирам този банален цитат умишлено, защото в определени моменти именно баналните истини трябва да бъдат напомняни. И защото книгата, която предлагаме на вашето внимание, най-малкото има за цел да бъде остроумна.

Тя не е поредното четиво, което разказва поредната версия и налага поредните собствени интерпретации за историческите събития и по специално за един скандален (и до ден днешен) съдебен процес, завършил със смъртна присъда и безпрецедентен, светкавичен! разстрел. Наблягам на думата пореден, защото около делото и името на ген. Владимир Заимов политическите и идеологически спекулации, наслоени през годините, наистина са много. Само за „предсмъртните му думи” са лансирани около 20 версии, а истината е една:

„Умирам за България!”

Създателите на тази книга си поставиха за цел да завършат делото на дъщерята на ген. Заимов – Клавдия Заимова, която ни напусна на 1 юни 2007 г., по Божията воля в деня на разстрела на баща си, – като се придържат изцяло към нейните принципи за възстановяване на историческата истина. А според тези принципи публикуването на оригиналните архивни документи и свидетелски показания трябва задължително да предхожда всяка една възможна интерпретация. Затова и тази книга се писа толкова дълго – официалните архиви, както в България, така и в Руската федерация, бившия СССР, дълго мълчаха и отказваха достъп до информация.

Освен това създателите на книгата – автор, издател, редактори, съмишленици – не са имали за цел да се превръщат в апологети на една конкретна историческа личност, а по-скоро, чрез неизвестни досега източници, да дадат възможност за нов прочит на значими за родната ни история събития и факти. Събития и факти, пречупени през призмата на една трагична лична съдба. Идеята ни беше да се движим от частното към общото, от персоналното към обществено значимото и се надяваме това да е достатъчно видимо за читателите. Защото такава е социално-политическата и историческа логика на нещата – един показен процес и един бързо последвал го шумно огласен разстрел на невинен човек, определено не се организират за „лично ползване”. Когато видимата цел на една присъда, издадена и приведена в изпълнение в разрез с всякакви юридически и етически норми, е общественото назидание и контрол на общественото мнение, то жертвата на тази присъда предварително е „обречена” на героизация. Героизация, от която новите властимащи, които поеха контрола над миналото и бъдещето на нацията ни след 9 септември 1944 г., удобно се възползваха. Така се стигна до парадоксалния факт тлените останки на генерала да бъдат погребвани и препогребвани общо три пъти – един път тайно и два пъти показно – винаги преко волята на семейството му. Днес, от дистанцията на времето, този антихристиянски акт придобива смисъла на твърде зловеща метафора. Метафора, която няма как да остане само в миналото ни, тя продължава да бележи настоящето ни. Защото го препогребваха произволно, докато костите му им бяха „потребни”. После се разигра краткото синьо-червено политическо дерби и хора с еднодневни биографии, чиито единствен принос към добруването на страната ни беше т.нар. „демонтиране”,  демонтираха бронзовия бюст-паметник на генерала от парка „Заимов”  и преименуваха централния столичен булевард, който носеше неговото име. Бронзът, излят някога по фалшифицираната снимка със съветски пагони, каквито той никога не е носил, прерязан през средата, беше захвърлен на гробище за цветни метали. По молба на майка си, Михаил Заимов, внук на ген. Заимов, успя да го прибере навреме, преди да бъде претопен. Днес, завит с амбалажна хартия, остатъкът от бюст-паметника на генерала стои под стълбите на кооперацията в кв. „Лозенец”, където дълги години живееше семейството му.  Имената на „демонтажниците” вече никой не помни. Това вече не е метафора.

Това е само следствието от определени измислени през годините идеологеми, а по-важното за нас в тази книга беше търсенето на генезиса и анализа на събитията, предхождащи  процеса от 1942 г. – пак според завета на Клавдия Заимова. Така макар и фокусирана върху този процес, книгата представя подробно, по документи,  духовното, професионално и политическо израстване на една многопланова и сложна личност. Личност, малко разбрана приживе, малко разбирана и до днес, затова и обикновено свеждана до политическо клише и обяснявана с клишета. Какво да се прави – това е единственият възможен начин, според един съвременен философ, „да вложиш много сложен свят в много малки глави”.

