Полски литературен репортаж. Как се прави?

Книгите на Мариуш Шчигел са пример за едно от най-интересните явления в съвременната журналистика и литература – жанра полски литературен репортаж. През 2017 г., когато Шчигел гостува за втори път в България, за да представи пред читателите новоиздадената си книга „Направи си рай“, той се срещна със студенти от Софийския университет, за да разкаже що е то – ПЛР и как се прави. Нека се върнем към онзи горещ ден в аудитория 147 на Ректората, за да си припомним наученото от Мариуш Шчигел. По-надолу ви предлагаме транскрипция от записа на срещата.

Като начало е важно да се отбележи, че литературният репортаж е разказ, в основата на който лежи реално събитие. Авторът трябва да има писателски умения, но няма правото да си измисля. Трудно е да се посочи къде точно се намират границите на факта и да се разбере кога сме ги преминали, но с историята си Шчигел се опитва да маркира тънката разлика между това, което е допустимо за репортера, т.е. факта, и авторовата измислица.

Шчигел извади от чантата си ключове и започна своя разказ:

„Това са моите ключове, а това е малка украса, ключодържател. Каква е тази птица? Дали е гълъб, дали е лястовица? Не знам. По-скоро е лястовица. Тази лястовица купих в Лаос, югоизточна Азия. От едно много важно и символично място в Лаос, където всяка вечер се отваря пазар. Там може да бъде намерено всичко, свързано с Азия, което можем да си представим – всякакви кичозни предмети, дрехи, храна, всичко. Когато се разхождах из този пазар, видях един скромен господин зад малък щанд, който продава такива украшения. И всякакви други неща – вилици, обеци, ключодържатели. И има такава табела, на която пише, че всички тези предмети са направени от бомби, хвърлени по време на войната във Виетнам. Над тази малка държава, Лаос, по време на войната, продължила 9 години, са хвърлени повече бомби, отколкото на територията на цяла Европа през периода на Втората световна война. Това е дело на американците. И статистиката показва, че на глава от населението са паднали около половин тон бомби. А на табелата на щанда беше написано „Това, което ни убиваше, сега ни съживява“. Част от най-бедните семейства, които живеят там, събират парчета от бомбите, за да изработят тези сувенири. И ги продават за един долар.

Ето това е един репортерски разказ от мен за вас, предаден устно. Веднъж разказах тази история на моя позната и подарих подобен ключодържател на нейния син. Тя беше много развълнувана – бяхме на официален прием и тя показа на всички този подарък, разказваше им историята и казваше, че тази птичка най-вероятно е убила няколко души. Ето това, което направи тази жена, е проява на литературен талант и съответно – на литературна измислица. Не можем да кажем, че това не е вярно, защото е възможно да е истина. Много атрактивно изказване, което може да бъде и написано, но с него границата е прекрачена.

Това е литературата на факта, това е литературният репортаж. Репортерът се опира на фактите и намира своя език да ги изкаже. В същото време примерът, който ви дадох, този ключодържател, е дреболия, песъчинка от реалността в Лаос, която все пак представя голяма и значителна част от историята на държавата. Аз не съм нито историк, нито писател на исторически книги. Аз искам просто да покажа тези малки детайли от живота. Защото този детайл е на равнището на читателя. Най-вероятно всеки един от нас има у себе си ключодържател.“

В голямата си част книгите на Мариуш Шчигел правят именно това – представят малко парченце от голямата картина. Но за да видиш това парченце, за да го разграничиш от останалите, се изисква особен талант – както художникът има определен естетически поглед и това му помага да изобразява своите идеи, така и репортерът може да разполага с „радар“, с който да вижда историята в наглед незначителни моменти от живота ни. Шчигел дава още два примера:

„Как можем да покажем отношението на един народ към историята? Веднъж наемах апартамент в Прага и хазяинът ми показа домофона, с който се влиза във входа, и кои са цифрите, които трябва да набера. „1968*“. Веднага се зачудих как ще запомня това, а господинът ми отговори, че е много просто – 1968 е годината, в която Чехословакия е нападната от съветските войски през Унгария и Полша. А звездата – това е руската петолъчка. Показах се учуден, че е използвана тъкмо тази година. Господинът ми отговори, че в този дом историята не се забравя. Затова годината е кодът за домофона. И това е наистина много типично чешко отношение, което е различно от полското. В Полша са много важни празниците, големите думи. А чехите обичат по-малкото, това, което е близко до тялото, по-личното.

Друг случай: бях в една чешка кръчма, където под чиниите бяха поставени правоъгълни подложки. Забелязах, че върху тях е написано нещо. Оказа се, че е биографията на Вацлав Хавел. Президент на Чехия и в същото време един от най-големите антикомунистически дисиденти. Попитах собственика за това, защото наистина е малко странно животът му да е описан върху подложка за хранене, а той ми отвърна, че някои хора, които са седнали да се хранят тук, могат да научат за Хавел по този начин. Ние може да ядем върху живота на Хавел, но може да се окаже, че се храним от живота на Хавел. Ето това е метафора. Тя може да пътува нататък, да се случат различни неща с нея. Затова ние в Полша много харесваме полския литературен репортаж, защото не е типична журналистика, но не е и точно литература, макар и да може да бъде.“

В Полша има такова изказване, че този необичаен жанр (и въпреки това толкова характерен за полската култура) е като незаконно дете, родено от жълтата преса и високата литература.

