Етикет: Check-point

Хуманитарните мисии често остават в историята като част от статистиката за една война. Фокусът рядко пада върху човешките истории на хората, решили доброволно да рискуват живота си в името на спасението на беззащитните жертви. Новата книга в каталога на издателство “Парадокс” – “Чекпойнт” от Жан-Кристоф Рюфен – насочва светлината на прожекторите именно върху тях. Прочетете откъс от книгата тук:

Тя не помръдна, като се надяваше, че мъжът не я беше видял. Защото това беше мъж, прецени тя по широките му рамене, докато наближа­ваше с бавна стъпка. Кой ли можеше да бъде? Дали да не разбуди другите и да вдигне тревога? В този миг чу името си и разпозна гласа на Марк, който я викаше шепнешком.
– Ти ли си? – рече тя. – Ти също ли не спиш?
Той застана отдолу, точно пред нея.
– Не, отидох да се разходя по пътя.
– Времето се проясни, красиво е.
– От пътя се виждат върховете в далечината. Искаш ли да се разходиш?
– Идвам.
Огледа се за стълбището и го намери в противополож­ния край на паркинга. Марк беше облечен леко. Беше пъх­нал ръце в джобовете на дънките си, за да ги топли.
– Искаш ли да се качиш и да си вземеш някакъв пуловер?
– Не, когато човек върви, става.
Те прекосиха гората по една алея, върху която снегът не се бе задържал. Много скоро излязоха на пътя. Трябва­ше да продължат още малко под надвисналите клони и да излязат съвсем на открито. Крачеха бавно един до друг.
– Изобщо ли не си спал? – попита тя.
– Не.
– Днешната касапница ли…
– Да.
Беше изненадана, че той признава така искрено чув­ството си.
– Сигурно си виждал и други, всъщност.
– Именно.
Бяха излезли от очертанията на горите и пред тях пей­зажът се очертаваше вълнообразно, докъдето стигаше погледът им. Той се спускаше по лек склон до някаква невидима долина, после внезапно опираше до далечната бариера на заснежените планини.
– Точно заради това напуснах армията.
– Защото не си понасял кланетата?
– Защото не можех да понеса човек да присъства на това и да не прави нищо.
Тя бе учудена. Дори за миг не си бе помислила, че може да се направи нещо, за да се предотврати ужасът. Освен това можеше ли да се опитат след това да спасят жертвите. Принадлежността ѝ към хуманитарната помощ обуславяше начина ѝ на мислене повече, отколкото сама­та тя предполагаше. Марк ѝ откриваше една друга въз­можност, върху която тя си бе забранявала да мисли до този момент.
– И какво би искал да направиш?
Той се оживи.
– Нали ги видя? Нали видя момчетата от ООН с кар­течници и бронетранспортьори как събират труповете, как си играят на медицински сестри или на гробари? И аз правих това известно време. А после ми писна.
– Аргелос беше достатъчно ясен: нямат начини да притиснат виновните. Би трябвало да арестуват всички. Навсякъде в тази война има престъпници.
Марк я погледна и въпреки мрака, тя усети в погледа му презрение и гняв. Ядоса се на себе си, че си е позволила да му противоречи; нямаше желание да спорят. Искаше само да разбере, най-вече да разбере.
– Обясни ми тогава.
На бледата светлина от заснежените полета лицето на Марк бе изгубило твърдото си изражение. Върху чертите му бе положена някаква тъмна палитра. Само устата му се очертаваше ясно. На Мод ѝ се прииска да прилепи уст­ни към нея, да усети дъха му, пулсиращата ѝ влажност, живота му. Тя, която се криеше от желанието на другите, изпитваше някакво неочаквано главозамайване, бе завла­дяна от нейното собствено желание, в което се бе вслуш­вала толкова рядко. Трябваше страхът, умората, ужасът да издълбаят у нея много дълбок тунел, за да избликне този горещ извор, за чието съществуване тя не подозираше.
– Има престъпници и от двете страни – рече глухо Марк, – както има и жертви от двете страни, това е разби­раемо. Но ако спрем дотам, нищо няма да направим.
Мод се ядосваше, че не проявява достатъчен интерес към думите му, че се е съсредоточила върху вълнението, което той бе породил у нея. А той сякаш не я забелязваше. Продължаваше да разчепква вътрешния си гняв, вперил поглед напред. Но докато произнасяха тези думи, устните му приемаха за нея възхитителни форми.
– Идва момент – продължи той, – когато трябва да се определи кое е причината и кое е следствието. Сред всич­ки онези, които се бият, има такива, които са си присвоили властта да мачкат другите. Бившата югославска армия, це­лият държавен апарат са били завзети от една такава клика в Белград и другите се защитават.
Мод бе дошла малко на себе си и искаше да му пока­же, че слуша внимателно.
– Искаш да кажеш, че отговорни за това са сърбите ли?
– Не сърбите в качеството им на сърби. Сред тях има нещастни типове, които са принудени да се бият, хора почтени, чувствителни, също и жертви. А сърбите като наследници на бивша Югославия, сръбските националисти, които се възползваха от разпадането на страната, за да започнат да реализират проекта си за хегемония.
Всичко това бе прекалено абстрактно за нея. Винаги бе мразила политиката, начина, по който опростява неща­та, лъжите ѝ. Но ѝ харесваше идеята, че в един момент нещата ще поемат в някаква посока, ще добият смисъл. Независимо дали беше прав или грешеше, Марк бе избрал своята позиция, той отхвърляше безсилието и примире­нието. Това бе единственото нещо, което бе запомнила от думите му. Тя си спомни отново за изкланите жени и деца и безплодния протест, който я бе потиснал при гледката на тези трупове, чиято смърт оставаше ненаказана. Всич­ки останали несправедливости бяха за предпочитане пред точно тази несправедливост.
Бяха спрели и тя бе застанала пред него. Лицата им бяха близо едно до друго. Тя усещаше дъха му. Тя разтво­ри устни и той ги прие.

