Илия Ангъчев

Илия Ангъчев (Личо) е роден през 1938 г. в г. Лясковец. Още в детството си се включва в оркестъра на баща си като барабанчик, за да се издигне до пулта на диригент на военен духов оркестър. Композира маршове, хора, друга музика. По-късно, след като завършва Централния институтза усъвършенстване на учители, работи като учител по музика.
Ангъчев е автор на книгите „Из живота на лясковските музиканти”- 2003, „Кратка морфология на циганския диалект на Лясковец” – 2008 г. и „Българско-цигански речник”, издаден през 2010 година и „Циганско български речник”, 2011 г., издание на „Парадокс”.

Жан Д’Ормесон

“Флобер казвал: “Мадам Бовари – това съм аз. Аз мога да кажа: “Жан Д’Ормесон – това съм аз.”

На пръв поглед животът на Жан Д’Ормесон (или Жан д’О, както с обич го наричат в родната му Франция) е предопределена още преди раждането му. Потекло и възпитание като неговите са се оказвали прекалено тежко бреме за мнозина. Роден през 1925 г. от сродяването на две стари, благороднически фамилии, той прекарва детството си в семейния замък на майка си, докато баща му, Андре Льофевр, маркиз на Ормесон, е дипломат и пълномощен министър в Атина, Мюнхен, Букурещ и Рио де Жанейро. Младият благородник получава задължителното за произхода си добро образование и по всичко личи, че му е писано да продължи семейната традиция като по-големия си брат Анри, висш чиновник във френските колонии и финансист. Но в съдбата на всеки човек има малка вратичка и парченце от пъзела на живота е оставено в ръцете на Призванието.
Жан Д’Ормесон не се бои да следва призванието си. Философията и литературата стават негова стихия още в младостта му. Романи като “Историята на скитника евреин”, публикуван за пръв път на български от издателство “Парадокс”, не са философски трудове, но не са и просто развитие на даден сюжет. В книгите му множество различни мотиви се преплитат – исторически реалии, културни архетипи и лични спомени танцуват изящен кадрил. Д’Ормесон е малко тъжен като всеки аристократ, носещ върху плещите си товара на историята и по рождение осъден (или благословен) да осъзнава неуловимостта на всичко, което съществува в оковите на времето. В тъгата му по парадоксален начин се прокрадва един особен оптимизъм. Не всичко е загубено, щом човек тъгува, обича, радва се, страда, но помни. Това че писателят е удостоен с членство във Френската Академия и Почетния легион, списва колонка във в. “Фигаро” и е един от най-обичаните съвременни френски интелектуалци, се дължи на неспокойния му дух, а не толкова на огромната му начетеност и социалния му статус.

“Дъщеря ми беше на шест години и веднъж я попитаха: “Какво прави баща ти?” А тя отговори: “Когато пише много бързо с химикалка, пише статия, а когато нищо не прави” – вижте гения на децата! – “когато нищо не прави с молив в ръка, пише книга.”
Жан Д’Ормесон

 

Произведения:

„Бог: неговият живот и творчество“

Ерик Богосян

Ерик Богосян (1953) е американски драматург и актьор, автор на пиесите „Радиошоу” (номинирана за Пулицър), „Предградие” и „Griller”, наградените с приза Оби моноспектакли „Drinking in America”, „Pounding Nails in the Floor with My Forehead” и добре познатият у нас „Секс, наркотици & рокендрол”. Играе в десетки филми и телевизионни сериали, сред които „Закон и ред”. Богосян е носител на Сребърна мечка от Берлинския кинофестивал за ролята на Бари Шамплейн в „Радиошоу” – филмът на Оливър Стоун по едноименната му пиеса. Живее в Ню Йорк.

“Немалко от героите ми са млади хора, които се стремят да се измъкнат от ограниченията на малките си градчета, но на практика нямат информацията, която им е нужна, за да го сторят. Работя с градски хлапета и виждам момчета на по 20, току-що излезли от затвора. Питаш ги какво ще правят с живота си и те ти отговарят, че ще станат хип-хоп звезди. Няма как всеки да стане хип-хоп звезда. Всъщност, малцина могат. Тогава, докъде стигаш?”
Ерик Богосян

Енис Батур

Енис Батур (р. 1952, Ескишехир – в сърцето на Мала Азия), класифициран в турските справочници като поет, есеист и издател, ни се представя тук с „опит за роман”. При това определението принадлежи на самия Енис Батур, чието име стои на кориците на не по-малко от 75 книги, а отделно от това в неговата биография има няколко години начело на Дирекция „Издателска дейност” в Министерството на националното образование на Република Турция и от 1988 г. досега – работа в престижното издателство „Япъ креди”, известно с високите изисквания, които поставя пред своите издания.

