Сергий Жадан

Сергий ЖаданЧерният романтик на съвременната украинска литература и култура – е роден през 1974 г. в Старобилск, Луганска област, а днес живее и работи в Харков. Поет, прозаик, есеист и, не на последно място, рок музикант. Тази взривоопасна смес от таланти вдига във въздуха младите хора не само в днешна Украйна, а и навсякъде по света, откъдето минат „Жадан и кучетата“ – така на галено феновете наричат собствената му ска-пънк група „Собаки в космосi“ („Кучета в космоса“).


С „Кучетата“ между 18-та дупка…

Като фронтмен Жадан е секси, а като публична личност, след ареста му през 2014 г. на харковския Евромайдан, е съвременен бунтовник (само че с кауза!) в стил Джеймс Дийн – поне според сп. „Ню Йоркър“. Пак според същото издание музиката на Жадан е пост-пролетарски пънк, поезията му е лирична, а романите му напомнят на Уилям Бъроуз и бийт поколението с леки спорадични повеи на магически реализъм в латиноамерикански стил.

….и сцената

Ако тези определения могат да се оспорват, то безпорни са две неща – критиката обявява романите му за „манифест на цяло едно поколение“, а той самият е сред шепата украински автори широко превеждани по света. Благодарение на усилията на пресата, на феновете и на литературните ултраси, той се превръща в „много вървежен“, в медийна звезда, по думите на критика Иван Дзюба, а мястото му в антологията на украинската поезия е гарантирано. Преди него, както знаем, е само собственият му духовен учител и неформален ментор Юрий Андрухович.

Жадан напълно съзнава ролята си на неофициален бард от Източна Украйна и моралната отговорност, която носи за думите си. Не са много хора от неговата част на „географията“,чиито думи достигат отвъд нейните граници (сп. „Ню Йоркър“).

Като предводител на харковския Еврожадан 2014
(снимка: http://romaninukraine.com/)

Жадан превежда поезия от немски (Паул Целан), английски (Чарлс Буковски), белоруски, руски. Неговите собствени поетически и прозаични текстове са преведени на немски, английски, полски, сръбски, хърватски, литовски, беларуски, руски и арменски и т.н., и са отличени с много национални и международни награди. Романът му “Ворошиловград” печели наградата за литература „Ян Михалски” в Швейцария. През 2017 г. е удостоен с държавната награда „Василий Стус“ за особен принос към украинската култура и активна гражданска позиция.

Яник Енел в София в Деня на франкофонията: За мен литературата е богиня и щастлива самота

„За мен литерaтурата е богиня и щастлива самота – рядко удоволствие в нашия век е времето ти да не бъде изядено от комуникация”. Това сподели френският писател Яник Енел пред българската публика, събрала се в зала „Славейков” на Френския културен институт по повод Международния ден на франкофонията – 20 март. Първият носител на награда „Гонкур в България” пристигна в столицата по покана на Френския културен институт и Посолството на Република Франция, за да председателства журито от ученици и студенти, което ще избере следващия носител на приза.

На срещата във Френския културен институт Енел представи „Дръж здраво венеца си” – романа, спечелил му „Гонкур” в България, съвместно с преводача на българското издание Тома Георгиев и културния журналист и модератор на разговора Андрей Захариев. Основателката на издателство „Парадокс” Доротея Монова откри събитието, като изрази радостта си от гостуването на френския писател и наблегна на искреното и емоционално отношение на журито към излъчването на победител. „Всичко се случва в оспорван дебат”, увери тя.

„Пред себе си имаме книга-въртележка и приключение, която препоръчвам да бъде прочетена от хора, желаещи да бъдат преведени през Монтен, Пруст, Джойс и, разбира се, Херман Мелвил”, изтъкна Андрей Захариев. Тримата с Енел и Тома Георгиев се впуснаха в ерудиран разговор за образността и символиката в „Дръж здраво венеца си”, за киното и личността на режисьора Майкъл Чимино, ключова за сюжета на романа, както и за духовното в литературата.

„Достигане на екстаз в момент на разкриване – с това е свързана литературата. Тя няма друг еквивалент, овен може би влюбването. Мисълта и любовта трябва да бъдат изказани – това е писането”, разкри Енел. Той определи собствената си творба като „комедия, която ни позволява да се изправим пред истината”.

С въпроси от страна на публиката се включиха и видни гости като автора на „Златният дъжд: Три мистерии от античността” Владимир Сунгарски и писателката Леа Коен. Срещата завърши с коктейл и раздаване на автографи.

Отличеният с първия „Гонкур в България“ роман „Дръж здраво венеца си“ от Яник Енел е вече тук

Най-новата книга на „Парадокс“ – „Дръж здраво венеца си“ от Яник Енел – ще бъде в книжарниците от утре, 20 март – Международния ден на Франкофонията. Тя ще бъде представена от самия автор в зала „Славейков“ на Френския институт в България (София, пл. „Славейков“ 3) от 18:30 ч. Литературната вечер ще бъде модерирана от журналиста Андрей Захариев, а преводачът на книгата Тома Георгиев ще бъде специален гост.

Романът на Яник Енел „Дръж здраво венеца си“ е първото произведение, отличено с „Гонкур в България“ – заради неговото „завладяващо начало“, за „герой, който се интегрира в свят, налагащ норми и ценности“ и, не на последно място, заради факта, че „се чете леко и с удоволствие до последната страница“.

„Гонкур в България“ e инициатива на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да популяризира съвременната френска литература, френските език и култура и писането на френски. Жури на наградата са ученици, изучаващи френски език и студенти по френска филология. Те прочитат четири заглавия, достигигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава титлата Choix Goncourt de la Bulgarie (изборът на Гонкур в България). През 2018 г. Яник Енел спечели сърцата на българските ученици и безусловно спечели титлата. През 2019  г. авторът пристига в София, за да представи книгата си на българските читатели и да ръководи избора за втория „Гонкур в България“.

Написан на ръба на бръснача, в постоянно напрежение, дълбокият и халюциниращ роман на Яник Енел е истински фойерверк от тъмен поетизъм и литературен плам.