Мариуш Шчигел работи като репортер от 19-годишен, от 1985 г. насам. Към днешна дата се е посветил основно на писане на книги, както и на ръководството на Института по репортаж във Варшава и прилежащото му издателството „Доказателства за съществуване“. Списва и седмична колонка в най-големия полски ежедневник „Газета Виборча“, в която представя различни хора, които наскоро е срещнал, техните съдби и „голямата истина“, до която са достигнали в живота си – тяхната пътеводна светлина.

Полският литературен репортаж – мост между хората

След падането на комунистическия режим в Полша и разпада на Съветския съюз действителността както за политиката и обикновените хора, така и за журналистиката коренно се променя. Цензурата изчезва, границите се отварят и преходът към демокрацията започва.

Газета Виборча е една от основните платформи, която активно подкрепя развитието на жанра на полския литературен репортаж след краха на тоталитаризма. Вестникът е основан на 8 май 1989 г. – няколко месеца преди официалната отмяна на режима. Първият брой започва с легендарните думи на Лех Валенса „Няма свобода без солидарност“, а по-нататък редакционната статия, в която се подчертава именно връзката със Солидарност, уточнява целите на либералното издание – да представя „възгледите и мненията на цялото независимо общество, на различните опозиционни направления“. С опознаването на демокрацията и постепенното укрепване на обществото Газета Виборча започва да се разраства, като издава различни тематични притурки, сред които е и Duży Format, посветена на литературни репортажи, а неин първи редактор е легендарната Хана Крал. Вестникът се превръща в институция не само в Полша и в символ на свободата – на свободата на словото, на избора, на живота.

Газета Виборча е патрон на най-престижната награда за съвременна полска литература Нике, която се връчва всяка година през м. октомври. Призът е отворен за заглавия от всички литературни жанрове, включително есеистика и автобиографии и е популярен и в България, като немалка част от удостоените с нея автори са преведени у нас. Сред тях са Мариуш Шчигел, Кшищоф Варга, Анджей Сташук, Чеслав Милош, Олга Токарчук, Вислава Шимборска, Дорота Масловска и разбира се, Ришард Капушчински.

Сред популярните днес автори на книги с репортажи като сътрудници на Duży Format са работили или още работят Шчигел, Яцек Хуго-Бадер, Кшищоф Варга, Витолд Шабловски, Войчех Тохман, Томаш Лесняк, Томаш Квашневски, Войчех Ягелски и др.

През 2010 г. на името на Ришард Капушчински е учредена международната награда за литературен репортаж, с цел популяризиране на най-значимите репортажни книги, които засягат важни за съвремието ни проблеми, провокират размисъл и задълбочават знанията за света на другите култури, а оттам и за нас самите. Наградата се връчва в две категории – за автор на репортажи и за превод на книга с репортажи на полски език. Светлана Алексиевич е двукратен носител на приза – за Войната не е с лице на жена през 2011 г. и за Време секънд хенд през 2015 г.

През 2009 г. Мариуш Шчигел, Войчех Тохман и Павел Гозлински основават във Варшава Институт за репортаж, замислен като отговор на два задълбочаващи се проблема в полето на журналистиката: орязването на финансовите ресурси за разследваща журналистика, от една страна, и необходимостта от обучение на нови поколения репортери – от друга. Сред лекторите в Института (редовни и гостуващи) са голяма част от активните репортери в жанра. Освен основателите, това са Шабловски, Хуго-Бадер, Войчех Ягелски, Хана Крал и много други. Институтът по репортаж създава и свое собствено издателство – Dowody na Istnienie (Доказателства за съществуване), кръстено на един от най-популярните репортажи на Хана Крал, – което е насочено изцяло към публикуването на репортажни книги.

Кшищоф Варга на щанда на „Парадокс“ по време на гостуването си през 2017 г.

Жанрът на полския репортаж днес е разпознаваем из цял свят и е изключително популярен сред читателската публика в родината си, където излизат повече от 100 репортажни заглавия годишно. Ръстът в предлагането обаче нерядко е за сметка на качеството на продукта. При второто си посещение в България, като официален гост на Софийския международен литературен фестивал през 2017 г., Кшищоф Варга коментира именно тези актуални тенденции в ПЛР. За да отговорят на очакванията на пазара, все повече издателства са склонни да „произвеждат“ автори – неопитни репортери, с едва по няколко публикации зад гърба си, биват ангажирани да списват цели книги, при това във възможно по-кратки срокове. Това развитие крие опасност от девалвация на жанра, тъй като така „произведените“ репортажи често се плъзгат по повърхността на собствения си обект на обследване, вместо да се основават на задълбочени наблюдения и анализ.

Въпреки това полският репортаж продължава да печели все повече (по)читатели. В условията на един все по-глобализиран и същевременно все по-отчужден свят ПЛР изгражда мост между хората и им помага те да бъдат разбрани по-добре. Той представя събития и истории през погледа на обикновения човек – а хората винаги ще искат да четат за други хора, за техните радости – и особено за техните тегоби. Защото, по думите на Войчех Тохман, злото, а не доброто, дава благодатна почва за развитие на репортажа. А литературата, тази част от репортажа, напомня, че хората, макар и много различни, си приличат в своята същност – обичат, веселят се и са тъжни по един и същ начин.

Репортажът сближава хората. 

Зараждане и утвърждаване на полския литературен репортаж

Полският литературен репортаж (ПЛР) е специфичен жанр, в който журналистическите техники се смесват с наратив и литературни похвати. Жанр, в който фактът и фикцията се сливат в прегръдка, за да разкажат света на читателя.

