„Парадокс“ на „Мога Фест“ 2018: Включете се в нашата „Игра на членуване“

Издателство „Парадокс“ ще вземе участие в тазгодишното издание на „Мога Фест“ в Етрополе, което ще се проведе от 24 до 26 август.

Освен че ще могат да избират измежду всички актуални заглавия на издателството, гостите на фестивала ще могат да се включат в нашата граматична игра с награди.

Правилата на „Игра на членуване“ са прости – на нашия щанд ще можете да откриете десет изречения от книги на „Парадокс“, в които липсват членовете, пълни или кратки. Всеки участник трябва да ги попълни, като при над 8 верни има награди:

  • 8 верни отговора – книга по наш избор;
  • 9 верни отговора – книга по избор на участника;
  • 10 верни отговора – една по негов и една по наш.

Очакваме ви този уикенд на „Мога Фест“ в Етрополе! Още за фестивала можете да научите тук.

Мариуш Шчигел пред Коритаров: Патосът в Чехия винаги е смешен

Полският журналист и писател Мариуш Шчигел гостува на предаването „Свободна зона“ по телевизия Европа на 1 юни – ден след срещите му с български читатели в София. С присъщото си чувство за хумор той разказа на водещия Георги Коритаров любопитни факти за „Направи си рай“ (продължението на романа му „Готланд“), както и кои според него са основните разлики между родината му Полша и страната на фокус в книгите му – Чехия.

Шчигел е не само писател на художествена литература, а и репортер. Именно заради любопитството си на журналист той търси винаги различното в събитията и историите, които го впечатляват. В интервюто той споделя, че този му изследователски дух го е тласнал да пише за Чехия и да бъде културен преводач между двете държави.

„Ние сме близки съседи, имаме сходни езици,  но по начин на мислене сме коренно различни. Приличаме си само по това, че сме руси и имаме бирени коремчета. Всичко друго ни е различно.“

Писателят е привлечен и от умението на чехите да се надсмиват над себе си. В подкрепа на твърдението си дори разказа виц в студиото, който по негови думи никога не може да разкаже в Полша.

За разлика от поляците, чехите не са толкова религиозни и не вярват в живота отвъд смъртта. Точно по тази причина те живеят тук и сега, вземат максималното от настоящия момент и създават свой рай на земята – идеята зад заглавието на последния му роман.

Вижте целия разговор в студиото на ТВ Европа:

Покана | Издателство „Парадокс“ представя „Объркани в болката“ на Румен Петров

Издателство „Парадокс“ има удоволствието да ви покани на премиерата на книгата „Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност“ от Румен Петров.

Изданието ще бъде представено на 1 юни от 18,30 ч. в зала „Арена“ на хотел „Арена ди Сердика“ (ул. „Будапеща“ №2) от съдия Владислава Цариградска и проф. д-р Татяна Коцева. Модератор ще бъде Юлиана Методиева, главен редактор на онлайн изданието „Маргиналия“.

Тази книга е за моята лична реабилитация (но и рехабилитация) на понятието „социална работа“, чрез поставянето му в много по-широк контекст. Опитвам се да защитя необходимостта да се излезе от идеята за социално подпомагане като тя се подложи на критика от определени ценностни позиции, така както това се случва от много време в света“, казва за „Объркани в болката“ нейният автор.

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.

Объркани в болката

IN MEMORIAM: Блус за Румен Янев

Емил Братанов, OffNews

Напусна ни Румен Янев – в аудиторията на изкушените от БГ рока закачаме черен креп и от аудиото звучи „Хляб и мармалад” на Гошо Минчев. Трябва да е блус, може и да е от Делтата, може на живо, акустично-вживяващо да го свирят приятели-блусари от клубовете, гдето Румен бе желан гост (докато патериците го крепяха).

Отидоха си и доста по-млади приятели-рокаджии, музиканти, колеги, животът си тече и ежедневно ни подсказва, че ако имаме още някакви творчески намерения – трябва да бързаме. Да упорстваме да ги започнем поне. А иначе каквото вече сме създали: семейства, наследници, врагове, приятелства, книги, блогове, предавания…, някъде при (за) някого нещо все ще остане. О, не по шаблона, не вечно; може би вечни са Библията, пирамидите, доброто и злото – но в ерата на човешкото отчуждение, технологичната дигитална мрежа, „облаците” и хардовете, eternity-то е пожелателна надежда и реклама. Ето, от книгите на Янев за „Щурците”, за „Атлас”, вече няма бройки и при издателите. Общата ни книга за „цветята от края на 80-те” е само на няколко години, намират се бройки в склада, както в душевните ни хранилища отлежават парченца задоволство, че свършихме нареченото, че колкото/както можахме – подредихме в архива едни песни, имена, групи, дати, събития, спомени, емоции; няколко години от младостта ни. За някои от нас (които са от „нас” ще знаят, другите не като „нас” да не четат нататък) са истинска цяла епоха. Такъв ни е satisfaction-а.