Документалните материали в тази книга са издирвани в продължение на почти четири десетилетия. Основната част от тях са събрани от Клавдия Заимова, която започва дейността си още през седемдесетте години на миналия век. Поради ограничения по онова време, а и дълго след това, достъп до определени архивни фондове, първоначално тя започва да издирва останалите живи свидетели, преки участници в процеса от 1942 г. и да записва техните спомени, достоверността на които са удостоверени с личните им подписи.

Предсмъртното писмо на генерал Заимов, което публикуваме за първи път, е предоставено на семейството му от архива на МВР повече от 50 години след разстрела му.

Разшифрованите телеграми от съветската легация в София до Разузнавателното управление при Генералния щаб на Червената армия в Москва са получени от Централния архив на Министерството на отбраната на Руската федерация благодарение на неколкогодишните усилия на Михаил Заимов.

ВСИЧКИ ДОКУМЕНТИ В ТАЗИ КНИГА СЕ ПУБЛИКУВАТ ЗА ПЪРВИ ПЪТ, което я прави по своему уникална.

И именно това ни дава основание да говорим за деноминация на историческите митове. Защото въпросът не е да развенчаваме определени, експлоатирани през различни времена митологеми като ги заменяме с нови. Само отварянето на архивите и публикуването на конкретни документи може да претендира за подобен социален жест. Историята не е фикция, тя няма право да борави с метафори и ние не можем непрекъснато да се отнасяме към нея като към изцапана салфетка, която небрежно захвърляме на масата след обилния си обяд. Това не само е вредно, това е смъртно опасно за съвременното политическо здраве на нацията.

Затова тази книга е скромен опит не да се „реабилитара” една конкретна личност, а да се реабилитира историята като такава с присъщите й регалии – факти, архивни документи, свидетелства на времето.

Доротея Монова, издател, в предговора към книгата на Борислав Дичев „Умирам за България! Процесът срещу генерал Владимир Заимов от 1942 г.”

Вижте и факсимиле от предсмъртното писмо на ген. Владимир Заимов:

Запознайте се с „Даниел Щайн, преводач“! – новата книга на издателство „Парадокс“

Издателство „Парадокс“ представя новата си книга – „Даниел Щайн, преводач“ от руската писателка Людмила Улицкая. Изданието е конструирано като колаж от лични истории, разказани чрез писма, дневници, записи на беседи, а също и голям брой официални бележки, доклади, документи и жалби до властите.

Общото между всички тези елементи е историята на Даниел Щайн, полски евреин, който преживява Холокоста, като става преводач на Гестапо. Благодарение на тази пародия не само че спасява себе си, но и споделяйки важна информация със застрашените, допринася стотици други животи да бъдат спасени.

„Даниел Щайн, преводач“ е едновременно майсторски изпипан епистоларен роман, философски разказ, задълбочено историческо изследване и увлекателно четиво. Книгата покрива обширни географски области – Германия, Израел, Съединените щати, Русия, както и драматични исторически епохи, които водят началото си от Втората световна война във Варшава и стигат чак до Израел в наши дни. Разказът представя историческите факти в детайл: трагедията на Холокоста, възходът и падението на комунизма и което е по-важно – предлага ни се нов прочит на ролята на християнството.

„Това е най-превежданият и най-обсъждан роман на писателката, който има и над 1 млн. продадени копия в цяла Русия. Затова беше важно и да поставим край на различното изписване на нейното име у нас – така след продължителни консултации с езиковеди се спряхме на правилното Улицкая“, споделя любопитен момент около излизането на книгата издателят Доротея Монова.

