Етикет: румен янев

Емил Братанов, OffNews

Напусна ни Румен Янев – в аудиторията на изкушените от БГ рока закачаме черен креп и от аудиото звучи „Хляб и мармалад” на Гошо Минчев. Трябва да е блус, може и да е от Делтата, може на живо, акустично-вживяващо да го свирят приятели-блусари от клубовете, гдето Румен бе желан гост (докато патериците го крепяха).

Отидоха си и доста по-млади приятели-рокаджии, музиканти, колеги, животът си тече и ежедневно ни подсказва, че ако имаме още някакви творчески намерения – трябва да бързаме. Да упорстваме да ги започнем поне. А иначе каквото вече сме създали: семейства, наследници, врагове, приятелства, книги, блогове, предавания…, някъде при (за) някого нещо все ще остане. О, не по шаблона, не вечно; може би вечни са Библията, пирамидите, доброто и злото – но в ерата на човешкото отчуждение, технологичната дигитална мрежа, „облаците” и хардовете, eternity-то е пожелателна надежда и реклама. Ето, от книгите на Янев за „Щурците”, за „Атлас”, вече няма бройки и при издателите. Общата ни книга за „цветята от края на 80-те” е само на няколко години, намират се бройки в склада, както в душевните ни хранилища отлежават парченца задоволство, че свършихме нареченото, че колкото/както можахме – подредихме в архива едни песни, имена, групи, дати, събития, спомени, емоции; няколко години от младостта ни. За някои от нас (които са от „нас” ще знаят, другите не като „нас” да не четат нататък) са истинска цяла епоха. Такъв ни е satisfaction-а.

Непоносимо е, когато в един момент от съществуването на човек, тялото те предаде, а духът остане витален и дори се изостря, вероятно да компенсира отказа на „чарковете” да служат физически на ума. И идва следващ миг, и нататък вече не е достатъчно духът да те пренася със скоростта на светлината напред към мечтите или назад в спомените. Щом патериците – от плът или метал – се окажат трайно неподвижни. Какво от това, че някъде се подготвя за печат новата му (този път) поетична книга. Че поръчаните илюстрации са готови. Че поне е отредактирана и видяна в почти готов вид…

И си мисля, че добрите хора – не идеалните, не достигналите житейска хипербола в собствените си очи или в мненията на другите; грешни в едно, праведни в друго, реални в пристрастията и колебанията си – хора, които не са пили от злото и знаят, че има и ад и рай, такива нормални хора страдат недълго. И „онази”, или „Онзи” дарява на тях и близките им мъничко успокоение навреме. Доколкото нормалните човеци знаят също, че има време да садиш и време да прибираш. И после, един ден, времето свършва. Когато се видяхме (оказва се: за последно), стори ми се, че Румен се е примирил със счупената си черупка, но не и с плановете си, с житейските си избори, с тръпката в блусовете на Дечо, Кацата или Гошо Минчев. Мислеше за новата си книга, тя беше в главата му (понеже нямаше лаптоп край него). А в тялото му се стичаше студът, но Янев не искаше да мисли за него.

След края на 80-те (той в „Ритъм”, аз в радиостудиото), страстта и каузата на БГ рока бяха ни събрали съвсем близо – примерно на 17-я етаж в първата сграда на „Дарик”. Там за 2-3 години се извъртя толкова български рок на знайни и незнайни наши банди, колкото всички т.нар. „бг радиа” не са пуснали от тогава до днес. Концерти, фестивали, медии, емоциите от рока на 2-то наше поколение след доайените: това беше и работата и живота ни (каквото успяхме, събрахме в Рок Антологията „Цветя от края на 80-те”). Спомените са ярки и многобройни, но това дори не са просто спомени, минало, хроника. Те бяха дните и годините ни, те са в книгата и това е единствения опит да ги сложим в рамки.

Двете години преди излизането и́, докато събирахме текстове, снимки, изрезки от вестници и списания, докато преслушвахме отново и отново старите касетки, бяхме заедно и в новата Медия и пак канехме групите с албумите им (вече дигитални, еех) в ОффРоуд Радиото. Бяхме се подмладили. Героите от намислената Антология-Хроника ни бяха връстници, но в студиото идваха съвсем актуални нови герои. И ние им се радвахме и – колкото можем – гледахме да им помогнем да се чувстват така. И да продължават да правят музиката. А Доротея (издателката ни от „Парадокс”) ни събираше регулярно да отчетем докъде сме, срокове, обем; първо ни убиваше ентусиазма с граматика, правопис, подредба, а после (около преполовено шише) ни караше да се чувстваме значими с труда си и ни уверяваше, че ще излезе подобаващо. Подновявахме интервюта, ходехме по клубове, срещахме се отново с този и онзи, сетне и на премиерите с готовата двукилограмова тухла с 250-те песни и хрониката на рока от прехода. За него и Гошо Минчев изпя: „Хей, музиколози, дойде нов етап…” Когато после някъде ни питаха с Янев колко време сме я събирали нашата книга, Румен със смях отговаряше: „Ами над десет кила ракия.” А Буги Барабата на едно свирене по 24 май в клуб обяви между парчетата: „Добре дошли на ония двамата там. Те са Кирил и Методий на българския рок.” Другите неща: правото, балканистиката, модата, телевизията, поезията, немския, китарата… са допълнения в личното ти „СиВи”.

За мен, творческата треска около „цветята” бяха най-хубавите ми няколко години с теб, друже!

В едно интервю (с М.Димова, „Сега”, 02.02.2012), още безпроблемно движещ патериците насам-натам, Румен Янев доверява:

„Мечтая си ние да имаме свое място. „Ние“ – това сме една прослойка хора, които все още поддържат връзка, които се обичат, но които са във вътрешна емиграция – аз, Емо Братанов, Милена, Васо Гюров, Пепи Писарски, Васко Кръпката, Камен Кацата… много сме. Искам някъде да се събираме, да си говорим, някой да посвири… като едно време на „Синьото кафе“, когато наистина имаше рок общество.”

Там, където си, не си сам. Наоколо са и Джон и Гошо. Рано или късно, и ние ще се присъединим; такъв е векторът, няма измъкване. Нека поне волумето да е на мах и да тече блус и рок, от „Стоунс” до „Контрол”, в необятна делта.

Сбогом, Румене!