Непоносимо е, когато в един момент от съществуването на човек, тялото те предаде, а духът остане витален и дори се изостря, вероятно да компенсира отказа на „чарковете” да служат физически на ума. И идва следващ миг, и нататък вече не е достатъчно духът да те пренася със скоростта на светлината напред към мечтите или назад в спомените. Щом патериците – от плът или метал – се окажат трайно неподвижни. Какво от това, че някъде се подготвя за печат новата му (този път) поетична книга. Че поръчаните илюстрации са готови. Че поне е отредактирана и видяна в почти готов вид…

И си мисля, че добрите хора – не идеалните, не достигналите житейска хипербола в собствените си очи или в мненията на другите; грешни в едно, праведни в друго, реални в пристрастията и колебанията си – хора, които не са пили от злото и знаят, че има и ад и рай, такива нормални хора страдат недълго. И „онази”, или „Онзи” дарява на тях и близките им мъничко успокоение навреме. Доколкото нормалните човеци знаят също, че има време да садиш и време да прибираш. И после, един ден, времето свършва. Когато се видяхме (оказва се: за последно), стори ми се, че Румен се е примирил със счупената си черупка, но не и с плановете си, с житейските си избори, с тръпката в блусовете на Дечо, Кацата или Гошо Минчев. Мислеше за новата си книга, тя беше в главата му (понеже нямаше лаптоп край него). А в тялото му се стичаше студът, но Янев не искаше да мисли за него.

След края на 80-те (той в „Ритъм”, аз в радиостудиото), страстта и каузата на БГ рока бяха ни събрали съвсем близо – примерно на 17-я етаж в първата сграда на „Дарик”. Там за 2-3 години се извъртя толкова български рок на знайни и незнайни наши банди, колкото всички т.нар. „бг радиа” не са пуснали от тогава до днес. Концерти, фестивали, медии, емоциите от рока на 2-то наше поколение след доайените: това беше и работата и живота ни (каквото успяхме, събрахме в Рок Антологията „Цветя от края на 80-те”). Спомените са ярки и многобройни, но това дори не са просто спомени, минало, хроника. Те бяха дните и годините ни, те са в книгата и това е единствения опит да ги сложим в рамки.

Двете години преди излизането и́, докато събирахме текстове, снимки, изрезки от вестници и списания, докато преслушвахме отново и отново старите касетки, бяхме заедно и в новата Медия и пак канехме групите с албумите им (вече дигитални, еех) в ОффРоуд Радиото. Бяхме се подмладили. Героите от намислената Антология-Хроника ни бяха връстници, но в студиото идваха съвсем актуални нови герои. И ние им се радвахме и – колкото можем – гледахме да им помогнем да се чувстват така. И да продължават да правят музиката. А Доротея (издателката ни от „Парадокс”) ни събираше регулярно да отчетем докъде сме, срокове, обем; първо ни убиваше ентусиазма с граматика, правопис, подредба, а после (около преполовено шише) ни караше да се чувстваме значими с труда си и ни уверяваше, че ще излезе подобаващо. Подновявахме интервюта, ходехме по клубове, срещахме се отново с този и онзи, сетне и на премиерите с готовата двукилограмова тухла с 250-те песни и хрониката на рока от прехода. За него и Гошо Минчев изпя: „Хей, музиколози, дойде нов етап…” Когато после някъде ни питаха с Янев колко време сме я събирали нашата книга, Румен със смях отговаряше: „Ами над десет кила ракия.” А Буги Барабата на едно свирене по 24 май в клуб обяви между парчетата: „Добре дошли на ония двамата там. Те са Кирил и Методий на българския рок.” Другите неща: правото, балканистиката, модата, телевизията, поезията, немския, китарата… са допълнения в личното ти „СиВи”.

За мен, творческата треска около „цветята” бяха най-хубавите ми няколко години с теб, друже!

В едно интервю (с М.Димова, „Сега”, 02.02.2012), още безпроблемно движещ патериците насам-натам, Румен Янев доверява:

„Мечтая си ние да имаме свое място. „Ние“ – това сме една прослойка хора, които все още поддържат връзка, които се обичат, но които са във вътрешна емиграция – аз, Емо Братанов, Милена, Васо Гюров, Пепи Писарски, Васко Кръпката, Камен Кацата… много сме. Искам някъде да се събираме, да си говорим, някой да посвири… като едно време на „Синьото кафе“, когато наистина имаше рок общество.”

Там, където си, не си сам. Наоколо са и Джон и Гошо. Рано или късно, и ние ще се присъединим; такъв е векторът, няма измъкване. Нека поне волумето да е на мах и да тече блус и рок, от „Стоунс” до „Контрол”, в необятна делта.

Сбогом, Румене!

Лоран Бине

Син на историк, Лоран Бине е роден в Париж на 19 юли 1972 г. В младежките си години се изявява фронтмен, текстописец и композитор на група Сталинград. Завършва образованието си в Сорбоната с магистърска степен по литература.

През 2004 г. издава книгата си „Професионалният живот на Лоран Б.“, в която разказва опита си като учител на различни места в Париж и предградията му.

Бине отбива военната си служба като преподавател по френски език във Военно-въздушната академия в Кошице, Словакия. Живее известно време и в Прага, където и до ден днешен обича често да пребивава. Именно тогава започва да се интересува от личността на Райнхард Хайдрих и постепенно събира огромно количество архивни материали за СС-обергрупенфюрера и за покушението срещу него, ръководено от Лондон. Резултатът – „HHhH“ – надхвърля очакванията и на самия автор.

Носителят на Гонкур за първи роман Лоран Бине днес продължава да учителства в Сен-Сен-Дени, но води и различни лекционни курсове в Университетите Париж VIII и Париж III. Вторият му роман, „Седмата фунцкия на езика“, е отличен с наградите „Интерали“ и „Фнак“ (2015) и е включен в дългия списък за „Ман Букър Интернешънъл“ (2017).

Да ви разкажем за… “Приятелят на Кафка”

В интервю за Lira.bg преводачката и преподавател по южнославянски литератури и езици Валентина Седефчева споделя интересни факти от живота и творчеството на хърватския писател Миро Гавран. Романът му „Приятелят на Кафка“ предизвика бурен интерес сред българската публика и неслучайно е част от рубриката на издателство „Парадокс“ – „Мислещата литература“.

