Етикет: Юрий Андрухович

Коментарът на украинския писател Юрий Андрухович, който споделяме с вас, е публикуван на 4 март 2022 г. в украинския онлайн вестник „Збруч“. Преводът е на Албена Стаменова.

Беше през 2009 година. Берлин като една от водещите европейски столци вече започваше по различни начини да отбелязва 20-годишнината от падането на Стената. Историческо събитие, в резултат на което тя, Европа, най-сетне се обедини. Берлинската академия на изкуствата запланува цикъл от юбилейни вечери и ми поръча текст, с който трябваше да взема участие на нейната сцена. Възползвах се от поканата и написах есе със заглавие: „И все пак има Стена“. Съзнателно подкопах радостната, едва ли не празнична тоналност на другите участия, и започнах така: „Досега не мога да се съглася, че обединението на Европа, на европейския Изток и Запад, така добре започнато преди двайсет години, първо е завършило щастливо, и второ – че е завършило въобще. Тоест на мене не ми се струва, че сега, по повод на юбилейната година, имаме право да говорим за „новата Европа“ като за безспорна история на успеха. И аз, естествено, знам какво именно, освен призрака на световната икономическа криза, пречи на юбилейното ми настроение“.

Пречеше ми всичко, което се отнася до Украйна. За нея Стената още не беше паднала. Вярно, в нея вече се бяха появили някои пробойни, но ние оставахме откъм по-лошата ѝ страна. 2009 година донесе окончателния спад на оранжевата (1) енергия, безброй разколи и предателства в проевропейския политически лагер, все по-ожесточена война за взаимно унищожаване между господин Ю и госпожа Т (2), все по-открито обнагляване на промосковската опозиция и някои други крайно неприятни прояви.

Отношението на европейците към нас – както на елитите, така и на обикновените хора – се влошаваше пред очите ни и с ускорени темпове вървеше към дъното. Тъкмо беше завършила Втората газова война (3) с подписването в Москва на поробващи и позорни споразумения. Европа разбра, че Украйна е слаба, разединена и много ненадеждна. Оранжевата красота на Майдана вече никого не вълнуваше и всяка дискусия се смяташе не за аргумент, а за лош тон.

За сметка на това на Русия ѝ се прощаваше всичко – от военното разчленяване на Грузия със завземането на нейни територии до срамния и циничен газов шантаж на Украйна. Не без известно преувеличение цялата тази гадост можеше да се обобщи така: Русия си правеше, каквото си иска – както с Европа, така и с нас. Всичко е позволено!

Текстът ми беше горчив. Не, нямах особени илюзии относно неговата влиятелност. Академията на изкуствата, макар да е значително място в интелектуално-културен смисъл, не се чува особено добре в кабинетите на печално известната германска Realpolitik. Не разчитах на реален политически ефект, но не можех да не споделя поне своята горчивина. Поне малко да вгорча този неуместен празник.

Заключението ми звучеше така: „За пореден път преставам да бъда оптимист, но не преставам упорито да повтарам любимата си теза. Вкопчил съм се в неизменната идея: Европа рано или късно ще трябва да се отвори към Украйна. Това ужасно противоречи на сегашното състояние на Украйна и в същата степен, макар и по друг начин, противоречи на сегашното състояне на Европа. С известно основателно преуваличение може да се твърди, че „по пътя към свободата си, където я очакват европейските народи“, Украйна сега е приблизително на същото място, където беше преди десетина години, в края на 90-те. Тоест в сивата зона на постсъветската безперспективност – нека да наричаме нещата със собствените им имена. И все пак съм убеден: на нас ще ни се наложи да бъдем заедно. И на Европа неизбежно ѝ е писано да стане обединена. За това има само една, но съвсем твърда гаранция – Русия. Нашият велик и могъщ, нашият роден североизточен брат и съсед ще направи всичко, за да се осъществи това. Въпросът е само каква цена ще бъде платена за този бъдещ европейски избор – вече през следващото десетилетие“.

Когато го дочетох, дори ми ръкопляскаха. Предполагам, че малцина в тази блестяща с интелекта си аудитория са схванали сарказма ми, особено по отношение на „родния североизточен брат“. Може присъстващите да са се зарадвали на топлите ми думи за любимите им руснаци. Не знам кой и как е разбрал последното изречение за цената. Аз имах предвид най-високата възможна: безброй украински животи, разруха, пепелища, културни и природни катастрофи – всичко това, което военнопрестъпниците от РФ ни донесоха сега, точно 13 години, след като написах това есе. Точно 13, защото датата на създаването на файла е 6 март 2009 г.

Е, Русия изпълни предвидената тогава гаранция. Не съвсем в следващото десетилетие, както писах аз, а в по-следващото. Макар че, ако си спомнм, че тя започна тази война още през 2014, то все пак през следващото.

А Европа? Такъв ли е отговорът ѝ, на какъвто вече толкова години се надявам?