Първи следи за познатия ни днес литературен репортаж откриваме още в края на XIX в., когато Владислав Станислав Реймонт пише „Поклонението до Ясна Гура“. Описанията на Реймонт на идиличната полска провинция и неговите разговори с поклонници (например със столетник, който е уморен да живее и се моли за бърза смърт), го превръщат в класик на полския репортаж. Делото му се разглежда като социално-прогресивно, тъй като възхвалява полското селячество и се опитва да възприеме неговата гледна точка, а не тази на аристокрацията.

Друг бележит репортер, макар и с недълъг жизнен път, е Кажимеж Новак – полският „бедуин“, който между 1919 и 1936 прекосява африканския континент на колело, с лодка, пеша, яздейки кон и камила и преминава пътя от Либия чак до най-южната точка на материк – Агуляс или известен още като Иглен нос – и след това пропътува разстоянието обратно до Алжир. В книгата си „С колело и пеша през Черния континент“ („Rowerem i pieszo przez Czarny ląd“) описва всичко, което преживява, както и хората, които среща през петте години прекарани в Африка.

Кажимеж Новак по време на своето пътешествие из Африка

Със зараждането на жанра обаче винаги ще се свързва името на Мелхиор Ванкович, наричан от мнозина „бащата“ на полския литературен репортаж, като неговите текстове са посветени на националните въпроси, проблемите на войната и емиграцията. Ванкович е теоретик на жанра и е един от първите, които интегрират техники от художествената литература в репортерските текстове. В поредица от есета, публикувани в средата на 60-те години на миналия век, Ванкович сравнява писането на репортаж с излагането на мозайка, от която „нито един елемент не може да бъде прерисуван, а всеки трябва да бъде откроен в естествения си цвят“. И все пак според него изолирани факти от репортажа могат да бъдат комбинирани и да формират едно сложно цяло. Това прекрачване на границите на пунктуалното представяне на факта цели да покаже универсалната истина, същността, макар и за сметка на буквалността. Мозаечната техника на Ванкович среща и своите противници поради непълната точност на излаганите факти, макар и тази форма на репортажа да не е непозната и в чужбина. Много критици намират подхода за успешен, доколкото той предлага по-задълбочено изследване на човешката природа, а не само голи факти. Ванкович следи отблизо актуалните тенденции в американската литература и култура, докато пътува из Северна Америка преди и след Втората световна война, а влияние върху творчеството му оказват белетристичните и нехудожествени произведения на Марк Твен, Ърнест Хемингуей, Джон Стайнбек, Норман Мейлър и Труман Капоти. Въпреки че Ванкович е явно повлиян от американския образец за литературен репортаж, това не налага сходство на ракурса на развитие на Новата журналистика с този на полския литературен репортаж. Социалните и политически условия в Полша са различни и именно те ще очертаят траекторията, по която жанрът ще се движи занапред.

Между 1944 г. и 1989 г. Полша е в съветската сфера на влияние. Цензурата не допуска множество публикации – новинарският поток е под контрол, също както и книгите, които се издават. Свободата на речта е ограничена. В тези репресивни за публицистиката условия полският литературен репортаж разцъфтява.

Ако талантлив репортер искаше да сподели наблюденията си в официалната преса, търсеше изобретателни начини. Надхитряването с властта постави началото на голяма литературна игра.
Не можеше да се пише за самата система, затова репортерите описваха съдбите на отделния човек.
Не можеше да се пише за общото, затова се пишеше за детайла.
Не можеше да се пише за това, което се вижда в огледалото, затова се описваше това, което се вижда в парченцата от огледалото.
Мариуш Шчигел за „Литературен вестник“, 2014 г.

Ришард Капушчински остава най-знаменития полски репортер и страстен теоретик на жанра. Като кореспондент на Полската информационна агенция (РАР), Капушчински обикаля света, посещава повече от 100 страни и отразява над 30 революции.  Неслучайно е наричан от критиката „Краля на репортажа“ и възприеман като основател на тази специфична журналистическа школа. Сред най-популярните му репортажни книги са „Императорът“, в която разказва за срещата си с последния император на Етиопия Хайле Селасие и разпада на монархията; „Шахиншахът“, в която Капушчински проследява историята на падението на последния шах на Иран, шахът на шаховете, Мохамед Реза Пахлави, но и живота на хората в условия на война; и „Империята“, в която са включени първите „свободни“ репортажи на автора след разпада на СССР. Многократно се е спорило, а и вероятно все още се, за Автентичността на предадената от Капушчински информация и до днес е предмет на спорове. Сред най-честите поводи за диспут е кученцето на Хайле Селасие – Лулу – и съществуването му. Версиите и подробностите около тях са толкова, колкото и коментиращите. Днес поне лесно може да бъде намерена снимка, която доказва автентичността на Лулу.

Хайле Селасие със своето куче Лулу

След падането на комунистическия режим, след отварянето на границите и най-вече след смъкването на цензурата, настъпват промени както в обществото, така и в жанра. Промени, които ще оформят полския литературен репортаж във вида, в който ни е познат днес благодарение на репортери като Мариуш Шчигел, Яцек Хуго-Бадер, Витолд Шабловски, Кшищоф Варга и др.

#НоемвриНаПЛР

Светлана Алексиевич за кризата в Беларус: „Трябва да спечелим със своя дух и със силата на убежденията си.“

Носителката на Нобелова награда за литература за 2015 г. Светлана Алексиевич бе призована на разпит в Следствения комитет на Беларус в сряда, 26 август 2020 г. Алексиевич е член на опозиционния Координационен съвет, който се стреми да обезпечи мирното разрешаване на кризата в страната, започнала след опорочените президентски избори от 9 август. „Археоложката на комунизма“, автор на „Време секънд хенд“, „Чернобилска молитва“ и др., бе привлечена в качеството си на свидетел, след като двама други членове на Съвета бяха арестувани по обвинение в незаконнен опит за сваляне на правителството.