Дончо Иванов

Дончо Иванов е роден на 22.12.1960 г. в гр. Карнобат. Служил във ВНВМУ „Н.Й.Вапцаров”- Варна, Завършил е журналистика в СУ „Кл. Охридски”. Член на НД ”Екогласност” и Профсъюз „Подкрепа”. През 1989 г. е вицепрезидент на КТ „Подкрепа” и член на Национален координационен съвет на СДС през 1990 г. Работил е като журналист в БНТ, БТА, вестник „Демокрация”. Издател и главен редактор на парламентарен седмичник „Дебати”, изпълнителен директор на Информационна агенция „Балкан”. Автор на монографии „Минало като в роман” (с Марко Семов) и „Полемики за Захари Стоянов”. Основател и пръв председател на Съюз на журналистите „Подкрепа”. Хоноруван преподавател в УНСС, магистърска програма „Национална сигурност”. Основател и главен секретар на екологични организации – Движение „Зелена България”, Български зелен кръст, Алианс на неправителствените природозащитни организации „Витоша 2002”. Ръководител и изпълнител на проекти – виртуален бизнес инкубатор, подпомагане на малък и средн бизнес, устойчиво развитие на български общини, гражданско общество и администрация, модерният град и националната идентичност. Член на Българска асоциация по водите, Съвет за обществени консултации към 41-то НС, Висш експертен екологичен съвет, Национален консултативен съвет по горите, Комитет по наблюдение и постоянни работни групи към Оперативна програма Околна среда и Програма за развитие на селските райони. Председател на гражданско сдружение „Хармония”.

Джевад Карахасан

Джевад Карахасан е роден в Томиславград, Босна, през 1953 година. Завършва сравнителна литература и театрология във Философския факултет в Сараево, а докторската си степен защитава в Загреб. Работил е като драматург в Народния театър в Зеница и Сараево, като редактор в списанията „Одjек“ и „Израз“, бил е преподавател в Академията за сценични изкуства в Сараево, лектор в университета в Гьотинген, гост-преподавател в университетите в Залцбург и Инсбурк. „Среднощно събрание” е втората книга след Писма от тъмния вилает”, с която Джеват Карахасан се представя на българския читател.
Книгите му са преведени на български, немски, френски, италиански, испански, английски, чешки, полски, словенски и холандски. Носител е на много международни литературни награди. Живее в Сараево и Грац. Преподава във Философския факултет в Сараево.

Владимир Тонев Сунгарски

Владимир Тонев Сунгарски е роден на 5 май 1977 г. Завършва средното си образование в Националната гимназия за древни езици и култури през 1996 г. с дипломна работа – превод на писма на Цицерон от сборника “До близките”. Завършва специалност “Френска филология” в СУ “Свети Климент Охридски” (дипломна работа със заглавие “Референции към Античността в средновековното произведение Романът на розата”) и след шестмесечна военна служба в пехотата се занимава предимно с преподавателска дейност. Към момента работи като асистент по френски език в катедра “Романистика” в СУ (от 2004 година). Сунгарски е автор няколко научни и не съвсем научни публикации относно средновековни рицарски романи, Толкин и филмите на Джеймс Камерън. Превел от френски “Славата на Империята” на Жан д`Ормесон, която се очаква да излезе до края на 2011 г.
Пише разкази и романи още от 1991 година.
Една от амбициите на Владимир Сунгарски е творбите от античния цикъл да са максимално автентични, в тях да няма измишльотини, свързани с историята, бита и доколкото е възможно нравите на хората от края на втори, началото на трети век след Христа.

Доц. д-р Венцеслав Бондиков

Доц. д-р Венцеслав Бондиков завършва философия със специализация социология в СУ „Св. Кл. Охридски”. От 1992 г. е преподавател във ФЖМК на СУ. В катедрата на ЮНЕСКО „Комуникация и връзки с обществеността” преподава дисциплините „Методи за изследване на масовата комуникация” и „Маркетинг”. Научните му интереси са в областта на емпиричните социологически изследвания и манипулациите в комуникацията. Автор е на монографиите ”Кандидат-студентите пред вратите на университета” (1994), „Съпоставимост на емпирични изследвания” (1997), „Новини и сондажи. Представяне на проучвания на обществменото мнение в печата.” (в съавторство с М. Златева, 1999), „Манипулации в комуникацията” (2007), „Манипулация и социална комуникация” (2009).