Да, Европа се отвори – поне на границите за бежанците. Засега поне това.

Но на мене вече ми се виждат малко тези масови синьо-жълти декорации, тоталните изблици на възторг и емпатия, оглушителните аплодисменти накрак и половинмилионните манифестации в центъра на същя този Берлин или на десетина други столици. Всичко това е вълнуващо и прекрасно. Но на мене вече не ми стига: у нас загиват деца, майки, бащи, стари и млади. Всеки ден, всяка нощ, всеки час. Страната ни загива, загиват градовете ѝ, мостовете, сградите, курортите, културните паметници.

Сега е необходимо нещо много повече, отколкото да се молят за нас и да плачат. Не само доброта и гостоприемство, не само топлина и думи на подкрепа, но и безстрашни действия. Европо, не се страхувай! Стани велика, влез в бой, разруши тази Стена.

–––

(1) Има се предвид т.нар. Оранжева революция в Украйна – кампания от протести, митинги, пикети, стачки и други актове на гражданско неподчинение, организирани от привържениците на Виктор Юшченко, основен кандидат на опозиционната партия „Наша Украйна“, на президентските избори през м. ноември – декември 2004 г. На тези фалшифицирани избори за победител е обявен съперникът му Виктор Янукович, по това време министър-председател и кандидат от „Партията на регионите“. В резултат на революцията Върховният съд на Украйна назначава повторно провеждане на втори тур на президентските избори, който е спечелен от Виктор Юшченко. – Бел. прев.

(2) Имат се предвид Юлия Тимошенко и Виктор Юшченко. На фона на политическа криза през 2008 г., когато Тимошенко е министър-председател на Украйна, а Юшченко – президент, двамата влизат в конфликт по повод на доставките на природен газ за Украйна от Русия. – Бел. прев.

(3) Така е наречен украинско-руският газов конфликт от 2008–2009 г., който завършва с подписването между министър-председателите на Русия Владимир Путин и на Украйна Юлия Тимошенко на споразумение за доставка на природен газ по много високи и неизгодни за Украйна цени. – Бел. прев.

Превод: Албена Стаменова

Реши да блъснеш вратата с крак – безспорно така е по-елегантно. Обаче никой в КОНФЕРЕНТНАТА ЗАЛА не обърна ни най-малко внимание на тази приумица. Ти влезе – палячо като палячо, никому ненужен в дългия си шлифер. Цялата маскирана публика от отвъдното беше заслушана в някакъв доклад, който звучеше от омазаната с кръв и фекалии и осветена отдолу от свещи трибуна. Доклада четеше учудващо пламенен инкогнито, който по стар престъпнически обичай беше решил да надене на главата си найлонов чорап с един единствен прорез за устата.

В залата цареше полумрак. Столовете бяха разположени амфитеатрално и май се въртяха около осветената трибуна и президиума. Стените на залата също се въртяха, вярно, наобратно, та на присъстващите да не им се завие свят. И на тези подвижни стени периодично се появяваха изображения на интересни обекти, сякаш в китайски театър на сенките. Мяркаха се разрушени сгради, бесилки, танкове, изкуствени спътници се откъсваха от земята, пълчища комбайни напомняха стада праисторически гиганти. Миришеше на нещо полуразложено, но и на коняк миришеше.

Междувременно устата на докладчика, която беше просто вдлъбнатина в чорапа, забиваше в подвижното пространство на залата пироните на остри зъбати фрази. Устата говореше нещо такова:

– Трябва да признаем, че сме на прага на катастрофата. Повтарям: на прага. Имаме ли шансове да я предотвратим? Можем ли да спасим своето велико наследство? Колко усилия, огън, кръв, метал трябват за това? Ето това е кръгът въпроси, които сериозно измъчват всички нас. Отминаха свободните времена, когато можехме да си позволим отстъпления, омекване, амнистии, отхлабване, разреждане. Сега нямаме алтернативи. Тоест, още имаме, но това е вече последната от възможните алтернативи – да бъдем или да не бъдем. Да бъдем Велика Държава или да не бъдем. Да бъдем Велика Държава или Велик Хаос. Йерархия или анархия. На нашите стройни идеи враговете противопоставиха свиркания и дюдюкания. Фактически всичко се руши. Пукат се по шевовете светините и танковете. Армията вече не е в състояние да изпълнява волята на предците: тя симулира. Тя се гнуси да убива. Това вече не е армия – това е голямо сборище на педерасти и пацифисти, което в крайна сметка е едно и също. Трябва да признаем: в момента нямаме армия. Нямаме! Обаче означава ли това неизбежност на най-голямата катастрофа? Не!

