Етикет: полски литературен репортаж

Книгите на Мариуш Шчигел са пример за едно от най-интересните явления в съвременната журналистика и литература – жанра полски литературен репортаж. През 2017 г., когато Шчигел гостува за втори път в България, за да представи пред читателите новоиздадената си книга „Направи си рай“, той се срещна със студенти от Софийския университет, за да разкаже що е то – ПЛР и как се прави. Нека се върнем към онзи горещ ден в аудитория 147 на Ректората, за да си припомним наученото от Мариуш Шчигел. По-надолу ви предлагаме транскрипция от записа на срещата.

Като начало е важно да се отбележи, че литературният репортаж е разказ, в основата на който лежи реално събитие. Авторът трябва да има писателски умения, но няма правото да си измисля. Трудно е да се посочи къде точно се намират границите на факта и да се разбере кога сме ги преминали, но с историята си Шчигел се опитва да маркира тънката разлика между това, което е допустимо за репортера, т.е. факта, и авторовата измислица.

Шчигел извади от чантата си ключове и започна своя разказ:

„Това са моите ключове, а това е малка украса, ключодържател. Каква е тази птица? Дали е гълъб, дали е лястовица? Не знам. По-скоро е лястовица. Тази лястовица купих в Лаос, югоизточна Азия. От едно много важно и символично място в Лаос, където всяка вечер се отваря пазар. Там може да бъде намерено всичко, свързано с Азия, което можем да си представим – всякакви кичозни предмети, дрехи, храна, всичко. Когато се разхождах из този пазар, видях един скромен господин зад малък щанд, който продава такива украшения. И всякакви други неща – вилици, обеци, ключодържатели. И има такава табела, на която пише, че всички тези предмети са направени от бомби, хвърлени по време на войната във Виетнам. Над тази малка държава, Лаос, по време на войната, продължила 9 години, са хвърлени повече бомби, отколкото на територията на цяла Европа през периода на Втората световна война. Това е дело на американците. И статистиката показва, че на глава от населението са паднали около половин тон бомби. А на табелата на щанда беше написано „Това, което ни убиваше, сега ни съживява“. Част от най-бедните семейства, които живеят там, събират парчета от бомбите, за да изработят тези сувенири. И ги продават за един долар.

Ето това е един репортерски разказ от мен за вас, предаден устно. Веднъж разказах тази история на моя позната и подарих подобен ключодържател на нейния син. Тя беше много развълнувана – бяхме на официален прием и тя показа на всички този подарък, разказваше им историята и казваше, че тази птичка най-вероятно е убила няколко души. Ето това, което направи тази жена, е проява на литературен талант и съответно – на литературна измислица. Не можем да кажем, че това не е вярно, защото е възможно да е истина. Много атрактивно изказване, което може да бъде и написано, но с него границата е прекрачена.

Това е литературата на факта, това е литературният репортаж. Репортерът се опира на фактите и намира своя език да ги изкаже. В същото време примерът, който ви дадох, този ключодържател, е дреболия, песъчинка от реалността в Лаос, която все пак представя голяма и значителна част от историята на държавата. Аз не съм нито историк, нито писател на исторически книги. Аз искам просто да покажа тези малки детайли от живота. Защото този детайл е на равнището на читателя. Най-вероятно всеки един от нас има у себе си ключодържател.“

В голямата си част книгите на Мариуш Шчигел правят именно това – представят малко парченце от голямата картина. Но за да видиш това парченце, за да го разграничиш от останалите, се изисква особен талант – както художникът има определен естетически поглед и това му помага да изобразява своите идеи, така и репортерът може да разполага с „радар“, с който да вижда историята в наглед незначителни моменти от живота ни. Шчигел дава още два примера:

„Как можем да покажем отношението на един народ към историята? Веднъж наемах апартамент в Прага и хазяинът ми показа домофона, с който се влиза във входа, и кои са цифрите, които трябва да набера. „1968*“. Веднага се зачудих как ще запомня това, а господинът ми отговори, че е много просто – 1968 е годината, в която Чехословакия е нападната от съветските войски през Унгария и Полша. А звездата – това е руската петолъчка. Показах се учуден, че е използвана тъкмо тази година. Господинът ми отговори, че в този дом историята не се забравя. Затова годината е кодът за домофона. И това е наистина много типично чешко отношение, което е различно от полското. В Полша са много важни празниците, големите думи. А чехите обичат по-малкото, това, което е близко до тялото, по-личното.