Предлагаме ви любопитни акценти от интервюто на Людмила Еленкова:

В книгата Макс Брод е главен персонаж и разказвачът, който тъче сюжетната нишка, а основната тема е неговото безрезервно и безкористно приятелство към Кафка, описано в не една драматична сцена. Силно разтърсваща е моралната дилема, пред която Кафка изправя Брод, с предсмъртното си желание, приятелят му да изгори всички негови ръкописи. Тук говорим и за реален факт, известен ни от биографията на Кафка. Гавран много живо и емоционално, с опита си на драматург, предава този момент и душевното състояние на Брод. Читателят като на сцена може да си представи и преживее дадения епизод.

[…] ще преживеем еротичните мигове на Кафка и Брод с невъзможните им любови, една от които е с чешката писателка и журналистка Милена Йесенска. Ще станем свидетели на страстните и чувствени сцени между майката на Кафка и Брод. Ще видим взаимоотношенията в семейството на Кафка. Ще потънем в атмосферата на интелектуална Европа. Ще се срещнем с автентични и завършени в своя психологически портрет герои. И всичко това е разгърнато в един много ограничен обем. Обикновено, когато сме в съприкосновение с хубава книга, ни се иска, тя да не свършва. И „Приятелят на Кафка“ наистина не свършва с последната страница, понеже, докато я четем на един дъх, нямаме време да осмислим моралните казуси, пред които са изправени действащите лица и начина, по-който те избират да се преборят с тях. Това става едва когато затворим романа. Тогава ние продължаваме да го четем в себе си. Ето, в това е силата на кратката форма у Гавран и това го прави ценен писател.

Изреченията са съвсем кратки, в повечето случаи прости, нещо което не е необичайно за текстовете на писателя. От друга страна, обемът на самия роман също е сведен до минимални размери, това вече не е характерно за останалите романи на Гавран. Той сякаш, воден от принципа на минимализма, че по-малкото е повече, изгражда пълноценен сюжет, в който отделните действия не галопират през страниците, бързайки да стигнат близкия финал, а се развиват с темпото, което изисква описваният епизод.

Цялото интервю можете да прочетете тук.

Снимка: Lira.bg

„От Храда вее мраз“ на Михал Вивег назовава проблемите с истинските им имена

След смущаващите картини от корупционния живот в Чехия, които най-продаваният чешки автор Михал Вивег показа в романа си „Мафия в Прага“, е време за още по-смразяващия с автентичността си „От Храда вее мраз“. В продължениeто красивата брокерка Диана и журналистът Марек, добре познати от първата книга, откриват шокиращ видеозапис за тайна среща между Вацлав Клаус и Владимир Путин.

Корица: Живко Петров
Корица: Живко Петров

„От Храда вее мраз“ излиза на български с логото на изд. „Парадокс“ отново в превод на Анжелина Пенчева и под научната редакция на доц. д-р Владимир Пенчев.

Чехия има нови президент и премиер, Прага – нов кмет… но паралелите с българската действителност са все така смайващо явни. Бивша счетоводителка кадрува в правителството направо от леглото на министър-председателя. Руската мафия пере милиони и изкупува Чехия на парче, а руската резидентура финансира и направлява крайнодесни елементи. Министърът на транспорта командва министъра на вътрешните работи, а пражкият Кръстник Яноушек има пръст в почти всичко.

„Този роман, също както и предишният – „Мафия в Прага“ – е игрива комбинация между реалност и писателска фантазия; след продължително обмисляне, което очевидно не може да бъде окачествено като зряло, реших обаче, за разлика от предишната книга, да оставя на героите истинските им имена“, пише в предговора към книгата Вивег.

Михал Вивег (1962) е един от най-популярните съвременни чешки писатели. Автор на 29 романа, от края на 90-те години той публикува по едно ново заглавие всяка пролет, в стартов тираж от около 50 000 броя. Вивег е носител на редица награди, а книгите му са преведени на 24 езика. По тях са заснети 10 филма, като някои са адаптирани и за театрални постановки.

От Храда вее мраз

Миро Гавран със „Златен знак за заслуги към Република Австрия“

Най-популярният съвременен хърватски драматург и писател Миро Гавран получи поредното признание за значимостта на своите романи. На 20 март лично австрийският президент Александер Ван дер Белен ще му връчи „Златен знак за заслуги към Република Австрия“. През декември авторът бе отличен във Виена и с наградата „Алоис Мок“ за утвърждаване на европейските ценности в своите творби.

С течение на времето Гавран успява да изгради дълготрайна и неразривна връзка с австрийското културно пространство. Четири негови романа, сред които и „Кръстителят“, са публикувани от водещ австрийски издател. Дванадесет от пиесите му гастролират във Виена през последните 20 години, като три от тях са селектирани в сборник с творби най-добрите световни драматурзи, публикуван от Института за театрални изследвания на Виенския университет. Освен това, действието в две от пиесите му се развива във Виена, а сюжетът в два от романите му, включително и публикуваният наскоро на български език „Приятелят на Кафка“, е ситуиран поне отчасти в Австрия. Гавран има девет театрални премиери в Австрия и Германия.