Ти приседна на едно от свободните кресла близо до пътеката и се завъртя заедно с целия амфитеатър. Колко хубаво, че вече успя да повърнеш! Сега можеш да се съсредоточиш върху всичко останало. Зловещи сенки пълзяха из залата. Това бяха отрязани глави, езици, кули на помпозни сгради,  насочени ракети. От полумрака публиката слушаше докладчика съсредоточено и заангажирано: разни дядоколедовци, пирати, индианци, боляри, мухоморки, разбойници, алкохолици и други приказни създания. Но най-много имаше разни животни с хоботи, зурли, пасти, опашки и копита. Понякога това заприличваше на карнавално тържество в детската градина. Или в училище за умствено изостанали.

Президиумът на сборището седеше отдясно на трибуната. Бяха седем души. Позна ги всичките.

Първи се хвърляше в очи висок кокалест негодник, маскиран като Иван Грозни. От време на време тресеше татарската си брадичка и немитите си кичури, заслушан в поредния пирон от устата на Черния Чорап. Изглеждаше така, все едно току-що е убил сина си.

Следващият беше някой, който беше решил да уподоби живота си на другаря Дзержински. Брадата му беше козя като на „Иван Грозни“. Парадоксално, но от монументалния Феликс-Дон-Кихот този в президиума се различаваше по това, че беше нисичък и тантурест – един попреминал кабаретен солист.

До „Дзержински“ можеше да седи само Ленин. Така и беше. Но и тук не беше минало без известна комичност. „Илич“ имаше на главата си не обичайното христоматийно каскетче, което така доближаваже имиджа му до работническо-селските маси, а короната на Руската империя с цялата ѝ византийска надутост, вярно, от папиемаше. С нищо друго короната не отстъпваше на истинската.

По-нататък следваше Минин-и-Пожарски^[1]. Двуглав тип с облекло в стил ХVІІ век, който наполовина седеше в креслото, наполовина стоеше край него, прегърнал раменете на седящия. Не беше ясно кое преобладава в този човек – воеводата или търговеца, благородството или еснафството.

За сметка на това пък генералисимус Суворов, тоест типът, маскиран като него, беше такъв, какъвто и в живота – болестно подвижен и нетърпелив. Изглеждаше, все едно седи върху нажежена до червено печка или върху пироните, забити от оратора с черния чорап. През цялото време потриваше ръце, очевидно дървени, при това небрежно изработени, и прекъсваше докладчика с неуместни въпроси.

Очевиден бисер на целия президиум беше дебела госпожа в образа на императрица Екатерина Втора. Дрехите, в които пребиваваше пълнокръвното ѝ занемарено тяло, представляваха посредствен стилизационен хибрид между бална рокля в стил рококо и банална нощница в стил модерн. Импровизираната „Екатерина Втора“ щеше да се харесва на всички, ако не се потеше така щедро, особено краката. Те, изглежда, имаха склонността да отичат. Явно това бяха последствия от бурната дворцова младост.

Последен в редицата на великите беше един със стъклено око. В крайна сметка това би могъл да бъде и самият Анатолий Иванович^[2], гримиран като самия себе си, та никой от присъстващите да не си помисли, че това наистина е той. Дори се създаваше впечатление, че той ръководи всичко тук. Сигурно беше главатарят в сянка в това царство на сенките.

Осветени отдолу, членовете на президиума приличаха на големи карти за игра, измъкнати от вълшебното тесте на някой мошеник. Само дето играта беше на живот и смърт. Поне така ти изглеждаше на тебе.

Междувременно докладчикът с черния чорап вършеше своето. По-точно, вършеше го устата му.

– Да припомним: в критични моменти винаги сме прибягвали към хирургията. Великите майстори на Държавното дело не са се спирали пред отстраняването на най-кървящите късове месо. Когато е ставало дума за бъдещето, трябвало е да се реже на всяка цена. Историята на всички нас е история на безжалостна хирургия. Виждали ли сте как в мазето на къщата на Ипатиев са се гърчили под щиковете на екзекуторите цар Николай Втори и цялото му семейство? Това не е било нещо по-различно от отстраняване на сливици. Защото Държавата е трябвало да продължи да живее. Царят-хемофилик вече не е успявал да я догонва. Сега имаме нещо подобно. Това болно тяло трябва да се разреже дълбоко! Да се пуснат всички по родните места, да се спусне завесата. Ще им подарим на всички тяхната, извинете за израза, мечтана независимост. Ще ги научим да побеждават в референдуми. Защото референдумите са идеалният начин да се манипулират хората и да се оставят с илюзията, че те сами решават съдбата си. Ще ги научим на любов към Държавата. А това означава – към насилието, лъжата и подкупите. Ще им дадем пълната възможност да се носят към пропастта. Така че, моля ви се, пълна независимост за републиките. Но при това оставяме нещо за себе си…

– Какво ще стане с Аляска? – врътна се на кльощавия си задник „генералисимус Суворов“.

– Винаги сме готови да се изправим в защита на тамошното руско население – без да му мигне окото (а може и да му е мигнало), точно и изчерпателно каза Черния Чорап.

