Превод: Албена Стаменова
Реши да блъснеш вратата с крак – безспорно така е по-елегантно. Обаче никой в КОНФЕРЕНТНАТА ЗАЛА не обърна ни най-малко внимание на тази приумица. Ти влезе – палячо като палячо, никому ненужен в дългия си шлифер. Цялата маскирана публика от отвъдното беше заслушана в някакъв доклад, който звучеше от омазаната с кръв и фекалии и осветена отдолу от свещи трибуна. Доклада четеше учудващо пламенен инкогнито, който по стар престъпнически обичай беше решил да надене на главата си найлонов чорап с един единствен прорез за устата.
В залата цареше полумрак. Столовете бяха разположени амфитеатрално и май се въртяха около осветената трибуна и президиума. Стените на залата също се въртяха, вярно, наобратно, та на присъстващите да не им се завие свят. И на тези подвижни стени периодично се появяваха изображения на интересни обекти, сякаш в китайски театър на сенките. Мяркаха се разрушени сгради, бесилки, танкове, изкуствени спътници се откъсваха от земята, пълчища комбайни напомняха стада праисторически гиганти. Миришеше на нещо полуразложено, но и на коняк миришеше.
Междувременно устата на докладчика, която беше просто вдлъбнатина в чорапа, забиваше в подвижното пространство на залата пироните на остри зъбати фрази. Устата говореше нещо такова:
– Трябва да признаем, че сме на прага на катастрофата. Повтарям: на прага. Имаме ли шансове да я предотвратим? Можем ли да спасим своето велико наследство? Колко усилия, огън, кръв, метал трябват за това? Ето това е кръгът въпроси, които сериозно измъчват всички нас. Отминаха свободните времена, когато можехме да си позволим отстъпления, омекване, амнистии, отхлабване, разреждане. Сега нямаме алтернативи. Тоест, още имаме, но това е вече последната от възможните алтернативи – да бъдем или да не бъдем. Да бъдем Велика Държава или да не бъдем. Да бъдем Велика Държава или Велик Хаос. Йерархия или анархия. На нашите стройни идеи враговете противопоставиха свиркания и дюдюкания. Фактически всичко се руши. Пукат се по шевовете светините и танковете. Армията вече не е в състояние да изпълнява волята на предците: тя симулира. Тя се гнуси да убива. Това вече не е армия – това е голямо сборище на педерасти и пацифисти, което в крайна сметка е едно и също. Трябва да признаем: в момента нямаме армия. Нямаме! Обаче означава ли това неизбежност на най-голямата катастрофа? Не!
Ти приседна на едно от свободните кресла близо до пътеката и се завъртя заедно с целия амфитеатър. Колко хубаво, че вече успя да повърнеш! Сега можеш да се съсредоточиш върху всичко останало. Зловещи сенки пълзяха из залата. Това бяха отрязани глави, езици, кули на помпозни сгради, насочени ракети. От полумрака публиката слушаше докладчика съсредоточено и заангажирано: разни дядоколедовци, пирати, индианци, боляри, мухоморки, разбойници, алкохолици и други приказни създания. Но най-много имаше разни животни с хоботи, зурли, пасти, опашки и копита. Понякога това заприличваше на карнавално тържество в детската градина. Или в училище за умствено изостанали.
Президиумът на сборището седеше отдясно на трибуната. Бяха седем души. Позна ги всичките.
Първи се хвърляше в очи висок кокалест негодник, маскиран като Иван Грозни. От време на време тресеше татарската си брадичка и немитите си кичури, заслушан в поредния пирон от устата на Черния Чорап. Изглеждаше така, все едно току-що е убил сина си.
Следващият беше някой, който беше решил да уподоби живота си на другаря Дзержински. Брадата му беше козя като на „Иван Грозни“. Парадоксално, но от монументалния Феликс-Дон-Кихот този в президиума се различаваше по това, че беше нисичък и тантурест – един попреминал кабаретен солист.
До „Дзержински“ можеше да седи само Ленин. Така и беше. Но и тук не беше минало без известна комичност. „Илич“ имаше на главата си не обичайното христоматийно каскетче, което така доближаваже имиджа му до работническо-селските маси, а короната на Руската империя с цялата ѝ византийска надутост, вярно, от папиемаше. С нищо друго короната не отстъпваше на истинската.