„В този лъжовен свят истината е принудена да се крие вдън горите като подплашен бял елен“ – това е осъзнал в навечерието на петдесетата си годишнина Жан Дешел, чийто живот оттук нататък е посветен на търсенето на тази истина чрез книгите и филмите, които го обсебват, чрез имената на автори и герои, които се смесват и образуват нови взаимовръзки и смисли в „тайнствено порестата вътрешност” на главата му.

Вдъхновен от творчеството на Херман Мелвил, Дешел е изоставил кариерата си на романист, за да напише мащабен филмов сценарий за живота на автора на „Моби Дик“, който задължително трябва да бъде заснет от Майкъл Чимино, „последния голям американски режисьор“. Твърде чувствителен към социалните несправедливости, героят се затваря в свой собствен свят, изпълнен с водка, видения, поетически бяс и „Апокалипсис сега“. Проблясъкът в това ежедневие идва, когато Дешел ненадейно се сдобива с номера на  Чимино, който му определя среща.

В преследването на своя бял елен, Жан Дешел завихря неочаквано приключение, което започва от Париж, минава през Ню Йорк и Елис Айлънд, за да достигне до езерото Неми в Италия. Не по-малко необичайни са и спътниците му в различните етапи на тази авантюра, сред които се открояват далматинецът Сабат, един демоничен съсед, един леко шашав продуцент, самият Майкъл Чимино, насочващ револвер към Статуята на свободата, богинята Диана, двама мустакати биячи, красивата Лена, един заядлив оберкелнер – двойник на Еманюел Макрон и актрисата Изабел Юпер.

Яник Енел е роден през 1967 г. в семейство на военни. Прекарва детството си в Африка, а след завръщането на семейството във Франция постъпва във Военното училище в Сарт и след това завършва лицея „Шатобриан” в Рен. Трудният период от живота му във военното училище е основна тема на първия му роман Малките войничета, издаден през 1996 г. Година по-късно, заедно с Франсоа Мейронис, е сред основателите на литературното списание Лин дьо риск, като издава и два сборника съвместно с Филип Солерс. През годините сътрудничи още на списанието за литература и кино Трансфюж, както и на Шарли Ебдо.

Сред издадените от Яник Енел романи са „Кръг“ (2007), спечелил наградите Декември и Роже-Нимие, публикуваният през 2009 г. исторически роман „Ян Карски“, донесъл на автора наградите Фнак и Интерали, и „Бледите лисици“ (2013).

Сред основните теми в творчеството на Яник Енел, изпълнено с остра социална критика, са свободата, личността, търсенето на идентичност и вътрешният бунт в душата на твореца, борещ се срещу наложените от обществото норми и ценности.

Дръж здраво венеца си

Среща с Яник Енел – носител на наградата „Гонкур в България“

В чест на Международния ден на Франкофонията Френският институт в България и издателство „Парадокс“ ви канят на среща с Яник Енел, автор на романа „Дръж здраво венеца си“ и носител на първата награда „Гонкур в България“. Събитието ще се проведе на 20 март (сряда) от 18:30 ч. в зала „Славейков“ на Френския институт в България (София, пл. „Славейков“ 3). Литературната вечер ще бъде модерирана от Андрей Захариев, журналист в БНТ, а преводачът на книгата Тома Георгиев ще бъде специален гост.

Написан на ръба на бръснача, в постоянно напрежение, дълбокият и халюциниращ роман на Яник Енел „Дръж здраво венеца си“ е истински фойерверк от тъмен поетизъм и литературен плам.

„Гонкур в България“ e инициатива на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да популяризира съвременната френска литература, френските език и култура и писането на френски. Жури на наградата са ученици, изучаващи френски език и студенти по френска филология. Те прочитат четири заглавия, достигигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава титлата Choix Goncourt de la Bulgarie (изборът на Гонкур в България). През 2018 г. Яник Енел спечели сърцата на българските ученици и безусловно спечели титлата. През 2019  г. авторът пристига в София, за да представи книгата си на българските читатели и да ръководи избора за втория „Гонкур в България“.

Яник Енел е роден през 1967 г. в семейство на военни. Прекарва детството си в Африка, а след завръщането на семейството във Франция постъпва във Военното училище в Сарт и след това завършва лицея „Шатобриан” в Рен. Трудният период от живота му във военното училище е основна тема на първия му роман Малките войничета, издаден през 1996 г. Година по-късно, заедно с Франсоа Мейронис, е сред основателите на литературното списание Лин дьо риск, като издава и два сборника съвместно с Филип Солерс. През годините сътрудничи още на списанието за литература и кино Трансфюж, както и на Шарли Ебдо.

Международният ден на Франкофонията (Journée internationale de la Francophonie) се отбелязва всяка година на 20 март и е празник на френския език и култура. На този ден говорим още за ценности като мир, демокрация, солидарност, демокрация, права на човека, толерантност, езиково и културно разнообразие. Празникът се отбелязва от франкофоните по цял свят с различни инициативи, свързани с език и литература.

Дръж здраво венеца си

Издателство „Парадокс“ оставя следа в българския „Гонкур“

През 2019 г. Френският институт в България провежда второто издание на Избора за Гонкур в България. Но що е то „Гонкур“ (при положение, че явно има почва у нас)?

Какво представлява наградата „Гонкур“?

„Гонкур“ е най-престижната френска литeратурна награда. Учредена е през 1903 г. от Академията „Гонкур“, която пък е  основана през 1900 г. по волята и завещанието на братята Едмон и Жул дьо Гонкур, френски писатели-натуралисти от 19 в. Първоначално отличието е единствено за най-добър френскоезичен роман на годината, а по-късно са въведени четири допълнителни категории – за кратък разказ (от 1977 г.), биография (от 1980 г.), поезия (от 1985 г.) и дебютен роман (от 1991 г.)

Всяка година десетчленното жури – „Десетте“, които по регламент нямат право да бъдат членове и на Френската академия – подбира петнадесет романа в дългия списък за наградата, които минават още две селекции (съответно до осем и четири заглавия), преди да бъде избран окончателният победител.