Друг случай: бях в една чешка кръчма, където под чиниите бяха поставени правоъгълни подложки. Забелязах, че върху тях е написано нещо. Оказа се, че е биографията на Вацлав Хавел. Президент на Чехия и в същото време един от най-големите антикомунистически дисиденти. Попитах собственика за това, защото наистина е малко странно животът му да е описан върху подложка за хранене, а той ми отвърна, че някои хора, които са седнали да се хранят тук, могат да научат за Хавел по този начин. Ние може да ядем върху живота на Хавел, но може да се окаже, че се храним от живота на Хавел. Ето това е метафора. Тя може да пътува нататък, да се случат различни неща с нея. Затова ние в Полша много харесваме полския литературен репортаж, защото не е типична журналистика, но не е и точно литература, макар и да може да бъде.“

В Полша има такова изказване, че този необичаен жанр (и въпреки това толкова характерен за полската култура) е като незаконно дете, родено от жълтата преса и високата литература.

Мариуш Шчигел работи като репортер от 19-годишен, от 1985 г. насам. Към днешна дата се е посветил основно на писане на книги, както и на ръководството на Института по репортаж във Варшава и прилежащото му издателството „Доказателства за съществуване“. Списва и седмична колонка в най-големия полски ежедневник „Газета Виборча“, в която представя различни хора, които наскоро е срещнал, техните съдби и „голямата истина“, до която са достигнали в живота си – тяхната пътеводна светлина.

След падането на комунистическия режим в Полша и разпада на Съветския съюз действителността както за политиката и обикновените хора, така и за журналистиката коренно се променя. Цензурата изчезва, границите се отварят и преходът към демокрацията започва.

Газета Виборча е една от основните платформи, която активно подкрепя развитието на жанра на полския литературен репортаж след краха на тоталитаризма. Вестникът е основан на 8 май 1989 г. – няколко месеца преди официалната отмяна на режима. Първият брой започва с легендарните думи на Лех Валенса „Няма свобода без солидарност“, а по-нататък редакционната статия, в която се подчертава именно връзката със Солидарност, уточнява целите на либералното издание – да представя „възгледите и мненията на цялото независимо общество, на различните опозиционни направления“. С опознаването на демокрацията и постепенното укрепване на обществото Газета Виборча започва да се разраства, като издава различни тематични притурки, сред които е и Duży Format, посветена на литературни репортажи, а неин първи редактор е легендарната Хана Крал. Вестникът се превръща в институция не само в Полша и в символ на свободата – на свободата на словото, на избора, на живота.

Газета Виборча е патрон на най-престижната награда за съвременна полска литература Нике, която се връчва всяка година през м. октомври. Призът е отворен за заглавия от всички литературни жанрове, включително есеистика и автобиографии и е популярен и в България, като немалка част от удостоените с нея автори са преведени у нас. Сред тях са Мариуш Шчигел, Кшищоф Варга, Анджей Сташук, Чеслав Милош, Олга Токарчук, Вислава Шимборска, Дорота Масловска и разбира се, Ришард Капушчински.

Сред популярните днес автори на книги с репортажи като сътрудници на Duży Format са работили или още работят Шчигел, Яцек Хуго-Бадер, Кшищоф Варга, Витолд Шабловски, Войчех Тохман, Томаш Лесняк, Томаш Квашневски, Войчех Ягелски и др.