По-нататък следваше Минин-и-Пожарски[1]. Двуглав тип с облекло в стил ХVІІ век, който наполовина седеше в креслото, наполовина стоеше край него, прегърнал раменете на седящия. Не беше ясно кое преобладава в този човек – воеводата или търговеца, благородството или еснафството.
За сметка на това пък генералисимус Суворов, тоест типът, маскиран като него, беше такъв, какъвто и в живота – болестно подвижен и нетърпелив. Изглеждаше, все едно седи върху нажежена до червено печка или върху пироните, забити от оратора с черния чорап. През цялото време потриваше ръце, очевидно дървени, при това небрежно изработени, и прекъсваше докладчика с неуместни въпроси.
Очевиден бисер на целия президиум беше дебела госпожа в образа на императрица Екатерина Втора. Дрехите, в които пребиваваше пълнокръвното ѝ занемарено тяло, представляваха посредствен стилизационен хибрид между бална рокля в стил рококо и банална нощница в стил модерн. Импровизираната „Екатерина Втора“ щеше да се харесва на всички, ако не се потеше така щедро, особено краката. Те, изглежда, имаха склонността да отичат. Явно това бяха последствия от бурната дворцова младост.
Последен в редицата на великите беше един със стъклено око. В крайна сметка това би могъл да бъде и самият Анатолий Иванович[2], гримиран като самия себе си, та никой от присъстващите да не си помисли, че това наистина е той. Дори се създаваше впечатление, че той ръководи всичко тук. Сигурно беше главатарят в сянка в това царство на сенките.
Осветени отдолу, членовете на президиума приличаха на големи карти за игра, измъкнати от вълшебното тесте на някой мошеник. Само дето играта беше на живот и смърт. Поне така ти изглеждаше на тебе.
Междувременно докладчикът с черния чорап вършеше своето. По-точно, вършеше го устата му.
– Да припомним: в критични моменти винаги сме прибягвали към хирургията. Великите майстори на Държавното дело не са се спирали пред отстраняването на най-кървящите късове месо. Когато е ставало дума за бъдещето, трябвало е да се реже на всяка цена. Историята на всички нас е история на безжалостна хирургия. Виждали ли сте как в мазето на къщата на Ипатиев са се гърчили под щиковете на екзекуторите цар Николай Втори и цялото му семейство? Това не е било нещо по-различно от отстраняване на сливици. Защото Държавата е трябвало да продължи да живее. Царят-хемофилик вече не е успявал да я догонва. Сега имаме нещо подобно. Това болно тяло трябва да се разреже дълбоко! Да се пуснат всички по родните места, да се спусне завесата. Ще им подарим на всички тяхната, извинете за израза, мечтана независимост. Ще ги научим да побеждават в референдуми. Защото референдумите са идеалният начин да се манипулират хората и да се оставят с илюзията, че те сами решават съдбата си. Ще ги научим на любов към Държавата. А това означава – към насилието, лъжата и подкупите. Ще им дадем пълната възможност да се носят към пропастта. Така че, моля ви се, пълна независимост за републиките. Но при това оставяме нещо за себе си…
– Какво ще стане с Аляска? – врътна се на кльощавия си задник „генералисимус Суворов“.
– Винаги сме готови да се изправим в защита на тамошното руско население – без да му мигне окото (а може и да му е мигнало), точно и изчерпателно каза Черния Чорап.
– Не смейте да забравяте за Аляска! – изврещя „Суворов“
– Млък! Ду, шайсер тъпак! – избоботи срещу „генералисимуса“ немскоезичната „Екатерина Втора“.
При това „Ленин“ доста зловещо захихика, докато Анатолий Иванович (Анатолий Иванович?) призоваваше президиума към ред.
– Аляска си е Аляска – намеси се всепроницателният „Дзержински“ – но вие току-що изрекохте една твърде интересна фраза: „оставяме нещо за себе си“. Какво имате предвид?
– Бъдещето – отговори Черния Чорап. – Запазваме си не толкова разчлененото тяло, колкото някои жизнеспособни органи. Запазваме определени кабинети, комитети, образувания. Запазваме определена вертикалност в техните отношения. И голямото природно влечение към разрастване, размножаване, пресъздаване. Най-смешното е, че тези органи (глави, ръце, крака, тестиси) внезапно ще почнат да действат в интерес на независимите републики.