Износът на „Гонкур“ – „Изборът за „Гонкур“

През 1998 г. призът се превръща в експортен продукт – по инициатива на Френския институт в Краков е учредена първата чуждестранна версия на наградата, под името „Списъкът за „Гонкур“ : полският избор“, а целта е „популяризирането на френския език, съвременната френска литература и френската писменост в страната“. Според регламента, няколко групи от ученици, изучаващи френски език, и студенти по френска филология четат и дискутират четирите романа от краткия списък за отличието, подбран от „Десетте“. Във втората фаза представителите на различните читателски екипи се срещат на общ дебат, в който се определя победителят.

Впоследствие форматът на „Полския избор“ бива възприет и адаптиран и в други държави – Сърбия (2012), Ливан (2012, под името „Изборът за „Гонкур“ на Ориента“), Италия и Румъния (2013), Швейцария и Тунис (2015), Белгия (2016), Словения и Испания (2017), България и Китай (2018) и Алжир (2019).

Традиционно, първото издание на финалния дебат и изборът се председателстват от носител на оригиналния „Гонкур“, а следващите – от съответния „национален“ победител от предходната година.

Българският „Гонкур“…

… е адаптиран от Френския институт под формата „Изборът за „Гонкур“ в България“. Първото издание се проведе през 2018 г. и събра жури от четири читателски екипа, три от които от ученици (от 9-та ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“ , 18-та гимназия „Уилям Гладстон“ и Френския лицей „Виктор Юго“ ), а четвъртият от студенти от Софийския университет. Председател на журито бе Жером Ферари – носител на наградата „Гонкур“ 2012 за своя роман „Проповeд за падането на Рим“.  С три срещу два гласа, с първия „Гонкур“ в България“ бе отличен романът на Яник Енел „Дръж здраво венеца си“ заради неговото „завладяващо начало“, за „герой, който се интегрира в свят, налагащ норми и ценности“ и, не на последно място, заради факта, че „се чете леко и с удоволствие до последната страница“.

Яник Енел ще оглави журито на „Гонкур“ в България 2019“, което ще заседава на Международния ден на Франкофонията, 20 март, а по-късно на същия ден авторът ще представи българското издание на „Дръж здраво венеца си“ (изд. „Парадокс“). Премиерата ще се състои от 18:30 ч. в зала „Славейков“ на Френския институт в България.
Литературната вечер ще бъде модерирана от журналиста Андрей Захариев, а преводачът на книгата Тома Георгиев ще бъде специален гост.

Събитието във Facebook ще намерите тук.

Дръж здраво венеца си

Марион Пошман получи номинация за международния „Ман Букър“ 2019

Германската писателка Марион Пошман е сред номинираните за тазгодишната международна литературна награда „Ман Букър“. Книгата ѝ The Pine Islands, преведена на английски от Джен Кайеха, е сред 13-те заглавия, които ще се борят за престижното литературно отличие. Те са избрани от 108 чуждоезични кандидатури.

Краткият списък от шест заглавия ще бъде обявен на 9 април, а победителят ще бъде излъчен на 21 май на тържествена вечеря в зала „Раундхауз“ в Лондон.

Издателство „Парадокс“ представи на българските читатели книгата „Черно-бял роман“ от Пошман в края на 2018 г., по време на Софийския международен литературен фестивал. Писателката се срещна с многобройна публика в София, раздаде автографи и сподели интересни факти за написването на произведението си.

Черно-белият роман на Марион Пошман до последната си страница остава верен на дуалността, заложена в заглавието му, и изважда на преден план контрастни двойки като Германия и Русия, човек и природа, одушевено и неодушевено, реално и фантастично, вътрешно и външно, свое и чуждо, и техните сиви зони.

Международният „Ман Букър“ се връчва ежегодно за преводна литература, издадена на английски във Великобритания. Работата на преводача на номинирания роман или сборник с разкази се оценява също толкова високо, колкото тази на автора, като премията за победителя, равняваща се на 50 000 лири, се разделя поравно между двамата. В допълнение към това всеки автор и преводач, попаднал в краткия списък, ще получи премия от 1 000 лири.

Тазгодишното жури се състои от петима души: писателката, преводачка и председателка на ПЕН Англия Морийн Фрийли, професорката по философия Анджи Хобс, романиста и сатирист Елнейтън Джон, есеиста и писател Панкадж Мишра и изтъкната историчка, авторка и телевизионна говорителка Бетани Хюс.

Снимка на публикацията: swrfernsehen.de

„Бохемия клуб“ и „Парадокс“ организират двойна премиера по случай 51 години от Пражката пролет

Най-новите книжни издания на „Парадокс“ и „Бохемия клуб“: „Чешки съновник“ от Лудвик Вацулик и „Хотел „Авион“ от Иржи Кратохвил ще бъдат представени на 18 февруари (понеделник) от 18:00 ч. в Чешкия център (София, бул. „Раковски“ 100). Поводът е 51-годишнината от революционните събития в Чехословакия, известни като Пражка пролет.

Премиерата ще бъде съпътствана от честване на добре познатата на всички бохемисти преподавателка и преводачка Анжелина Пенчева , на която има и посвещение в новоизлязлата книжка на „Хомо Бохемикус“, озаглавена „Крепости и замъци в Бохемия и Моравия“.

Романът „Чешки съновник“ от Лудвик Вацулик  (в превод на Васил Самоковлиев) е средищно произведение за чешката проза от втората половина на XX в. За първи път е публикуван в нелегално самиздатско издание през 1981 г., през 1983 г. излиза в знаменитото емигрантско издателство 68´ Publishers в Торонто, а първото официално издание в родината му се осъществява в бърненското издателство Atlantis през 1990 г. Написана под формата на дневник, книгата проследява една година от живота на своя герой, чийто прототип е самият автор, и пресъздава обществената ситуация в Чехословакия от края на 70-те години на миналия век, както и атмосферата в дисидентската литературна общност. Макар да съдържа множество реални факти, а героите му да са действителни личности, „Чешки съновник“ не е документална книга, а многопластов художествен разказ за опита на личността и обществото с тоталитарната власт. Съчетавайки автобиографизъм и художествена измислица, достоверност и въображение, фактология и фикция, Лудвик Вацулик създава един от най-оригиналните опити с жанра на романа в родната си литература от последните десетилетия на миналия век.