„Нашата цел е да обединим обществото и да помогнем за преодоляване на политическата криза“, каза Алексиевич пред очакващите я журналисти. „Трябва да спечелим със своя дух и със силата на убежденията си.“

След четиресетминутен разпит писателката напусна сградата на Следствието, като заяви, че е отказала да отговаря на въпроси и че следствените действия срещу нея практически са приключили.

Алексиевич призова международната общност и най-вече Русия да подкрепят Беларус в разрешаването на продължаващата криза. „Смятам, че няма как да се справим с Лукашенко без Путин, защото единственият човек, който той слуша, е Путин.“

„Пропуснати страници“ # 1: Юрий Андрухович, любов с продължение

Това беше любов от пръв поглед.

Щом видя Юрий Андрухович, „Парадокс“ веднага се влюби лудо в него. Както странно често се случва, нашият път към Изтока (за по-пряко) мина през Запада, в конкретния случай – Германия, в още по-конкретния – Франкфурт. Летото Господне 2008-мо беше отминало, Есента Господна 2008-ма бе в разгара си, както и Франкфуртският панаир на книгата – традиционно съпътстван от гадко време, когато съдбата и няколко предварителни мейла ни срещнаха с издателство „Зуркамп“, и в частност – с г-жа Клаудия Брандес (днес част от екипа на „С. Фишер“), която изслуша с какво се занимаваме, извади „Московиада“ на Андрухович и каза „Вижте това, може да ви заинтригува.“. Ние го видяхме и отвърнахме „Мислим, че това е началото на едно прекрасно приятелство.“. Така си и стана. От дистанцията на времето (след като съвместната ни работа даде на българския читател автори като Сташук, Карахасан, Чосич, Петровская и др.) можем да кажем, че тази среща със „Зуркамп“ и Андрухович (задочно) промени курса на издателските ни търсения – от презокеанските пиянки и дрОгари, белязали култовата колекция „Америка ХХ“ през 90-те години на миналия век, обърнахме поглед към източноевропейските такива – и едните, и другите носещи и бунта, и литературата в душата си, вторите (в голямата си част) – преводачи на първите (на родните си езици), въобще – хора от една кръвна група – нашата, Rh Paradox+. А всичко започна с Юрката: голям пич, страхотен писател и real rocknrolla, чиито четения и поетически рок-рецитали се провеждат пред пръскащи се по шевовете зали, може би една идея по-препълнени от тези на духовно подопечния му литературен следвоник Сергий Жадан – който пък е новото гордо попълнение на „Парадокс“-алното съзвездие.

И тази любов не свършва дотук – още преди края на годината (да не ни мине котка път) ще ви срещнем с най-новия роман на Юрий Андрухович, „Любовниците на Темида“, и с поетическия му сборник „Писма до Украйна“.

А дотогава да си припомним вече познатото!

Книгата „Московиада“ ще намерите тук, а „Дванайсетте обръча“ – тук.

Повече за Юрий Андрухович ще намерите на този линк.

„Парадокс“ на „Мога Фест“ 2018: Включете се в нашата „Игра на членуване“

Издателство „Парадокс“ ще вземе участие в тазгодишното издание на „Мога Фест“ в Етрополе, което ще се проведе от 24 до 26 август.

Освен че ще могат да избират измежду всички актуални заглавия на издателството, гостите на фестивала ще могат да се включат в нашата граматична игра с награди.

Правилата на „Игра на членуване“ са прости – на нашия щанд ще можете да откриете десет изречения от книги на „Парадокс“, в които липсват членовете, пълни или кратки. Всеки участник трябва да ги попълни, като при над 8 верни има награди:

  • 8 верни отговора – книга по наш избор;
  • 9 верни отговора – книга по избор на участника;
  • 10 верни отговора – една по негов и една по наш.

Очакваме ви този уикенд на „Мога Фест“ в Етрополе! Още за фестивала можете да научите тук.

Мариуш Шчигел пред Коритаров: Патосът в Чехия винаги е смешен

Полският журналист и писател Мариуш Шчигел гостува на предаването „Свободна зона“ по телевизия Европа на 1 юни – ден след срещите му с български читатели в София. С присъщото си чувство за хумор той разказа на водещия Георги Коритаров любопитни факти за „Направи си рай“ (продължението на романа му „Готланд“), както и кои според него са основните разлики между родината му Полша и страната на фокус в книгите му – Чехия.

Шчигел е не само писател на художествена литература, а и репортер. Именно заради любопитството си на журналист той търси винаги различното в събитията и историите, които го впечатляват. В интервюто той споделя, че този му изследователски дух го е тласнал да пише за Чехия и да бъде културен преводач между двете държави.

„Ние сме близки съседи, имаме сходни езици,  но по начин на мислене сме коренно различни. Приличаме си само по това, че сме руси и имаме бирени коремчета. Всичко друго ни е различно.“

Писателят е привлечен и от умението на чехите да се надсмиват над себе си. В подкрепа на твърдението си дори разказа виц в студиото, който по негови думи никога не може да разкаже в Полша.

За разлика от поляците, чехите не са толкова религиозни и не вярват в живота отвъд смъртта. Точно по тази причина те живеят тук и сега, вземат максималното от настоящия момент и създават свой рай на земята – идеята зад заглавието на последния му роман.