Гавран с наградата "Алоис Мок"
Гавран с наградата „Алоис Мок“

Миро Гавран (1961), един от най-изтъкнатите съвременни хърватски автори, е вече достатъчно известен и в България с пиесите си, както и с романите си „Кръстителят“ и „Приятелят на Кафка“, които „Парадокс“ издаде през последните няколко години. Неговите творби са преведени на 38 езика и са отличени с над 20 литературни награди. Гавран е и единственият жив драматург в Европа, на чието творчество е посветен самостоятелен театрален фестивал – „Гавранфест“, провеждащ се от 2003 г. насам.

В творбите си той често се занимава с универсални теми, които излизат извън границите на Хърватия и популяризират идеите на хуманизма. Неговите герои, както и самият автор, имат много позитивно отношение към живота.

Лоран Бине включен в дългия списък за международната награда Man Booker със „Седмата функция на езика“

Френският автор Лоран Бине получи първата си номинация за международната награда Man Booker. Той бе включен в публикувания в понеделник дълъг списък за тазгодишното издание на приза с превода на английски на книгата „Седмата функция на езика“, част от портфолиото на изд. „Парадокс“.

Отличието се връчва на преводни заглавия, публикувани на английски през изминалата година. На 12 април организаторите ще обявят и краткия списък с номинирани, а кой победителят ще разберем на специална церемония в музея „Виктория и Албърт“ в Лондон на 22 април. Наградата на обща стойност 50 хил. паунда се разделя поравно между автора и неговия преводач.

„Седмата функция на езика“ ни отвежда от кафенетата на Сен Жермен до коридорите на университета „Корнел“ и на дуелите и оргиите на „Логос клуб“, тайно философско общество, датиращо от времето на Римската империя. В книгата има и българска следа – през 1980 г. в Париж литературният критик и философ Ролан Барт умира, ударен от българска камионетка с пране, след обяд с кандидата за президент Франсоа Митеран. Книжният свят жалее след трагичното произшествие. Но какво, ако изобщо не се касае за злополука? Ами ако Барт е… убит?

Бине създава „Седмата функция на езика“ едновременно като пародия и пищен празник на френската интелектуална традиция. В нея той завърта луда тайна история на френската интелигенция, в която взимат участие знакови фигури като Жак Дерида, Умберто Еко, Жил Дельоз, Цветан Тодоров, Мишел Фуко, Джудит Бътлър и Юлия Кръстева; освен това и нещастният полицейски детектив Жак Байар, чийто нов случай ще го потопи в дълбините на литературната теория (започвайки с френската версия на „Ролан Барт forDummies“) и младият преподавател по семиотика Симон Херцог. Скоро двамата се озовават в търсене на изгубен ръкопис от лингвиста Роман Якобсон за тайнствената седма функция на езика.

Лоран Бине е роден в Париж на 19 юли 1972 г. Завършва образованието си в Сорбоната с магистърска степен по литература. В младежките си години се изявява като музикант, пише текстове за песни, композира и е фронтмен на група Сталинград.

Прочетете откъси от „Седмата функция на езика“ в сайтовете „Аз чета“, e-Vestnik и „Под моста“.

Вижте и кои са всички автори и преводачи, включени в дългия списък за международната награда Man Booker за 2018 г.:

  1. „Седмата функция на езика“ (изд. „Парадокс“) от Лоран Бине (Франция), преводач Сам Тейлър
  2. The Impostor от Хавиер Серкас (Испания), преводач Франк Уайн
  3. Vernon Subutex 1 от Виржини Депант (Франция), преводач Франк Уайн
  4. Go, Went, Gone от Джени Ерпенбек (Германия), преводач Сюзан Бернофски
  5. The White Book от Хан Канг (Южна Корея), преводач Дебора Смит
  6. Die, My Love от Ариана Харвиц (Аржентина), преводач Сара Моузес и Каролина Орлоф
  7. The World Goes On от Ласло Краснахоркай (Унгария), преводач Джон Батки, Отили Мюлзе и Джордж Сиртеш
  8. Like a Fading Shadow от Антонио Муньос Молина (Испания), преводач Камило А. Рамирес
  9. The Flying Mountain от Кристоф Рансмайр (Австрия), преводач Саймън Пер
  10. Frankenstein in Baghdad от Ахмед Саадауи (Ирак), преводач Джоната Райт
  11. Flights от Олга Токарчук (Полша), преводач Дженифър Крофт
  12. The Stolen Bicycle от Ву Минг-И (Тайван), преводач Дарил Стърк
  13. The Dinner Guest от Габриела Ибара (Испания), преводач Наташа Уимър

Преводите на Анджей Сташук и Кшищоф Варга на български – част от преводаческа работилница в СУ

Елементи от творчеството на Анджей Сташук и Кшищоф Варга, издавани у нас от „Парадокс”, ще бъдат разглеждани в предстоящата преводаческа работилница на доц. д-р Диляна Денчева за студентите-полонисти „Преводът – загадки, задачи, решения”.

Организатори на събитието с вход свободен са Факултетът по славянски филологии на Софийския университет и Полският институт в София. То ще се проведе в Полонистичен кабинет № 149 в Ректората на Софийския университет между 16 и 19 ч. на 6 март.

Работилницата е посветена на теоретичните и практическите аспекти на превода, като граматични асиметрии, превод на многозначни думи, метафори и фразеологични изрази. Освен върху материал от творчеството на Сташук и Варга, ще бъдат дадени примери от книгите на Халина Пошвятовска, Юлиан Тувим и Магдалена Парис.

