Етикет: Парадокс

Всяка година по случай Деня на Европа за 9 май издателство „Парадокс“ прави специални акции за книгите си, посветени на Втората световна война. Твърдо убедени сме, че начинът определени периоди от историята да не се забравят, е да бъдат опознати внимателно, включително и през очите на литературата. Затова от днес до 11 май включително няколко от книгите ни ще бъдат със специална отстъпка от 20% при поръчка от сайта на издателството. Вижте кои издания включва списъкът и направете своя избор:

„Крематорът“ от Ладислав Фукс

„Крематорът“ е считана за най-оброто произведение на автора, сравняван с Франц Кафка –  Ладислав Фукс. Тя е своеобразна симфония на злото, на разпадането на личността, повлияна от човеконенавистническа идеология. Характерната атмосферата на тайнственост и мистичност, сливането на реално и въображаемо, както и употребата на елементи от криминалните жанрове, правят книгата уникално четиво за всеки с вкус към стойностните книги.

„Като бяло петно на картата“ от Шерко Фатах

„Като бяло петно на картата“ е горчив  реалистичен разказ, маскиран като приключенска история, която проследява пътя на млад арабин в един свят, който губи невинността си. Действието се развива по време на Втората световна война. Главният герой Ануар попада в мюсюлманските части на СС в Беларус и Украйна и взема трагично участие в потушаването на Варшавското въстание от 1944 в групата за унищожение на Дирлевангер. Независимо дали е на страната на победителя или победения, Малкият човек в историята винаги е губещ.

„Даниел Щайн, преводач“ от Людмила Улицкая

„Даниел Щайн, преводач“ е най-превежданият и най-обсъждан роман на Людмила Улицкая с над 1 млн. продадени копия в цяла Русия. Той е едновременно майсторски изпипан философски разказ, задълбочено историческо изследване и увлекателно четиво. Книгата покрива обширни географски области – Германия, Израел, Съединените щати, Русия, както и драматични исторически епохи, които водят началото си от Втората световна война във Варшава и стигат чак до Израел в наши дни.

„Лека нощ, сладки сънища“ от Иржи Кратохвил

„Лека нощ, сладки сънища“ разказва за един необикновен ден, 30 април 1945 година, в самия край на Втората световна война, наречен от автора „нулево време“ –  между покрусата и надеждата, новото и старото, смъртта и живота. На фона на полуразрушения град Бърно се преплитат съдбите на младия евреин Индржих, предопределен да промени съдбините на бъдните хора, но неспособен да се справи с демоните в душата си, и на двойка ентусиасти, които вървят по следите на пратка чудодейно лекарство, но когато се сдобиват с него, осъзнават, че няма лекарство за вездесъщото зло.

„Може би Естер“ от Катя Петровская

Катя Петровская  описва една семейна история в кратки глави. Едновременно трагичен и епохален роман, задаващ фундаментални въпроси. Студентът Юда Щер е извършил атентат срещу немския консул в Москва. Братът на Щерн, революционер от Одеса, е дал в нелегалност името „Петровский“. Един прадядо основал във Варшава сиропиталище за глухонеми еврейски деца. Но щом като дори и името не е сигурно, какво въобще може да знае човек?

„HHhH (Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих)“ от Лоран Бине

Дебютният роман на френския автор Лоран Бине е публикуван през 2010 г. и разказва за Операция „Антропоид“, вследствие на която е убит нацисткият лидер Райнхард Хайдрих. Действието се развива в Прага по време на Втората световна война, а романът е носител на престижната френска литературна награда „Гонкур“.

Последните дни на 2017 година ни донесоха освен емоциите от излизането на български на няколко значими за „Парадокс“ и литературния контекст в Европа книги, и насладата от четенето на един текст от важен за екипа човек. Редакторът в издателството Кристина Димитрова се дипломира успешно в творческата академия „Заешка дупка“, а разказът й „Без право на последни думи“ стана част от последния брой на сп. „Съвременник“. Прочетете го и вие!

