Светлана Алексиевич за кризата в Беларус: „Трябва да спечелим със своя дух и със силата на убежденията си.“

Носителката на Нобелова награда за литература за 2015 г. Светлана Алексиевич бе призована на разпит в Следствения комитет на Беларус в сряда, 26 август 2020 г. Алексиевич е член на опозиционния Координационен съвет, който се стреми да обезпечи мирното разрешаване на кризата в страната, започнала след опорочените президентски избори от 9 август. „Археоложката на комунизма“, автор на „Време секънд хенд“, „Чернобилска молитва“ и др., бе привлечена в качеството си на свидетел, след като двама други членове на Съвета бяха арестувани по обвинение в незаконнен опит за сваляне на правителството.

„Нашата цел е да обединим обществото и да помогнем за преодоляване на политическата криза“, каза Алексиевич пред очакващите я журналисти. „Трябва да спечелим със своя дух и със силата на убежденията си.“

След четиресетминутен разпит писателката напусна сградата на Следствието, като заяви, че е отказала да отговаря на въпроси и че следствените действия срещу нея практически са приключили.

Алексиевич призова международната общност и най-вече Русия да подкрепят Беларус в разрешаването на продължаващата криза. „Смятам, че няма как да се справим с Лукашенко без Путин, защото единственият човек, който той слуша, е Путин.“

Светлана Алексиевич бе удостоена с почетната награда Open Society Prize за 2020 г.

Централноевропейският университет в Будапеща връчи своята почетна награда – Open Society Prize – на журналистката и носителка на Нобеловата награда за литература Светлана Алексиевич.

“В своите произведения, изпълнени със състрадание – „Войната не е с лице на жена“, „Последните свидетели“, „Цинковите момчета“, „Чернобилска молитва“ и „Време секънд хенд“ – Светлана Алексиевич придаде благороден израз на потисканата и осакатена история на хората от Съветския съюз. С присъждането на Нобеловата награда за литература за 2015 г. Шведската академия отличи Алексиевич за “многогласните произведения, които са паметник на страданието и куража на нашето време”, каза президентът и ректор на Централноевропейския университет Майкъл Игнатиев и добави, че писателката “демонстрира, че непримиримата отдаденост да отстояваш истината за преживяното и страданието на обикновените хора е критична ценност за всяко отворено общество.“

Церемонията се проведе онлайн в YouTube канала на университета. Алексиевич, издавана в България от „Парадокс“, прие наградата си също виртуално от дома си в Минск и изнесе 14-минутна реч.

“Тази награда е отражение на ценности, които са много важни за мен. Като човек, живял през 90-те, тя ми напомня за времето, когато тичахме по площадите, крещейки “Свобода, свобода!”. По това време обаче ние нямахме представа какво представлява свободата. Мислехме, че тя ще дойде в един паметен ден, изведнъж, и на другия ден всичко ще бъде красиво и наред. Но се оказа, че се озовахме на съвсем различно място от очакваното”, каза Алексиевич.

Обръщайки се към завършващите студенти, тя им напомни, че светът изисква тяхното активно участие в него и тяхната откритост. “Човек винаги е изправен пред избор – да действа или да бездейства. Да бъде на страната на доброто или да се крие в сенките, да живее погребан под сивотата на масата. Мисля, че криенето не е пътят на онези, които са избрали идеалите на отвореното общество, това не е вашият път”, допълни Алексиевич.

Тя завърши речта си с призив към студентите:

“Макар да е много трудно да обичаш някого, човешкото същество не е чисто и добро по своята същност. Човек може да бъде плашещ, повярвайте ми, мога да го кажа като човек, който е бил във войната, може би не толкова на бойното поле, но който е чул много за войната, за Чернобил. Трудно е да обичаме хората, но омразата няма да ни спаси. Само любовта може да ни спаси. Пожелавам ви да носите много любов в сърцата си, за да вървите през живота спокойно, честно и радостно.”

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите ѝ са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университет Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете ѝ е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката на комунизма“.

Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на беларуската писателка за нейните „полифонични творби, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен подход грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Тя стана и една от носителките на наградата на името на опозиционната руска журналистка Анна Политковская, присъдена от международната неправителствена организация RAW in War (Reach All Women in War) с цел да окуражи смелите личности, които с работата си рискуват своя живот вимето на справедливостта.

Основана през 1994 г., наградата Open Society Prize е присъждана на Карл Попър, Вацлав Хавел, Арпад Гонч, Том Лантос, Бронислав Геремек, Рикардо Лагос, Карла Дел Понте, Кофи Анан, Ричард К. Холбрук, Йоахим Гаук, Кристалина Георгиева, Янос Корнай и Джоузеф Стиглиц и други. Наградата бе връчена на Алексиевич в първата виртуална церемония по завършване на Северозападния университет на 27 юни 2020 г.

Речта на Светлана Алексиевич със субтитри на английски език можете да гледате тук:

Романът „Чатъртън“ в 10 цитата

В забележителния детективски роман „Чатъртън“ Питър Акройд „разследва“ смъртта на Томас Чатъртън, реален персонаж, гениален поет-мистификатор от XVIII в., чийто живот приключва при мистериозни обстоятелства. Едва след смъртта си Чатъртън е разкрит като автор на редица известни и основополагащи „средновековни“ стихотворения, за които приживе е твърдял, че са били открити от него. Възхитителен талант и литературен фалшификатор, той е водещият образ в зашеметяващата амалгама от реалност и измислици, която Акройд, предлага на читателя. Размивайки илюзия и въображение, заблуди и мечти, авторът умело крачи напред-назад между три века, като вплита в историята си по дикенски ексцентрични и жестоки персонажи, сред които са възрастната романистка и любителка на джин Хариет Скроуп и младият поет Чарлз Уичууд, който се опитва да разгадае тайната на Чатъртън.

Преводачката на книгата Кристина Димитрова подбра 10 цитата, които ще ви разкрият част от красотата на „Чатъртън“.

Веднъж се бе опитал да напише роман, но след около четиресет страници се бе отказал: не само че пишеше болезнено бавно и неуверено, а и дори страниците, които бе успял да напише, сякаш бяха изпълнени с образи и фрази от творбите на други автори, будещи възхищение у него. Превърна се в колаж от чужди гласове и чужди стилове и тъй като бе непосилно да разпознае собствения си глас сред останалите, заряза проекта.


Сериозно говоря. Томас Чатъртън не е умрял.
– О, продължавай. Виж дали ми плува корабче в окото. – Тя издърпа с пръст долния си клепач. – Хайде де. Виж.
Чарлс любезно отклони поканата.
– Не, имам предвид, че е умрял. Но не когато се е предполагало. Не когато всички мислят, че се е случило. И имам доказателство.

Сцената още веднъж се промени и сега двете момичета танцуваха заедно на купон. Хариет ги гледа известно време, но после вниманието ѝ се отклони към хората около тях. Видя лице, което ѝ напомни за отдавна споминал се приятел, и после още едно. Всички бяха там заедно, всички нейни мъртви приятели – такива, каквито ги знаеше. Бяха се отдръпнали от танцьорките и сега стояха заедно в мълчание, гледайки Хариет от екрана. Прииска ѝ се да се изправи и да ги заговори, но внезапен ужас я задържа на мястото ѝ.