Доц. д-р Диляна Денчева е полонистка, езиковед и преводач на полска литература. Води занятия по практически полски език, практика на превода, граматика и стилистика на полския език в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на научни публикации в областта на езикознанието, в т.ч. монографията „Meтафора и преводимост. Подход на лингвиста” (2015) и „Полско-български медицински речник” (2015). В неин превод на български език излизат книгите „По пътя за Бабадаг“ и „Галицийски разкази” на Анджей Сташук, „Надгробна мозайка“ и „Tалаш” на Кшищоф Варга.

Когато Франц срещна Макс. Или кой е „Приятелят на Кафка“

През 2012 г. издателство „Парадокс“ публикува интригуващия роман на Миро Гавран „Кръстителят“ – силно емоционална, страстна книга, която имаше истински успех сред българските читатели. Те вероятно са очаквали с нетърпение следващата книга на български от този майстор на словото, затова издателството пусна на пазара и един от последните му романи „Приятелят на Кафка“.

Макс Брод. Снимка: Kafka.ru
Макс Брод. Снимка: Kafka.ru

Книгата разказва силно емоционална история за приятелството между Франц Кафка и Макс Брод и за жените, които определят съдбата им. Любовта и европейската литература са постоянно преплетени в живота на чувствителните герои. Началото на 20-ти век е описано повече от убедително, а биографиите на най-известните герои представят интерпретацията на Гавран. Според критиците „Приятелят на Кафка“ увенчава творчеството на Гавран към днешна дата, силно произведение на изкуството под формата на кратък роман, внимателно проектиран за модерния читател. Факти от биографиите на двама изключителни европейски интелектуалци от 20 век са дават основата за обсъждане на вечните литературни въпроси като приятелството и любовта, и изобразяват значим период от историята.

„Приятелят на Кафка“ бе отличен през 2012 г. с наградата на Хърватската академия на науките и изкуствата за литература и номиниран за Международната награда за литература IMPAC Dublin за 2013 г.

Миро Гавран (1961), един от най-изтъкнатите съвременни хърватски автори, е вече достатъчно известен и в България с пиесите си, както и с романа Кръстителят („Парадокс“). Неговите творби са преведени на 38 езика и са отличени с над 20 литературни награди. Гавран е и единственият жив драматург в Европа, на чието творчество е посветен самостоятелен театрален фестивал – „Гавранфест“, провеждащ се от 2003 г. насам.

Още за биографията на Гавран можете да видите тук, а откъси от „Приятелят на Кафка“ можете да прочетете в блога ни„Жената днес“„Аз чета“ и „Е-вестник“.

Случи се в сряда. Из „Приятелят на Кафка“ от Миро Гавран

Миро Гавран (1961), един от най-изтъкнатите съвременни хърватски автори, е вече достатъчно известен и в България с пиесите си, както и с романа Кръстителят („Парадокс“). Неговите творби са преведени на 38 езика и са отличени с над 20 литературни награди. Гавран отново се завърна сред българските си читатели с „Приятелят на Кафка“, която разказва силно емоционалната история за приятелството между Франц Кафка и Макс Брод и за жените, които определят съдбата им – Юлия Кафка, Милена Йесенска. Вижте откъс от изданието, което можете да намерите на пазара с логото на издателство „Парадокс“.

Случи се в сряда.

В стерилно обзаведената канцелария, пълна с документи, разговаряха за това колко добре би било за Франц по време на зимните празници да отиде за няколко дни във Виена.

Юлия смяташе за необходимо и Макс да замине с него. Съгласи се. В мига, когато и двамата замълчаха, без нещо да го е провокирало, Макс каза:

– Непрекъснато в спомените ми изниква рожденият ден на Отил. Забавлявах се по време на съвместното ни изпълнение. Гласът ви беше толкова хубав. Същевременно толкова мек и звънък. Пеехте с лекота, сякаш говорите. Искаше ми се да спра да свиря, та и звукът от пианото да не ви заглушава. От този ден в сънищата ми се явява вашият глас, същата песен, същата картина…

Настъпи тишина. Едва завършил последното изречение, осъзна какво беше казал. Стресна се, че ще му се присмее или грубо ще го наругае заради дързостта му. Звучеше като че ли е обсебен от нея, като че ли ѝ признава любовта си.

Помисли си, че трябва да се извини, инак цял живот щеше да се чувства неудобно от необмислените си думи. Търсеше в ума си подходящите слова за изкупление, слова, които да смекчат проявената дързост.

Преди да произнесе спасителното извинение, Юлия отвърна:

– И аз често си спомням онази вечер. И за мен тя е хубав спомен благодарение на теб. Песента ме понесе както никога дотогава.

Усмихна му се.

– Иска ми се още веднъж заедно… – промълви той.

– И на мен ми се иска – отговори Юлия.

Приближи се и нежно го погали с ръка по лицето.

– Толкова си мил – каза.

Изненадващо докосна с устни неговите. Беше смутен. Сърцето му се разтуптя. Неумело отвърна на първата целувка в своя живот. Колкото и неопитен да беше, почувства, че пред него стои жена, жадуваща нежност. Жена, от която дни наред беше обсебен.

Отговори на целувките ѝ, на докосванията ѝ. Бързо се притиснаха в силна прегръдка. Усещаше как по зрялото ѝ тяло преминават конвулсии, които се предаваха и на него.

За миг тя се отдръпна, отиде до вратата и завъртя ключа в ключалката.

После се върна, взе ръцете му и ги положи на големите си гърди.

Пръстите му затрепериха.

Започна нежно да милва гръдта ѝ, страхувайки се да не я нарани. Юлия дишаше дълбоко, показвайки му, че се наслаждава.