– Не смейте да забравяте за Аляска! – изврещя „Суворов“

– Млък! Ду, шайсер тъпак! – избоботи срещу „генералисимуса“ немскоезичната „Екатерина Втора“.

При това „Ленин“ доста зловещо захихика, докато Анатолий Иванович (Анатолий Иванович?) призоваваше президиума към ред.

– Аляска си е Аляска – намеси се всепроницателният „Дзержински“ – но вие току-що изрекохте една твърде интересна фраза: „оставяме нещо за себе си“. Какво имате предвид?

– Бъдещето – отговори Черния Чорап. – Запазваме си не толкова разчлененото тяло, колкото някои жизнеспособни органи. Запазваме определени кабинети, комитети, образувания. Запазваме определена вертикалност в техните отношения. И голямото природно влечение към разрастване, размножаване, пресъздаване. Най-смешното е, че тези органи (глави, ръце, крака, тестиси) внезапно ще почнат да действат в интерес на независимите републики.

– Вягно ли? – заинтригува се „Ленин“.

– Точно в това е същността, че не – потвърди съмненията му устата на докладчика. – В действителност те ще подготвят нашето бъдеще. Начело на новоизпечените, пардон, новосформираните правителства ще застанат одобрени от нас и от нас определени изпълнители. Хаосът ще поражда хаос. А там, където това е невъзможно, на власт ще дойдат просто отрепки. Или политически проститутки, Владимир Илич. Или, в крайна сметка, просто некадърници. Всичко ще потъне в сивота. В скука. В подлост. Голямата вълна на ентропията, която разкъса Великата Империя, ще помете и независимите, извинете, държавички. Всичко това ще изглежда твърде карикатурно: тези поставени от нас президенти, тези купени от нас парламенти. Тези погранични конфликти на сунити и шиити, на католици и кришнари, на православни с дзенбудисти. Тези героични опити на западните банкери да научат лудите на свобода. Тези гладни междуособици, бунтове и стачки. Тази индустрия на църкви и бардаци. Купища боклук от укази, конституции и декларации. И тоталното бунище, не, много независими бунища начело с незначителни марионетки. Това е нашата програма на действие. Все по-често и по-често народите ще поглеждат назад. И ще виждат в излъганите си визии Великата Държава – космическа, огнена, широка, хилядолетна. Все по-горчиво и по-горчиво ще изглежда в сравнение с нея тази, извинете, независимост. Самата идея за нещо подобно ще се окаже завинаги…

– Осрана – подсказа „Иван Грозни“.

– Благодаря, нещо подобно исках да кажа – любезно се съгласи докладчикът. – И тогава всички те, имам предвид народите, отново ще пожелаят нея, Държавата. Защото всичко ще изтича като морски пясък. Защото всичко ще се руши. Наоколо ще настане голям зверилник! И никакъв друг избор! При това имам предвид не толкова политическия, икономическия, колкото моралния избор.

Вълна от аплодисменти заля залата.

– А какво ще стане с Полша и Финландия? – скочи „Суворов“, след като аплодисментите утихнаха.

– Млъквай, стар глупав копф! – разгневи се „Екатерина Втора“.

„Суворов“ ѝ целуна ръка, понеже седеше до нея. Потната, покрита с лунички и пудра ръка на сияйна императрица.

– Всичко ще бъде наред – уверяваше докладчикът. – Полша ще я направим полигон от море до море, а Финландия ще я залеем с водка. Ще отменим сухия им закон като противоречащ на правата на човека!

Всички отново заръкопляскаха. „Ленин“, ситно хихикайки, извади от джоба на елечето си механична мишка и я пусна да тича по масата на президиума. С шумни удари с ръка я настигна и за миг ѝ откъсна главата. Всъщност, мишката може и да беше жива.

– Това ще е нашето последно и вечно възкресение – отново заговори Черния Чорап, като прекъсна вълната от ръкопляскания и ентусиазъм. – Отсечените ръце и крака отново ще се сраснат в едно цяло. Идеята, пфу, за независимост ще претърпи глобален крах и в съзнанието на хората ще се приравни към фашизма или дори към сексуалните отклонения. Забраненият плод на Империята ще се услади на всички. Милиони хора само това и чакат – да бъдат провъзгласени за роби. Да бъдат поведени към строителство на пирамиди, канали, велики стени или велики мостове. Човешката единица намира смисъла на своето съществувание само в Империята. Защото всяка Империя е една велика цел. Хилядолетна Цел. Това е покоряването на света, това е комунизмът, това е безсмъртието на мумиите в мавзолеите. Това е сиянието на слънцата и на владетелите. Това е кула, която се строи десет хиляди години. Това е силата на армиите, това е изгарянето на вещиците, това е движението на народите, постоянно и обединяващо. Това е великото чифтосване на народите, това е поглъщането на по-малките от по-големите, на по-слабите от по-силните. Това са паметниците и митовете, това са годините, върнати назад, това е тържеството на психиатрите, патоанатомите, птицеловите…

– А какво ще стане с Франция? – за пореден път подскочи „Суворов“.