Вижте целия разговор в студиото на ТВ Европа:

Покана | Издателство „Парадокс“ представя „Объркани в болката“ на Румен Петров

Издателство „Парадокс“ има удоволствието да ви покани на премиерата на книгата „Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност“ от Румен Петров.

Изданието ще бъде представено на 1 юни от 18,30 ч. в зала „Арена“ на хотел „Арена ди Сердика“ (ул. „Будапеща“ №2) от съдия Владислава Цариградска и проф. д-р Татяна Коцева. Модератор ще бъде Юлиана Методиева, главен редактор на онлайн изданието „Маргиналия“.

Тази книга е за моята лична реабилитация (но и рехабилитация) на понятието „социална работа“, чрез поставянето му в много по-широк контекст. Опитвам се да защитя необходимостта да се излезе от идеята за социално подпомагане като тя се подложи на критика от определени ценностни позиции, така както това се случва от много време в света“, казва за „Объркани в болката“ нейният автор.

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.

Объркани в болката

IN MEMORIAM: Блус за Румен Янев

Емил Братанов, OffNews

Напусна ни Румен Янев – в аудиторията на изкушените от БГ рока закачаме черен креп и от аудиото звучи „Хляб и мармалад” на Гошо Минчев. Трябва да е блус, може и да е от Делтата, може на живо, акустично-вживяващо да го свирят приятели-блусари от клубовете, гдето Румен бе желан гост (докато патериците го крепяха).

Отидоха си и доста по-млади приятели-рокаджии, музиканти, колеги, животът си тече и ежедневно ни подсказва, че ако имаме още някакви творчески намерения – трябва да бързаме. Да упорстваме да ги започнем поне. А иначе каквото вече сме създали: семейства, наследници, врагове, приятелства, книги, блогове, предавания…, някъде при (за) някого нещо все ще остане. О, не по шаблона, не вечно; може би вечни са Библията, пирамидите, доброто и злото – но в ерата на човешкото отчуждение, технологичната дигитална мрежа, „облаците” и хардовете, eternity-то е пожелателна надежда и реклама. Ето, от книгите на Янев за „Щурците”, за „Атлас”, вече няма бройки и при издателите. Общата ни книга за „цветята от края на 80-те” е само на няколко години, намират се бройки в склада, както в душевните ни хранилища отлежават парченца задоволство, че свършихме нареченото, че колкото/както можахме – подредихме в архива едни песни, имена, групи, дати, събития, спомени, емоции; няколко години от младостта ни. За някои от нас (които са от „нас” ще знаят, другите не като „нас” да не четат нататък) са истинска цяла епоха. Такъв ни е satisfaction-а.

Непоносимо е, когато в един момент от съществуването на човек, тялото те предаде, а духът остане витален и дори се изостря, вероятно да компенсира отказа на „чарковете” да служат физически на ума. И идва следващ миг, и нататък вече не е достатъчно духът да те пренася със скоростта на светлината напред към мечтите или назад в спомените. Щом патериците – от плът или метал – се окажат трайно неподвижни. Какво от това, че някъде се подготвя за печат новата му (този път) поетична книга. Че поръчаните илюстрации са готови. Че поне е отредактирана и видяна в почти готов вид…

И си мисля, че добрите хора – не идеалните, не достигналите житейска хипербола в собствените си очи или в мненията на другите; грешни в едно, праведни в друго, реални в пристрастията и колебанията си – хора, които не са пили от злото и знаят, че има и ад и рай, такива нормални хора страдат недълго. И „онази”, или „Онзи” дарява на тях и близките им мъничко успокоение навреме. Доколкото нормалните човеци знаят също, че има време да садиш и време да прибираш. И после, един ден, времето свършва. Когато се видяхме (оказва се: за последно), стори ми се, че Румен се е примирил със счупената си черупка, но не и с плановете си, с житейските си избори, с тръпката в блусовете на Дечо, Кацата или Гошо Минчев. Мислеше за новата си книга, тя беше в главата му (понеже нямаше лаптоп край него). А в тялото му се стичаше студът, но Янев не искаше да мисли за него.

След края на 80-те (той в „Ритъм”, аз в радиостудиото), страстта и каузата на БГ рока бяха ни събрали съвсем близо – примерно на 17-я етаж в първата сграда на „Дарик”. Там за 2-3 години се извъртя толкова български рок на знайни и незнайни наши банди, колкото всички т.нар. „бг радиа” не са пуснали от тогава до днес. Концерти, фестивали, медии, емоциите от рока на 2-то наше поколение след доайените: това беше и работата и живота ни (каквото успяхме, събрахме в Рок Антологията „Цветя от края на 80-те”). Спомените са ярки и многобройни, но това дори не са просто спомени, минало, хроника. Те бяха дните и годините ни, те са в книгата и това е единствения опит да ги сложим в рамки.