Припомняме ви, че…

Людмила Улицкая (1943 г.) е най-популярната и публикувана в чужбина съвременна руска писателка. Автор е на 12 романа, 6 пиеси, както и на множество разкази. През годините е удостоявана с редица престижни награди, сред които са: „Гринцане кавур“ (2008), „Руски букър“ (2002), „Медиси“ за най-добър преводен роман (1998) и др.

„Ние страшно много се нуждаем от превод. Не само че не разбираме езика на Бога, а и помежду си лошо се разбираме. Единствено любовта и това доверие, което притежаваше Даниел, могат да създадат връзка и разбиране между хората.“

Людмила Улицкая на среща с читатели
на романа „Даниел Щайн, преводач“

Да ви разкажем за… „Богините от Житкова“

Тазгодишното издание на Нощ на литературата на 10 май ще бъде още по-специално за нас, защото в Чешкия център в София след 18 ч. на всеки 30 минути ще бъде четен по един откъс от книгата „Богините от Житкова“ на младата, но вече утвърдена чешка авторка Катержина Тучкова. За да ви подготвим и да ви помогнем да се потопите по-добре в обстановката, ви предлагаме този текст от редактора на романа.

Не би било пресилено да се каже, че романът на Катержина Тучкова „Богините от Житкова“ се превръща във феномен в Чехия, като печели редица престижни награди. До този момент продажбите надхвърлят 120 000 екземпляра само в родната страна на авторката. Освен това книгата вече е преведена на редица чужди езици, по нея са правени постановки в театъра, а в момента се работи и по филмова версия.

В „Богините от Житкова“ читателят неусетно бива потопен в света на Дора Идесова – последната потомка на един изчезващ род планински лечителки, които местното население нарича „богини“. По ирония на съдбата, рационално мислещата Дора пише научен труд за нещо, което науката открай време отрича. По този начин тя се превръща в свързващото звено и осигурява приемственост между минало и настояще, фолклор и история, рационално и свръхестествено. Дора обаче няма как да знае, че нещастията, белязали живота й, далеч не са случайни, а са били диктувани от комунистическия режим в лицето на Държавна сигурност. Заровена в архивите, тя се превръща в детектив с мисия, който парченце по парченце сглобява пъзела, и цялостната картина преобръща представата й за богините и за самата нея. А мисията й е: „…да разкрия съдбите на всички жени от моя род, да изкопая техните истории от мрачната бездна на миналото и най-вече да разкажа на света за необикновената им дарба, която техните врагове от векове са се опитвали да изличат…“.

Кое обаче прави книгата толкова успешна в действителност? Макар да не претърпява драстични обрати, фабулата е изградена убедително и неотлъчно следва собствените си закономерности. Литературните достойнства на творбата, разбира се, бързо са забелязани и оценени от критиците. Далеч по-важно е обаче, че тя грабва вниманието на непредубедения читател, който веднага съзира сходство със собствената си реалност. Това е книга, която среща любителите на фолклора с любителите на новата история. Същевременно в сюжета се преплитат множество общовалидни теми като например фаталния сблъсък на историята със съдбата на малкия човек, силата на вярата или как миналото може да даде нов смисъл на настоящето и да формира бъдещето. Както всеки човек, така и Дора непрестанно търси собственото си Аз, своето място в историята – родова или национална – не само в книгите, но и в действителността.

Романът несъмнено може да докосне всеки, независимо от националността, но вероятно това се случва някак по-осезаемо и на по-дълбоко ниво с читателите, които споделят аналогично историческо минало. Книгата ни връща към корените, към традициите, към едно идилично полузабравено минало, което е универсално за редица страни от Централна и Източна Европа. Едва ли има кой знае какво значение дали лечителките са наречени богини, или нимфи (както в българския фолклор), които чрез своите баяния са способни да изцерят и смъртоносна рана. Важното в случая е, че техният образ докосва някаква тънка струна в душата на читателя. Пробужда нещо скъпо за него, неусетно избледняло в забързанато му ежедневие. Нещо, към което поне чрез книгите винаги може да се завърне. Особено чрез тази!