Отново го хвана за ръцете и ги отстрани. Откопча горната част на роклята си и я смъкна до кръста. После свали и блузата си. Големите ѝ чувствени гърди блеснаха пред очите на Макс. Върху тях изпъкваха огромните тъмни зърна.

Отново положи ръцете му на гърдите си и каза:

– Моля те, бъди нежен. Милвай ме леко, само леко.

Не трябваше да го убеждава.

Като съвестен изследовател се впусна внимателно да изучава тези големи гърди.

По дишането ѝ Макс разбра, че най-много я възбужда докосването на втвърдените ѝ зърна. Докато я галеше, тя го засипваше с все по-горещи целувки.

В един момент го хвана за главата и я притегли към лявата си гърда. Разбра какво иска. Отвори треперещи устни. Зърното ѝ беше в устата му.

Когато се осмели да го помилва с език, Юлия издаде приглушен стон.
В първия момент Макс се изплаши, че я е наранил. Малко след това разбра, че я беше довел до екстаз.

Дишането на Юлия постепенно се успокояваше. Макс събра смелост и плъзна ръка към корема ѝ с намерение да ѝ помогне да свали долната част на роклята си.

Юлия се отскубна от прегръдката му и здраво го хвана за ръката:

– Не! Само горе! Можеш да ме докосваш само горе.

После нежно го придърпа върху буйната си гръд.

Приятелят на Кафка

Как прочетохте „Чернобилска молитва“ (досега)

Книгата „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич се оказа едно от най-очакваните издания тази есен. Именно заради това беше основен наш приоритет тя да бъде почти перфектна, а след края на процеса по издаването и достигането и до читателите й остана само да наблюдаваме реакциите. И те не закъсняха, а за екипа на „Парадокс“, като издатели, удовлетворението от прочетеното е наистина голямо.

Вижте какво написаха за „Чернобилска молитва“ журналисти и блогъри, които бяха сред първите читатели на книгата.

„Монолози, не интервюта, защото тези хора няма на кого да разкажат за постчернобилския свят, в който живеят. Те се чувстват сами, неразбрани. Това е неразказаната история за аварията. През цялото време, докато четях книгата, си представях хората с техните монолози на сцена, изнасящи може би едни от най-зашеметяващите моноспектакли в историята на театъра. Защото са истински преживяни и изречени с искрена молитва към Бог.“

Калоян Гуглев, „Под моста“

„Книгите на белоруската писателка винаги запазват човешкото достойнство, макар да разказват за кошмарите на самотни жени и отчаяни майки. В „Чернобилска молитва” Алексиевич тръгва по обратния път. Започва от себе си, от вътрешното преживяване на променените понятия. Времето вече е друго, има пред-чернобилско време и време след катастрофата. Има пред-чернобилски човек и хора след момента на аварията. За писателката Чернобил е моментът, в който умира старата военна култура на руския или по-точно на съветския човек. Какво може да направи армията, на какво е способен дисциплинираният, смел, самопожертвователен човек срещу невидимите лъчи на разрушението? Дори най-доброто обяснение на случилото се няма как да задоволи всички въпроси около Зоната. При това става дума за обикновени, човешки въпроси, на които сякаш не им личи, че имат и някакви други, абстрактни значения. Въпроси като „защо”.“

Манол Глишев,  „Площад „Славейков“

Снимка: Ралица Колева, RoseRed’s World Blog
Снимка: Ралица Колева, RoseRed’s World Blog

”Почти няма да срещнете в текста самата Алексиевич. Тя остава „зад кадър“, в ролята на обикновен вестоносец с магнетофон. Както във всичките й книги, думата имат обикновените хора. Макар че трудно можеш да наречеш обикновен някой, който е минал през ада на Чернобил. Тук са техните истории, спомени, размисли, философия дори. Не хронология на събитията, а опит да се осмислят чрез личната драма на интервюираните чернобилци.“

Георги Грънчаров, „Библиотеката“

„Чернобилска молитва“ е от тези книги, които те стискат за гърлото здраво с костеливата си ръка, карат ужасът в теб да се надига, ужасът от осъзнаването, че това е нещо реално, нещо което може да се случи отново. Искаш да спреш да четеш и не можеш. Защото, колкото приятно и комфортно да ти е зад розовите очила, свили света до твоето собствено пространство, реалността е отпред, грозна и тежка. Защо да е грозна и защо да е реалност, след като се е случило преди 31 години? Защото до ден днешен в Беларус, Русия и околните страни, включае и наша скромна България, последствията от аварията са осезаеми.“

Ралица Колева, RoseRed’s World Blog

Миро Гавран

За творчеството на хърватския драматург, режисьор и писател Миро Гавран (1961) могат да се изкажат много ласкателства. Eдин от най-изтъкнатите съвременни хърватски автори, Гавран е вече достатъчно известен и в България с пиесите и романите си. Неговите творби са преведени на 38 езика, а книгите му имат 200 различни издания в родината му и зад граница. Премиерите на неговите драми и комедии са над 300 по целия свят, спектаклите са гледани от повече от 3 милиона зрители. Той е единственият жив драматург в Европа, на чието творчество е посветен самостоятелен театрален фестивал. „Гавранфест“ се заражда в Търнава, Словакия, през 2003 г., през 2013 се мести в Краков, Полша, а от 2016 г. се провежда в столицата на Чехия, Прага.

Авторът е носител на над 20 престижни литературни награди и държавни отличия от цяла Европа. Сред тях се открояват „Централно европейско време“ (за най-добър писател на годината от Централна Европа, 1999) и „Европейски кръг“ (за изключителни заслуги в налагането на европейските културни ценности).