– Глупак – заскърца „Екатерина Втора“.

„Суворов“ интимно я прегърна през талията, което добре се виждаше дори от последния ред.

– Във Франция ще се преместим да живеем – увери докладчикът. – Представителите от най-висш ранг ще получат пет-шестстайни жилища с балкони в Париж, Марсилия и Ница, най-вече участниците в днешния симпозиум.

– Къде ще денем французите? – долетя от амфитеатъра през ръкоплясканията.

– Ще ги депортираме в пустинята Гоби – не се смути Черния Чорап. – Мога мимоходом да се спра на проблема с депортацията, понеже това ще бъде може би най-важният фактор на нашата вътрешна, ъ-ъ, външна политика.

– Пгекгасна мисъл! – потри ръце „Ленин“, извади от джоба на елечето си твърда бяла ряпа и започна шумно да я хрупа.

– И така, депортацията, както вече ви е известно от нашата велика и, за съжаление, оплюта…

– Осрана – поправи го „Иван Грозни“.

– Благодаря, но не е така – поклони се докладчикът – нашата героична история, депортацията е чудесно средство срещу всякакви национални проблеми. Важното е да се преселят чукчите в долината на Арарат, а молдовците – в Земята на Франц-Йосиф, макар че там по-естествено биха се чувствали австрийците. Освен това, има предложение да се извършат няколко непосредствени размени на местата на компактно местоживеене: на литовците с виетнамците, на швейцарците с китайците, на унгарците с уйгурите. Като всячески подкрепяме идеите на великото преселение, ще постигнем образуването на съвсем нови и несъществуващи нации и народности с толкова изопачени имена, че те сами ще се срамуват от тях: русияци, укралийци, карело-мингрели, чербословати, румонголци, нидербайджанци, швеци, греди, французбеки, белошваби, кюрдофранки, жиздоболи и карпатски русини^[3].

– А какво ще стане с Израел? – подскочи като кавалерист „Суворов“, предвидливо хванал „Екатерина Втора“ за цицата.

Майката-императрица този път не каза нищо, удивена от тази невероятна пъргавост на престарелия военачалник, а Черния Чорап отново не се смути:

– С Израел? Ще засадим цялата му територия с дини!

– И с гяпа, с гяпа, непгеменно с гяпа – настояваше „Ленин“.

А пък „Анатолий Иванович“ така доволно замига с изкуственото си око, че то изглеждаше като истинско. Защото той се радваше, че ненапразно е събрал всички тези чудесни хора.

По ложите и балконите цареше ентусиазъм. Амфитеатърът беше обхванат от вълна на въодушевление. Докладчикът вървеше към заключителния ураганен акорд:

– Великият Разпад ще бъде спрян! Великият Хаос ще бъде победен! Великата Симфония ще поведе хората в хилядолетен поход. Ще защитим своите светини с непреодолими гъсталаци от пълзящи растения и бойна техника. Това ще бъде единен оркестър на тотално покорство и … – докладчикът за миг зе запъна.

И това беше достатъчно за „Минин-и-Пожарски“, който досега изглеждаше почти нежив, в дует да постави въпроса:

– А кой, кой ще бъде най-главен?

– Народът! – убедено отсече Черния Чорап и всички избухнаха в смях.

---

[1] Кузма Минич Минин (кр. ХVІ в. – 1616), новгородски гражданин, княз Дмитрий Михайлович Пожарский (1577 – 1642) – едни от ръководителите на народното опълчение срещу полската интервенция в Русия в началото на ХVІІ в., допринесло за  победата над Полша през 1612 г. Техният паметник в Москва е един от символите на града. – Б. пр.

[2] Намекът се отнася за Анатолий Иванович Лукиянов (род. 1930 г.), съветски и руски държавен и политически деец, един от инициаторите на Августовския пуч от 19. 08. 1991 г. в Москва, който цели да не се допусне подписване на нов съюзен договор, превръщащ СССР в конфедерация на независими държави. – Б. пр.

[3] Русини – действително етническо название и самоназвание. Източнославянска етническа група, обитаваща Закарпатска област на Украйна, източна Словакия, югоизточна Полша, Унгария, Чехия и Сърбия (Воеводина). Официално се разглеждат като украинска етническа група, но съществуват и мнения, според които русините са отделен етнос. В периода ХІІІ – ХVІІІ в. етнонимът „русини” се използва по отношение на украинци и белоруси. Самите русини наричат езика си изключително „руски”, а „русински” се появява при междукултурно общуване. – Б. пр.