– Вягно ли? – заинтригува се „Ленин“.
– Точно в това е същността, че не – потвърди съмненията му устата на докладчика. – В действителност те ще подготвят нашето бъдеще. Начело на новоизпечените, пардон, новосформираните правителства ще застанат одобрени от нас и от нас определени изпълнители. Хаосът ще поражда хаос. А там, където това е невъзможно, на власт ще дойдат просто отрепки. Или политически проститутки, Владимир Илич. Или, в крайна сметка, просто некадърници. Всичко ще потъне в сивота. В скука. В подлост. Голямата вълна на ентропията, която разкъса Великата Империя, ще помете и независимите, извинете, държавички. Всичко това ще изглежда твърде карикатурно: тези поставени от нас президенти, тези купени от нас парламенти. Тези погранични конфликти на сунити и шиити, на католици и кришнари, на православни с дзенбудисти. Тези героични опити на западните банкери да научат лудите на свобода. Тези гладни междуособици, бунтове и стачки. Тази индустрия на църкви и бардаци. Купища боклук от укази, конституции и декларации. И тоталното бунище, не, много независими бунища начело с незначителни марионетки. Това е нашата програма на действие. Все по-често и по-често народите ще поглеждат назад. И ще виждат в излъганите си визии Великата Държава – космическа, огнена, широка, хилядолетна. Все по-горчиво и по-горчиво ще изглежда в сравнение с нея тази, извинете, независимост. Самата идея за нещо подобно ще се окаже завинаги…
– Осрана – подсказа „Иван Грозни“.
– Благодаря, нещо подобно исках да кажа – любезно се съгласи докладчикът. – И тогава всички те, имам предвид народите, отново ще пожелаят нея, Държавата. Защото всичко ще изтича като морски пясък. Защото всичко ще се руши. Наоколо ще настане голям зверилник! И никакъв друг избор! При това имам предвид не толкова политическия, икономическия, колкото моралния избор.
Вълна от аплодисменти заля залата.
– А какво ще стане с Полша и Финландия? – скочи „Суворов“, след като аплодисментите утихнаха.
– Млъквай, стар глупав копф! – разгневи се „Екатерина Втора“.
„Суворов“ ѝ целуна ръка, понеже седеше до нея. Потната, покрита с лунички и пудра ръка на сияйна императрица.
– Всичко ще бъде наред – уверяваше докладчикът. – Полша ще я направим полигон от море до море, а Финландия ще я залеем с водка. Ще отменим сухия им закон като противоречащ на правата на човека!
Всички отново заръкопляскаха. „Ленин“, ситно хихикайки, извади от джоба на елечето си механична мишка и я пусна да тича по масата на президиума. С шумни удари с ръка я настигна и за миг ѝ откъсна главата. Всъщност, мишката може и да беше жива.
– Това ще е нашето последно и вечно възкресение – отново заговори Черния Чорап, като прекъсна вълната от ръкопляскания и ентусиазъм. – Отсечените ръце и крака отново ще се сраснат в едно цяло. Идеята, пфу, за независимост ще претърпи глобален крах и в съзнанието на хората ще се приравни към фашизма или дори към сексуалните отклонения. Забраненият плод на Империята ще се услади на всички. Милиони хора само това и чакат – да бъдат провъзгласени за роби. Да бъдат поведени към строителство на пирамиди, канали, велики стени или велики мостове. Човешката единица намира смисъла на своето съществувание само в Империята. Защото всяка Империя е една велика цел. Хилядолетна Цел. Това е покоряването на света, това е комунизмът, това е безсмъртието на мумиите в мавзолеите. Това е сиянието на слънцата и на владетелите. Това е кула, която се строи десет хиляди години. Това е силата на армиите, това е изгарянето на вещиците, това е движението на народите, постоянно и обединяващо. Това е великото чифтосване на народите, това е поглъщането на по-малките от по-големите, на по-слабите от по-силните. Това са паметниците и митовете, това са годините, върнати назад, това е тържеството на психиатрите, патоанатомите, птицеловите…
– А какво ще стане с Франция? – за пореден път подскочи „Суворов“.
– Глупак – заскърца „Екатерина Втора“.
„Суворов“ интимно я прегърна през талията, което добре се виждаше дори от последния ред.