Романът на Иржи Кратохвил „Хотел Авион“ (в превод на Анжелина Пенчева) е вдъхновен е от една от забележителностите на град Бърно – построения през 1928 г. по проект на архитект Бохуслав Фухс хотел „Авион“. Хотелът, смятан за един от символите на бърненския функционализъм, се намира в центъра на града, на ул. „Ческа“, и е известен като една от най-тесните хотелски сгради в света. Парцелът, на който се издига, е с размери едва 8 на 34 метра, с което е съобразено архитектурното решение на неговия интериор. „Тъй като не знам как да създам мултифункционален роман, който да бъде едновременно литературно, пластично, музикално, театрално и танцово произведение, задоволих се с досега на литературата и архитектурата. Романът „Хотел Авион“ е романов макет на хотел „Авион“. Има неговите десет етажа, вертикалните пробиви от една глава в друга, семплата сложност на функционализма, тясното, но наситено разказно пространство, а от последната десета глава на романа има  изглед като от тераса. И сега е ред на архитектите да построят хотел по някой мой роман, например по „Нощно танго“.


Как прочетохте „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич (досега)

корица: Живко Петров

Верните читатели на Светлана Алексиевич очакваха с нетърпение появяването на липсващото, „последно парче“ от пъзела – книгата „Цинковите момчета“. С нея цикълът „Гласовете на утопията“ е завършен и така „Парадокс“ може да се похвали с истински значимия си принос за световната документалистика, представена на българския книжен пазар.

С интерес следим отзивите от прочелите „Цинковите момчета“ и решихме да направим сборен материал с някои от най-въздействащите текстове, на които попаднахме.

„Мисля, че няма да е преувеличено да откроя тази поредица като една от най-значимите в световната документалистика. Тя се явява ключова за разбирането на историята на съветския тоталитаризъм и чудовищните поражения, които той нанася на няколко поколения.

Измежду множеството престъпления на съветския комунизъм това чудовищно насилие над младите, неоформени души, е сред най-потресаващите. Те попадат в безумна война без правила, без кауза, без смисъл. Врагът е навсякъде около тях. За да оцелеят, трябва да станат машини за насилие. Довчерашните деца се превръщат в убийци. Нищо от онова, в което са били научени да вярват преди, не им помага в тази безсмислена касапница. Афганистан им отнема завинаги невинността.“

Милена Златарова, „Аз чета“

„Трудно ми беше да прочета книгата. Трябва да имаш наистина здрави нерви, за да я довършиш. За мен на практика беше невъзможно да я прочета бързо, за няколко дена. „Цинковите момчета“ е компилация от интервюта, лични истории на бивши войници и на членове от семействата им. Прочитах една история и трябваше да направя пауза, за да се успокоя и да намеря сили, за да прочета следващата. Всеки разказ е цяла човешка драма.“

Елена Ратои, Goodreads

„Цинковите момчета“ е за три неща: Смърт (умрелите), Смърт (оцелелите), Майки (и един обесил се баща). Може да се каже и четвърто нещо: Обида. За оцелелите или близките на загиналите – че това е било напразно, престъпно, измамно…
Не исках да си представям нито самата касапница в Афганистан, нито ужаса на майките или завърналите се обезобразени или полудели момчета (пак много силно/страшно начало на книгата). Има и момичета разбира се. И пак като в другите книги на Алексиевич за соца – Аз сам/а исках! Пак дълг, пак родина, пак чест… Каква родина в Афганистан, не знам, но и те не знаят.“

Кремена Михайлова, Goodreads

„Това е страховита книга. И съвсем простичка. В нея се говори за болка и смърт по държавна поръчка. Чужда и своя смърт. Престъпник и жертва в едно.

Книгата ми се видя даже кратка. И субективна в подбора на свидетели. Останах с усещането, че има доста пропуснати типажи и истории – на тези, които са потърсили спасение не в алкохола или самоизмамата; най-вече на тези, които са участвали в планирането и координацията на тази война и са извлекли всички облаги и дивиденти от нея, напявайки за патриотизъм; на онези, които просто са си мълчали. Те липсват.“

Емилия Божилова, Goodreads

„Руския Виетнам. Една война, в която няма спечелили – всички са жертва, дори успялите да се се измъкнат живи от нея. С всяка прочетена книга на Алексиевич се убеждавам, че си е заслужила Нобела. Даже Нобел за мир ми се вижда по-подходящ отколкото за литература.“

Виолета Стойкова, Goodreads

„Книгата е голяма хапка за нищо неподозиращия читател. Ако това ви е първа книга на Светлана Алексиевич, няма нещо, което може да ви подготви за тази среща. Захапва ви жестоко и се оказвате в клопка – няма измъкване и няма кой да дойде на помощ. Събирате целия житейски опит, с който разполагат обикновените хора, имащи късмета да живеят в мирни времена и да приемат това за даденост. Но това далеч не е достатъчно, за да се проумее книгата. Добрата новина е, че тя не е направена за проумяване.“

Милена, Goodreads

Как „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич помага да разбираме другите по-добре

Мнението на читателите за нас винаги е било не само важно, а и служещо за ориентир как срещаме интелектуалните нужди и интересите на четящите хора около нас. Ето защо редовно следим какво споделяте по различните канали и го публикуваме с поне две цели. Първо, за нас е удоволствие да четем добре написани рецензии и ревюта и често там откриваме нови гледни точки към дадено произведение. Второ, смятаме, че останалата част от нашата аудитория заслужава до нея да стигне вашето мнение. По тази причина се обръщаме и към наши приятели в чужбина, които имат различна отправна точка за възприемане на книгите.

Днес решихме да споделим с вас ревюто на Елена Ратои, мениджър на политическия отдел в ООН Жени в Молдова и приятелка на екипа ни, за книгата „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич. Нейният поглед върху темата в произведението на беларуската писателка ни трогна и затвърди убеждението ни, че книгите от т.нар. литературно петокнижие „Гласовете на утопията“ трябва да стигнат и до българските читатели.

корица: Живко Петров

Отрих Светлана Алексиевич с книгата ѝ „Войната не е с лице на жена“. Бях толкова впечатлена от произведението и чувствата, които породи у мен, че нямах търпение да прочета и другите ѝ книги. Втората на Алексиевич, която прочетох, беше „Цинковите момчета“.