Още за Нощта на литературата можете да научите във Facebook страницата на инициативата.

Високо вдигната летва: Художникът Живко Петров за създаването на кориците на Светлана Алексиевич

Създаването на корица и визуално оформление за книгите на Светлана Алексиевич едва ли са най-лесното нещо, което може да получи като задача един художник. По новите преводи на носителката на Нобеловата награда за литература за 2015 г. обаче имахме удоволствието да работим с един от най-добрите млади професионалисти в сферата у нас – Живко Петров. Помолихме го да разкаже за творческия процес по оформлението на „Време секънд хенд“ и „Войната не е с лице на жена/Последните свидетели“ и сме убедени, че неговите думи ще ви накарат да обикнете още повече тези трудни, но наистина ценни книги.

Когато от издателство „Парадокс“ ми се обадиха и ми възложиха художественото оформление на книгите на Светлана Алексиевич, знаех, че това няма да е лесна задача. Авторката тъкмо бе получила Нобеловата награда за литература и бе по-актуална от всякога, което от своя страна допълнително повдигна летвата, която трябваше да прескоча. Очакванията бяха големи.

Документалната проза е сложен за илюстриране жанр. Темите са сериозни и прекалено своеволие от страна на художника може да окарикатури произведението, ето защо трябваше да бъда много внимателен. От друга страна, исках да изляза от прекалено суровата рамка и да направя книгата по-достъпна и по-разбираема за масата читатели чрез корицата.

Детските рисунки с тебешир на земята, показващи пропадането и накъсването на семейство и общество, се оказаха перфектният вариант както според издателя, така и според преводача на първата книга Ангелина Александрова, с която работихме в тясно сътрудничество по време на целия креативен процес. Именно нейна беше идеята да заменя тебешира в арта с угарка от цигара. Това добави суров реализъм към цялата концепция и някак затвори кръга на внушенията.

„Време секънд хенд“ зададе посоката, по която да се движат визуално бъдещите книгите на Алексиевич, и когато дойде време за „Войната не е с лице на жена“, вече имах ясна представа къде трябва да стигна. Проблемът тук беше, че нямаме една, а две книги в едно издание, като аз исках на корицата да има елементи и от двете.

Първата книга разказва за жените взели участие във Великата отечествена война. Тук ми трябваше нещо, което да сблъска тези две противоположности и да ги обедини в един общ символ.

Цветето с листа от куршуми беше идея, която имах в главата си от много време,

но така и не бях успял да намеря точното място, на което да я приложа. Започвайки работа по този проект, то бе първото и единствено нещо, което знаех, че искам да направя. Времето да се появи на бял свят бе дошло.

Втората книга ни среща с войната през погледа на децата. При „Време секънд хенд“ вече бях използвал детски рисунки, но това за мен отново бе най-подходящият избор, който хем да илюстрира ужаса на войната, хем да го предаде „по детски“ – така, както би го видяло дете. За да съм максимално достоверен, отделих специално време да проуча начина, по който децата виждат войната. Разгледах и много действителни детски рисунки по темата.

Да нарисуваш нещо така, както би го нарисувало дете, се оказа малко по-сложна задача, отколкото предполагах. Те имат много по-освободена откъм реализъм и много по-наситена откъм емоции представа за събития като това. Да се погледне през техните очи бе едно от предизвикателствата в работата по тази корица.

След това всичко, което ми остана да направя, беше просто да сглобя двете части, детската и женската, в един общ арт. За мое щастие, те се съчетаха чудесно, като втората корица хем носеше духа на първата, хем предаваше по свой собствен начин различните истории, разказани в нея.

Creative Europe

Logo eeemerging Creative Europe ENG

 

Книгите на издателство „Парадокс“ са част от проекта „Thinking: literature:  Social, cultural and human responsibility of writing„.

„Мислещата литература: социалната, културната и човешка отговорност на писането“, финансиран от програма Creative Europe на Европейската комисия.

