Деноминацията на историческите митове в „Умирам за България! Процесът срещу генерал Владимир Заимов от 1942 г.”

В деня, в който се навършват 75 години от разстрела на генерал Владимир Заимов, Ви предлагаме един текст, който сякаш е нужно допълнение към изследователския труд на Борислав Дичев „Умирам за България! Процесът срещу генерал Владимир Заимов от 1942 г.”, който публикувахме през 2015 г.

Който контролира миналото – контролира бъдещето.
Който контролира настоящето – контролира миналото.
Джордж Оруел

Избирам този банален цитат умишлено, защото в определени моменти именно баналните истини трябва да бъдат напомняни. И защото книгата, която предлагаме на вашето внимание, най-малкото има за цел да бъде остроумна.

Тя не е поредното четиво, което разказва поредната версия и налага поредните собствени интерпретации за историческите събития и по специално за един скандален (и до ден днешен) съдебен процес, завършил със смъртна присъда и безпрецедентен, светкавичен! разстрел. Наблягам на думата пореден, защото около делото и името на ген. Владимир Заимов политическите и идеологически спекулации, наслоени през годините, наистина са много. Само за „предсмъртните му думи” са лансирани около 20 версии, а истината е една:

„Умирам за България!”

Създателите на тази книга си поставиха за цел да завършат делото на дъщерята на ген. Заимов – Клавдия Заимова, която ни напусна на 1 юни 2007 г., по Божията воля в деня на разстрела на баща си, – като се придържат изцяло към нейните принципи за възстановяване на историческата истина. А според тези принципи публикуването на оригиналните архивни документи и свидетелски показания трябва задължително да предхожда всяка една възможна интерпретация. Затова и тази книга се писа толкова дълго – официалните архиви, както в България, така и в Руската федерация, бившия СССР, дълго мълчаха и отказваха достъп до информация.

Освен това създателите на книгата – автор, издател, редактори, съмишленици – не са имали за цел да се превръщат в апологети на една конкретна историческа личност, а по-скоро, чрез неизвестни досега източници, да дадат възможност за нов прочит на значими за родната ни история събития и факти. Събития и факти, пречупени през призмата на една трагична лична съдба. Идеята ни беше да се движим от частното към общото, от персоналното към обществено значимото и се надяваме това да е достатъчно видимо за читателите. Защото такава е социално-политическата и историческа логика на нещата – един показен процес и един бързо последвал го шумно огласен разстрел на невинен човек, определено не се организират за „лично ползване”. Когато видимата цел на една присъда, издадена и приведена в изпълнение в разрез с всякакви юридически и етически норми, е общественото назидание и контрол на общественото мнение, то жертвата на тази присъда предварително е „обречена” на героизация. Героизация, от която новите властимащи, които поеха контрола над миналото и бъдещето на нацията ни след 9 септември 1944 г., удобно се възползваха. Така се стигна до парадоксалния факт тлените останки на генерала да бъдат погребвани и препогребвани общо три пъти – един път тайно и два пъти показно – винаги преко волята на семейството му. Днес, от дистанцията на времето, този антихристиянски акт придобива смисъла на твърде зловеща метафора. Метафора, която няма как да остане само в миналото ни, тя продължава да бележи настоящето ни. Защото го препогребваха произволно, докато костите му им бяха „потребни”. После се разигра краткото синьо-червено политическо дерби и хора с еднодневни биографии, чиито единствен принос към добруването на страната ни беше т.нар. „демонтиране”,  демонтираха бронзовия бюст-паметник на генерала от парка „Заимов”  и преименуваха централния столичен булевард, който носеше неговото име. Бронзът, излят някога по фалшифицираната снимка със съветски пагони, каквито той никога не е носил, прерязан през средата, беше захвърлен на гробище за цветни метали. По молба на майка си, Михаил Заимов, внук на ген. Заимов, успя да го прибере навреме, преди да бъде претопен. Днес, завит с амбалажна хартия, остатъкът от бюст-паметника на генерала стои под стълбите на кооперацията в кв. „Лозенец”, където дълги години живееше семейството му.  Имената на „демонтажниците” вече никой не помни. Това вече не е метафора.