Войници от Молдова също са били пращани от Съветския съюз в Афганската война. Някои от тях намериха смъртта си там, други се завърнаха. Ранени. Физически, емоционално или и по двата начина. Но независимо от това какво бяха извършвали там и как се прибраха, те бяха стигматизирани от обществото. Хората се страхуваха от тях, считаха ги за емоционално нестабилни и агресивни.

Мотивацията ми да прочета „Цинковите момчета“ дойде от желанието ми да разбера какво се е случвало по време на войната, да видя фактите през погледа на хората, които са били принудени да участват в нея, да се бият за кауза, която не разбират.

Трудно ми беше да прочета книгата. Трябва да имаш наистина здрави нерви, за да я довършиш. За мен на практика беше невъзможно да я прочета бързо, за няколко дена. „Цинковите момчета“ е компилация от интервюта, лични истории на бивши войници и на членове от семействата им. Прочитах една история и трябваше да направя пауза, за да се успокоя и да намеря сили, за да прочета следващата. Всеки разказ е цяла човешка драма.

Книгата описва живота на завърналите се от Афганистан войници, които се борят да забравят всички зверства, които са били принудени да видят. Тя е и за историите на семействата, които са загубили любим човек. Но дори завърналите се живи войници са като загубени за близките си, тъй като са коренно променени. Войната не ги е подминала. Белязани са от гледката на убитите им другари, от получените рани или от осакатяването си.

Историите в книгата разкриват истината, скрита зад обществените изявления на властимащите, които подкрепят войната, истината зад величествените и гръмки заглавия по вестниците. И след като ги прочетох, аз започнах да гледам с друго око на хората, които са участвали в тази война. Трябва да се опитаме да ги разберем, а не да им лепим етикети.

Цинковите момчета

Не бях готов да стрелям по човек, аз все още бях от цивилния живот. Из „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич

„… Афганис­тан ме освободи. Излекува ме от вярата в това, че всичко у нас е правилно и във вестниците пишат истината, по телевизора говорят истината.“

Това казва беларуската писателка Светлана Алексиевич за книгата си „Цинковите момчета“ – финалът на литературното петокнижие „Гласовете на утопията“. Цикълът е замислен преди повече от три десетилетия. С пет хиляди рубли, взети назаем, Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва по градове и паланки из Съветския съюз, за да записва разказите на жените фронтовачки, на децата на Великата отечествена война, на жертвите от Чернобил, на момчетата от Афганистан. Така се раждат „Войната не е с лице на жена“ (1983), „Последните свидетели“ (1985), „Цинковите момчета“ (1989), „Чернобилска молитва“ (1997), „Време секънд хенд“ (2013). „Цинковите момчета“ е достоен финал – пропит с болка, не спестяващ зверствата и нечовешката жестокост, страданието. Откъсът, който ви представяме тук, дава частична представа за силата на романа, за истината, която трябва да знаем и помним.

корица: Живко Петров

Куршумът попада в човек, ти чуваш – и не можеш да го забравиш, с нищо не можеш да го сбъркаш – характер­ното мокро шляпване. Твой познат пада до теб по очи в лютивия като пепел прахоляк. Ти го преобръщаш по гръб – зъбите му стискат цигарата, която току-що си му дал. Тя още дими… Не бях готов да стрелям по човек, аз все още бях от цивилния живот. От цивилизацията… Първия път действаш като насън: тичаш, влачиш се, стреляш, но нищо не запомняш, след боя не можеш да разказваш. Всичко е сякаш зад стъкло… Зад стена от дъжд…Виждаш го като в страшен сън. Събуждаш се изплашен, но нищо не можеш да си спомниш. За да изпиташ ужас, излиза, че трябва да го запомниш, да свикнеш с него. След две-три седмици от предишния теб не остава нищо, само името ти. Ти – това вече не си ти, а друг човек. Така си мисля… Явно е така… И този другият… Този човек вече не се плаши при вида на убит, а спокойно и с досада мисли как ще трябва да го свлекат от скалите или да го влачат с километри в жегата… Той не си представя… А вече знае как миришат в жегата изсипалите се вътрешности и как не се изпира ми­ризмата на човешки изпражнения и кръв. Въображение­то? Въображението притихва.

Ти виждаш: в мръсна локва от разтопен метал се хи­лят обгорели черепи – сякаш преди няколко часа тук не са крещели, а са се смели, докато умират. Но всичко извед­нъж е обикновено… Просто… Надига се изострена и въл­нуваща възбуда при вида на убития – не съм аз! Всичко става толкова бързо… Ето такова преображение… Много бързо… То се случва с всички.

За хората на война в смъртта няма тайна. Да убиваш – това означава просто да натискаш спусъка. Нас ни учеха – остава жив този, който стреля пръв. Такъв е законът на вой­ната. „Тук вие трябва да умеете две неща – да ходите бързо и да стреляте точно. Ще мисля аз!“ – казваше командирът. Ние стреляхме накъдето ни заповядат. Аз бях научен да стрелям накъдето ми заповядат. Стрелях, не жалех нико­го. Можех да убия и пеленаче. Та нали там с нас воюваха всички – мъже, жени, старци, деца. Колоната минава през кишлак. На първата кола ѝ загасна двигателят. Шофьорът излиза от кабината и вдига капака… И хлапе на десет го­дини го намушва с нож в гърба… Там, където е сърцето. Войникът легна върху двигателя… Хлапето го направиха на решето… Ако ни бяха дали команда в този момент – щяхме да превърнем кишлака в прах. Да го заличим. Всеки се стремеше да оцелее. Време за мислене нямаше. Нали бя­хме на по осемнайсет-двайсет години… С чуждата смърт свикнах, а от собствената си се страхувах. Бях видял как за една секунда от човека не остава нищо, сякаш никога не го е имало. И в празния ковчег изпращаха за родината парадна униформа. Чужда земя сипят, за да тежи колкото трябва… Искаше ми се да живея. Никога не ми се е искало толкова да живея, колкото там. Върнем се от боя, смеем се. Никога не съм се смял толкова, колкото там. Старите вицове вървяха при нас като първокласни. Ето например този… Един спекулант се оказал на война. Първата му работа била да си изясни колко струва един пленен „дух“. Осем чека. След два дена край гарнизона се вдига прахоляк – той води двеста пленници. Приятел го моли: „Продай ми един! Седем чека ще ти дам“. – „Ама моля ти се, драги! Аз самият ги купих за девет.“

Сто пъти да го разказва някой – сто пъти ще се смеем. Кикотехме се за всяка дреболия докато ни заболи коремът.