Доставяше ѝ истинско удоволствие да показва на посетителите малката плоча, която бележеше някогашното местоположение на бесилото: „Обесвали са ги за единия грош – разправяше тя, – а сега дори няма такава монета! Историята си прави странни номера с джоба ни“.

Виждаше как силуетът ѝ се надвесва над него, а около нея имаше светлина; момчето също гореше ярко и докато душата на Чарлс отлиташе от този свят, техните души сияеха за сбогуване. В този момент на прозрение той се усмихна: нищо не се губеше наистина и все пак това беше последният път, когато ги виждаше, последният път, последният път, последният път, последният път. Вивиан. Едуард. Срещнах ги на едно пътуване някъде. Пътувахме заедно.


Мансардата, която беше нарисувал, се бе превърнала в метафора на света – свят на мрак, където пръснатите по пода хартийки олицетворяваха литературата, умиращото цвете бе ароматът, а изгасналата свещ бе източникът на светлина и топлина.

Хариет обаче остаряваше. Скоро щеше да отиде при Чатъртън под земята, така че защо се опитваше да го намери сега? Защо ѝ трябваше да се занимава с мъртвите, след като около себе си виждаше само живи? Стана от кашпата и тръгна обратно по улицата на Чатъртън. Тя обаче не беше негова. Беше я напуснал преди векове, така че защо ѝ бе да го следва?


Няма ли ги думите, ти се намираш в различен свят. Съществуваш на друго място, където си спокоен.

Когато Вивиан изрече това, Филип осъзна, че с Чарлс никога не бяха разговаряли истински – не защото им беше неловко, а защото всеки разговор изглеждаше преходен, част от предстояща поредица. Липсваше усещане за край.


Последвалата тишина завинаги остава ненарушена и сега, когато вдига очи, вижда пред себе си образ, около който се носи розова светлина. Все още се наслагва и векове наред той наблюдава себе си на леглото в мансардата с полуотворения прозорец отзад, розата на перваза, дима, който се издига и вечно ще се издига от свещта. Значи няма да умра напълно.

Чатъртън

Парад на въображението в поетичните „Писма до Украйна“ от Юрий Андрухович

Новото заглавие на издателство “Парадокс” е поетичната книга „Писма до Украйна“ от Юрий Андрухович. В нея авторът борави майсторски с метафорите и изпълва стиховете с музикално звучене, подчертавайки ги с всички възможни изразни средства – алитерация, асонация и т.н. – и с тях захранва този фестивал на образите, този парад на въображението.

Вече почти четири десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на украинската четяща публика саркастичната си, апокалиптична и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ /Бурлеска-Балаган-Буфонада/. Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, защото, както казва поетът, нищо в този свят не е така излишно, безсмислено и нелепо като добрата поезия, но и нищо в този свят не е толкова необходимо, значимо и категорично като нея.

Острата социална чувствителност на поезията на Андрухович, която според него самия не е задължителна за всеки поет, но до известна степен е въпрос на „личен социален рефлекс“, обяснява наративните и дори репортажни елементи с осезаема фактологичност, които откриваме в лириката му. Очевидно е и въздействието на бийт поезията, чийто преводач в Украйна е именно Андрухович. Цялата амалгама от художествени качества превръща Андрухович не само в институция в родната му Украйна, но и във флагман на новата украинска литература пред света.

Писма до Украйна

Непримиримият дух в поезията и любовта в „Обичам те до лудост“ от Яхим Топол

Новото заглавие на издателство “Парадокс” е „Обичам те до лудост“ от Яхим Топол – първата стихосбирка на автора. Тя излиза през 1988 г. в самиздат и получава наградата за неофициална литература „Том Стопард“, а първото ѝ „официално“ издание е от 1990 г. 

Как изглежда светът през очите на млад, дългокос бунтар, „подривен елемент“, който преживява между тайни концерти, дисидентски срещи и спорадични посещения в районното? Буен, нелогичен, упадъчен – но никога празнословен – в тези ранни поетични творби Топол изгражда своя портрет, с неочаквана самоирония: единственото законно средство за съпротива срещу враждебното статукво Сред лирическите образи преобладава безразличието, а интимните и еротичните мотиви са облечени в горчивина.

Именно особеният език подчертава визията на автора, че непримиримият дух е дъхът на ъндърграунд културата. Така още тази изначална стихосбирка чертае траекторията на по-късното творчество на Топол, превърнало се в знаме на чешкия постмодернизъм.

Яхим Топол, един от култовите автори на съвременната чешка литература, е роден през 1962 г. в Прага. Той е поет, прозаик и журналист, текстописец и музикант. Носител е на множество литературни награди, включително „Том Стопард“ и „Виленица“ за ярък принос към централноевропейската литература. Книгите му са публикувани на повече от десет езика.

Топол е сред най-ярките представители на чешкия ъндърграунд до 1989 г. и подписът му, логично, стои под „Харта 77“. Като син на дисидент Топол не може да постъпи в университет и се прехранва като склададжия, хамалин, въглищар и др. Творческия си път започва като текстописец за ъндърграунд  групата Psi vojaci, чийто фронтмен е брат му Филип. (Името на бандата, „Воините-кучета“, е директна препратка към романа на Томас Бергер „Малък голям човек“.)

През 80-те заедно с други „подземници“ Топол основава самиздатски литературни списания като Violit и Revolver Revue. Също така вкарва в Чехословакия забранени книги – през полската граница, с раница на гръб. Тези негови нежелателни занимания му печелят определена популярност сред органите на реда.

След промените Топол издава в две стихосбирки поезията си от 80-те – „Обичам те до лудост“ (1991) и „Във вторник ще има война“ (1992). Голяма известност му донася романът „Сестра“ (1994), който се налага като една от знаковите книги на чешката проза от 90-те и на чешкия постмодернизъм като цяло. През 2008 г. по книгата е заснет и филм. Следват романите „Ангел“ (1995), „Нощни работи“ (2001), „Катран“ (2005), „През студената земя“ (2009).

В момента Яхим Топол е програмен директор на библиотека „Вацлав Хавел“ в Прага.

Обичам те до лудост

„Любовниците на Юстиция“ от Юрий Андрухович – реалност и илюзия в смъртоносна прегръдка

Издателство “Парадокс” има добри новини за почитателите на украинския майстор на поезията и прозата – Юрий Андрухович. Неговият „параисторически роман в осем и половина епизода“ – „Любовниците на Юстиция“ – е най-новото заглавие в каталога на издателството. Очаквайте го в понеделник, 18 май.