Миро Гавран е член-кореспондент на Хърватската академия на науките и изкуствата (2014) и на Руската академия за литература в Москва.

За четене: „Без право на последни думи“ от Кристина Димитрова

Последните дни на 2017 година ни донесоха освен емоциите от излизането на български на няколко значими за „Парадокс“ и литературния контекст в Европа книги, и насладата от четенето на един текст от важен за екипа човек. Редакторът в издателството Кристина Димитрова се дипломира успешно в творческата академия „Заешка дупка“, а разказът й „Без право на последни думи“ стана част от последния брой на сп. „Съвременник“. Прочетете го и вие!

Това е историята на два белега: единият видим, а другият – не. И двата все още боляха посвоему.

Дясната ръка на Мая се стрелна към лявата и ноктите й издраскаха меката вдлъбнатина, където се срещаха палецът и показалецът. Беше неволно движение. Правеше го, когато е нервна. Този път, изглежда, беше забила ноктите си малко по-силно, защото лекото парене я накара да вдигне лявата си ръка на нивото на носа. Шест дискретни шева се мъдреха пред очите й. А върху тях бели линии, все едно невръстен художник се е опитвал да нанася щрихи.

‒ Всичко наред ли е?

Тя извърна очи към лицето на брат си и пъхна ръката с белега в джоба на дънките си.

‒ Да.

‒ Отпусни се малко де. Пак витаеш някъде.

‒ Нали уж беше обещал, че спираш с бракониерството? – Мая многозначително кимна към пушката, която висеше на неговото рамо.

‒ Стига, Мая. Отпусни се ти казах. Наслаждавай се на песента на птичките и остави другото на мен.

Двамата отново закрачиха през хладните дебри на гората и обувките им току се заплитаха в избуялите юлски треви. Мая обаче не чуваше никакви птичи песни. Чуваше единствено ръмженето от двигателя и през прозореца на летището виждаше как самолетът отново и отново се отлепя от земята. Пръстите й бяха опрени на стъклото, а дъхът й образуваше кълбеста мъглица, сякаш за да скрие гледката от очите й. Беше си тръгнал. След двегодишен измъчен брак си беше тръгнал завинаги, без да й даде право на последни думи. А тя просто искаше да му каже, че му прощава. Че всичко е забравено. Бяха млади, животът беше пред тях… Все неща от тоя сорт. А той какво ли си е мислел?

Няколко седмици по-късно научи за смъртта му. Намушкали го с нож на улицата в Ню Йорк. Страната на неограничените възможности, където беше отишъл, за да започне нов живот. Било нощ. Открили го чак на сутринта. Оттогава сякаш някой бе спрял звука и изключил цветовете на нейния филм. Между ушите й беше останало само ръмженето, онзи рев на двигателя, с който си бе отишъл душевният й мир. Двойната загуба някак я беше осакатила. „Дори осъдените на смърт имат право на последни думи“, мислеше си тя с гняв и болка. Мислеше си същото и преди два, и преди три месеца. Душата й сякаш беше дъното на Черно море и всичко там си седеше непокътнато. Вселена, неподвластна на времето.

‒ Тихо – внезапно се обади брат й и се закова на място.

‒ Нищо не съм казвала – вдигна вежди Мая. – Какво има?

‒ Птиците… изведнъж млъкнаха.

Мая просто сви рамене. Техният красив цвъртеж така и не беше достигнал до нейния слух.

‒ Чуваш ли го? – прошепна брат й.

‒ Кое? – нервно попита Мая, също понижила тон. – Стан, плашиш ме.

‒ Ръмженето.

‒ Не, нищо не чувам.

Мая инстинктивно обви пръстите на дясната си ръка около лявата китка, а Стан коленичи на тревата, отвори пушката и я зареди с патрони.

‒ Какво правиш?

Стан допря показалец до устните си и бавно се изправи. Придвижи се две-три крачки напред и се прицели. Едва сега Мая чу тихото гърлено ръмжене и видя вълка, който се спотайваше в храстите на няколко метра от тях. Или може би беше обратното – първо видя оголената муцуна и едва тогава се задейства звукът в главата й. Тя силно стисна клепачи в очакване да отекне изстрел. Такъв обаче не последва. Стан свали пушката и изруга под нос.

‒ Нямам добра видимост. Онова дърво ей там ми пречи.

‒ Станимире, зарежи я тая работа. Разбрахме се, че идваме за зайци, не е ли така?

Той я погледна за секунда, но не каза нищо. Вместо това направи няколко крачки вляво и пак се прицели. За Мая тази секунда обаче беше достатъчна. Добре познаваше брат си и видеше ли онези пламъчета в очите му, то можеше да е сигурна, че вече е закъсняла. Сега обаче и нещо необяснимо, плашещо и тревожно кънтеше в съзнанието й и тя отново насочи вниманието си към вълка. Той продължаваше тихо да ръмжи, оголил зъби, без да откъсва очи от тях. Защо не бягаше? Мая си даде сметка, че не животното я плаши толкова, а поведението му. И друг път беше виждала вълци и те всичките до един се бяха изпарявали начаса. Какво му ставаше на този?

‒ Стан, недей – промълви тя, когато Станимир отново коленичи на тревата. Вълкът сякаш усети надвисналата опасност и заръмжа по-силно.

‒ Ей сега… и готово – почти напевно отвърна той и по някаква странна асоциативна връзка тя си спомни как някога в училище медицинската сестра все й казваше, че нищо няма да усети миг преди да забие дебелата игла в ръката й и на нея да й причернее.