Лежи „дух“ (така наричахме душманите муджахиди­ни) с речник. Снайперист. Вижда три малки звездички – старши лейтенант… Разгръща речника: за три звездички петдесет хиляди афгани. Бам! Една голяма звезда – майор, двеста хиляди афгани. Бам! Две малки звездички – подофицер. Бам! През нощта главатарят плаща: за старшия лейтенант – да му се дадат афгани, за майора – да му се дадат афгани. За… Какво? Подофицер? Та ти си убил тоя, дето ни хранеше! Кой сега ще ни продава консерви, кон­дензирано мляко и одеяла? Да се обеси!

Цинковите момчета

Георги Коритаров за „Седмата функция на езика”: “Една изключителна интелектуална провокация!”

Доротея Монова от издателство „Парадокс“ и преводачът Владимир Сунгарски гостуваха в предаването на ТВ Европа „Свободна зона“ с Георги Коритаров в сряда, за да представят книгата „Седмата функция на езика“ от френския писател Лоран Бине. Водещият призова зрителите да не пропускат да се запознаят и с предишния роман на автора – „HHhH Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“, а в разговора тримата очертаха основните теми на двете произведения и приликите и разликите помежду  им, като  подчертаха тяхната актуалност..

В началото на разговора Георги Коритаров нарече „Седмата функция на езика” „изключителна интелектуална провокация, но едновременно с това, с много изисканото си чувство за хумор и закодирани послания, четиво, на което си струва да се обърне внимание“. Той изрази възхищението си от Лоран Бине, който в две последователни книги успява да разгърне писателския си талант по изключително разнообразен начин.

Доротея Монова потвърди, че именно напълно различното естество на двете книги свидетелства за способностите на автора. Тя изреди няколко компонента, които свързват всички издания на „Парадокс“ – взаимоотношенията литература-история; журналистика-литература или т.нар. жанр „литература на факта“.

Монова разясни, че в „Седмата функция на езика“ авторът опровергава сам себе си, защото за разлика от  „HHhH“, в която се придържа към историческите извори, тук той залага на съвършено измислен сюжет, но с герои реални личности, част от които все още сред нас: Бине „фикционализира“ велики действително съществуващи хора и техните характеристики.

Владимир Сунгарски сподели, че преводът на втория роман на Бине не го е затруднил и разказа за интересните интервюта, на които е попаднал, докато еработел по романа. В едно от тях Лоран Бине споделя за личната си среща с един от централните персонажи, Умберто Еко, който бил във възторг от ролята си в книгата.

„Лоран Бине определя „Седмата функция на езика“ по-скоро като игра. Той тръгва от едно фиктивно предположение, което започва да попълва с исторически сюжет. Той самият определя писането с английската дума fun.”

Според Доротея Монова, читателят няма нужда от предварителна подготовка, за да се наслади на романа – макар той да представлява високоинтелектуален труд, историята е разказана напълно достъпно. Умелото вплитане на сложната материя в своеобразна игра с криминален сюжет спомага за възприятието на книгата от широк кръг читатели..

„Категорично този роман следва една много сериозна литературна европейска тенденция, ясно очертана в последните 20-25 години, изцяло позиционирана върху взаимоотношенията между факт и фикция и разглеждането им по различни начини, в различни контексти. Това е така наречената литература на факта в цялото разнообразие на понятието“, допълни Монова.

Към края на разговора като тема както в „Седмата функция на езика“, такаи в съвременното ни общество, бе засегнато и политическото говорене. Тъкмо в този винаги актуален контекст намира най-важното си приложение прилага и въпросната седма функция на езика,  възможността за пряко въздействие върху хората със силата на словото.

Видео с целия разговор в студиото на „Свободна зона“ може да гледате тук:

Седмата функция на езика

За контрастите и сивите зони в „Черно-бял роман“ от Марион Пошман

„Черно-бял роман“ от германската писателка Марион Пошман, специална гостенка на тазгодишния Софийски международен литературен фестивал, ще бъде по книжарниците от утре, 20 декември. Тя го представи на живо пред многобройна публика по време на събитието, както и от ефира на предаването на ТВ Европа „Свободна зона“ с водещ Георги Коритаров.

Романът залага на ярките контрасти, заложени в самото заглавие и в сюжета. На преден план се противопоставят Германия срещу Русия, човек срещу природа, реално срещу фантастично, свое срещу чуждо. Но интерес предизвикват най-вече техните сиви зони.

 „Както е известно, сивото бе основният цвят на Източния блок. Устойчиво и неопределено, сивото беше еднакво подходящо за прибори за храна и за бетонни сгради, цели улици и обширни парадни площади. Това обстоятелство придаваше на цвета дори и в минимални мащаби нещо посвоему монументално.“

Млада жена предприема пътуване към „стоманеното сърце на Русия“ – Магнитогорск, този митичен град в Урал, роден върху чертожния лист и построен на два континента. В някогашната забранена зона се намира най-големият металургичен комбинат в света, гордостта на Сталин. Героинята посещава баща си,  електроинженер на нов промишлен обект, и се подлага на своеобразен експеримент на монотонността, докато Русия се изправя пред нея не просто като емоционално, а като метафизично предизвикателство.

Антон Вермут се е променил, дъщеря му го усеща незабавно. На работната площадка цари парализиращо бездействие, изолацията на малката група германски специалисти, еднообразието и безмълвният гигантизъм на снежния пейзаж създават постоянно усещане за нереалност и безсилие, което доминира мислите и чувствата. В повсеместната сивота цветовете се губят, а с тях изчезват и формите. Стари рани се отварят – миналото не може да намери покой в този град-герой от Вторатасветовна война, излял стоманата за всеки втори танк и всеки трети снаряд, пратен по войските на Вермахта. Всеки един от немската група е кармично свързан с Русия под някаква форма, всеки по различен начин се опитва да противостои на руския бяс, да запази менталната си и физическа цялост, но не всички успяват.

