Етикет: Яцек Хуго-Бадер

След падането на комунистическия режим в Полша и разпада на Съветския съюз действителността както за политиката и обикновените хора, така и за журналистиката коренно се променя. Цензурата изчезва, границите се отварят и преходът към демокрацията започва.

Газета Виборча е една от основните платформи, която активно подкрепя развитието на жанра на полския литературен репортаж след краха на тоталитаризма. Вестникът е основан на 8 май 1989 г. – няколко месеца преди официалната отмяна на режима. Първият брой започва с легендарните думи на Лех Валенса „Няма свобода без солидарност“, а по-нататък редакционната статия, в която се подчертава именно връзката със Солидарност, уточнява целите на либералното издание – да представя „възгледите и мненията на цялото независимо общество, на различните опозиционни направления“. С опознаването на демокрацията и постепенното укрепване на обществото Газета Виборча започва да се разраства, като издава различни тематични притурки, сред които е и Duży Format, посветена на литературни репортажи, а неин първи редактор е легендарната Хана Крал. Вестникът се превръща в институция не само в Полша и в символ на свободата – на свободата на словото, на избора, на живота.

Газета Виборча е патрон на най-престижната награда за съвременна полска литература Нике, която се връчва всяка година през м. октомври. Призът е отворен за заглавия от всички литературни жанрове, включително есеистика и автобиографии и е популярен и в България, като немалка част от удостоените с нея автори са преведени у нас. Сред тях са Мариуш Шчигел, Кшищоф Варга, Анджей Сташук, Чеслав Милош, Олга Токарчук, Вислава Шимборска, Дорота Масловска и разбира се, Ришард Капушчински.

Сред популярните днес автори на книги с репортажи като сътрудници на Duży Format са работили или още работят Шчигел, Яцек Хуго-Бадер, Кшищоф Варга, Витолд Шабловски, Войчех Тохман, Томаш Лесняк, Томаш Квашневски, Войчех Ягелски и др.

През 2010 г. на името на Ришард Капушчински е учредена международната награда за литературен репортаж, с цел популяризиране на най-значимите репортажни книги, които засягат важни за съвремието ни проблеми, провокират размисъл и задълбочават знанията за света на другите култури, а оттам и за нас самите. Наградата се връчва в две категории – за автор на репортажи и за превод на книга с репортажи на полски език. Светлана Алексиевич е двукратен носител на приза – за Войната не е с лице на жена през 2011 г. и за Време секънд хенд през 2015 г.

През 2009 г. Мариуш Шчигел, Войчех Тохман и Павел Гозлински основават във Варшава Институт за репортаж, замислен като отговор на два задълбочаващи се проблема в полето на журналистиката: орязването на финансовите ресурси за разследваща журналистика, от една страна, и необходимостта от обучение на нови поколения репортери – от друга. Сред лекторите в Института (редовни и гостуващи) са голяма част от активните репортери в жанра. Освен основателите, това са Шабловски, Хуго-Бадер, Войчех Ягелски, Хана Крал и много други. Институтът по репортаж създава и свое собствено издателство – Dowody na Istnienie (Доказателства за съществуване), кръстено на един от най-популярните репортажи на Хана Крал, – което е насочено изцяло към публикуването на репортажни книги.

Жанрът на полския репортаж днес е разпознаваем из цял свят и е изключително популярен сред читателската публика в родината си, където излизат повече от 100 репортажни заглавия годишно. Ръстът в предлагането обаче нерядко е за сметка на качеството на продукта. При второто си посещение в България, като официален гост на Софийския международен литературен фестивал през 2017 г., Кшищоф Варга коментира именно тези актуални тенденции в ПЛР. За да отговорят на очакванията на пазара, все повече издателства са склонни да „произвеждат“ автори – неопитни репортери, с едва по няколко публикации зад гърба си, биват ангажирани да списват цели книги, при това във възможно по-кратки срокове. Това развитие крие опасност от девалвация на жанра, тъй като така „произведените“ репортажи често се плъзгат по повърхността на собствения си обект на обследване, вместо да се основават на задълбочени наблюдения и анализ.

Въпреки това полският репортаж продължава да печели все повече (по)читатели. В условията на един все по-глобализиран и същевременно все по-отчужден свят ПЛР изгражда мост между хората и им помага те да бъдат разбрани по-добре. Той представя събития и истории през погледа на обикновения човек – а хората винаги ще искат да четат за други хора, за техните радости – и особено за техните тегоби. Защото, по думите на Войчех Тохман, злото, а не доброто, дава благодатна почва за развитие на репортажа. А литературата, тази част от репортажа, напомня, че хората, макар и много различни, си приличат в своята същност – обичат, веселят се и са тъжни по един и същ начин.

Репортажът сближава хората. 

Големият полски журналист Яцек Хуго-Бадер пише „Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ почти цяло десетилетие, давайки лице и глас на абстрактни данни за съвременна Русия. Цифрите оживяват в разказите на героите – конкретни хора, с конкретни съдби, както из мегаполисите, така и из необятната, почти недостъпна азиатска шир. Прочетете откъс от книгата, за да усетите силното ѝ въздействие.