Това е само следствието от определени измислени през годините идеологеми, а по-важното за нас в тази книга беше търсенето на генезиса и анализа на събитията, предхождащи  процеса от 1942 г. – пак според завета на Клавдия Заимова. Така макар и фокусирана върху този процес, книгата представя подробно, по документи,  духовното, професионално и политическо израстване на една многопланова и сложна личност. Личност, малко разбрана приживе, малко разбирана и до днес, затова и обикновено свеждана до политическо клише и обяснявана с клишета. Какво да се прави – това е единственият възможен начин, според един съвременен философ, „да вложиш много сложен свят в много малки глави”.

Документалните материали в тази книга са издирвани в продължение на почти четири десетилетия. Основната част от тях са събрани от Клавдия Заимова, която започва дейността си още през седемдесетте години на миналия век. Поради ограничения по онова време, а и дълго след това, достъп до определени архивни фондове, първоначално тя започва да издирва останалите живи свидетели, преки участници в процеса от 1942 г. и да записва техните спомени, достоверността на които са удостоверени с личните им подписи.

Предсмъртното писмо на генерал Заимов, което публикуваме за първи път, е предоставено на семейството му от архива на МВР повече от 50 години след разстрела му.

Разшифрованите телеграми от съветската легация в София до Разузнавателното управление при Генералния щаб на Червената армия в Москва са получени от Централния архив на Министерството на отбраната на Руската федерация благодарение на неколкогодишните усилия на Михаил Заимов.

ВСИЧКИ ДОКУМЕНТИ В ТАЗИ КНИГА СЕ ПУБЛИКУВАТ ЗА ПЪРВИ ПЪТ, което я прави по своему уникална.

И именно това ни дава основание да говорим за деноминация на историческите митове. Защото въпросът не е да развенчаваме определени, експлоатирани през различни времена митологеми като ги заменяме с нови. Само отварянето на архивите и публикуването на конкретни документи може да претендира за подобен социален жест. Историята не е фикция, тя няма право да борави с метафори и ние не можем непрекъснато да се отнасяме към нея като към изцапана салфетка, която небрежно захвърляме на масата след обилния си обяд. Това не само е вредно, това е смъртно опасно за съвременното политическо здраве на нацията.

Затова тази книга е скромен опит не да се „реабилитара” една конкретна личност, а да се реабилитира историята като такава с присъщите й регалии – факти, архивни документи, свидетелства на времето.

Доротея Монова, издател, в предговора към книгата на Борислав Дичев „Умирам за България! Процесът срещу генерал Владимир Заимов от 1942 г.”

Вижте и факсимиле от предсмъртното писмо на ген. Владимир Заимов:

Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на белоруската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите ѝ са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университета в Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете ѝ е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката на комунизма“.

„Я долго искала жанр, который бы отвечал тому, как я вижу мир. И выбрала жанр человеческих голосов… Свои книги я высматриваю и выслушиваю на улицах. За окном.“ Както самата Алексиевич пише в сайта си, за свой писателски жанр е избрала гласовете човешки: на хората от улицата, зад стъклото на прозорците… Острата и откровено човешка лична позиция на писателката за случващото се в родината и и в Русия изобщо среща обществен отглас по-често в чужбина. А там, където е родена и отрасла, вече я хулят и официалната позиция на институции и критика не е изпълнена с любов.

По повод литературния Нобел на Запад се появиха подготвени колажи от изказвания на Светлана Алексиевич (ето един по публикации в „Нойе Цюрхер Цайтунг”, „Ди Цайт” и „Дойче Веле“):
Войната на Русия срещу Запада вече започна. Не искат да го повярват нито в Русия, нито на Запад, но страната вече е съвсем друга. Откъде изпълзяха този примитивен милитаризъм, тази ретроградност, това помрачение? Ние се питаме това всеки ден. В Европа навярно също се питат. Защото хората на Запад искат просто да живеят нормално и в мир, докато руснаците са готови да умрат за героичната идея. Разликата е фундаментална. /…/ Постепенно си припомняме, че ние сме хора на войната – просто защото друго не знаем. Ние винаги или сме водили война, или сме се готвели за следващата. У нас войната е издигната в култ.