Това е историята на два белега: единият видим, а другият – не. И двата все още боляха посвоему.

Дясната ръка на Мая се стрелна към лявата и ноктите й издраскаха меката вдлъбнатина, където се срещаха палецът и показалецът. Беше неволно движение. Правеше го, когато е нервна. Този път, изглежда, беше забила ноктите си малко по-силно, защото лекото парене я накара да вдигне лявата си ръка на нивото на носа. Шест дискретни шева се мъдреха пред очите й. А върху тях бели линии, все едно невръстен художник се е опитвал да нанася щрихи.

‒ Всичко наред ли е?

Тя извърна очи към лицето на брат си и пъхна ръката с белега в джоба на дънките си.

‒ Да.

‒ Отпусни се малко де. Пак витаеш някъде.

‒ Нали уж беше обещал, че спираш с бракониерството? – Мая многозначително кимна към пушката, която висеше на неговото рамо.

‒ Стига, Мая. Отпусни се ти казах. Наслаждавай се на песента на птичките и остави другото на мен.

Двамата отново закрачиха през хладните дебри на гората и обувките им току се заплитаха в избуялите юлски треви. Мая обаче не чуваше никакви птичи песни. Чуваше единствено ръмженето от двигателя и през прозореца на летището виждаше как самолетът отново и отново се отлепя от земята. Пръстите й бяха опрени на стъклото, а дъхът й образуваше кълбеста мъглица, сякаш за да скрие гледката от очите й. Беше си тръгнал. След двегодишен измъчен брак си беше тръгнал завинаги, без да й даде право на последни думи. А тя просто искаше да му каже, че му прощава. Че всичко е забравено. Бяха млади, животът беше пред тях… Все неща от тоя сорт. А той какво ли си е мислел?

Няколко седмици по-късно научи за смъртта му. Намушкали го с нож на улицата в Ню Йорк. Страната на неограничените възможности, където беше отишъл, за да започне нов живот. Било нощ. Открили го чак на сутринта. Оттогава сякаш някой бе спрял звука и изключил цветовете на нейния филм. Между ушите й беше останало само ръмженето, онзи рев на двигателя, с който си бе отишъл душевният й мир. Двойната загуба някак я беше осакатила. „Дори осъдените на смърт имат право на последни думи“, мислеше си тя с гняв и болка. Мислеше си същото и преди два, и преди три месеца. Душата й сякаш беше дъното на Черно море и всичко там си седеше непокътнато. Вселена, неподвластна на времето.

‒ Тихо – внезапно се обади брат й и се закова на място.

‒ Нищо не съм казвала – вдигна вежди Мая. – Какво има?

‒ Птиците… изведнъж млъкнаха.

Мая просто сви рамене. Техният красив цвъртеж така и не беше достигнал до нейния слух.

‒ Чуваш ли го? – прошепна брат й.

‒ Кое? – нервно попита Мая, също понижила тон. – Стан, плашиш ме.

‒ Ръмженето.

‒ Не, нищо не чувам.

Мая инстинктивно обви пръстите на дясната си ръка около лявата китка, а Стан коленичи на тревата, отвори пушката и я зареди с патрони.

‒ Какво правиш?

Стан допря показалец до устните си и бавно се изправи. Придвижи се две-три крачки напред и се прицели. Едва сега Мая чу тихото гърлено ръмжене и видя вълка, който се спотайваше в храстите на няколко метра от тях. Или може би беше обратното – първо видя оголената муцуна и едва тогава се задейства звукът в главата й. Тя силно стисна клепачи в очакване да отекне изстрел. Такъв обаче не последва. Стан свали пушката и изруга под нос.

‒ Нямам добра видимост. Онова дърво ей там ми пречи.

‒ Станимире, зарежи я тая работа. Разбрахме се, че идваме за зайци, не е ли така?