После изведнъж я осени оня спомен, който често се връщаше и в съня й. Малко момиченце, коленичило пред кучешка колиба. Отвътре се чува гърлено ръмжене, но момиченцето нехае. Щастливо е, иска да ги види, да ги докосне. Знае, че са там. Сетне зъбите се впиват в протегнатата ръчица и светът става червено-черен. Алени струйки шурват по дъсчения под на колибата, а от гърлото на детето се изтръгва писъкът на болката…

‒ Нее! – изкрещя Мая, но вече беше късно. Стан стреля веднъж и после още веднъж.

С широко отворени ужасени очи Мая видя как вълчицата като на забавен каданс изскача от леговището си и се хвърля върху брат й. Зад нея остават две окървавени телца – едното трепка едва-едва, а другото е неподвижно. Вълчицата започва да хапе Стан и двамата се боричкат на земята. Хълбокът й е окървавен, но Мая е неспособна да прецени чии са алените пръски по тревата и околните храсти. Мислите в главата й замират като при затъмнение, сетивата й се опразват претоварени от информация, тя вижда и чува, но сякаш не разбира какво се случва. Писъкът се оформя търпеливо, мъчително бавно, запъва се в гърлото й. Тя стиска белега на ръката си, все едно се опитва да го предпази, макар да знае, че за нея няма опасност. Някак си го усеща. В миг си дава сметка, че болката у всички същества е една и съща. А тя много добре познава болката от непоправимото. Дали заради собствената си мъка, дали заради вълчицата, или заради двете заедно, но нещо най-сетне отприщва вика в гърлото й и Мая в един чудовищен писък излива задушаващото я страдание. Вълчицата замръзва и впива жълтия си поглед в нея. Стан също. Мая обаче не обръща внимание на окървавеното лице на брат си. За миг между двете тече диалог, наситен с напрежение като електрически заряд. Мая се задъхва, а от очите й рукват сълзи. После бавно се свлича на колене и започва да ридае.

Вълчицата слиза от гърдите на Стан и с куцукане се връща при рожбите си. Подушва ги, побутва едното, вижда, че е безжизнено, и след кратко колебание захапва другото за врата. Вдига го и го понася нанякъде, оставяйки кървава диря зад гърба си.

Оттогава бяха минали часове. Вълчицата прекоси безкрайни равнини и хълмове, маркирайки траекторията си, преди окончателно да изгуби сили. Движенията й ставаха все по-тромави и когато силите най-сетне я напуснаха, тя се строполи на тревата. Вълчето, чието тяло отдавна беше изстинало, безмълвно лежеше до нея. Потъмнелият й поглед невиждащо се взираше напред. Тя тихо изскимтя и отпусна глава. Сърцето й спря да бие.

„Парадокс“ със специална програма за литературата на Вишеградската четворка за Панаира на книгата

Кшищоф Варга идва отново в България за Софийския международен литературен фестивал

На литературите на Вишеградската четворка ще бъде посветена програмата на „Парадокс“ за предстоящия от 12 до 17 декември 2018 г. Софийски международен панаир на книгата в НДК. На щанда на издателството (№Б11, десен полуетаж) ще са представени близо 20 заглавия от страните на фокус на форума, а своята премиера ще има и дългоочакваният превод на „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич. Специален гост на Софийския международен литературен фестивал ще бъде един от най-популярните съвременни полски автори Кшищоф Варга, който ще посети България за втори път след 2013 г.

На 16 декември, събота, от 18 ч. Кшищоф Варга ще участва заедно с българския писател Захари Карабашлиев в разговор на тема „Литературният репортаж като жанр; историческа истина и фикция“, чийто модератор ще бъде журналистът и преводач Гриша Атанасов. Два дни по-рано, на 14 декември от 17 ч. полският писател ще се срещне със свои читатели в Orange Books Cafe за свободен разговор за пресечните точки между литературата и репортажната журналистика.

Кшищоф Варга е роден през емблематичната 1968 г. във Варшава и е редактор в отдела за култура на големия полски всекидневник „Газета виборча“. Автор е на 11 книги, две от които вече са издавани на български от „Парадокс“ – „Надгробна мозайка” (2013) и „Гулаш от Турул” (2013), а третата – „Талаш“, ще излезе специално за Панаира. Варга е отличен с кавалерски кръст на Ордена на възродена Полша от президента на страната Бронислав Коморовски, а през 2009 г. литературният репортаж за Унгария „Гулаш от Турул” получава наградата „Nike” на публиката.

След успеха на „Време секънд хенд“ и „Войната не е с лице на жена“/„Последните свидетели“, българските читатели ще могат да се докоснат и до четвъртата голяма книга на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва“. Изданието с разкази на очевидци и жертви на експлозията в атомната електроцентрала в украинския град ще бъде представено на 15 декември, петък, от 16 ч., когато ще бъде излъчен и документалният филм на Елдора Трайкова „Черната хроника“ (1990, 27 мин.). Освен режисьора, в дискусията ще се включат и сценаристът на лентата Димитър Дерелиев и проф. д-р Тотка Монова (ФЖМК).

Няколко премиерни заглавия ще очакват посетителите на Панаира на щанд Б11 в НДК. Освен „Чернобилска молитва“ на Алексиевич и „Талаш“ на Варга, читателите ще могат да разлистят за пръв път и „Приятелят на Кафка“ от хърватския писател и драматург Миро Гавран, както и „От Храда вее мраз“ на Михал Вивег, продължение на „Мафия в Прага“.

Всички книги на издателство „Парадокс“ ще се продават с отстъпка от 20% от коричната цена.