Анархопънкът – синдромът на бойното поле. Из „Алкохолен делир“ от Яцек Хуго-Бадер

Големият полски журналист Яцек Хуго-Бадер пише „Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ почти цяло десетилетие, давайки лице и глас на абстрактни данни за съвременна Русия. Цифрите оживяват в разказите на героите – конкретни хора, с конкретни съдби, както из мегаполисите, така и из необятната, почти недостъпна азиатска шир. Прочетете откъс от книгата, за да усетите силното ѝ въздействие.

– Погибает Россия – каза той мрачно, когато в кафенето сложих пред него кафе американо и страшно аристократичен брабантски пай с филирани бадеми.

После дълго разказва как преди седемнайсет години на улица „Тверская“ отваряли първия в Русия макдоналдс. Ужасèно гледал през прозореца как цяла нощ пред заведението се трупали тълпи от каталясали хора, които стояли там, само за да изядат призори хлебче с кюфте. Тогава за първи път си помислил, че умира. Бил на пет годинки.

Пит е завършил философия и теология в Московския университет. Моли ме да не пиша как се казва. Заедно с пънк групата си „Тед Качински“ (по името на американския терорист Юнабомбър) излязъл в нелегалност. Свирят само на затворени мероприятия за фенове, а на снимките в интернет лицата им са скрити.

Само на двайсет и две години е, а е „враг номер едно на расата“ и от четири години има смъртна присъда, издадена от московските фашисти. Естествено, не защото майка му е корейка, а баща му произхожда от Кавказ.

Пит е икона на всички московски пънкари, членове на антифашистки, пацифистки, екологични, антиглобалистки и анарахистки организации.

Преди две години, освен смъртната му присъда, в интернет се появили адресът и снимката му. Оттогава не минава месец, без на улицата да го пребият фашисти, скинари, ултраси от „Спартак“ Москва, ЦСКА или „Динамо“. Започнал да носи в джоба си нож.

– През 2001 г. пламна война на нацистите с пънкарите – казва Пит. – Лее се кръв по улиците и при нападенията на клубовете ни и концертите на нашите групи. Искат да унищожат символиката на врага. Преследват също емигранти и скитници, а ние ги взехме под крилото си. Пънкарите и цялото антифа, тоест съюзниците ми, отговориха със същото.

Най-радикалните фашистки групи са „Карозия метала“1 и „Турникет“. Първата от тях е по-близка до Национал-болшевишката партия, а втората – до хитлеристите. Често организират концерти и фестивали, по време на които трябва да осигурят охрана. След мероприятието „групите за подкрепа“ не се разпускат и така възникват нелегални бойни групи. Особено мощни са групите на фашистката десница, която набира бойци сред скинарите и ултрасите.

Последната жертва на войната е двайсет и шестгодишният Иля Бородаенко, когото на двайсет и шести юни 2007 г. националсоциалистите убили с метални пръти по време на нападението на лагера край река Ангара, където еколози и анархисти протестирали срещу строежа на поредната атомна електроцентрала.

– Фашистките организации се родиха в средата на деветдесетте години – казва Пит, – когато в страната се вля огромна емигрантска вълна. А това са хора, още по-диви от руснаците в чужбина. Един като пострада, всички се хващат за ножовете. Заграбиха цялата търговия в Москва и създадоха различни мафии, разбира се, страшно брутални, както приляга на диваци. При това на вид са други, говорят друг език, а когато започна войната с Чечения, телевизията показа как тези хора убиват руски войници. В нашия клас всички момчета бяха нацисти. Освен мен. С течение на времето започнаха да се появяват разни невероятно причудливи формирования. Наци-пънкари, наци-растафарианци и дори наци-негри. Тяхна звезда е футболният хулиган Ескимо.

– Имаше такъв сладолед – спомням си аз.

– Ванилия, обвита с шоколад. Защото той уж отвън е черен, а вътре е бял.

От другата страна на барикадата приятелите на Пит спечелили съюзници под формата на скинари антифашисти, червени скинари и аполитични скинари. Половината от тях не са с руски имена. Това са млади хора от Пакистан, Киргизия, Кавказ и дори от Чечения, но от второто поколение емигранти, както и той, които не знаят нито дума на родния език.

– А пък ако знаеш колко еврейски фамилии има там.

– А това защо ви интересува? – прекъсвам го аз.

– Защото не можем да ги разберем – отговаря Пит. – Питам един такъв, защо си с тях, щом лицето ти е черно като моето, а той ми вика, че предците му били от България, Хърватия или Италия. За нищо на света няма да признае, че е пристигнал от Баку или Душанбе.

Пит е невротичен, ужасѐн интелигент с ПТС или посттравматичен стрес, от който страдат войниците, завръщащи се от война. От добро сърце непрекъснато ми дава съвети преди пътуването.

– Основен принцип е да не вярваш на никого. Да не разговаряш с никого по пътя и, не дай си Боже, да пиеш водка. Не ходи никъде нощем, не спирай край пазарите и не наемай жилища от жените по гарите. В Русия хората са диви и много агресивни. Ако колата ти се прецака в някоя пустош, а се мръква, веднага отивай навътре в гората. Там си разпъни палатката.

– Зимата чука на вратата.

– В гората, казах. При вълците бягай, не при хората.

Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век