В него реалност и илюзия се сливат в смъртоносна прегръдка. Осмината герои, разхвърляни между XVII и XX в., са свързани помежду си от безбройните извършени престъпления, от демоните, които таят у себе си, от тежките присъди, които получават, от един пътуващ цирк и – разбира се – от любовта. В тази въртележка от битови и политически убийства, изнасилвания и грабежи, малтретирани деца, идеологическо предателство и предателство в името на идеята, взимат участие гневни военачалници, политически идеалисти, безскрупулни агенти на КГБ, дисиденти и бунтари. Невинаги справедливи, но всеки път ужасяващи.

„Любовниците на Юстиция“ е шарена литературна мозайка, разположена насред галицийската действителност, в която с ирония и хумор се преплитат пикаресковият романен стил, детективски загадки и реални исторически събития. С виртуозни композиционни и стилистични похвати Андрухович описва осемте различни истории и ги събира в един завършен литературен продукт. Последната половинка остава за любопитството на читателя.

Вече почти четири десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на публиката саркастичната си, апокалиптична и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, когато в опустошената душа на социалистическия човек върлува подсъзнателният масов синдром на прехода. Големият пробив на Андрухович идва през 1991 г. с „Московиада. Роман на ужаса“ („Парадокс“, 2009 г.), който превръща автора си не само в институция в родната му Украйна, но и в лице на новата украинска литература пред света. На български е издаден и романът му „Дванайсетте обръча“ („Парадокс“, 2013 г.).

Любовниците на Юстиция

Амалгама от реалност и измислица в „Чатъртън“ от Питър Акройд

Почитателите на заплетените детективски романи и преливането на художествена измислица в реални истории вече могат да се насладят на романа “Чатъртън” от Питър Акройд. Това е най-новото заглавие в каталога на издателство “Парадокс”, което предлага на читателя шеметно действие в света на един гениален поет-мистификатор от XVIII век.

В този забележителен роман Питър Акройд „разследва“ смъртта на Томас Чатъртън, чийто живот приключва при мистериозни обстоятелства. Едва след смъртта си Чатъртън е разкрит като автор на редица известни и основополагащи „средновековни“ стихотворения, за които приживе е твърдял, че са били открити от него. Възхитителен талант и литературен фалшификатор, той е водещият образ в зашеметяващата амалгама от реалност и измислици, която  Акройд, предлага на читателя. 

Размивайки илюзия и въображение, заблуди и мечти, авторът умело крачи напред-назад между три века, като вплита в историята си по дикенски ексцентрични и жестоки персонажи, сред които са възрастната романистка и любителка на джин Хариет Скроуп и младият поет Чарлз Уичууд, който се опитва да разгадае тайната на Чатъртън.

Романът на Акройд обследва творческия процес, обръща се към теми като цикличност, плагиатство, истинност и неистинност. Думите се превръщат в светове, изкуството чете нас и оформя не само настоящето, а и историческото минало, довело ни дотук. Нищо не може да бъде по-истинско от тях, апоетът  е творецът на реалности. Само той е способен да преодолее ограниченията на времето и пространството. Изключително находчив, изпълнен с мрачен хумор, напрегнат и нерядко поетичен, романът изследва най-дълбоките проблеми както на живота, така и на изкуството.

Питър Акройд (1949) е знаменит английски писател, известен с умението си да разказва истории чрез цял хор от литературни гласове и с необикновения си интерес към историята и културата на Лондон. Той е Командор на Ордена на Британската империя, член на Кралското литературно общество и почетен член на Американската академия за изкуство и наука.   Романите на Акройд, както и неговите биографии на Уилям Блейк, Т. С. Елиът, Чарлз Дикенс, Томас Мор, Чарли Чаплин и др. са удостоени с множество награди, сред които “Джеймс Тейт Блек“, „Съмърсет Моъм“, „Уитбред“ и наградата за фикция на в. „Гардиън“. Романът „Чатъртън“ е номиниран в краткия списък за Британския „Букър“.

Чатъртън

Никола Матийо: Героите ми имат собствени съдби

Носителят на “Гонкур” за 2018 г., най-голямата френска награда за литература, Никола Матийо, гостува в България по покана на Френския културен институт. Посещението му е по повод председателството на журито на третото издание на наградата “Гонкур в България”. Лауреатът на наградата се определя от ученици и студенти, изучаващи френски език, но грипната ваканция осуети предвидения дебат.

Така представянето на романа “А след тях и децата им” във Френския институт остана единствената възможност българските читатели да се срещнат с очарователния писател. Водещ бе журналистът и преводач от френски Георги Ангелов, а специален гост – преводачът на романа Владимир Сунгарски.

Доротея Монова разказа за партньорството между от издателство “Парадокс” и Френския културен институт, започнало благодарение на инициативата на института “Гонкур в България”.

“Ние целим да привличаме младите. Имаме известна репутация, че публикуваме елитарна литература. Чрез тази инициатива, която е не просто литературна, а образователна, Институтът прави от младите хора активни читатели. Тя е свързана с това, за което всички издатели мечтаем – изграждане на нови публики. Мисля, че младите хора, които участват в избора за наградата “Гонкур в България”, са утрешните читатели с критическо мислене. За което благодаря и за вашите усилия.” 

Водещият на вечерта Георги Ангелов сподели, че като преводач първата му реакция към “А след тях и децата им” била съчувствие към преводача. “Подобен текст се превежда много трудно, защото той не е монолитен наратив, а авторът постоянно жонглира с езика. Жонглира и със самите протагонисти – героите израстват, а с тях и езикът, което за мен като филолог беше безкрайно интересно.”

Според Ангелов романът на Матийо е не само социален и политически, но и много човешки. Журналистът направи паралел между времето, в което се развива действието на книгата в България и във Франция. “Докато при нас деветдесетте донесоха надеждата за демокрация, във Франция те свалиха доста илюзии”, допълни той и даде думата на Никола Матийо, който разказа повече за творческия си процес. За него като автор е от изключително значение да пише книги, които съответстват на действителността. “Не всеки може да спечели, някои съдби са особено жестоки”, каза той и допълни – “Аз не пиша като малък, жесток бог, който решава кой ще живее и кой ще умре. Героите имат собствени съдби и понякога им се получава, а друг път не.”

Георги Ангелов насочи вниманието на публиката към бележката с благодарности от преводача, рядкост за повечето български издания, а Владимир Сунгарски разказа за работата си по превода и разменените имейли с автора. Разговорът продължи с дискусия за еротичните сцени в романа и особеностите при техния превод. “Когато писах тези сцени, си казах, че ще се опитам да отразя действителността такава каквато е, без да използвам контражур, но така че да остане литература”, разказа Матийо и допълни: “Това обаче може да смути някои читатели. В родния ми град има една малка книжарница, спонсорирана от епископството. Една дама, която си купува от там религиозна литература, чула от книжаря, че един от местните автори е спечелил “Гонкур” и си купила книгата и… след няколко дни си поискала парите обратно.”. 