Венедикт Ерофеев

Гениалният руски (по негови думи – съветски) писател Венедикт Ерофеев е роден през 1938 г. отвъд Полярния кръг, на Колския полуостров. Най-големите му заслуги към човечеството (като изключим класическите му литературни произведения) са неговият принос към митологизирането на водката, иновативният му подход към коктейлите и превръщането на Курската гара в Москва на култово място за поклонение, което и до днес приютява тълпите от пияни читатели и други ексцентрици, объркали се по пътя за Кремъл.

Аслъ Ердоган

Аслъ Ердоган (род. през 1967 г. в Истанбул) следва компютърно инженерство и физика. Завършва магистратура в CERN (Европейската организация за ядрени изследвания). Докато подготвя докторантура по физика в Рио де Жанейро, решава да прекъсне, за да се отдаде на писателска дейност. Две години живее в Латинска Америка.

Първият й роман „Мъжът рапан“ излиза през 1994, а сборникът с разкази „Чудодейният мандарин“ е издаден през 1996. Разказът й, озаглавен „Дървени птици“, печели наградата на Deutsche Welle и бива преведен на девет езика. Вторият й роман „Градът в алена пелерина“ (1998, издаден на български през 2018 г.) е преведен на френски и норвежки и публикуван от авторитетното издателство Actes Sud.

През 2000 г. излиза сборник, озаглавен „Кога едно пътуване завършва?“, включващ нейни текстове, публикувани в рубриката й във в-к „Радикал“. В статиите си тя засяга противоречиви въпроси, като затворите, мъченията, насилието срещу жени, правата на кюрдите и др. След опита за преврат в Турция през 2016 г. е арестувана от турските власти заедно с 20 други журналисти и служители на вестника, в който работи.

Носител е на международната „Награда за мир Ерих Мария Ремарк“, както и на наградата „Симон дьо Бовоар” за свобода на жените през 2017 г. През март 2018 г. получава лично от френския министър на културата Франсоаз Нисен Орден на изкуствата и буквите.

Ердоган е запален пътешественик, интересува се от антропология, от културата на американските индианци, а за свои хобита смята киното и класическият балет. Книгите на Аслъ Ердоган са преведени на пет езика, а тя получава международно признание и е обявена от авторитетното френско списание Lire за една от 50-те най-обещаващи автори на XXI век.

Антоанета Бачурова

Антоанета Бачурова е журналистка, натрупала опит в няколко културни редакции на радиото и телевизията. Тя е съавтор на филмовата поредица „Умно село”, заедно със съпруга си Владимир Люцканов. С апостолски ентусиазъм вече над 10 години те двамата съхраняват културната история на времето, в което живеем и влизат без изключение в Златния фонд на БНТ.

Анджей Сташук

Анджей Сташук е роден във Варшава през 1960 г. Автор е на над 17 книги (белетристика, драматургия, есета и поезия). Преиздавани многократно в Полша, творбите му са преведени на немски, английски, френски, холандски, чешки и фински език.
Изключван от много училища, Сташук не завършва средно образование. Сътрудничи на нелегални опозиционни издания. Практикува много професии, включително уличен музикант и санитар в лудница. Тъй като определя себе си като пацифист, той лежи година и половина в затвора (за дезертьорство от армията), в който по собствените му думите придобива жизнен опит, без да е имало нужда да убива някого.
Днес той живее в усамотен район на планините Ниски Бескиди край границата със Словакия, където, освен че отглежда кози и лами, намира време да ръководи собственото си издателство “Чарне” (в превод на български – „Черно издателство”). Сташук е признат за най-големия съвременен полски писател и днес безспорно е най-известният полски автор в Европа и Северна Америка.

ЦВЕТЯ ОТ КРАЯ НА 80-ТЕ, BG РОК история/поезия, Румен Янев, Емил Братанов

„Ние сме Нова генерация завинаги! И въпро­сите са ни към цяла нация! Завинаги! Ние ходехме по въже, опитвах­ме се да светим като крушки, бяхме директори на водопади, черни овци, тикви в задния двор на обществото, набивахме крак в строй, скачахме безнадеждно в калта, бесехме се в неделя…”

2

Второто поколение на българския рок произнесе ясно и недвусмислено присъдата срещу тоталитарната ни система. То е неразривно свързано с произтеклите в края ХХ век политически и социал­ни промени в България. Обяви гласно правото си на лична свобода и достойнство. Инжектира своите връстници с достатъчна доза кураж, за да въстанат срещу реда на бащите си. Тези млади музиканти и поети взривиха общоприетите рамки на творческия процес и оставиха след себе си десетки песни, които и днес звучат силно, убедително и актуално.

