Етикет: Аламут

Само след няколко дни – на 19 септември – на пазара ще бъде новият роман на издателство „Парадокс“ – незабравимият „Аламут“ от Владимир Бартол. За историята и силните страни на книгата ни разказва редакторът на българското издание Кристина Димитрова.

Владимир Бартол (1903 – 1967 г.) е писател с разностранни интереси, които лавират между биология, философия, изкуство, театър и литература. Интересът му към „Аламут“ – планинската крепост в Иран, която през ХІ век става седалище на асасините – възниква по време на пребиваването му във Франция около 1930 г., но са нужни няколко години, докато проучванията му се превърнат в книга.

Трудът му не остава незабелязан и до този момент романът е преведен на 35 езика и е най-известната словенска творба в света. При първата си публикация книгата е посветена на Бенито Мусолини, а по-късно Уилям Бъроуз я използва като вдъхновение, пишейки „Голият обяд“.

„Аламут“, който може да се разгледа като универсална алегория за човешкото общество, ни въвежда в един на пръв поглед идеален свят със строго установена йерархия. Той е плод на въображението на Хасан ибн Сабах, узрявал с десетилетия, който най-сетне се материализира. Дори тогава обаче исмаилитският вожд не е истински автор на произведението си, защото в света, който той превръща в реалност, е залегнала прастарата идея за ислямския рай – с чудни градини, обитавани от неземно красиви хурии, където преданите бойци ще бъдат изпратени след смъртта си.

Именно тези бойци, или федаини, са основното оръжие на ибн Сабах, защото той ги превръща в машини за убиване, които нямат страх и милост. Федаините са част от сложна йерархична стълбица и същевременно отстоят малко встрани от нея. Дълга обаче е редицата от звания, които се намират между ласиците, на дъното на пирамидалната структура, и върховния господар на самия й връх. Крехки са основите на въздушната кула, в която Хасан заточва поданиците си. И все пак

затворник е и той самият, задето вижда милионите звезди, но пътят му до тях „завинаги е затворен“.

Тъжна е съдбата и на жените в романа. Авторът проследява житейския път на четиринадесетгодишната Халима от пристигането й в градините до края на живота й, но същевременно откъслечно разказва за съдбите и на останалите момичета. Или по-точно – съдбата, защото с малки изключения тя чертае една и съща траектория. Всяко от момичетата е продадено като робиня и откупено от върховния господар, а после заточено в градините зад замъка му. За да бъде отново робиня. И затворничка. В началото обаче нито Халима, нито читателят знае това и първите мигове на момичето в градините, в унисон с пролетното време и природата, са свързани по-скоро с надежда и щастие, отколкото със съдбата на диви животни, отглеждани в изкуствена среда, както например се случва на съседния остров.

Щастието обаче също не е истинно и рано или късно всички момичета го осъзнават. В отговор на това едни избират смъртта, а други, с наедрял в утробите си плод, примирено се затварят в мрачните си мисли, за да се подготвят за зимата – в буквален и преносен смисъл. Хасан обаче не изпитва жалост към тях, той смята, че „ако не се замислят или не разберат, че са затворници, значи не са затворници“.

Толкова безгранична е силата на мисълта, че реалността в съзнанието е по-плътна от тази извън него.

От друга страна, мъжете, които се обучават за воини, са всъщност съвсем млади и неопитни момчета, не познали още трепетите на любовта. Тоест момчета, които е лесно да манипулираш, особено с помощта на наркотични вещества. Най-смелите и физически подготвени, имащи честта да бъдат избрани за федаини, вероятно са и най-големите жертви. Не само защото рано или късно се превръщат в жертвени агнета, а защото тяхната заблуда е най-голяма. Момичетата от градините най-малкото осъзнават, че играят роля, а не са истински хурии. За разлика от тях, момчетата действително вярват, че смъртта ще ги върне в рая, тоест в градините, които са вкусили приживе. Ето така върховният господар постига предаността на бойците си – в края на краищата кой не би пожелал да се избави от ежедневните мъки и да отиде в рая, ако от него се иска единствено да умре?

Накратко, в „Аламут“ Владимир Бартол нагледно илюстрира докъде се простира силата на волята и въображението. Колко реален обаче би могъл да е свят, който непрекъснато изисква някой, разбулил мистерията му, да бъде пожертван? И най-вече: доколко целта оправдава средствата, ако в процеса човек губи най-близките си? А самите те, пожертваните, минават през кръговрата на живота, губейки първо невинността и жизнеността, а после и себе си.

И накрая настава зима.

Откъси от „Аламут“ можете да прочетете в сайтовете „Аз чета“, „Под моста“ и E-vestnik.bg.