Носителят на „Гонкур“ (2018) и „Гонкур в България“ (2019) Никола Матийо пристига в София

А след тях и децата им - Никола Матийо

Носителят на „Гонкур“ (2018) и „Гонкур в България“ (2019) Никола Матийо ще се срещне с българските читатели, пред които ще представи наградената си книга „А след тях и децата им“. Събитието ще се проведе на 5 март (четвъртък) от 18:30 ч. в зала „Славейков“ на Френския институт в България. Водещ ще бъде журналистът Георги Ангелов, а гост – преводачът на романа Владимир Сунгарски.

Сюжетът на творбата акцентира върху ролята на деиндустриализацията на Франция, довела до колапса на работническата класа и изпитанията, на които е подложено поколението от края на 70-те, към което принадлежи и самият Матийо. Работниците за първи път се оказват безработни и непотребни за обществото в зората на 90-те, а децата, които трябва да изхранват, израстват на улицата в обстановка на безвремие, безперспективност и шокиращ за възрастта им цинизъм. Тези условия на живот и ежедневният сблъсък с унижението стават плодородна почва за всевъзможни конфликти – класови, расови и междуличностни.

Романът концентрира в себе си целия личен и професионален опит на автора като съвременник на този болезнен за Франция период. Матийо е роден на 2 юни 1978 г. в Епинал и получава образованието си в частно католическо училище, където за първи път се сблъсква със сериозните социални различния между учениците, но и среща подкрепа от преподавателите си в своите първи опити в литературата.

„Още на 14 знаех, че искам да бъда писател, но ми отне много време, за да стана такъв. Пътят беше дълъг и болезнен, а аз трябваше да го извървя съвсем сам“, признава Матийо години по-късно.

След като завършва сценично изкуство в университета в Мец, той работи като журналист, деловодител в съветите за социално партньорство, писар, както и като служител в Асоциацията за контрол на качеството на въздуха.

Никола Матийо печели три литературни награди още за дебютния си роман Aux animaux la guerre през 2014 г., който е адаптиран и в телевизионен сериал.

Вторият му роман – социално-политическата творба „А след тях и децата им“ печели най-престижната френска награда за литература – „Гонкур“ за 2018 г. и получава признанието на българските журита, които му присъдиха „Гонкур в България“ за 2019 г.

Творческият реализъм и пълнокръвната атмосфера на романа „А след тях и децата им“, не спестява нищо и изгражда цялостен и завършен образ на живота във френските провинции от края на ХХ век, а правдивият и майсторски поднесен разказ поражда сред литературната критика неминуеми паралели с творчеството на Балзак и Зола.

На пръв поглед това е история за срещата и конфликта между две млади момчета – Антони, син на френски работник и Хасин, дете на марокански емигранти. Кражбата на един мотор раздвижва пластове от стаени конфликти в общество, обединено от привидности и национална политика, но всъщност дълбоко наранено от усещането за непотребност. Докато двамата тийнейджъри изживяват естествения си бунт (но доведен до крайности), родителите им се опитват да съберат последните остатъци от своето достойнство, за да осигурят бъдещето им. Успяват ли? Или „след тях и децата им“ ще останат затворени между високите стени на своята среда, класа и произход, дори когато изглежда сякаш са „рамо до рамо“.

Читателят е увлечен във водовъртежа на един искрен, жив, пъстър и неподправен във всички нюанси на полярностите си свят. Освен двамата главни герои, техните семейства и приятели, както и момичетата с голите пъпове от 90-те, в романа се срещат редица герои, които приличат на туристически атракцион – поне докато човек не живее сред тях: „Старци, безработни, важни клечки, младежи с мотопеди и арабите от комплекса, разочарованите избиратели и самотните родители, хората с малките, евтини коли и тези с рено „Еспас“, търговците и кадрите от „Лакост“, последните работници, продавачите на пържени картофки, наточените блондинки по шорти, гелосаните типчета, селяндурите, главестите…“. Както и „братоците с пиърсинги, които прекарваха живота си в зяпане на порно и слушане на техно. А по време на семейна ваканция натоварват холандски скънк и почти червен марокански хашиш, от който ти се прияждаха бисквити, натопени в горещо мляко, докато гледаш филми с Мег Райън…“. „Ужасяващо различни, несдобряеми едни с други и въпреки това рамо до рамо“.

За наградата „Гонкур в България“

„Гонкур в България“ e инициатива на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да популяризира съвременната френска литература, френските език и култура и писането на френски. Жури на наградата са ученици и студенти, изучаващи френски език. Те прочитат четирите заглавия, достигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава титлата Choix Goncourt de la Bulgarie („Българския избор за „Гонкур“ или просто „Гонкур в България“). Тази специфична награда идва в България, след като вече е утвърдена в десетина европейски страни като Полша, Швейцария, Румъния, Чехия и др., както и Северна Африка, Близкия изток и Китай. „Чуждестранните“ версии на „Гонкур“ са общо 20.

Първият носител на „Гонкур в България“ (2018) е Яник Енел с книгата си „Дръж здраво венеца си“ (издателство „Парадокс“, 2019). Според правилника на Наградата, той ръководи избора за втория „Гонкур в България“. По силата на правилника на Наградата, той ръководи избора за втория „Гонкур в България“, присъден на Никола Матийо. Самият Матийо пък ще председателства журито на третото издание на приза. Дебатът ще се състои в петък (6 март), а четиримата автори от краткия списък на „Гонкур“ 2019 са Жан-Люк Коаталем, Оливие Ролан, Амели Нотомб и Жан-Пол Дюбоа; последният е и носителят на наградата.

paradox.bg/magazin/pechatni/a-sled-tyah-i-detsata-im-nikola-matiyo/

Уалид Набхан: Моята родина не е мястото, където са погребани предците ми, а мястото, където децата ми биха играли щастливи

Носителят на Европейската награда за литература за 2017 г. Уалид Набхан се срещна с българските читатели по повод излизането на романа “Изселване на щъркели” (изд. “Парадокс”) – трогателен разказ за идентичността и изгнанието, за любовта и съхраняването на семейството във времена, в които личният дълг и достойнство по-скоро предизвикват неговото унищожение. Разговорът води Цветан Цветанов, а видната арабистка Мая Ценова бе преводач.

“Какво е отечество, какво е родина? Камъни, пръст или някакви забележителности? Или онова което се случва с теб, на теб, на тази земя. За мен родината не е точното място, а онова, което ти се е случило. Моята родина не е мястото, където са погребани предците ми, а мястото, където децата ми биха играли щастливи”, заяви Уалид Набхан.

Водещият Цветан Цветанов разказа, че книгата го е разтърсила дълбоко с проникновеното описание на това, какво е да си палестинец по света и чужденец в Малта. 

“Едно от най-силните неща в тази книга е диалогът на човек с Бог – не мюсюлмански, не християнски или езически бог, а един по-всеобхватен бог”, допълни той.

Сред гостите беше и писателят Калин Терзийски, чиято първа книга – стихосбирката “Сол”, е издадена от “Парадокс”.