Ден след получаването на наградата, в Берлин писателката се срещна с германски журналисти. Алексиевич сподели, че „не вярва, че Нобеловата награда за литература на практика ще промени отношението на властите към нея. Същите тези власти години наред не разрешаваха публикуването на нейните книги. „Аз имам много международни отличия, но това никога не е оказвало влияние върху нашата власт“, казва Светлана Алексиевич. Реакциите на обикновените хора са ѝ по-скъпи от поздравленията на чиновниците. „Те излизаха на улицата, плачеха, прегръщаха се. Някои бяха успели да купят и цветя. Бях разтърсена. Разбрах, че тази унизена и забравена страна, която живее във вечен страх, е имала нужда от някакъв символ, от някакво чудо“, казва тя.“

Предстои издателство „Парадокс“ да представи три нейни книги – „Време секънд хенд“ вече е в каталога ни. Очаквайте и „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“, които ще излязат в един том.

Second_Hand_interviewsПреди повече от три десетилетия с пет хиляди рубли, взети назаем, Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва по градове и паланки из Съветския съюз. Записва своите/техните разкази – на жените фронтовачки, на децата на Великата Отечествена, на жертвите от Чернобил, на момчетата от Афганистан и сътворява нов литературен жанр – „жанра на човешките гласове“.

„Историк на емоциите и душата” я нарича Сара Даниус, постоянен секретар на Шведската академия: „Тя е необикновен, изключителен автор (…) През последните 30-40 години тя сканира съветския и пост-съветския човек. Това обаче не е история на събития, а история на емоциите и душата. Тя сътвори нов жанр в литературата.”

*  *  *

OFFNews | 28 април 2016 в 21:14

Прокремълски активисти нападнаха днес в Москва руската писателка Людмила Улицка, която е критик на президента Владимир Путин, съобщават АФП и Радио Свобода.

Нападнати са и ученици, които са взели участие в конкурс, организиран от правозащитната организация „Мемориал“. В центъра на руската столица активисти на Движението за национално освобождение замеряха с яйца и със зелена течност за дезинфекция Улицкая и учениците. По данни на правозащитници полицаите са гледали отстрани, но не са направили нищо.

Произведения:

„Време секънд хенд“

НОВИ ЗАГЛАВИЯ

Vladimir-Zaimov-FIN1Matei_Bruno1korica-nashiqt-cirk

korica-Bog-DormesonRibq_Kryv-korica.cdrtsvetya-ot-kraya-cover

 

 

 

Second_Hand_frontSalome by Francois Weyergans - book coverHenry_Milyr-korica

Text Decor 1

 

Голямото завръщане на „Клас”, след 19 години!

„Следите остават” е концертно DVD , записано на 19 април 2013 г., от незабравимия им Live в „Интер Експо център”. То включва всички хитове на „Клас”, разбира се – „Госпожа Емилия”, „Диви Коне”, „Река си ти“, „Чай”, както и нови песни.

KLAS: SLEDITE OSTAVAT (poster)

Групата и „Парадокс” ни представят 90 минути перфектни звук и картина с любимите песни (качеството е възбуждащо, това са безценни парчета история на БГ рока). В това DVD допълнително са включени мултимедийните филми, използвани по време на шоуто.