Двете години преди излизането и́, докато събирахме текстове, снимки, изрезки от вестници и списания, докато преслушвахме отново и отново старите касетки, бяхме заедно и в новата Медия и пак канехме групите с албумите им (вече дигитални, еех) в ОффРоуд Радиото. Бяхме се подмладили. Героите от намислената Антология-Хроника ни бяха връстници, но в студиото идваха съвсем актуални нови герои. И ние им се радвахме и – колкото можем – гледахме да им помогнем да се чувстват така. И да продължават да правят музиката. А Доротея (издателката ни от „Парадокс”) ни събираше регулярно да отчетем докъде сме, срокове, обем; първо ни убиваше ентусиазма с граматика, правопис, подредба, а после (около преполовено шише) ни караше да се чувстваме значими с труда си и ни уверяваше, че ще излезе подобаващо. Подновявахме интервюта, ходехме по клубове, срещахме се отново с този и онзи, сетне и на премиерите с готовата двукилограмова тухла с 250-те песни и хрониката на рока от прехода. За него и Гошо Минчев изпя: „Хей, музиколози, дойде нов етап…” Когато после някъде ни питаха с Янев колко време сме я събирали нашата книга, Румен със смях отговаряше: „Ами над десет кила ракия.” А Буги Барабата на едно свирене по 24 май в клуб обяви между парчетата: „Добре дошли на ония двамата там. Те са Кирил и Методий на българския рок.” Другите неща: правото, балканистиката, модата, телевизията, поезията, немския, китарата… са допълнения в личното ти „СиВи”.

За мен, творческата треска около „цветята” бяха най-хубавите ми няколко години с теб, друже!

В едно интервю (с М.Димова, „Сега”, 02.02.2012), още безпроблемно движещ патериците насам-натам, Румен Янев доверява:

„Мечтая си ние да имаме свое място. „Ние“ – това сме една прослойка хора, които все още поддържат връзка, които се обичат, но които са във вътрешна емиграция – аз, Емо Братанов, Милена, Васо Гюров, Пепи Писарски, Васко Кръпката, Камен Кацата… много сме. Искам някъде да се събираме, да си говорим, някой да посвири… като едно време на „Синьото кафе“, когато наистина имаше рок общество.”

Там, където си, не си сам. Наоколо са и Джон и Гошо. Рано или късно, и ние ще се присъединим; такъв е векторът, няма измъкване. Нека поне волумето да е на мах и да тече блус и рок, от „Стоунс” до „Контрол”, в необятна делта.

Сбогом, Румене!

Лоран Бине

Син на историк, Лоран Бине е роден в Париж на 19 юли 1972 г. В младежките си години се изявява фронтмен, текстописец и композитор на група Сталинград. Завършва образованието си в Сорбоната с магистърска степен по литература.

През 2004 г. издава книгата си „Професионалният живот на Лоран Б.“, в която разказва опита си като учител на различни места в Париж и предградията му.

Бине отбива военната си служба като преподавател по френски език във Военно-въздушната академия в Кошице, Словакия. Живее известно време и в Прага, където и до ден днешен обича често да пребивава. Именно тогава започва да се интересува от личността на Райнхард Хайдрих и постепенно събира огромно количество архивни материали за СС-обергрупенфюрера и за покушението срещу него, ръководено от Лондон. Резултатът – „HHhH“ – надхвърля очакванията и на самия автор.

Носителят на Гонкур за първи роман Лоран Бине днес продължава да учителства в Сен-Сен-Дени, но води и различни лекционни курсове в Университетите Париж VIII и Париж III. Вторият му роман, „Седмата фунцкия на езика“, е отличен с наградите „Интерали“ и „Фнак“ (2015) и е включен в дългия списък за „Ман Букър Интернешънъл“ (2017).

Да ви разкажем за… “Приятелят на Кафка”

В интервю за Lira.bg преводачката и преподавател по южнославянски литератури и езици Валентина Седефчева споделя интересни факти от живота и творчеството на хърватския писател Миро Гавран. Романът му „Приятелят на Кафка“ предизвика бурен интерес сред българската публика и неслучайно е част от рубриката на издателство „Парадокс“ – „Мислещата литература“.

Предлагаме ви любопитни акценти от интервюто на Людмила Еленкова:

В книгата Макс Брод е главен персонаж и разказвачът, който тъче сюжетната нишка, а основната тема е неговото безрезервно и безкористно приятелство към Кафка, описано в не една драматична сцена. Силно разтърсваща е моралната дилема, пред която Кафка изправя Брод, с предсмъртното си желание, приятелят му да изгори всички негови ръкописи. Тук говорим и за реален факт, известен ни от биографията на Кафка. Гавран много живо и емоционално, с опита си на драматург, предава този момент и душевното състояние на Брод. Читателят като на сцена може да си представи и преживее дадения епизод.

[…] ще преживеем еротичните мигове на Кафка и Брод с невъзможните им любови, една от които е с чешката писателка и журналистка Милена Йесенска. Ще станем свидетели на страстните и чувствени сцени между майката на Кафка и Брод. Ще видим взаимоотношенията в семейството на Кафка. Ще потънем в атмосферата на интелектуална Европа. Ще се срещнем с автентични и завършени в своя психологически портрет герои. И всичко това е разгърнато в един много ограничен обем. Обикновено, когато сме в съприкосновение с хубава книга, ни се иска, тя да не свършва. И „Приятелят на Кафка“ наистина не свършва с последната страница, понеже, докато я четем на един дъх, нямаме време да осмислим моралните казуси, пред които са изправени действащите лица и начина, по-който те избират да се преборят с тях. Това става едва когато затворим романа. Тогава ние продължаваме да го четем в себе си. Ето, в това е силата на кратката форма у Гавран и това го прави ценен писател.

Изреченията са съвсем кратки, в повечето случаи прости, нещо което не е необичайно за текстовете на писателя. От друга страна, обемът на самия роман също е сведен до минимални размери, това вече не е характерно за останалите романи на Гавран. Той сякаш, воден от принципа на минимализма, че по-малкото е повече, изгражда пълноценен сюжет, в който отделните действия не галопират през страниците, бързайки да стигнат близкия финал, а се развиват с темпото, което изисква описваният епизод.

Цялото интервю можете да прочетете тук.