“Уалид е моят нов герой благодарение на своя роман. Това е една изключителна и странна (поне по отношение на българската литература), чудесна културологично, психологически, философски и политически изградена книга, в тъканта на която е вплетена много поезия. Само човек преживявал мъките на бежанец, който знае къде са корените му, може да напише такава книга. Ние, европейците, често говорим лошо за родините си (в днешния свят трябва да можем да използваме тази дума в множествено число), а толкова много хора ги приемат като спасителен остров, на който те ще попаднат за да тъгуват и да изпитват вина и угризение за изоставената родина”, сподели писателят.

Срещата завърши с разказа на издателката Доротея Монова за решението “Изселване на щъркели” да попадне в портфолиото на “Парадокс”.

“На това, което правим в издателство “Парадокс”, пасва много един цитат от Дубравка Угрешич, че в наши дни писателите са толкова отговорни, колкото са и политиците. Ето защо книги като тази са толкова важни – независимо какво си говорят дипломатите и политиците, писателите са си извоювали правото на един по-свободен изказ. В “Изселване на щъркели” се сблъскваме с един много сложен наратив, който тече в първо лице, но в три различни пласта. На първо място имаме силно автобиографичната история на едно семейство. Във втория пласт, отново в аз-форма, е описан политическият конфликт в арабския свят. От сблъсъка между тези две линии се ражда и чисто философският трети пласт на романа. Това, което проличава в тази книга и което ни вълнува като издатели е голямата история през историята на обикновения човек.”

Снимки: Литературен клуб „Перото“

Изселване на щъркели

Носителят на Европейската награда за литература Уалид Набхан среща българските читатели в разговор за идентичността

Провокативният малтийски писател от палестински произход Уалид Набхан пристига в София за премиерата на първата си книга на български и среща с читателите. „Изселване на щъркели“ (изд. PARADOX), удостоен с Малтийската награда за литература (2014 г.) и Наградата за литература на Европейския съюз (2017 г.), излиза на български език в превод на Михаил Вапирев, консултант Азиз Шакир-Таш, и ще бъде представен на 19 февруари от 18:30 ч. в Литературен клуб “Перото”.

Голяма част от сюжета на „Изселване на щъркели“ е автобиографична. Романът разказва от първо лице историята за палестинец на име Набил, прекарал целия си живот извън родната си страна. Израстването му, неразривно свързано със съдбата на Палестина и целия арабски свят, преминава в опити да намери обяснение за развоя на събитията в Близкия изток, особено след Шестдневната война, която съвпада с рождението му. Идентичността и изгнанието, както и любовта и съхраняването на семейството, във времена, в които личният дълг и достойнство по-скоро предизвикват неговото унищожение, са сред основните теми в романа.

Това е история за герой, чието минало е пълно с призраци, а в бъдещето му също няма много надежда. Има история за изгубена любов, много малки истории се преплитата в книгата, но всъщност голямата история е за Палестина и Малта. Защото героят не може нито да се отърве от миналото, нито да изгради бъдещето си тук.” разказва Набхан.

Запитан за собствената му идентичност, Набхан не може да даде категоричен отговор. “След 25 години в Малта се чувствам християнин, въпреки че съм отгледан като мюсюлманин”, казва писателят, който твърди, че не е религиозен. През 2017 г. застава публично срещу лидера на Малтийския мюсюлмански съвет Бадер Зайна, когото обвинява в прикрит ислямски радикализъм. Според Уалид Набхан мюсюлманите в страната (0,3% от общото население или около 1500 души) не се нуждаят от втора джамия. Дори, твърди той, построяването й би довело до разединение на общността. След планиран телевизионен дебат със Зайна, на който опонентът му не се появява, на излизане от сградата на телевизията Набхан открива колата си потрошена.

Набхан е роден в Аман, Йордания, през 1966 г. и посещава училищата на Обединените нации в Аман. Израства в семейство, което напуска Палестина по време на Накба – катастрофата – както арабите наричат Арабско-израелската война от 1948 г. Продължава обучението си в Малта, където пристига през 1990 г. като студент.

“Хората, които пътуват, често попадат в капана да мислят, че са просто на гости и се самоубеждават, че не са част от тази страна. В крайна сметка се маргинализират сами, а след това обвиняват държавата-домакин, че не ги интегрира”, казва Набхан пред Times Malta и допълва: “Не можеш да живееш на границата, трябва да се потопиш. Винаги съм се чувствал част от тази нация.”

Днес вече малтийски гражданин, Уалид Набхан започва да пише на малтийски, още докато изучава езика. Следват два сборника с кратки разкази и книга с поезия и роденият в Йордания палестинец се превръща в малтийски писател. Големият му пробив идва с автобиографичния роман “Изселване на щъркели”, с който печели първо Малтийската награда за литература (2014 г.), а след това и Наградата за литература на Европейския съюз (2017 г.)

Изселване на щъркели

До 9 години затвор грозят турската писателка Аслъ Ердоган

Скъпи приятели,

Споделяме с вас с отворено писмо от турската писателка Аслъ Ердоган, достигнало до нас през нейния литературен агент. От 2016 г. насам, тя е подсъдима за „терористична пропаганда“ като автор на (литературна!) колонка в про-кюрдския в. „Йозгюр Гюндем“ и прекара в следствения арест над четири месеца, с ограничен достъп до необходимите ѝ медикаменти. Предвид набързо повдигнатите допълнителни обвинения само две седмици преди произнасянето на окончателната присъда, Аслъ се надява широк международен отзвук, който – без преувеличение – може да се окаже животоспасяващият ѝ шанс.

Нека разпространим това писмо и да подкрепим справедливостта!

С уважение,
Издателство „Парадокс“

28 януари 2020 г.

Скъпи приятели, скъпи колеги,

Както може би си спомняте, на 16 август 2016 г., под претекст, че съм част от (изцяло символичния) консултативен съвет към „Йозгюр Гюндем”, прокюрдски и напълно законен вестник, аз бях арестувана заедно с двамата главни редактори на изданието. Макар че консултативният съвет е съставен от шест члена, освен мен, две седмици по-късно беше арестувана единствено още езиковедът и литературен критик Некмие Алпай. Обвиненията, повдигнати срещу нас, бяха за „разрушаване на единството на държавата” (доживотна затвор без право на помилване), участие в терористична организация (до 15 годни) и пропаганда. След четири месеца и половина бях освободена, но съдебното дело не беше закрито.

Делото продължи още три години, като прокурорът постоянно отлагаше пледоарията си. Миналия месец друг прокурор неочаквано предприе следващия ход!! Той поиска главните редактори и Ерен Кескин, ръководител на Асоциацията за човешки права и бивш главен редактор, да бъдат наказани като членове на ПКК (до 15 години), както и присъда „лишаване от свобода” по обвинение в пропаганда за период от две до девет години за мен, заради четири мои статии.