Новото заглавие на издателство “Парадокс” е поетичната книга „Писма до Украйна“ от Юрий Андрухович. В нея авторът борави майсторски с метафорите и изпълва стиховете с музикално звучене, подчертавайки ги с всички възможни изразни средства – алитерация, асонация и т.н. – и с тях захранва този фестивал на образите, този парад на въображението.

Вече почти четири десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на украинската четяща публика саркастичната си, апокалиптична и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ /Бурлеска-Балаган-Буфонада/. Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, защото, както казва поетът, нищо в този свят не е така излишно, безсмислено и нелепо като добрата поезия, но и нищо в този свят не е толкова необходимо, значимо и категорично като нея.

Острата социална чувствителност на поезията на Андрухович, която според него самия не е задължителна за всеки поет, но до известна степен е въпрос на „личен социален рефлекс“, обяснява наративните и дори репортажни елементи с осезаема фактологичност, които откриваме в лириката му. Очевидно е и въздействието на бийт поезията, чийто преводач в Украйна е именно Андрухович. Цялата амалгама от художествени качества превръща Андрухович не само в институция в родната му Украйна, но и във флагман на новата украинска литература пред света.

Писма до Украйна

Издателство “Парадокс” има добри новини за почитателите на украинския майстор на поезията и прозата – Юрий Андрухович. Неговият „параисторически роман в осем и половина епизода“ – „Любовниците на Юстиция“ – е най-новото заглавие в каталога на издателството. Очаквайте го в понеделник, 18 май.

В него реалност и илюзия се сливат в смъртоносна прегръдка. Осмината герои, разхвърляни между XVII и XX в., са свързани помежду си от безбройните извършени престъпления, от демоните, които таят у себе си, от тежките присъди, които получават, от един пътуващ цирк и – разбира се – от любовта. В тази въртележка от битови и политически убийства, изнасилвания и грабежи, малтретирани деца, идеологическо предателство и предателство в името на идеята, взимат участие гневни военачалници, политически идеалисти, безскрупулни агенти на КГБ, дисиденти и бунтари. Невинаги справедливи, но всеки път ужасяващи.

„Любовниците на Юстиция“ е шарена литературна мозайка, разположена насред галицийската действителност, в която с ирония и хумор се преплитат пикаресковият романен стил, детективски загадки и реални исторически събития. С виртуозни композиционни и стилистични похвати Андрухович описва осемте различни истории и ги събира в един завършен литературен продукт. Последната половинка остава за любопитството на читателя.

Вече почти четири десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на публиката саркастичната си, апокалиптична и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, когато в опустошената душа на социалистическия човек върлува подсъзнателният масов синдром на прехода. Големият пробив на Андрухович идва през 1991 г. с „Московиада. Роман на ужаса“ („Парадокс“, 2009 г.), който превръща автора си не само в институция в родната му Украйна, но и в лице на новата украинска литература пред света. На български е издаден и романът му „Дванайсетте обръча“ („Парадокс“, 2013 г.).

Любовниците на Юстиция

Навярно сте чували историята за Молла Насреддин (познат у нас като Настрадин Ходжа) и неговия ключ? Не сте? Няма значение – така или иначе ще я предам тук накратко. Веднъж съседът на ходжата го видял да търси усилено нещо, застанал на колене. Попитал го какво е загубил, а Настрадин отвърнал, че си търси ключа. „Къде го загуби?“ – попитал съседът. – У дома – казал мъдрецът. „Защо тогава го търсиш тук?“ – Защото тук е по-светло.

Е, не успях да намеря ключ към Юрий Андрухович, пишейки този материал, но със сигурност стана по-светло.

Преди да се срещна с Андрухович, имах изградено мнение за писателите и честно казано, то не беше много ласкаво. Смятах, че повечето от тях са умели разказвачи, но спорни (меко казано) личности. Това мнение се оказа напълно погрешно, поне по отношение на този писател.

Не се бях подготвил кой знае колко за „литературното турне“ на Юрий Андрухович в България, бях чел неговите два романа, излезли на български език – „Московиада“ и „Дванайсетте обръча“, и наистина не знаех какво да мисля за него. Не знаех и че той за толкова кратко време ще стане толкова популярен, благодарение на участието си във фестивала „София: Поетики“, десетките интервюта, които даде за почти всички български медии, и срещите с читатели. Предварителният образ, който си бях изградил за него от снимки и биографични данни, беше за едновременно ерудиран и „фънки“ писател, който прилича доста на позакъснял последовател на бийт поколението. Грешка. Първите ми впечатления за Андрухович са, че той е стегнат, елегантен (но без да изглежда като денди) и, парадоксално – у него се усеща нещо пънкарско.