Снимка: Lira.bg

„От Храда вее мраз“ на Михал Вивег назовава проблемите с истинските им имена

След смущаващите картини от корупционния живот в Чехия, които най-продаваният чешки автор Михал Вивег показа в романа си „Мафия в Прага“, е време за още по-смразяващия с автентичността си „От Храда вее мраз“. В продължениeто красивата брокерка Диана и журналистът Марек, добре познати от първата книга, откриват шокиращ видеозапис за тайна среща между Вацлав Клаус и Владимир Путин.

Корица: Живко Петров
Корица: Живко Петров

„От Храда вее мраз“ излиза на български с логото на изд. „Парадокс“ отново в превод на Анжелина Пенчева и под научната редакция на доц. д-р Владимир Пенчев.

Чехия има нови президент и премиер, Прага – нов кмет… но паралелите с българската действителност са все така смайващо явни. Бивша счетоводителка кадрува в правителството направо от леглото на министър-председателя. Руската мафия пере милиони и изкупува Чехия на парче, а руската резидентура финансира и направлява крайнодесни елементи. Министърът на транспорта командва министъра на вътрешните работи, а пражкият Кръстник Яноушек има пръст в почти всичко.

„Този роман, също както и предишният – „Мафия в Прага“ – е игрива комбинация между реалност и писателска фантазия; след продължително обмисляне, което очевидно не може да бъде окачествено като зряло, реших обаче, за разлика от предишната книга, да оставя на героите истинските им имена“, пише в предговора към книгата Вивег.

Михал Вивег (1962) е един от най-популярните съвременни чешки писатели. Автор на 29 романа, от края на 90-те години той публикува по едно ново заглавие всяка пролет, в стартов тираж от около 50 000 броя. Вивег е носител на редица награди, а книгите му са преведени на 24 езика. По тях са заснети 10 филма, като някои са адаптирани и за театрални постановки.

От Храда вее мраз

Миро Гавран със „Златен знак за заслуги към Република Австрия“

Най-популярният съвременен хърватски драматург и писател Миро Гавран получи поредното признание за значимостта на своите романи. На 20 март лично австрийският президент Александер Ван дер Белен ще му връчи „Златен знак за заслуги към Република Австрия“. През декември авторът бе отличен във Виена и с наградата „Алоис Мок“ за утвърждаване на европейските ценности в своите творби.

С течение на времето Гавран успява да изгради дълготрайна и неразривна връзка с австрийското културно пространство. Четири негови романа, сред които и „Кръстителят“, са публикувани от водещ австрийски издател. Дванадесет от пиесите му гастролират във Виена през последните 20 години, като три от тях са селектирани в сборник с творби най-добрите световни драматурзи, публикуван от Института за театрални изследвания на Виенския университет. Освен това, действието в две от пиесите му се развива във Виена, а сюжетът в два от романите му, включително и публикуваният наскоро на български език „Приятелят на Кафка“, е ситуиран поне отчасти в Австрия. Гавран има девет театрални премиери в Австрия и Германия.

Гавран с наградата "Алоис Мок"
Гавран с наградата „Алоис Мок“

Миро Гавран (1961), един от най-изтъкнатите съвременни хърватски автори, е вече достатъчно известен и в България с пиесите си, както и с романите си „Кръстителят“ и „Приятелят на Кафка“, които „Парадокс“ издаде през последните няколко години. Неговите творби са преведени на 38 езика и са отличени с над 20 литературни награди. Гавран е и единственият жив драматург в Европа, на чието творчество е посветен самостоятелен театрален фестивал – „Гавранфест“, провеждащ се от 2003 г. насам.

В творбите си той често се занимава с универсални теми, които излизат извън границите на Хърватия и популяризират идеите на хуманизма. Неговите герои, както и самият автор, имат много позитивно отношение към живота.

Лоран Бине включен в дългия списък за международната награда Man Booker със „Седмата функция на езика“

Френският автор Лоран Бине получи първата си номинация за международната награда Man Booker. Той бе включен в публикувания в понеделник дълъг списък за тазгодишното издание на приза с превода на английски на книгата „Седмата функция на езика“, част от портфолиото на изд. „Парадокс“.

Отличието се връчва на преводни заглавия, публикувани на английски през изминалата година. На 12 април организаторите ще обявят и краткия списък с номинирани, а кой победителят ще разберем на специална церемония в музея „Виктория и Албърт“ в Лондон на 22 април. Наградата на обща стойност 50 хил. паунда се разделя поравно между автора и неговия преводач.

„Седмата функция на езика“ ни отвежда от кафенетата на Сен Жермен до коридорите на университета „Корнел“ и на дуелите и оргиите на „Логос клуб“, тайно философско общество, датиращо от времето на Римската империя. В книгата има и българска следа – през 1980 г. в Париж литературният критик и философ Ролан Барт умира, ударен от българска камионетка с пране, след обяд с кандидата за президент Франсоа Митеран. Книжният свят жалее след трагичното произшествие. Но какво, ако изобщо не се касае за злополука? Ами ако Барт е… убит?

Бине създава „Седмата функция на езика“ едновременно като пародия и пищен празник на френската интелектуална традиция. В нея той завърта луда тайна история на френската интелигенция, в която взимат участие знакови фигури като Жак Дерида, Умберто Еко, Жил Дельоз, Цветан Тодоров, Мишел Фуко, Джудит Бътлър и Юлия Кръстева; освен това и нещастният полицейски детектив Жак Байар, чийто нов случай ще го потопи в дълбините на литературната теория (започвайки с френската версия на „Ролан Барт forDummies“) и младият преподавател по семиотика Симон Херцог. Скоро двамата се озовават в търсене на изгубен ръкопис от лингвиста Роман Якобсон за тайнствената седма функция на езика.