Бойко Петков: Колкото до посланията ни, ние наистина имахме какво да кажем. Цялото ни рок поколение говореше на хората. Казваше им неща, които те шушукаха помежду си, но не смееха да изразят шумно. Ние бяхме млади и някак си не бяха успели да ни уплашат и да ни затворят устите (в интервю за книгата „Цветя от края на 80-те“.) Гледайки, констатираме: нищо не е забравено!…

Даниел Банулеску

„Най-хубавият роман на всички времена“ – свръхИронично заглавие на книга със свръхИронично посвещение:

„Тази книга е посветена на мен. Цял живот съм искал да напиша такава книга. Жалко, че не стана по-хубава.“

Напълно в стила на един от най-скандалните, но и най-обичани съвременни румънски писатели, който постоянно преекспонира собствената си персона в социалното пространство и превръща хиперболизацията на своя АЗ и СвръхАЗ в основна линия на творческо и обществено поведение.

Роден на 31 август 1960 г. в Букурещ, Даниел Банулеску  завършва инженерство, но работи като коректор, репортер и нощен пазач.

Той твърди, че е направил „румънската литература протеже на фустите“ (вероятно заради силния еротичен заряд в неговата поезия) и определя мястото си в нея, говорейки за себе си в трето лице: „Въпреки че познава стотици колеги, които са по-талантливи от него, скромният и недодялан автор вижда само три възможности за голяма литература в Румъния: поетът Даниел Банулеску, романистът Даниел Банулеску и драматургът Даниел Банулеску. “

Произведения:

Най-хубавият роман на всички времена

Лучан Дан Теодорович

Лучан Дан Теодорович (р. 1975 г.) очевидно е наследил сладкодумието на дядо си, което го превръща в един от големите любимци на читателите. Авторът, който живее и работи в родния си град Яш, е дългогодишен (2002-2006) главен редактор на най-голямото румънско издателство „Полиром“, а в момента е отговорен редактор на поредицата „Его. Проза“ и журналист в седмичника Suplimentul de cultura. Пише проза, драма и критика за различни списания в Румъния, Полша, Унгария, Англия и САЩ. Седем сезона е сценарист на Animated Planet Show, което се излъчва по ТВ канала Антена 1, пише и текстовете за филмовите адаптации на собствения си роман „Нашият цирк ви представя“, както и на произведенията на свои колеги, между които и Дан Лунгу („Кокошият рай“, изд. „Парадокс“ ).

Произведения:

Други любовни истории

Матей Бруно

Нашият цирк ви представя

Шерко Фатах

Шерко Фатах е роден в Източен Берлин през 1964 от смесения брак на майка германка и баща иракски кюрд. През 1975 г. цялото семейство се мести в Западна Германия. Фатах следва философия и история на изкуството. Носител на наградата „Аспекте“ за първия си роман “Im Grenzland”.

Произведения:

Като бяло петно на картата

Ладислав Фукс

„Авторът, сравняван с Франц Кафка, авторът, който създава свой неповторим стил и литературен свят, всъщност не е чел Кафка. С многоликя си и причудлив начин на живот Фукс се превръща в легенда, и в култова фигура на чешката културна сцена, но заедно с това и в обект на милосърдно съчувствие, и в мишена на немилосърдни подигравки.  Фукс завинаги си остава една велика загадка.“

Това е деликатният начин, който литературоведът Мартин Путна е избрал,за да говори за Фукс, без да стреля във фактите от упор.  Но в живота и творчеството на автора няма нищо деликатно.  Ако премълчим общоизвестния факт за сексуалната му различност няма да разберем голяма част от литературните му рефлексии и човешки страхове,  родени в една тоталитарна действителност  и интерпретирани в друга. И двете еднакво заклеймяващи всяка интелектуална и сексуална различност. Националсоциализъм VS социализъм.  Има ли избор обикновения човек и големия творец, попаднал  от едната злина на другата?

Ладислав Фукс, за когото и приятелите и изследователите твърдят, че винаги е бил извън времето и политиката, дава единствения отговор, който му е бил по силите. Съдбата си. И Литературата.