Марион Пошман (15 декември 1969 г.) е немска писателка и поетеса. Израства в родния си град Есени в Мюлхайм ан дер Рур. Между 1989 и 1995 г. следва немска филология, философияи славянска филология (в Бон и  Берлин), през 1994 г. също и драматургично писане в Университета по изкуствата  в Берлин.  Прави своя прозаичен и лирически дебют през 2002 г., когато почти едновременно излизат романът „Къпане при буря“ и стихосбирката „Затворени камери“.

Живее и работи в Берлинкато писател на свободна практика. Член е на Немската академия за език и поезия, на Майнцката академия на науките и литературата, на Свободната академия на изкуствата в Хамбург, както и на германския ПЕН-център. Пошман е автор на пет стихосбирки, четири романа, новела и сборник с есета, за които получава над 30 литературни стипендии и отличия. Сред тях са наградите „Петер Хухел“,  „Ернст Майстер“, „Вилхелм Раабе“ и „Клопщок“, както и три номинации за „Немската награда за книга“ (включително за „Черно-бял роман“ през 2005 г.).

Черно-бял роман

Марион Пошман разказа за цветовете в своя „Черно-бял роман“ в студиото на „Свободна зона“ с Георги Коритаров

Марион Пошман гостува в предаването на ТВ Европа „Свободна зона“ с водещ Георги Коритаров в четвъртък, за да представи новоиздадената в България своя книга  „Черно-бял роман“. В студиото бе и редакторът в издателство „Парадокс“ Милен Милев, който е преводач на романа.

В началото Пошман разказа малко за сюжета в книгата. Тя сподели, че той се гради както върху реалността от миналото, така и върху фикционален разказ. Водещият Коритаров сравни описания период в произведението със спомена за сивия живот, който сме водели в България по време на тоталитарния режим без дори да подозираме за това. Той нарече романа на германската писателка повод за вглеждане в нашата съвременна среда.

Марион Пошман разказа за интереса си да пише именно за източния блок. Тя е завършила славистика и за да подготви книгата си, е направила проучване „на терен“, пътувайки до Магнитогорск – един необикновен град. В миналото достъпът до него е бил ограничен, а за чужденци – напълно невъзможен. Прекарала е 3-4 седмици там – време, което е било достатъчно, за да придобие ярки впечатления, достойни да намерят място по страниците на книгата ѝ.

„Черно-бял роман“ е ситуиран в средата на 90-те години на ХХ век – сив период за жителите на Европа. Марион Пошман направи сравнение със съвременната палитра на континента, като каза:

„В днешно време имаме много различни, хубави цветове, които по някакъв начин се борят помежду си и не могат да се смесят така добре. […] В днешно време си представям всяка от страните от Европа в различен цвят“.

Писателката коментира и избора на заглавие на книгата си. Романът е „черно-бял“ заради силните контрасти в местното общество. Белотата на снега се противопоставя на чернотата на металургичния комбинат в града. На този фон жителите губят своята индивидуалност и според Пошман това е един от най-големите проблеми на тоталитарния режим. Като личност, възпитана и отраснала в западния свят, тя намира живота на хората от онова време изключително изтощаващо и тежко.

Водещият Георги Коритаров коментира тенденцията в България да се издават съвременни германски автори. Според Пошман за дълго време литературата е имало предимно лява насоченост, след това капиталистическа, а днес поп-културата привлича нови читатели. Книгите днес имат и развлекателна цел, което разширява аудиторията.

В края наразговора се засегна и темата за разделението в Европа по етнически принципи – повод да се пише все повече по нея. Пошман изказа мнение, че конфликтите, които наблюдаваме, са опасни, но е оптимист, че екстремизмът няма да продължи дълго. Тя добави:

„Иска ми се да мога да кажа, че днес нямаме повод да се страхуваме от завръщане на тоталитарни модели, форми на расизъм и ксенофобия.“

Видео с целия разговор в студиото на „Свободна зона“ може да гледате тук:

Черно-бял роман

Емигрантство винаги ще има, но трябва да обърнем внимание на реакцията към него: Шерко Фатах в студиото на „Свободна зона“ с Георги Коритаров

Шерко Фатах беше гост в предаването на ТВ Европа „Свободна зона“ с водещ Георги Коритаров във вторник, за да коментира засега единствения си преведен на български роман „Като бяло петно на картата“, мултикултурализма и своите бъдещи проекти. Той беше в студиото заедно с Милен Милев, редактор в издателство „Парадокс“ и съпреводач на романа.

Разговорът започна с темите, които се засягат в книгата „Като бяло петно на картата“. Георги Коритаров определи сюжета като впечатляващ и помоли автора да направи паралел между действителността днес и тази от романа, чието действие се развива през 30-те години на ХХ в. в Багдад. Според Фатах светът преди е бил по-склонен към насилие. Но приликите са очевидни – и в съвремието виждаме как политиката и реториката не само създават конфликти, а дори разрушават градове. Той даде пример с Багдад и невъзможността хората от различни религии и етноси да съжителстват мирно именно заради насадени националистически настроения.

„В сравнение с периодите, описани в книгата обаче, днес имаме един допълнителен проблем – освен националистическите настроения, има и религиозен екстремизъм“.

Темата за мултикултурализма е актуална за Фатах не само заради книгите, в които я включва като тема, а и по лични причини. Той е роден в Източен Берлин в семейството на иракски кюрд и германка. Израства в ГДР, а през 1975 г. емигрира през Виена в Западен Берлин заедно с родителите си. В студиото на „Свободна зона“ писателят сподели, че детството си е прекарал между ГДР и Ирак и отбеляза, че и двете държави вече не съществуват в същата форма като тогава.

Шерко Фатах каза, че се определя като немски писател, защото немският език е негов медиум. Но що се отнася до идентичността му, ситуацията е малко по-сложна. Според него за различията в културите трябва да се говори и пише. В предаването той каза още:

 „Потоците от мигранти предизвикват политически дебат. Но всеки разумен човек е убеден в това, че проблемът би могъл да бъде решен. Освен онези, които твърдят, че товаще доведе до залеза на идентичността на съответната националност. Идеята за един чист народ е фикция. И в сърцевината на книгата ми героите използват тази идея, за да предизвикат война. Емигрантство винаги е имало и ще има, но трябвада обърнем внимание на реакцията към него“.