1 3

 

 

 

 

Цветята на Промяната са едно от най-красивите неща, ярък колорит в най-новата ни история. Не просто в рок хрониката, а в полето на социалните процеси, промени и културните напластявания на Прехода, който… „не’ам нерви“ колко дълго продължи…

video

Румен Янев и Емил Братанов са сред първите музикални журналисти, очевидци на историята, и едновременно с това, уви!, последните, които все още могат да се включат „на живо“ в ефир с коментари за разказаните събития.

Историята на Второто българско рок поколение е разказана от:

Адриан Иванов („Орион“, „Ер Малък“)
Божидар Главев („Ахат“)
Бойко Петков („Клас“)
Бойко Трифонов („Атлас“)
Васил Гюров („Кале“, „Ревю“)
Венцислав Дреников („Субдибула“)
Веселин Тенев („Мъртви поети“)
Владимир Попчев – Унгареца („Контрол“)
Георги Венин – Джорджо (журналист, поет, „Д-р Дулитъл“)
Георги Гушмаков – Геша от Нови Кричим
Даниел Ризов – Денис („Ахат“) P1140941
Дечо Чипилов
Димитър Воев („Нова Генерация”)
Добрин Векилов – Дони („Атлас“)
Енил Енчев („Атлас“)
Иван Попов („Д-р Дулитъл“)
Кирил Манчев („Ревю“, „Кале“, „Н.Г.“)
Кристиян Костов („Нова Генерация”)
Любомир Малковски („Ера“, „Ер Малък”)
Милена Славова
Момчил Колев („Клас“)
Николай Йорданов – Кольо Гилъна („Контрол“)
Николай Качаров („Апокалипсис“, „Ера“)
Петър Писарски („Атлас“)
Петър Чухов („Субдибула“, „Гологан“ и др.)
Петър Янков – Пешето (за „Джендема“)

Още щрихи от БГ рок историята (със звук) в „Графити по въздуха“: по покана на Бояна Андреева в „Хоризонт“…

Text Decor 1

 

 УМИРАМ ЗА БЪЛГАРИЯ!

Процесът срещу генерал Владимир Заимов през 1942 г.

Борислав Дичев

Vladimir-Zaimov-FINКнигата, която държите в ръцете си, не е поредното четиво, което разказва поредната  версия и налага поредните собствени интерпретации за историческите събития и по специално за един скандален (и до ден днешен) съдебен процес, завършил със смъртна присъда и безпрецедентен, светкавичен! разстрел. Наблягаме на думата пореден, защото около делото и името на ген. Владимир Заимов политическите спекулации, наслоени през годините, наистина са много. Само за „предсмъртните му думи” са известни около 20 версии, а истината е една: „Умирам за България!”

Създателите на тази книга си поставиха за цел да завършат делото на дъщерята на ген. Заимов – Клавдия Заимова, като се придържат изцяло към нейните принципи за възстановяване на историческата истина. А според тези принципи публикуването на оригиналните архивни документи и свидетелски показания трябва задължително да предхожда всяка една възможна интерпретация.

Документалните материали в тази книга са издирвани в продължение на почти четири десетилетия. Основната част от тях са събрани от Клавдия Заимова, която започва дейността си още през седемдесетте години на миналия век. Поради ограничения достъп до определени архивни фондове, първоначално тя започва да издирва останалите живи свидетели, преки участници в процеса от 1942 г. и записва техните спомени, достоверността на които, са удостоверени с личните им подписи.

Предсмъртното писмо на генерал Заимов е предоставено на семейството му от архива на МВР повече от 50 години след разстрела му.

Разшифрованите телеграми от съветската легация в София до Разузнавателното управление при Генералния щаб на Червената армия в Москва са получени от Централния архив на Министерството на отбраната на Руската федерация благодарение на неколкогодишните усилия на Михаил Заимов, внук на ген. Заимов.

ВСИЧКИ ДОКУМЕНТИ В ТАЗИ КНИГА СЕ ПУБЛИКУВАТ ЗА ПЪРВИ ПЪТ, което я прави по своему уникална.

 Борислав Дичев, автор на множество публикации на историческа тематика, е завършил българска филология и история през 1985 г. в СУ „С. Климент Охридски“. Изследванията му са преди всичко върху войните за национално обединение на българския народ от 1912-1918 г., Първата световна война, периода между двете световни войни и Втората световна война. Автор е на две книги – „Генерал Георги Тановски. Воин, патриот, гражданин“ (Издателство „Захари Стоянов“. София, 2003) и документалния сборник „Говори Лондон. Предавания за България през Втората световна война“ (Книгоиздателска къща „Труд“. София, 2004).