Въпреки че е преводач на част от бийт поезията на украински (сборникът „Денят на смъртта на г-жа Ден“), той е съвременен писател във всяко едно отношение. Пише още от 1985 година, но първият му роман се появява едва през 2005. Именно през 85-а Андрухович, заедно с други двама млади украински поети, създават концептуалната група за литература и музика „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). Оттогава произлиза и прозвището му Патриарх, след като тримата решават да си „разпределят длъжностите“ – другите двама са съответно Прокуратор и Ковчежник. На въпроса ми защо точно „Патриарх“, той лаконично отговаря:  „Защото съм най-възрастен!“, но самоироничната усмивка не слиза от устните му и започвам да се чудя дали има и една сериозна дума не само в този отговор, но и във всичко, което съм чул от него до този момент. Това е характерно за Андрухович – смяташ го за сериозен, докато не забележиш споменатата усмивка. Определението Патриарх не го дразни, но уточнява, че „става дума по-скоро за псевдоним“.

Разговорът се завърта около интернет и „пиратските книги“, които той, оказва се, смята за нещо напълно нормално:

„Те са проблем повече за издателите ми, отколкото за мен. Чрез интернет книгите достигат до повече читатели, което ме кара да се чувствам щастлив.“

Но да се върнем на поезията и една от причините, заради които Андрухович е в България. Единственото, което го доближава до бийт поетите, е ударната експресивност при четенето на собствените му стихове. Факт, който публиката на „София: Поетики“ оцени по достойнство, възнаграждавайки го с ръкопляскания и възгласи, които превръщат неговото рецитиране в истински рок-концерт. Доколко музиката се е сраснала с неговата поезия, може да се съди и по поведението му на Лятната сцена в Борисовата градина, където Андрухович закри първата част на фестивала. Той волно или неволно тактува с крак при изговарянето на всеки стих, придавайки му ритъм и обемност, която обикновено липсва на повечето декламатори.

Някои от стиховете му звучат като рок-балади:

„Небето над нас е в звезди. Август е, август.

Градът под нас е прекрасен като Галактиката.

Август е, август.

Въглените са това, край което седяхме…“, а други напомнят на текстовете на някои източноевропейски групи, които слушал:

 „Толкова дълго ме нямаше,

че изобщо нищо не се променило…“[1]

След минута научавам, че повечето прочетени стихотворения, чиито заглавия, между другото са на английски (And everybody fucks you, Bombing  New York City, California dreaming), се изпълняват именно като песни от полската група Karbido с вокалист Юрий Андрухович и нещата си идват на мястото.

„През последните години пиша литература, за да мога да си позволя да се занимавам с музика.“ – споделя той, и се засмива на току-що казаното.

По-късно вечерта в един бар, когато на слабата светлина от свещите забелязвам по лицето му, че вълнението от срещата с българска публика се е сменило с любопитство към всичко, което го заобикаля, задавам въпрос за протестите – вече знае за тях, а фактът, че пристига в София от Истанбул прави мнението му още по-интересно.

Тогава за първи път чувам израза „протестен туризъм“, който Андрухович ще използва в отговорите на неизбежните въпроси по темата, които българските журналисти му задават.

„Изцяло съм „за“ протестите, но те винаги трябва да са мирни – там, където властта се побеждава чрез насилие, не се случват хубави неща.“ И това ме връща към сюрреалистичния роман „Московиада” и един цитат, който ми е направил силно впечатление: „Този свят е твърде брутален, за да можем да го променим към по-добро с думи, но и твърде нежен, за да променим нещо в него с куршуми.“

„Това ли е?“ – питам. – Точно така! – отговаря ми той, а аз му разказвам за най-анекдотичните лозунги от площада, и за хората, които използват книгите си като лозунги по време на протеста.

„Това е страхотно, ще го използвам в рубриката си!“

Оказва се, че Андрухович, заедно с други украински писатели, води седмична колонка по актуални теми за интернет сайта TCH (http://tsn.ua), в която сега смята да пише за протестите в София и Истанбул. Статията със заглавие „Как да получим свободата си?“ излиза, макар и с ден закъснение, докато той е все още в България, а за мен остава удовлетворението, че ние, българите, може да сме дали някои ценни идеи на украинците.

На втория ден от фестивала Андрухович чете стихове, специално написани за „София: Поетики“ – пред студенти и преподаватели от Софийския университет, а по-късно и пред останалите чуждестранни поети и публика в Чешкия център. У мен се затвърждава усещането за невиждан професионализъм, какъвто досега не съм наблюдавал у българските му събратя. Няма ангажимент, който той да откаже и в който да не се втурне с овладян ентусиазъм. „Железен е!“ – възхищава му се дама от публиката и това ме изпълва с гордост – от това, че познавам Андрухович, но и заради нещо, което си припомням от уроците по химия – най-стабилните елементи се намират в средата на периодичната таблица, някъде между среброто и желязото.

В това, че Андрухович е професионален писател, се уверявам и в следващите дни, в които той дава десетки интервюта и макар въпросите да си приличат, винаги добавя по нещо ново неказано досега, с което като че ли изненадва понякога и самия себе си. Сериозен и шеговит, саркастичен и нежен, Андрухович сякаш съвършено е съчетал в себе си ин и ян, желязото и среброто.