През 2010 г. на името на Ришард Капушчински е учредена международната награда за литературен репортаж, с цел популяризиране на най-значимите репортажни книги, които засягат важни за съвремието ни проблеми, провокират размисъл и задълбочават знанията за света на другите култури, а оттам и за нас самите. Наградата се връчва в две категории – за автор на репортажи и за превод на книга с репортажи на полски език. Светлана Алексиевич е двукратен носител на приза – за Войната не е с лице на жена през 2011 г. и за Време секънд хенд през 2015 г.

През 2009 г. Мариуш Шчигел, Войчех Тохман и Павел Гозлински основават във Варшава Институт за репортаж, замислен като отговор на два задълбочаващи се проблема в полето на журналистиката: орязването на финансовите ресурси за разследваща журналистика, от една страна, и необходимостта от обучение на нови поколения репортери – от друга. Сред лекторите в Института (редовни и гостуващи) са голяма част от активните репортери в жанра. Освен основателите, това са Шабловски, Хуго-Бадер, Войчех Ягелски, Хана Крал и много други. Институтът по репортаж създава и свое собствено издателство – Dowody na Istnienie (Доказателства за съществуване), кръстено на един от най-популярните репортажи на Хана Крал, – което е насочено изцяло към публикуването на репортажни книги.

Жанрът на полския репортаж днес е разпознаваем из цял свят и е изключително популярен сред читателската публика в родината си, където излизат повече от 100 репортажни заглавия годишно. Ръстът в предлагането обаче нерядко е за сметка на качеството на продукта. При второто си посещение в България, като официален гост на Софийския международен литературен фестивал през 2017 г., Кшищоф Варга коментира именно тези актуални тенденции в ПЛР. За да отговорят на очакванията на пазара, все повече издателства са склонни да „произвеждат“ автори – неопитни репортери, с едва по няколко публикации зад гърба си, биват ангажирани да списват цели книги, при това във възможно по-кратки срокове. Това развитие крие опасност от девалвация на жанра, тъй като така „произведените“ репортажи често се плъзгат по повърхността на собствения си обект на обследване, вместо да се основават на задълбочени наблюдения и анализ.

Въпреки това полският репортаж продължава да печели все повече (по)читатели. В условията на един все по-глобализиран и същевременно все по-отчужден свят ПЛР изгражда мост между хората и им помага те да бъдат разбрани по-добре. Той представя събития и истории през погледа на обикновения човек – а хората винаги ще искат да четат за други хора, за техните радости – и особено за техните тегоби. Защото, по думите на Войчех Тохман, злото, а не доброто, дава благодатна почва за развитие на репортажа. А литературата, тази част от репортажа, напомня, че хората, макар и много различни, си приличат в своята същност – обичат, веселят се и са тъжни по един и същ начин.

Репортажът сближава хората. 

Полският литературен репортаж (ПЛР) е специфичен жанр, в който журналистическите техники се смесват с наратив и литературни похвати. Жанр, в който фактът и фикцията се сливат в прегръдка, за да разкажат света на читателя.

Първи следи за познатия ни днес литературен репортаж откриваме още в края на XIX в., когато Владислав Станислав Реймонт пише „Поклонението до Ясна Гура“. Описанията на Реймонт на идиличната полска провинция и неговите разговори с поклонници (например със столетник, който е уморен да живее и се моли за бърза смърт), го превръщат в класик на полския репортаж. Делото му се разглежда като социално-прогресивно, тъй като възхвалява полското селячество и се опитва да възприеме неговата гледна точка, а не тази на аристокрацията.

Друг бележит репортер, макар и с недълъг жизнен път, е Кажимеж Новак – полският „бедуин“, който между 1919 и 1936 прекосява африканския континент на колело, с лодка, пеша, яздейки кон и камила и преминава пътя от Либия чак до най-южната точка на материк – Агуляс или известен още като Иглен нос – и след това пропътува разстоянието обратно до Алжир. В книгата си „С колело и пеша през Черния континент“ („Rowerem i pieszo przez Czarny ląd“) описва всичко, което преживява, както и хората, които среща през петте години прекарани в Африка.