Лоран Бине е роден в Париж на 19 юли 1972 г. Завършва образованието си в Сорбоната с магистърска степен по литература. В младежките си години се изявява като музикант, пише текстове за песни, композира и е фронтмен на група Сталинград.

Прочетете откъси от „Седмата функция на езика“ в сайтовете „Аз чета“, e-Vestnik и „Под моста“.

Вижте и кои са всички автори и преводачи, включени в дългия списък за международната награда Man Booker за 2018 г.:

  1. „Седмата функция на езика“ (изд. „Парадокс“) от Лоран Бине (Франция), преводач Сам Тейлър
  2. The Impostor от Хавиер Серкас (Испания), преводач Франк Уайн
  3. Vernon Subutex 1 от Виржини Депант (Франция), преводач Франк Уайн
  4. Go, Went, Gone от Джени Ерпенбек (Германия), преводач Сюзан Бернофски
  5. The White Book от Хан Канг (Южна Корея), преводач Дебора Смит
  6. Die, My Love от Ариана Харвиц (Аржентина), преводач Сара Моузес и Каролина Орлоф
  7. The World Goes On от Ласло Краснахоркай (Унгария), преводач Джон Батки, Отили Мюлзе и Джордж Сиртеш
  8. Like a Fading Shadow от Антонио Муньос Молина (Испания), преводач Камило А. Рамирес
  9. The Flying Mountain от Кристоф Рансмайр (Австрия), преводач Саймън Пер
  10. Frankenstein in Baghdad от Ахмед Саадауи (Ирак), преводач Джоната Райт
  11. Flights от Олга Токарчук (Полша), преводач Дженифър Крофт
  12. The Stolen Bicycle от Ву Минг-И (Тайван), преводач Дарил Стърк
  13. The Dinner Guest от Габриела Ибара (Испания), преводач Наташа Уимър

Преводите на Анджей Сташук и Кшищоф Варга на български – част от преводаческа работилница в СУ

Елементи от творчеството на Анджей Сташук и Кшищоф Варга, издавани у нас от „Парадокс”, ще бъдат разглеждани в предстоящата преводаческа работилница на доц. д-р Диляна Денчева за студентите-полонисти „Преводът – загадки, задачи, решения”.

Организатори на събитието с вход свободен са Факултетът по славянски филологии на Софийския университет и Полският институт в София. То ще се проведе в Полонистичен кабинет № 149 в Ректората на Софийския университет между 16 и 19 ч. на 6 март.

Работилницата е посветена на теоретичните и практическите аспекти на превода, като граматични асиметрии, превод на многозначни думи, метафори и фразеологични изрази. Освен върху материал от творчеството на Сташук и Варга, ще бъдат дадени примери от книгите на Халина Пошвятовска, Юлиан Тувим и Магдалена Парис.

Доц. д-р Диляна Денчева е полонистка, езиковед и преводач на полска литература. Води занятия по практически полски език, практика на превода, граматика и стилистика на полския език в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на научни публикации в областта на езикознанието, в т.ч. монографията „Meтафора и преводимост. Подход на лингвиста” (2015) и „Полско-български медицински речник” (2015). В неин превод на български език излизат книгите „По пътя за Бабадаг“ и „Галицийски разкази” на Анджей Сташук, „Надгробна мозайка“ и „Tалаш” на Кшищоф Варга.

Когато Франц срещна Макс. Или кой е „Приятелят на Кафка“

През 2012 г. издателство „Парадокс“ публикува интригуващия роман на Миро Гавран „Кръстителят“ – силно емоционална, страстна книга, която имаше истински успех сред българските читатели. Те вероятно са очаквали с нетърпение следващата книга на български от този майстор на словото, затова издателството пусна на пазара и един от последните му романи „Приятелят на Кафка“.

Макс Брод. Снимка: Kafka.ru
Макс Брод. Снимка: Kafka.ru

Книгата разказва силно емоционална история за приятелството между Франц Кафка и Макс Брод и за жените, които определят съдбата им. Любовта и европейската литература са постоянно преплетени в живота на чувствителните герои. Началото на 20-ти век е описано повече от убедително, а биографиите на най-известните герои представят интерпретацията на Гавран. Според критиците „Приятелят на Кафка“ увенчава творчеството на Гавран към днешна дата, силно произведение на изкуството под формата на кратък роман, внимателно проектиран за модерния читател. Факти от биографиите на двама изключителни европейски интелектуалци от 20 век са дават основата за обсъждане на вечните литературни въпроси като приятелството и любовта, и изобразяват значим период от историята.

„Приятелят на Кафка“ бе отличен през 2012 г. с наградата на Хърватската академия на науките и изкуствата за литература и номиниран за Международната награда за литература IMPAC Dublin за 2013 г.

Миро Гавран (1961), един от най-изтъкнатите съвременни хърватски автори, е вече достатъчно известен и в България с пиесите си, както и с романа Кръстителят („Парадокс“). Неговите творби са преведени на 38 езика и са отличени с над 20 литературни награди. Гавран е и единственият жив драматург в Европа, на чието творчество е посветен самостоятелен театрален фестивал – „Гавранфест“, провеждащ се от 2003 г. насам.

Още за биографията на Гавран можете да видите тук, а откъси от „Приятелят на Кафка“ можете да прочетете в блога ни„Жената днес“„Аз чета“ и „Е-вестник“.