Завършил  философия, психология и история на изкуството в Карловия университет в Прага, Фукс започва да пише на 40-годишна възраст през 60-те години на ХХ в.-  „златното десетилетие“ на чешката литература. По онова време наистина не бил чел Кафка, бил запален от традиционни чешки автори като Божена Немцова и Алоис Ирасек, от Т. Ман и Хемингуей. Голямата тема на Фукс е пораженията, които насилието и страхът нанасят на личността. Силата на прозата му – абсурдна реалност, която чрез  разпознаваеми събития като Втората световна война и Холокоста, прераства в универсализирана метафора за човешката участ.

Произведения:

Крематорът

Иржи Кратохвил

Иржи Кратохвил, едно от най-ярките имена на съвременната чешка проза, есеистика и драматургия, е роден през  1940 г. в Бърно. Има едновременно типичната и екстремната съдба на мнозина чешки интелектуалци от втората половина на ХХ век. През 1952 г. баща му и чичо му, известни интелектуалци, избират пътя на политическата емиграция, като чичото става и активен сътрудник на радиостанциите „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“. Последиците за останалите в Чехословакия членове на семейството са тежки и след 1968 година Иржи Кратохвил е принуден да упражнява неквалифициран физически труд (бил е кранист, нощен пазач в птицеферма, телефонист). До 1989 г. творбите му излизат изключително в самиздат и емигрантски издателства. След Нежната революция едновременно се издават както по-рано написани романи, драми и сборници разкази, така и новите му произведения. Днес Кратохвил е наричан „крал на сюжетите“, творчеството му е предмет на монографии и дисертации, носител е на голям брой престижни литературни награди, превеждан е в много страни.

Произведения:

Лека нощ, сладки сънища

 

Юрий Павлович Винничук

Юрий Павлович Винничук е роден през 1952 г. в гр. Ивано-Франкивск. По образование е филолог и учител по украински език и литература – професия, която никога не упражнява. Живее в Лвов.
Винничук натрупва житейски и творчески опит на различни поприща – от хамалин през художник-оформител, режисьор и сценарист на Лвовския естраден театър „Не журись!” („Не тъгувай!”), актьор, журналист във вестниците „Post-Поступ”, „Гульвиса”, „Поступ” и главен редактор на издателство „Пирамида”. За седмичната си рубрика в „Поступ” под журналистическия псевдоним Юзьо Обсерватор получава наградата „Галицки лицар” за 1999 г. Автор е на поетичната сбирка „Отражения” (1990), сборниците проза „Избухване” (1990), „Прозорците на застиналото време” (2001), „Място за дракон” (2002), на повестите „Добре дошли в Плъхоград” (1992), „Девите на нощта” (1992, 1995, 2003), „Харемно житие” (1996), на романите „Малва Ланда” (2000) и на предлагания „Пролетни игри в есенните градини” (2005), с който през същата година става победител в конкурса на Би Би Си за най-добра украинска книга. Автор е и на няколко краеведски книги: „Легендите на Лвов”, „Кръчмите на Лвов”, „Тайните на лвовското кафе”, на митологичната енциклопедия „Книга на бестиите” и др. Вице-президент на Асоциацията на украинските писатели.
По съветско време много негови творби не виждат бял свят, защото го преследва КГБ (заради изразената в творчеството му украинска национална идентичност, заради липса на адресна регистрация и кой знае още за какво), а писанията си той крие у приятели. Все пак дългата ръка на „органите” се домогва до тях и дълги години авторът ги смята за изгубени, докато преди няколко години един бивш агент на КГБ ги продава на неговия издател. Така те са публикувани в сборника „Хи-хи-и” (2007).

Превежда от славянски езици и английски. Освен с писане на литература и с кулинария се забавлява и със създаване на литературна мистификация под името на измисления средновековен ирландски поет Риангабар.