– Във Франция ще се преместим да живеем – увери докладчикът. – Представителите от най-висш ранг ще получат пет-шестстайни жилища с балкони в Париж, Марсилия и Ница, най-вече участниците в днешния симпозиум.
– Къде ще денем французите? – долетя от амфитеатъра през ръкоплясканията.
– Ще ги депортираме в пустинята Гоби – не се смути Черния Чорап. – Мога мимоходом да се спра на проблема с депортацията, понеже това ще бъде може би най-важният фактор на нашата вътрешна, ъ-ъ, външна политика.
– Пгекгасна мисъл! – потри ръце „Ленин“, извади от джоба на елечето си твърда бяла ряпа и започна шумно да я хрупа.
– И така, депортацията, както вече ви е известно от нашата велика и, за съжаление, оплюта…
– Осрана – поправи го „Иван Грозни“.
– Благодаря, но не е така – поклони се докладчикът – нашата героична история, депортацията е чудесно средство срещу всякакви национални проблеми. Важното е да се преселят чукчите в долината на Арарат, а молдовците – в Земята на Франц-Йосиф, макар че там по-естествено биха се чувствали австрийците. Освен това, има предложение да се извършат няколко непосредствени размени на местата на компактно местоживеене: на литовците с виетнамците, на швейцарците с китайците, на унгарците с уйгурите. Като всячески подкрепяме идеите на великото преселение, ще постигнем образуването на съвсем нови и несъществуващи нации и народности с толкова изопачени имена, че те сами ще се срамуват от тях: русияци, укралийци, карело-мингрели, чербословати, румонголци, нидербайджанци, швеци, греди, французбеки, белошваби, кюрдофранки, жиздоболи и карпатски русини[3].
– А какво ще стане с Израел? – подскочи като кавалерист „Суворов“, предвидливо хванал „Екатерина Втора“ за цицата.
Майката-императрица този път не каза нищо, удивена от тази невероятна пъргавост на престарелия военачалник, а Черния Чорап отново не се смути:
– С Израел? Ще засадим цялата му територия с дини!
– И с гяпа, с гяпа, непгеменно с гяпа – настояваше „Ленин“.
А пък „Анатолий Иванович“ така доволно замига с изкуственото си око, че то изглеждаше като истинско. Защото той се радваше, че ненапразно е събрал всички тези чудесни хора.
По ложите и балконите цареше ентусиазъм. Амфитеатърът беше обхванат от вълна на въодушевление. Докладчикът вървеше към заключителния ураганен акорд:
– Великият Разпад ще бъде спрян! Великият Хаос ще бъде победен! Великата Симфония ще поведе хората в хилядолетен поход. Ще защитим своите светини с непреодолими гъсталаци от пълзящи растения и бойна техника. Това ще бъде единен оркестър на тотално покорство и … – докладчикът за миг зе запъна.
И това беше достатъчно за „Минин-и-Пожарски“, който досега изглеждаше почти нежив, в дует да постави въпроса:
– А кой, кой ще бъде най-главен?
– Народът! – убедено отсече Черния Чорап и всички избухнаха в смях.
[1] Кузма Минич Минин (кр. ХVІ в. – 1616), новгородски гражданин, княз Дмитрий Михайлович Пожарский (1577 – 1642) – едни от ръководителите на народното опълчение срещу полската интервенция в Русия в началото на ХVІІ в., допринесло за победата над Полша през 1612 г. Техният паметник в Москва е един от символите на града. – Б. пр.
[2] Намекът се отнася за Анатолий Иванович Лукиянов (род. 1930 г.), съветски и руски държавен и политически деец, един от инициаторите на Августовския пуч от 19. 08. 1991 г. в Москва, който цели да не се допусне подписване на нов съюзен договор, превръщащ СССР в конфедерация на независими държави. – Б. пр.
[3] Русини – действително етническо название и самоназвание. Източнославянска етническа група, обитаваща Закарпатска област на Украйна, източна Словакия, югоизточна Полша, Унгария, Чехия и Сърбия (Воеводина). Официално се разглеждат като украинска етническа група, но съществуват и мнения, според които русините са отделен етнос. В периода ХІІІ – ХVІІІ в. етнонимът „русини” се използва по отношение на украинци и белоруси. Самите русини наричат езика си изключително „руски”, а „русински” се появява при междукултурно общуване. – Б. пр.
You must be logged in to post a comment.