Най-абсурдното в този случай е фактът, че тези статии са публикувани още през 2016 г. и не са били обект нито на делото, нито на разследване. (Всъщност, никоя статия през цялата ми кариера не е била обект на съдебно дело!!) Една от тези статии е вътрешен монолог, прозаичен текст: „Дневник на фашизма: днес”. В него няма почти нищо политическо, той е изцяло абстрактен, без препратки към конкретно място или време, литературен облик на вътрешното опустошение на индивида, живеещ в тоталитарен режим, и тежкото бреме на свидетеля. Всъщност, тази статия беше включена в последната ми книга „Дори и тишината вече не ти принадлежи”, публикувна от няколко издателства, сред които „Акт Сюд”, „Пенгуин/Кнаус”, „Гилдендал”, „Рамус и Потамос” и други. Книгата беше отличена с няколко литературни награди.

Следователно издателите на повече от дванайсет издателства, заедно с членовете на няколко различни литературни журита, са косвено обвинени в терористична пропаганда! (Прокурорът твърди, че съм коментирала „избити цивилни”, а избити цивилни нямало, следователно съм се опитвала да представя убити членове на ПКК като цивилни, следователно съм прокарвала пропаганда и т.н…. Сигурна съм, че тези издатели дори нямат представа в полза на коя организация са правили пропаганда! (Можете да прочетете текста на немски и френски език!))

Но атаката срещу литературата ми не свършва дотук! Една от статиите, посочени в обвинението, се казва „Най-жестокият от всички месеци: април”; тя препраща към Т. С. Елиът и разказва за смъртта на едно улично куче в разрушен до основи град. Странно, но нито една от статиите ми, в които посочвам, че наистина са изклани цивилни, НЕ Е включена в досието на обвинението.

Срокът за издаване на присъдата е много скоро, за да няма време за формиране на единни действия или силна реакция – решението излиза на 14 февруари, Свети Валентин.

ПРИЗОВАВАМ ви да надигнете глас срещу тази мощна атака срещу свободата на мнението и словото, но не само… С упоритото си желание да продължи с наказанията срещу мен, Турция поведе мащабна война срещу човешките права, литературата и най-вече срещу СЪВЕСТТА.

С уважение,
Аслъ Ердоган

Ледени нощи през август в „Нощни работи“ от Яхим Топол [откъс]

„Нощни работи“ от Яхим Топол привидно е разказ за всичко онова, което може да се случи нощем – в големия град или в най-затънтеното село, във физичен или в метафизичен план. Срещи с хора, веселие и насилие по кръчми, първа любов и греховна страст, панаирджийски забавления, забранени лечителства и невинни вещерски ритуали и детински изпитания за „мъжество“, търсене на тайни от миналото, спомени, фантазии и страхове…

А когато действието се развива в Чехословакия през съдбовната 1968 г., всичко това е съпътствано от „братски“ танков обстрел, и от „работите“ на Държавна сигурност, арестите и преследванията на невинни хора. Тяхна жертва стават и двете деца, през чийто поглед четем тази история. И ако за бунтовно настроените пражани инвазията не е особено изненадваща, то за обикновения чешки селянин, който още лекува раните си от фашистката окупация, колоната от танкове е абсолютно необяснима. „Даже българите, те нали са морска държава“, казва един от героите …“Защо и те“?

Прочетете откъс от книгата в блога ни.

Това е село Буни, каза си Фрида. Тук са били Буни. Луната осветяваше мястото. От постройката бяха останали само основите на зидовете. Между тях стърчаха няколко от най-дебелите греди, които пламъците не бяха успели да унищожат. През лятото гредите гъмжаха от насекоми, сякаш се движеха. Сред треските около дупките от куршумите се излюпваха ларви. Следи от куршуми имаше и по порутените стени.

Сред обгорелите греди бяха прорасли плевели, трева. В тревата по земята се въргаляха ръждясали части от машини. Някъде наоколо имаше полузасипани кладенци. И това беше всичко, останало от Буни.

Фрида приседна на един камък. Беше каталясал. Трябваше да се откопчи от кръчмата. Да иде възможно най- бързо при Нахтигал. Да докладва за случилото се при насипа. Какво да се прави. Времената се менят. Сега тук ще се разположат руснаците. Какво ли има да става?

Е, какво ли толкова има да става, смееше се Нахтигал. От какво чак толкова те е страх, Кашлица? На всяка власт ѝ трябват полицаи. Полицаи, гробари и някакви там женки, говореше през смях.

Ами хубаво, казваше си кадесарят Фрида. Може пък и да е прав.

Бурята обаче си я биваше! И веселбата в кръчмата също. Ама онова не биваше да го правя. Да изплаша до смърт момченцето. Как само му треснах въпроса за баща му. Директно, без заобикалки, като някакъв детектив. То, горкото, стоеше насред кръчмата втрещено, мокро. Не ми пука, нека другарите сами намерят баща му. Аз какво общо имам?
Служа на народа на републиката! изрева към Нахтигал.

Народът ще те излапа като червей и ще те изсере като лайно, запомни това, човек. И няма никакво значение колко голям мъж си. Това и нищо друго е записано с кръв в аленото сърце на Комунистическия манифест, джафкаше срещу него Нахтигал.

Да, жал ми е за момчето. Как се свиваше там, едно такова премръзнало. Тук е самò, без баща си, без майка си. Сигурно ми напомня за някого, каза си Фрида. Засмя се. Горчиво. Към нощния мрак.

Това му се случваше. Понякога. Изведнъж го обземаше жал за всичко и всички.

Трябваше да сръчкам момчето в ребрата, да му кажа: Дръж се! Трябва да си силен! Това е заповед, разбираш ли?

Очите на Фрида се замъглиха. Заподсмърча. Съжалявам! Но някак му беше хубаво, че съжалява. Избърса си носа, очите. Огледа се крадешком. Непрогледен мрак. И какво? Днес и Нахтигал се беше размекнал. Нали си тръгва.

Май му е кофти, че си тръгва. Обаче нищо не може да се направи, хората си тръгват и от Засмуки. Към градовете. Или кой знае накъде. А някои, много ясно, фъснаха през границата. Онова, което преди беше жандармерийски участък в Засмуки, няма повече да бъде районно управление на Обществена безопасност. И правомощията ще останат в ръцете на другаря Фрида! произнесе на глас кадесарят. Така каза командирът Нахтигал. Пийнаха водка, само няколко чашки, и се сбогуваха по другарски.

Ще предам в твои ръце всичко тук! Обаче искам да си наясно, изджавка Нахтигал. Чака те здрава работа, другарю. Злата воля е дявол, който си пъха муцуната в човешките дела. Ти, мили другарю, си все още едно неопитно рошаво момче, заяви Нахтигал и тупна Фрида по рамото. Нищо, че вече имаш няколко бели косъма, забелязах ги. Забелязвам ги аз такива работи. Командирът стана и се приближи към прозореца. Махна с ръка към тъмното. Погледни.

Другарите от централата добре знаят защо са зачислили на такъв печен деец като мен, с гръд в обичайната униформа, отрупана с медали, това просто черно сукно. Става въпрос за това, хората да не живеят като някаква бандитска сган. Да съблюдават закона. Там е Полша, размаха ръка Нахтигал срещу прозореца, там е ясна работата, пълен ужас. Обаче нашите? Какво мислиш за нашите хора?

Ех, отвърна неопределено Фрида и махна с ръка, в смисъл, че знае.