„На мене, човек с опит в живота, жените и секса, ми е гадно да чета… открито порнографските екзерсиси на Винничук… Като почетеш от порното на Винничук, ти се отщява жена… Авторът сигурно е психично болен”.
Роман Иваничук, писател и професор по украинска литература в Лвовския национален университет

Юрий Андрухович

Вече над две десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на украинската четяща публика саркастичната си, апокалиптина и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината днешни хора на словото, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ /Бурлеска-Балаган-Буфонада/. Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното й карнавално начало. Тази литературно-музикална карнавалност се оказва особено адекватна в условията на рушащата се Съветска империя, когато в опустошената душа на социалистическия човек върлува подсъзнателният масов синдром на прехода. Големият пробив на Андрухович идва през 1991 г. с романа “Московиада”, който превръща автора си не само в институция в родната му Украйна, но и в лицето на новата украинска литература пред света. В “Московиада” бъдещият преводач на Шекспир и Керуак и “патриарх на украинската литература” (както е наричан полу-шеговито) изплита гротескно пано от реалност и илюзия, от автобиографични мотиви за студентския му период през 1989-1991 г. и иронични откровения за духа на времето.

Чезар Паул-Бадеску

Чезар Паул-Бадеску (роден 1968 г.) вече е сред най-обичаните и най-жестоко оспорвани млади писатели в румънската литература. След дипломирането си в Букурещкия университет през 1994 г. той работи като журналист в различни списания за култура и изкуство, както и в радио „Свободна Европа“. Става главен редактор на седмичното приложение „Медия & Култура“ на румънския ежедневник „Котидианул”, а също и редактор в „Дилема Веке” – най-високотиражния румънски седмичник за култура.
Дебютира през 1995 г. с колективния сборник с разкази „Семейна снимка”, който получава наградата за дебют на списание „Томис”. Съставител е на антологията с публицистични статии „Случаят Еминеску” (1999).
След два успешни романа Бадеску мечтае да зареже всякаква друга работа, за да пише отново. Умерен оптимист и цар на автопародията Бадеску заявява, че основното му занимание е геройски да устоява на „нещата, които ни правят луди“. Засега.

Чезар Паул-Бадеску е между най-известните имена на днешната румънска литература. „Младостта на Даниело Наниста“ е определян като своеобразен билдунгсроман, носталгично-ироничен разказ за „формирането на личността“ на своя герой във времената на социализма. „Светлина, моя любов“ е своеобразно продължение на житейската история на героя. Две наистина добри романови истории, подриващи границата между функционалното и автобиографичното.

Цветан Тодоров

Цветан Тодоров е световно известен теоретик на литературата и историк на идеите. От 1963 г. живее във Франция. Автор е на повече от трийсет книги, писани на френски и превеждани на много езици. Сред последните му трудове, публикувани в превод на български, са: Несъвършената градина (изд. „Нов български университет”, София, 2004), Страхът от варварите (изд. „Изток-Запад”, София, 2009), Духът на Просвещението (Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2009).

Христо Кърджилов

Роден през 1952 г. в София. През 1978 г. Завършва Художествената академия в София, специалност „Илюстрация и оформяне на книгата“.
До 1982 работи в областта на илюстрацията и оформянето на книгата. През 1978г. участва в основаването на първото в България списание за комикси – “ДЪГА”. От 1982 г. работи предимно в областта на графиката, акварела, рисунката и живописта. Участва в почти всички издания на графични биеналета в света и е получил много награди от най-престижните сред тях.

Награди:
2006 – Награда за рисунка, София
2001 – Първа награда на III Международно биенале на графиката – София
1997 – Голямата награда на IX Международно биенале на графиката – Варна 98
1995 – Първа награда на VIII Международно биенале на графиката – Варна 95
1993 – втора награда на II Международно биенале на графиката – Дьор, Унгария
1993 – награда за графика, Кюстендил
1991 – награда на асоциацията “Арт Диалог”, Париж, на VI Международно биенале на графиката – Варна 91
1990 – награда на журито на XVII салон – Вил дьо Вилньов ла Гарен, Франция
1989 – награда за графика, София
1988 – награда за илюстрация, София
1988 – награда за графика, София
1985 – награда за сатирична графика на Международното биенале на хумора и сатирата, Габрово 85
1985 – награда за графика, София
1984 – награда за илюстрация, София.