Фатах сподели, че романите му се приемат добре от тези, които обичат смесицата между политическото и разказвателното. Такъв е и новият му роман, за чийто сюжет той разкри малко подробности. Книгата все още не е преведена на български, но ще носи заглавието „Черен септември“. Тя проследява историята на израелско-палестинския конфликт, като по този начин се явява продължение на „Като бяло петно накартата“ в исторически план. Действието се развива в периода 70-80-те години на ХХ век.

„Основните ми търсения в книгата са посветени натова как от един секуларизиран светски терор се получава свещен терор“ – каза Фатах

По-късно във вторник Шерко Фатах взе участие в дискусия от програмата на Софийския международен литературен фестивал, който се провежда в Национален дворец на културата, паралелно с 46-я Софийски международен панаир на книгата. Темата на разговора беше „Социалната травма: преди и след словото“. В него се включиха и Марин Бодаков и друг автор на „Парадокс“ – преподавателят по социални науки в Нов български университет Румен Петров.

Видео от гостуването на Шерко Фатах в студиото на „Свободна зона“ може да гледате във видеата:


Като бяло петно на картата

„Цинковите момчета“ е достоен финал на Петокнижието на Светлана Алексиевич

„Цинковите момчета“ от носителката на Нобеловата награда за литература Светлана Алексиевич ще бъде по книжарниците и на щанда на издателство „Парадокс“ (Б10, полуетаж „Запад“ в НДК) на Панаира на книгата от 14 декември, петък.

корица: Живко Петров

След огромния успех на „Време секънд хенд“, „Войната не е слице на жена“/ “Последните свидетели“ и „Чернобилска молитва“, с издаването на „Цинковите момчета“ издателство „Парадокс“ завършва прословутото литературно Петокнижие „Гласовете на утопията“.

Книгата е издадена за първи път през 1989 г., а през 2013 г. излиза ново, допълнено издание, по което е направен и настоящият български превод. Без „Цинковите момчета“, произведение отдавна превърнало се в световен бестселър, вече е невъзможно да си представим нито историята на Афганската война, нито историята на последното десетилетие на съветската власт, окончателно подкопана от тази ненужна и несправедлива инвазия.

Неизличима е мъката на майките на „цинковите момчета“, разбираемо е желанието им да проумеят как и защо са воювали и загивали синовете им в Афганистан. Но научавайки истината, много от тях не могат да я понесат и се отричат от нея.

Светлана Алексиевич е официално осъдена за клевета за написването на „Цинковите момчета“. В процеса участват прокурори, обществени обвинители, а също и „групи за подкрепа“ на властта в пресата. Материалите от този позорен процес авторката за първи път включва в последното издание на книгата.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите ѝ са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университетав Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете ѝ е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката накомунизма“.

Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на белоруската писателка за нейните „полифонични творби, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен подход грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Тя стана и една от носителките на тазгодишната награда на името на опозиционната руска журналистка Анна Политковская. Отличието бе присъдено за 12-а поредна година, на 7 октомври, от международната неправителствена организация RAW in War (Reach All Women in War) с цел да окуражи смелите личности, които с работата си рискуват своя живот вимето на справедливостта.

Световноизвестните германски писатели Шерко Фатах и Марион Пошман пристигат в България за „Софийски международен литературен фестивал“

Издателство „Парадокс“ ще представи двама от най-популярните съвременни писатели в Германия – Шерко Фатах и Марион Пошман –  по време на Софийския международен литературен фестивал. Тази година събитието е посветено на немскоезичната литература и се провежда паралелно с 46-я Софийски международен панаир на книгата, от 11 до 16 декември в Национален дворец на културата.

Шерко Фатах ще вземе участие в разговор на тема „Социалната травма: преди и след словото“ заедно с друг автор на „Парадокс“ – преподавателят по социални науки в Нов български университет Румен Петров – на 12 декември от 19:00 ч.

Марион Пошман ще се включи в дискусията „Между поезията и прозата: посоки и граници“ заедно с Мирела Иванова и модератор Амелия Личева. Събитието ще започне в 19:00 ч. на 13 декември. А преди това, от 15:00 ч. Пошман ще има кратко участие в панела на Къщата за литература и превод „Прозрачният преводач“. Основни участници ще бъдат Виолета Вичева, Ева Пацовска и Росица Петракиева. Писателката ще представи и своя нов „Черно-бял роман“, издаден от “Парадокс”.

Наред с книгите на гостуващите писатели, на щанда на „Парадокс“ (Б10, полуетаж „Запад“ на НДК) посетителите на Панаира на книгата ще намерят и още хитови заглавия на издателството. Сред тях са новите: „Цинковите момчета“финалната частот петокнижието на Светлана Алексиевич и „Седмата функция на езика“ от Лоран Бине. Някои от останалите са: „Славата на империята“ от Жан Д‘Ормесон, „Направи си рай“ от Мариуш Шчигел, „HHhH (Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих)“ от Лоран Бине и „Empire V” от Виктор Пелевин (екранизацията на романа ще видим през 2019 г.).

Шерко Фатах

Шерко Фатах е роден в Източен Берлин в семейството на иракски кюрд и германка. Израства в ГДР, а през 1975 г. емигрира през Виена в Западен Берлин заедно с родителите си. Следва философия и история на изкуството. За прозата си е получил многобройни отличия, сред които Голямата награда за изкуство на Берлинската академия на изкуствата. Номиниран е многократно за наградата на Лайпцигския панаир на книгата, а през 2008 г. получава номинация за Германската награда за книга на годината.

Писателят е познат в България с романа си „Като бяло петно на картата“. Издателство „Парадокс“ подготвя и ново заглавие на Фатах, което скоро ще представи на българските читатели.

Марион Пошман

Марион Пошман (15 декември 1969 г.) е немска писателка и поетеса. Израства в родния си град Есен и в Мюлхайм ан дер Рур. Между 1989 и 1995 г. следва немска филология, философия и славянска филология (в Бон и  Берлин), през 1994 г. също и драматургично писане в Университета по изкуствата в Берлин. Прави своя прозаичен и лирически дебют през 2002 г., когато почти едновременно излизат романът „Къпане при буря“ и стихосбирката „Затворени камери“.