Прав си. Обаче умната. Сега ще ти кажа нещо. Нахтигал се наведе към него през масата, при което събори няколко чинии и чаши на земята, но му беше все тая. Говореше тихо, почти шепнешком.

Над ширната степ вече летят спътници. И във всеки от тях има добре обезопасен другар, камуфлиран с лунна светлина. Какво ще кажеш?

Двамата замълчаха.

Ех, момчето ми! извика внезапно Нахтигал и стисна яко Фрида в прегръдките си. После хватката му се поотпусна. Паднаха върху столовете. Ще дочакаш! продължи да крещи командирът. Другарят, напъхан в спътника, пътува по небето, продължи с уверен глас. Следи вълничките по реката, трептенето на житните класове, дори, примерно, лудориите на съвсем мъничко зайче в царевична нива. Всичко вижда. Всяко движение! Всеки враг. Ето. Сега знаеш!
Благодаря, изрече със заекване Фрида.

Обаче дотогава! изкрещя рязко Нахтигал и се изправи енергично. Фрида също скокна от стола си. Събират се по нощите, продължи командирът. Плямпат разни глупости. Минават границата насам и натам. Събират се около разни 158 димящи огънчета и по селските къщи. Светят си с фенерчета да виждат пътя. Катерят се по хълмовете, където им скимне. Пъхат се в пещерите! И вършат разни идиотски неща, заговорничат, престъпват закона. Нощем, по тъмно. Имаме много работа, повярвай ми.

Седнаха. Ботушите на Нахтигал блестяха. И катарамата на колана му, всички токи, бяха идеално излъскани. Това винаги предизвикваше възхищение у Фрида.

За мой син, мили ми другарю, си все пак малко възрастен, каза командирът. Брат обаче можеш да ми бъдеш. Затова – наблюдавай ги, следи ги. Пресечи мракобесието. Да го спрем веднъж завинаги, да изкореним злото, това е нашият нощен труд. Разбираш ли, другарю? Наздраве!

Наздраве, рече Фрида и гаврътна водката. В шишето бе останало достатъчно за по още една чашка. После вече трябваше да тръгва.

Ето ги Буни, заоглежда се. Оттук ги гониха с пищаците. Тая сган. Още няколко зими и никой няма да си спомня, че е имало някакво си село Буни.

Нощни работи

Страница от дневник – в „Довиждане, птицо“ от Арам Пачян [откъс]

„Довиждане, Птицо“ от Арам Пачян не дава отговори, а поставя въпроси. Книгата е като пъзел, който читателят сам трябва да нареди, а картината не е пълна, докато и последното парче не е на мястото си, докато не бъде прочетена и последната страница.

В стила на Пачян ясно се усеща влиянието на любимите му автори Ален Роб-Грийе, Мишел Бютор, Натали Сарот и на френския „нов роман“ като цяло. В случая с „Довиждане, Птицо“ самият Пачян изтъква и основния „принос“ на текстовете на „Пинк Флойд“ – и най-вече на албума The Final Cut, с неговите могъщи антивоенни внушения.

Прочетете откъс от книгата.

Аз съм на 28 години. Това е написано в началото на всяка страница на неговия дневник, а той просто избира една страница и пише: момченце, ти нежно поднасяш зелка до устата на заека и усещаш върху пръстите си полюшващите се мушвания на мустаците му; бузите на заека скърцат от монотонното дъвчене, а мустачките му очертават бързи линии; за теб мистерията на линията е в нейната осезаемост, линията е толкова позната, колкото и непозната, така че предложи бузата си и нека мустачките на заека се допрат до теб и бележат кожата ти, за да разбере твоето съществуване; знам, че си му мнооооооооооого интересен, почувствай сладостта на преминаващите му бодли, дълго време чувствай следите върху бузата ти, а след това се опитай да си спомниш сладостта на бързата и отминаваща болка; опитай, дори и да не проработи, всичко е едно и също, линията няма памет, точно както треперещото усещане вътре у теб, единственото, което продължава, е краткият момент; почувствай заека, който се наслаждава на зелето, вдишай смъртта му, зарови пръстите си в пулсиращия живот под меката му кожа, целуни носа му и се разходи по мократа улица; капки дъжд падат от краищата на покривите, а раменете ти усещат тежестта на звъна им; една капка пада право върху тила ти; хладната линия се плъзга по гръбнака ти и се разпростира в русите ти къдрави косми; къдравите ти косми са също линии – линии, като насочени към пространството полети; капки дъжд, които се пръскат от носовете на обувките ти, нека се издигнат и паднат от ръбовете на керемидите, да се сблъскат с другите капки, да запълнят пукнатината и да изтекат; капката рисува своя път, а хилавите ти крака я следват, мечтаят за изкуството; малко момче, самò в стаята, пред огледалото; пламтящите очи са се втренчили в едно прекрасно лице; той не усеща присъствието на дясната си ръка или учудването на показалеца, сочещ към огледалото; показалецът още ще се изненадва; в огледалото той вижда непознато малко момче и внезапно се опитва да улови непознатостта на чертите на лицето му, меката напрегнатост в погледа му, неуловимата вълна на косата му, падаща по раменете му на вълни изпод шапката му; тринайсетгодишните ти очи са подути от мисли, които се състезават през нощта; още не спиш, погълнат си от мисли за красотата; в приглушената светлина изучаваш безкрайно гравираните модели и усещаш отпечатъците на сребърен молив под очите си; нямаш сили, трябва да поспиш малко; лежиш, затворил си очи, и гледаш момчето с пижамата, което от време на време излиза от леглото с тъмни и неспокойни крачки, крачи из стаята с биещо сърце, без да успее да потисне тревожното безпокойство у себе си; навън мяука котка, стъпките ти замръзват; котката е сянка, а гласът ѝ е светлина; вземаш сребърния молив с дългите си пръсти и го натискаш към хартията; линията е продължение на ръката ти; всички потрепвания на момента преминават през ръката ти: болката от мустака на заека, убождащ бузата ти, разклонените вени на зелката, тревогата от смъртта, търкалящите се капки, които преливат в малките кристали на молива; сега твоят път е твоята ръка; ти рисуваш малкото момче, което те гледа в огледалото за първи път, и за първи път то стои в огледалото и те следи как рисуваш себе си; между вас седи то; всички вие сте сами.

Довиждане, птицо

Анархопънкът – синдромът на бойното поле. Из „Алкохолен делир“ от Яцек Хуго-Бадер

Големият полски журналист Яцек Хуго-Бадер пише „Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ почти цяло десетилетие, давайки лице и глас на абстрактни данни за съвременна Русия. Цифрите оживяват в разказите на героите – конкретни хора, с конкретни съдби, както из мегаполисите, така и из необятната, почти недостъпна азиатска шир. Прочетете откъс от книгата, за да усетите силното ѝ въздействие.

– Погибает Россия – каза той мрачно, когато в кафенето сложих пред него кафе американо и страшно аристократичен брабантски пай с филирани бадеми.