На представянето на новия си роман на български – „Дванайсетте обръча“, Андрухович посвещава по-голямата част от останалото си пребиваване в България. Описва го като „роман за смъртта на Орфей“. Всъщност това е историята на австрийския фотограф  Карл-Йозеф Цумбрунен, който е силно привлечен от Украйна, без да може да обясни защо. Героят попада в зловещо-карнавална Булгаковиада, която минава под мотото „ГЕРОИТЕ НА БИЗНЕСА – ЗА ГЕРОИТЕ НА КУЛТУРАТА”, забърква се в любовен триъгълник и намира смъртта си от ръцете на двама недоразбрали го пияници. „Това не е много лицеприятно послание – елате в Украйна, но първо научете езика, защото иначе може и да ви убият.“ – смее се той, но този път сякаш говори сериозно.

Сравненията с Булгаков озадачават Андрухович: „От този писател съм чел единствено „Майстора и Маргарита“, не познавам другите произведения на Булгаков.“ Самият той намира за по-силно влиянието на Гогол, за когото предпочита да говори като за „украински писател, който пише на руски“.

„Самият факт, че в повечето от романите ми под някаква форма се появява Дяволът, който сключва договор с някой герой (и той скоро бива нарушен), и това, че препрочитам книгите му поне веднъж годишно говори за сериозно пристрастяване, нали?“

Андрухович видимо обича героите си, но отговаря уклончиво на въпросите кой от тях смята за свое alter ego. „Писателят дава много от себе си на своите герои – на добрите доброто, на лошите лошото, а на някои по малко и от двете.“

Питам го дали „героите на бизнеса“ са важни за „героите на културата“ и докато се опитва да ми отговори, изведнъж му хрумва нещо: „Виж как се получи в нашия случай, при гостуването ми в България – героите на бизнеса помогнаха на героите на културата и единственото, което можем да кажем е: „Слава на героите!“

На раздяла се навеждам към него през масата и надвиквайки околния шум, му задавам въпрос от несъстоялото се блиц интервю, което бях обещал да направя с него за филма на мои приятели: „Кое си избираш – секс, наркотици или рокендрол?”

Той ме поглежда, усмихва се широко и категорично отговаря:

„Рокендрол!“

---

[1] Преводът на стиховете от украински е на Албена Стаменова.

Автор: Райчо Ангелов

Снимки: Владислав Христов, 2013 г.

Текстът е публикуван в сп. „ЛИК“, 03.10.2013 г.

Това беше любов от пръв поглед.

Щом видя Юрий Андрухович, „Парадокс“ веднага се влюби лудо в него. Както странно често се случва, нашият път към Изтока (за по-пряко) мина през Запада, в конкретния случай – Германия, в още по-конкретния – Франкфурт. Летото Господне 2008-мо беше отминало, Есента Господна 2008-ма бе в разгара си, както и Франкфуртският панаир на книгата – традиционно съпътстван от гадко време, когато съдбата и няколко предварителни мейла ни срещнаха с издателство „Зуркамп“, и в частност – с г-жа Клаудия Брандес (днес част от екипа на „С. Фишер“), която изслуша с какво се занимаваме, извади „Московиада“ на Андрухович и каза „Вижте това, може да ви заинтригува.“. Ние го видяхме и отвърнахме „Мислим, че това е началото на едно прекрасно приятелство.“. Така си и стана. От дистанцията на времето (след като съвместната ни работа даде на българския читател автори като Сташук, Карахасан, Чосич, Петровская и др.) можем да кажем, че тази среща със „Зуркамп“ и Андрухович (задочно) промени курса на издателските ни търсения – от презокеанските пиянки и дрОгари, белязали култовата колекция „Америка ХХ“ през 90-те години на миналия век, обърнахме поглед към източноевропейските такива – и едните, и другите носещи и бунта, и литературата в душата си, вторите (в голямата си част) – преводачи на първите (на родните си езици), въобще – хора от една кръвна група – нашата, Rh Paradox+. А всичко започна с Юрката: голям пич, страхотен писател и real rocknrolla, чиито четения и поетически рок-рецитали се провеждат пред пръскащи се по шевовете зали, може би една идея по-препълнени от тези на духовно подопечния му литературен следвоник Сергий Жадан – който пък е новото гордо попълнение на „Парадокс“-алното съзвездие.

И тази любов не свършва дотук – още преди края на годината (да не ни мине котка път) ще ви срещнем с най-новия роман на Юрий Андрухович, „Любовниците на Темида“, и с поетическия му сборник „Писма до Украйна“.

А дотогава да си припомним вече познатото!

Книгата „Московиада“ ще намерите тук, а „Дванайсетте обръча“ – тук.

Повече за Юрий Андрухович ще намерите на този линк.