Със зараждането на жанра обаче винаги ще се свързва името на Мелхиор Ванкович, наричан от мнозина „бащата“ на полския литературен репортаж, като неговите текстове са посветени на националните въпроси, проблемите на войната и емиграцията. Ванкович е теоретик на жанра и е един от първите, които интегрират техники от художествената литература в репортерските текстове. В поредица от есета, публикувани в средата на 60-те години на миналия век, Ванкович сравнява писането на репортаж с излагането на мозайка, от която „нито един елемент не може да бъде прерисуван, а всеки трябва да бъде откроен в естествения си цвят“. И все пак според него изолирани факти от репортажа могат да бъдат комбинирани и да формират едно сложно цяло. Това прекрачване на границите на пунктуалното представяне на факта цели да покаже универсалната истина, същността, макар и за сметка на буквалността. Мозаечната техника на Ванкович среща и своите противници поради непълната точност на излаганите факти, макар и тази форма на репортажа да не е непозната и в чужбина. Много критици намират подхода за успешен, доколкото той предлага по-задълбочено изследване на човешката природа, а не само голи факти. Ванкович следи отблизо актуалните тенденции в американската литература и култура, докато пътува из Северна Америка преди и след Втората световна война, а влияние върху творчеството му оказват белетристичните и нехудожествени произведения на Марк Твен, Ърнест Хемингуей, Джон Стайнбек, Норман Мейлър и Труман Капоти. Въпреки че Ванкович е явно повлиян от американския образец за литературен репортаж, това не налага сходство на ракурса на развитие на Новата журналистика с този на полския литературен репортаж. Социалните и политически условия в Полша са различни и именно те ще очертаят траекторията, по която жанрът ще се движи занапред.

Между 1944 г. и 1989 г. Полша е в съветската сфера на влияние. Цензурата не допуска множество публикации – новинарският поток е под контрол, също както и книгите, които се издават. Свободата на речта е ограничена. В тези репресивни за публицистиката условия полският литературен репортаж разцъфтява.

„Ако талантлив репортер искаше да сподели наблюденията си в официалната преса, търсеше изобретателни начини. Надхитряването с властта постави началото на голяма литературна игра.
Не можеше да се пише за самата система, затова репортерите описваха съдбите на отделния човек.
Не можеше да се пише за общото, затова се пишеше за детайла.
Не можеше да се пише за това, което се вижда в огледалото, затова се описваше това, което се вижда в парченцата от огледалото.“
Мариуш Шчигел за „Литературен вестник“, 2014 г.

Ришард Капушчински остава най-знаменития полски репортер и страстен теоретик на жанра. Като кореспондент на Полската информационна агенция (РАР), Капушчински обикаля света, посещава повече от 100 страни и отразява над 30 революции.  Неслучайно е наричан от критиката „Краля на репортажа“ и възприеман като основател на тази специфична журналистическа школа. Сред най-популярните му репортажни книги са „Императорът“, в която разказва за срещата си с последния император на Етиопия Хайле Селасие и разпада на монархията; „Шахиншахът“, в която Капушчински проследява историята на падението на последния шах на Иран, шахът на шаховете, Мохамед Реза Пахлави, но и живота на хората в условия на война; и „Империята“, в която са включени първите „свободни“ репортажи на автора след разпада на СССР. Многократно се е спорило, а и вероятно все още се, за Автентичността на предадената от Капушчински информация и до днес е предмет на спорове. Сред най-честите поводи за диспут е кученцето на Хайле Селасие – Лулу – и съществуването му. Версиите и подробностите около тях са толкова, колкото и коментиращите. Днес поне лесно може да бъде намерена снимка, която доказва автентичността на Лулу.

След падането на комунистическия режим, след отварянето на границите и най-вече след смъкването на цензурата, настъпват промени както в обществото, така и в жанра. Промени, които ще оформят полския литературен репортаж във вида, в който ни е познат днес благодарение на репортери като Мариуш Шчигел, Яцек Хуго-Бадер, Витолд Шабловски, Кшищоф Варга и др.

#НоемвриНаПЛР