После дълго разказва как преди седемнайсет години на улица „Тверская“ отваряли първия в Русия макдоналдс. Ужасèно гледал през прозореца как цяла нощ пред заведението се трупали тълпи от каталясали хора, които стояли там, само за да изядат призори хлебче с кюфте. Тогава за първи път си помислил, че умира. Бил на пет годинки.

Пит е завършил философия и теология в Московския университет. Моли ме да не пиша как се казва. Заедно с пънк групата си „Тед Качински“ (по името на американския терорист Юнабомбър) излязъл в нелегалност. Свирят само на затворени мероприятия за фенове, а на снимките в интернет лицата им са скрити.

Само на двайсет и две години е, а е „враг номер едно на расата“ и от четири години има смъртна присъда, издадена от московските фашисти. Естествено, не защото майка му е корейка, а баща му произхожда от Кавказ.

Пит е икона на всички московски пънкари, членове на антифашистки, пацифистки, екологични, антиглобалистки и анарахистки организации.

Преди две години, освен смъртната му присъда, в интернет се появили адресът и снимката му. Оттогава не минава месец, без на улицата да го пребият фашисти, скинари, ултраси от „Спартак“ Москва, ЦСКА или „Динамо“. Започнал да носи в джоба си нож.

– През 2001 г. пламна война на нацистите с пънкарите – казва Пит. – Лее се кръв по улиците и при нападенията на клубовете ни и концертите на нашите групи. Искат да унищожат символиката на врага. Преследват също емигранти и скитници, а ние ги взехме под крилото си. Пънкарите и цялото антифа, тоест съюзниците ми, отговориха със същото.

Най-радикалните фашистки групи са „Карозия метала“1 и „Турникет“. Първата от тях е по-близка до Национал-болшевишката партия, а втората – до хитлеристите. Често организират концерти и фестивали, по време на които трябва да осигурят охрана. След мероприятието „групите за подкрепа“ не се разпускат и така възникват нелегални бойни групи. Особено мощни са групите на фашистката десница, която набира бойци сред скинарите и ултрасите.

Последната жертва на войната е двайсет и шестгодишният Иля Бородаенко, когото на двайсет и шести юни 2007 г. националсоциалистите убили с метални пръти по време на нападението на лагера край река Ангара, където еколози и анархисти протестирали срещу строежа на поредната атомна електроцентрала.

– Фашистките организации се родиха в средата на деветдесетте години – казва Пит, – когато в страната се вля огромна емигрантска вълна. А това са хора, още по-диви от руснаците в чужбина. Един като пострада, всички се хващат за ножовете. Заграбиха цялата търговия в Москва и създадоха различни мафии, разбира се, страшно брутални, както приляга на диваци. При това на вид са други, говорят друг език, а когато започна войната с Чечения, телевизията показа как тези хора убиват руски войници. В нашия клас всички момчета бяха нацисти. Освен мен. С течение на времето започнаха да се появяват разни невероятно причудливи формирования. Наци-пънкари, наци-растафарианци и дори наци-негри. Тяхна звезда е футболният хулиган Ескимо.

– Имаше такъв сладолед – спомням си аз.

– Ванилия, обвита с шоколад. Защото той уж отвън е черен, а вътре е бял.

От другата страна на барикадата приятелите на Пит спечелили съюзници под формата на скинари антифашисти, червени скинари и аполитични скинари. Половината от тях не са с руски имена. Това са млади хора от Пакистан, Киргизия, Кавказ и дори от Чечения, но от второто поколение емигранти, както и той, които не знаят нито дума на родния език.

– А пък ако знаеш колко еврейски фамилии има там.

– А това защо ви интересува? – прекъсвам го аз.

– Защото не можем да ги разберем – отговаря Пит. – Питам един такъв, защо си с тях, щом лицето ти е черно като моето, а той ми вика, че предците му били от България, Хърватия или Италия. За нищо на света няма да признае, че е пристигнал от Баку или Душанбе.

Пит е невротичен, ужасѐн интелигент с ПТС или посттравматичен стрес, от който страдат войниците, завръщащи се от война. От добро сърце непрекъснато ми дава съвети преди пътуването.

– Основен принцип е да не вярваш на никого. Да не разговаряш с никого по пътя и, не дай си Боже, да пиеш водка. Не ходи никъде нощем, не спирай край пазарите и не наемай жилища от жените по гарите. В Русия хората са диви и много агресивни. Ако колата ти се прецака в някоя пустош, а се мръква, веднага отивай навътре в гората. Там си разпъни палатката.

– Зимата чука на вратата.

– В гората, казах. При вълците бягай, не при хората.

Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век

Преводачката Милена Милева получи най-високото държавно отличие на Полша

Милена Милева, преводачката на някои от най-знаковите автори на „Парадокс“ – Мариуш Шчигел, Анджей Сташук и Кшищоф Варга – бе удостоена с най-високото държавно отличие на Полша “Златен кръст”. Заедно с други осем видни български интелектуалци тя получи престижната награда на церемония в Посолството на Република Полша в София. То се издава с указ на президента Анджей Дуда.

Благодарение на Милена Милева българските читатели имат възможността да четат на български книгите “Готланд” и “Направи си рай” на един от най-популярните в световен мащаб полски журналисти Мариуш Шчигел. „Готланд“ печели награда НИКЕ на читателите (2007 г.), Европейската награда за книги за 2009 г., както и една от най-престижните награди на Чешката република – Gratias Agit (2009 г.). Продължението ѝ “Направи си рай” още веднъж ни отвежда в Чешката република, но този път пресича и границите на репортажа.

Сред другите популярни преводи на Милева са “Галицийски истории” от Анджей Стушак – проникновено и малко зловещо обобщение на тежкия политически и икономически преход, започнал в началото на 90-те години в целия Източен блок; и “Талаш” от Кшищоф Варга – смела сатира на модерното време и модерния човек, засипан с талаш.

Милена Милева е родена през 1959 г. в Москва. Завършва Руския лицей в София и Софийския университет „Св. Климент Охридски“ със специалност „Славянска филология“, с профил полски език; владее още руски, английски и испански. Член е на Съюза на българските журналисти и е дългогодишен редактор в Българската телеграфна агенция. Занимава се с превод на художествена литература от полски на български език, като сред преводите ѝ попадат следните заглавия: „Самсон и Далила“ на Ян Добрачински, „Комедиантката“ на Владислав Реймонт, „Метафизичният ужас“ на Лешек Колаковски, „Покушението срещу папата“ на Еугениуш Гуз и др.

Милена Милева е българският преводач на книгите на известния полски журналист и репортер Мариуш Шчигел „Готланд“ и „Направи си рай“. Нейни са също така преводите на изключително знакови за съвременната полска литература произведения като „Таксим“ на Анджей Сташук (съвместо с Искра Ангелова-Ликоманова),  „Гулаш от турул“ и „Талаш“ на Кшищоф Варга (съвместно с Диляна Денчева), както и на някои от емблематичните текстове на основоположника на полския литературен репортаж Ришард Капушчински.