– Погибает Россия – каза той мрачно, когато в кафенето сложих пред него кафе американо и страшно аристократичен брабантски пай с филирани бадеми.

После дълго разказва как преди седемнайсет години на улица „Тверская“ отваряли първия в Русия макдоналдс. Ужасèно гледал през прозореца как цяла нощ пред заведението се трупали тълпи от каталясали хора, които стояли там, само за да изядат призори хлебче с кюфте. Тогава за първи път си помислил, че умира. Бил на пет годинки.

Пит е завършил философия и теология в Московския университет. Моли ме да не пиша как се казва. Заедно с пънк групата си „Тед Качински“ (по името на американския терорист Юнабомбър) излязъл в нелегалност. Свирят само на затворени мероприятия за фенове, а на снимките в интернет лицата им са скрити.

Само на двайсет и две години е, а е „враг номер едно на расата“ и от четири години има смъртна присъда, издадена от московските фашисти. Естествено, не защото майка му е корейка, а баща му произхожда от Кавказ.

Пит е икона на всички московски пънкари, членове на антифашистки, пацифистки, екологични, антиглобалистки и анарахистки организации.

Преди две години, освен смъртната му присъда, в интернет се появили адресът и снимката му. Оттогава не минава месец, без на улицата да го пребият фашисти, скинари, ултраси от „Спартак“ Москва, ЦСКА или „Динамо“. Започнал да носи в джоба си нож.

– През 2001 г. пламна война на нацистите с пънкарите – казва Пит. – Лее се кръв по улиците и при нападенията на клубовете ни и концертите на нашите групи. Искат да унищожат символиката на врага. Преследват също емигранти и скитници, а ние ги взехме под крилото си. Пънкарите и цялото антифа, тоест съюзниците ми, отговориха със същото.

Най-радикалните фашистки групи са „Карозия метала“1 и „Турникет“. Първата от тях е по-близка до Национал-болшевишката партия, а втората – до хитлеристите. Често организират концерти и фестивали, по време на които трябва да осигурят охрана. След мероприятието „групите за подкрепа“ не се разпускат и така възникват нелегални бойни групи. Особено мощни са групите на фашистката десница, която набира бойци сред скинарите и ултрасите.

Последната жертва на войната е двайсет и шестгодишният Иля Бородаенко, когото на двайсет и шести юни 2007 г. националсоциалистите убили с метални пръти по време на нападението на лагера край река Ангара, където еколози и анархисти протестирали срещу строежа на поредната атомна електроцентрала.

– Фашистките организации се родиха в средата на деветдесетте години – казва Пит, – когато в страната се вля огромна емигрантска вълна. А това са хора, още по-диви от руснаците в чужбина. Един като пострада, всички се хващат за ножовете. Заграбиха цялата търговия в Москва и създадоха различни мафии, разбира се, страшно брутални, както приляга на диваци. При това на вид са други, говорят друг език, а когато започна войната с Чечения, телевизията показа как тези хора убиват руски войници. В нашия клас всички момчета бяха нацисти. Освен мен. С течение на времето започнаха да се появяват разни невероятно причудливи формирования. Наци-пънкари, наци-растафарианци и дори наци-негри. Тяхна звезда е футболният хулиган Ескимо.

– Имаше такъв сладолед – спомням си аз.

– Ванилия, обвита с шоколад. Защото той уж отвън е черен, а вътре е бял.

От другата страна на барикадата приятелите на Пит спечелили съюзници под формата на скинари антифашисти, червени скинари и аполитични скинари. Половината от тях не са с руски имена. Това са млади хора от Пакистан, Киргизия, Кавказ и дори от Чечения, но от второто поколение емигранти, както и той, които не знаят нито дума на родния език.

– А пък ако знаеш колко еврейски фамилии има там.

– А това защо ви интересува? – прекъсвам го аз.

– Защото не можем да ги разберем – отговаря Пит. – Питам един такъв, защо си с тях, щом лицето ти е черно като моето, а той ми вика, че предците му били от България, Хърватия или Италия. За нищо на света няма да признае, че е пристигнал от Баку или Душанбе.

Пит е невротичен, ужасѐн интелигент с ПТС или посттравматичен стрес, от който страдат войниците, завръщащи се от война. От добро сърце непрекъснато ми дава съвети преди пътуването.

– Основен принцип е да не вярваш на никого. Да не разговаряш с никого по пътя и, не дай си Боже, да пиеш водка. Не ходи никъде нощем, не спирай край пазарите и не наемай жилища от жените по гарите. В Русия хората са диви и много агресивни. Ако колата ти се прецака в някоя пустош, а се мръква, веднага отивай навътре в гората. Там си разпъни палатката.

– Зимата чука на вратата.

– В гората, казах. При вълците бягай, не при хората.

Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век