Вижте интервю с преводачката Аксиния Михайлова:

Чекпойнт

Книгата “Чекпойнт” от Жан-Кристоф Рюфен, съосновател на „Лекари без граници“, ни пренася в зимата на 1995 г. Малък конвой с хуманитарна помощ се движи от Франция към Какан в разкъсваната от война Босна и Херцеговина – в охраняваните от Сини каски рудници край града са намерили убежище няколкостотин бегълци от войната, застрашени да станат жертви на етническо прочистване.

Мисията, ръководена от слабохарактерния Лионел,  включва още четирима души, до един твърде различни от обичайния образ на хуманитарния работник. Това са противоречивият и тайнствен Вотие, двамата бивши военни Марк и Алекс, самите те доскоро част от мироопазващите сили на ООН в Какан, и младата Мод, която – въпреки заобикалящия я мачизъм – се превръща в притегателен център на групата. Един по един нейните спътници започват да ѝ разкриват скритите рани на съществуването си – и истинската природа на своя товар.

Благодарение на богатия си опит в „Лекари без граници“ и „Акция срещу глада“, Рюфен изгражда ярки и достоверни образи, разкриващи дълбокия психологизъм на участниците в хуманитарни мисии, а (въпреки безспорната историчност на повествованието) конкретният конфликт остава на втори план:

“В това вече далечно минало има нещо от нашето настояще и, опасявам се, много от нашето бъдеще. Тази война е само пример за хаоса, без някаква африканска или азиатска екзотика да ни дистанцират от емоцията. Това е Европа, която се разкъсва, Европа, където всички са решили да се въоръжават, за да се защитават от заплахата, която се страхуват да понесат.„

Жан-Кристоф Рюфен

Хуманитарните мисии често остават в историята като част от статистиката за една война. Фокусът рядко пада върху човешките истории на хората, решили доброволно да рискуват живота си в името на спасението на беззащитните жертви. Новата книга в каталога на издателство “Парадокс” – “Чекпойнт” от Жан-Кристоф Рюфен – насочва светлината на прожекторите именно върху тях.

Жан-Кристоф Рюфен (1952 г.) е френски лекар, хуманитарен активист, дипломат, писател и университетски преподавател. Медицинската му кариера започва като стажант в неврологичното отделение на Салпетриерата, което по-късно оглавява, и продължава в болници Париж, Нантер и Сент-Антоан. Рюфен е сред пионерите на “Лекари без граници”, където ръководи многобройни мисии в Източна Африка и Латинска Америка, а по-късно става и заместник-председател на организацията. Богатата му биография на хуманитарен служител продължава като медицински директор, а след това и директор на “Акция срещу глада”, ръководител на френския Червен кръст, както и на организацията “Спешна помощ” в Косово.

В хода на богатата си дипломатическа кариера, той е културен аташе в Бразилия, френски посланик в Сенегал и Гамбия, както и ръководител на хуманитарна мисия в Босна и Херцеговина, където освобождава единайсет френски заложници от “Спешна помощ”, задържани от босненски сърби.

Литературното му творчество е вдъхновено от над двайсетгодишната му работа за различни хуманитарни неправителствени организации в Никарагуа, Афганистан, Руанда и на Балканите. Богатият му опит и елегантният му стил му донасят редица награди, сред които Гонкур за първи роман, Гонкур, Интералие, Медитеране, орден на Почетния легион и много други. Член е на Френската академия от 1997 г.

Романът „Чекпойнт“, отличен с наградата Гран Темоен, въвежда читателите в поредното вълнуващо приключение на хуманитарен конвой, този път отправил се на помощ на бежанци от войната в Босна и Херцеговина в условията на разпадащата се Югославия, пазени от отряди Сини каски на ООН.

Чекпойнт