„Парадокс“ с колекция романи за Втората световна война

VTORA-SVETOVNA-LOGO

По случай отбелязването на 70-годишнината от края на Втората световна война, издателство „Парадокс“ пуска на пазара колекция от романи, посветени на едно от най-трагичните събития в съвременната история.

Всички книги са маркирани със специално лого и мотото „Вчерашният свят, прочетен днес, за да има утре“, като три от тях са вече факт. В книжарниците могат да се намерят „Като бяло петно на картата“ от Шерко Фатах, „Крематорът“ от Ладислав Фукс и „Лека нощ, сладки сънища“ от Иржи Кратохвил.

Колекцията ще включва още нови издания на „Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих” от Лоран Бине, „Страна без любов“ от Жил Розие, „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ от нобелистката за 2015 година Светлана Алексиевич (в един том), както и неиздаваният у нас роман „Даниел Щайн, преводач“ от Людмила Улицкая.

1Kato-bialo-pole

1Crematorium-PRESS-edit

1Leka-nosht-crop

 

 

 

 

Text Decor 1

На 8 октомври 2015 г. бе огласено, че Светлана Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на белоруската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“.

Св.Алексиевич (сн.kommersant.ru)

 

Както самата Алексиевич пише в сайта си, за свой писателски жанр е избрала гласовете човешки: на хората от улицата, зад стъклото на прозорците… Онова, което Алексиевич прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове. А реакциите на обикновените хора са ѝ по-скъпи от поздравленията на чиновниците, споделя нобелистката.

L.Ulickaya-Moskva, 2016                                * * *

OFFNews | 28 април 2016 в 21:14

Прокремълски активисти нападнаха днес в Москва руската писателка Людмила Улицка, която е критик на президента Владимир Путин, съобщават АФП и Радио Свобода. Нападнати са и ученици, които са взели участие в конкурс, организиран от правозащитната организация „Мемориал“.

Text Decor 1

 

Тема от превърналите се в традиция срещи на съмишленици и изкушени читатели в Orange:

РАЗГОВОРИ ЗА ЛИТЕРАТУРА : Втората световна война в съвременната европейска  литература.  Един дискусионен прочит на темата през книгата
„Може би Естер“ на Катя Петровская.

К.Петровская (kh.vgorode.ua)С участието на проф. д-р Тотка Монова, Роберт Леви, преводачите Алекс. Александров и Милен Милев. В призмата се оглеждат и романите „Крематорът“ от Ладислав Фукс и
„Като бяло петно на картата“ от Шерко Фатах.

НОВИ ЗАГЛАВИЯ

Vladimir-Zaimov-FIN1Matei_Bruno1korica-nashiqt-cirk

korica-Bog-DormesonRibq_Kryv-korica.cdrtsvetya-ot-kraya-cover

 

 

 

Second_Hand_frontSalome by Francois Weyergans - book coverHenry_Milyr-korica

Text Decor 1

 

Голямото завръщане на „Клас”, след 19 години!

„Следите остават” е концертно DVD , записано на 19 април 2013 г., от незабравимия им Live в „Интер Експо център”. То включва всички хитове на „Клас”, разбира се – „Госпожа Емилия”, „Диви Коне”, „Река си ти“, „Чай”, както и нови песни.

KLAS: SLEDITE OSTAVAT (poster)

Групата и „Парадокс” ни представят 90 минути перфектни звук и картина с любимите песни (качеството е възбуждащо, това са безценни парчета история на БГ рока). В това DVD допълнително са включени мултимедийните филми, използвани по време на шоуто.

Бойко Петков: Колкото до посланията ни, ние наистина имахме какво да кажем. Цялото ни рок поколение говореше на хората. Казваше им неща, които те шушукаха помежду си, но не смееха да изразят шумно. Ние бяхме млади и някак си не бяха успели да ни уплашат и да ни затворят устите (в интервю за книгата „Цветя от края на 80-те“.) Гледайки, констатираме: нищо не е забравено!…