Той я погледна за секунда, но не каза нищо. Вместо това направи няколко крачки вляво и пак се прицели. За Мая тази секунда обаче беше достатъчна. Добре познаваше брат си и видеше ли онези пламъчета в очите му, то можеше да е сигурна, че вече е закъсняла. Сега обаче и нещо необяснимо, плашещо и тревожно кънтеше в съзнанието й и тя отново насочи вниманието си към вълка. Той продължаваше тихо да ръмжи, оголил зъби, без да откъсва очи от тях. Защо не бягаше? Мая си даде сметка, че не животното я плаши толкова, а поведението му. И друг път беше виждала вълци и те всичките до един се бяха изпарявали начаса. Какво му ставаше на този?

‒ Стан, недей – промълви тя, когато Станимир отново коленичи на тревата. Вълкът сякаш усети надвисналата опасност и заръмжа по-силно.

‒ Ей сега… и готово – почти напевно отвърна той и по някаква странна асоциативна връзка тя си спомни как някога в училище медицинската сестра все й казваше, че нищо няма да усети миг преди да забие дебелата игла в ръката й и на нея да й причернее.

После изведнъж я осени оня спомен, който често се връщаше и в съня й. Малко момиченце, коленичило пред кучешка колиба. Отвътре се чува гърлено ръмжене, но момиченцето нехае. Щастливо е, иска да ги види, да ги докосне. Знае, че са там. Сетне зъбите се впиват в протегнатата ръчица и светът става червено-черен. Алени струйки шурват по дъсчения под на колибата, а от гърлото на детето се изтръгва писъкът на болката…

‒ Нее! – изкрещя Мая, но вече беше късно. Стан стреля веднъж и после още веднъж.

С широко отворени ужасени очи Мая видя как вълчицата като на забавен каданс изскача от леговището си и се хвърля върху брат й. Зад нея остават две окървавени телца – едното трепка едва-едва, а другото е неподвижно. Вълчицата започва да хапе Стан и двамата се боричкат на земята. Хълбокът й е окървавен, но Мая е неспособна да прецени чии са алените пръски по тревата и околните храсти. Мислите в главата й замират като при затъмнение, сетивата й се опразват претоварени от информация, тя вижда и чува, но сякаш не разбира какво се случва. Писъкът се оформя търпеливо, мъчително бавно, запъва се в гърлото й. Тя стиска белега на ръката си, все едно се опитва да го предпази, макар да знае, че за нея няма опасност. Някак си го усеща. В миг си дава сметка, че болката у всички същества е една и съща. А тя много добре познава болката от непоправимото. Дали заради собствената си мъка, дали заради вълчицата, или заради двете заедно, но нещо най-сетне отприщва вика в гърлото й и Мая в един чудовищен писък излива задушаващото я страдание. Вълчицата замръзва и впива жълтия си поглед в нея. Стан също. Мая обаче не обръща внимание на окървавеното лице на брат си. За миг между двете тече диалог, наситен с напрежение като електрически заряд. Мая се задъхва, а от очите й рукват сълзи. После бавно се свлича на колене и започва да ридае.

Вълчицата слиза от гърдите на Стан и с куцукане се връща при рожбите си. Подушва ги, побутва едното, вижда, че е безжизнено, и след кратко колебание захапва другото за врата. Вдига го и го понася нанякъде, оставяйки кървава диря зад гърба си.

Оттогава бяха минали часове. Вълчицата прекоси безкрайни равнини и хълмове, маркирайки траекторията си, преди окончателно да изгуби сили. Движенията й ставаха все по-тромави и когато силите най-сетне я напуснаха, тя се строполи на тревата. Вълчето, чието тяло отдавна беше изстинало, безмълвно лежеше до нея. Потъмнелият й поглед невиждащо се взираше напред. Тя тихо изскимтя и отпусна глава. Сърцето й спря да бие.