Светлана Алексиевич за кризата в Беларус: „Трябва да спечелим със своя дух и със силата на убежденията си.“

Носителката на Нобелова награда за литература за 2015 г. Светлана Алексиевич бе призована на разпит в Следствения комитет на Беларус в сряда, 26 август 2020 г. Алексиевич е член на опозиционния Координационен съвет, който се стреми да обезпечи мирното разрешаване на кризата в страната, започнала след опорочените президентски избори от 9 август. „Археоложката на комунизма“, автор на „Време секънд хенд“, „Чернобилска молитва“ и др., бе привлечена в качеството си на свидетел, след като двама други членове на Съвета бяха арестувани по обвинение в незаконнен опит за сваляне на правителството.

„Нашата цел е да обединим обществото и да помогнем за преодоляване на политическата криза“, каза Алексиевич пред очакващите я журналисти. „Трябва да спечелим със своя дух и със силата на убежденията си.“

След четиресетминутен разпит писателката напусна сградата на Следствието, като заяви, че е отказала да отговаря на въпроси и че следствените действия срещу нея практически са приключили.

Алексиевич призова международната общност и най-вече Русия да подкрепят Беларус в разрешаването на продължаващата криза. „Смятам, че няма как да се справим с Лукашенко без Путин, защото единственият човек, който той слуша, е Путин.“

Светлана Алексиевич бе удостоена с почетната награда Open Society Prize за 2020 г.

Централноевропейският университет в Будапеща връчи своята почетна награда – Open Society Prize – на журналистката и носителка на Нобеловата награда за литература Светлана Алексиевич.

“В своите произведения, изпълнени със състрадание – „Войната не е с лице на жена“, „Последните свидетели“, „Цинковите момчета“, „Чернобилска молитва“ и „Време секънд хенд“ – Светлана Алексиевич придаде благороден израз на потисканата и осакатена история на хората от Съветския съюз. С присъждането на Нобеловата награда за литература за 2015 г. Шведската академия отличи Алексиевич за “многогласните произведения, които са паметник на страданието и куража на нашето време”, каза президентът и ректор на Централноевропейския университет Майкъл Игнатиев и добави, че писателката “демонстрира, че непримиримата отдаденост да отстояваш истината за преживяното и страданието на обикновените хора е критична ценност за всяко отворено общество.“

Церемонията се проведе онлайн в YouTube канала на университета. Алексиевич, издавана в България от „Парадокс“, прие наградата си също виртуално от дома си в Минск и изнесе 14-минутна реч.

“Тази награда е отражение на ценности, които са много важни за мен. Като човек, живял през 90-те, тя ми напомня за времето, когато тичахме по площадите, крещейки “Свобода, свобода!”. По това време обаче ние нямахме представа какво представлява свободата. Мислехме, че тя ще дойде в един паметен ден, изведнъж, и на другия ден всичко ще бъде красиво и наред. Но се оказа, че се озовахме на съвсем различно място от очакваното”, каза Алексиевич.

Обръщайки се към завършващите студенти, тя им напомни, че светът изисква тяхното активно участие в него и тяхната откритост. “Човек винаги е изправен пред избор – да действа или да бездейства. Да бъде на страната на доброто или да се крие в сенките, да живее погребан под сивотата на масата. Мисля, че криенето не е пътят на онези, които са избрали идеалите на отвореното общество, това не е вашият път”, допълни Алексиевич.

Тя завърши речта си с призив към студентите:

“Макар да е много трудно да обичаш някого, човешкото същество не е чисто и добро по своята същност. Човек може да бъде плашещ, повярвайте ми, мога да го кажа като човек, който е бил във войната, може би не толкова на бойното поле, но който е чул много за войната, за Чернобил. Трудно е да обичаме хората, но омразата няма да ни спаси. Само любовта може да ни спаси. Пожелавам ви да носите много любов в сърцата си, за да вървите през живота спокойно, честно и радостно.”

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите ѝ са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университет Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете ѝ е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката на комунизма“.

Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на беларуската писателка за нейните „полифонични творби, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен подход грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Тя стана и една от носителките на наградата на името на опозиционната руска журналистка Анна Политковская, присъдена от международната неправителствена организация RAW in War (Reach All Women in War) с цел да окуражи смелите личности, които с работата си рискуват своя живот вимето на справедливостта.

Основана през 1994 г., наградата Open Society Prize е присъждана на Карл Попър, Вацлав Хавел, Арпад Гонч, Том Лантос, Бронислав Геремек, Рикардо Лагос, Карла Дел Понте, Кофи Анан, Ричард К. Холбрук, Йоахим Гаук, Кристалина Георгиева, Янос Корнай и Джоузеф Стиглиц и други. Наградата бе връчена на Алексиевич в първата виртуална церемония по завършване на Северозападния университет на 27 юни 2020 г.

Речта на Светлана Алексиевич със субтитри на английски език можете да гледате тук:

“Време секънд хенд” от Светлана Алексиевич е в топ 3 на книгите за 21 век на The Guardian

Книгата “Време секънд хенд” от Светлана Алексиевич бе обявена за третата най-добра книга за столетието до момента от The Guardian. Според британското издание, съставило списък със стоте най-значими заглавия, публикувани от 2000 г. насам:

“Време секънд хенд” е незабравима книга, която е едновременно акт на катарзис и дълбока демонстрация на съпричастност.”

Беларуската писателка, носителка на Нобеловата награда за литература, записва на магнетофон хиляди часове в разкази на очевидци – обикновени хора, жертви и насилници – за ужасите на Великата отечествена война. Писатели, сервитьори, доктори, войници, оцелели от лагера “Гулаг” – всички те имат думата в книгата, за да разкажат своите истории, да споделят своя гняв, болка, ненавист и тревоги.

Второто място в класацията на The Guardian заема книгата “Gilead” от Мерилин Робинсън. Дълбоко философският роман е разказан през писмата на стария проповедник Джон Еймс, написани през 50-те години на 20 век, до сина му. Основните послания в него засягат връзката между бащи и синове, духовните битки в сърцето на Америка, последствията от Гражданската война и наследството за идните поколения.

На първо място пък е романът “Вълци” от Хилари Мантел. Британската писателка печели множество литературни награди за произведението, включително и “Букър”. Историята за царстването на Хенри VІІІ разглежда теми като власт, съдба, силата на англиканската църква и докъде може да стигне човек в стремежа си към политическо влияние.

Още за книгата “Време секънд хенд” можете да прочетете тук.

А статията на The Guardian вижте тук.

http://paradox.bg/magazin/pechatni/%d0%b2%d1%80%d0%b5%d0%bc%d0%b5-%d1%81%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d0%bd%d0%b4-%d1%85%d0%b5%d0%bd%d0%b4/

Спектакъл по „Войната не е с лице на жена“ от Светлана Алексиевич с премиера в София

Премиерата на спектакъла „Косвени щети” по книгата на носителката на Нобелова награда за литература Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена” (изд. „Парадокс“, 2017 г.) ще се състои на 23 април от 18:30 ч., на сцена Backstage, Театър „Азарян“.

Режисьор и мениджър на проекта e Максима Боева, позната на публиката със спектакъла „Нирвана”. Сценографията е дело на Киряна Аврониева, а музиката – на Михаил Шишков-баща. Участват Анна-Валерия Гостанян, Анелия Мангърова, Владинелла Кацарска, Дайяна Димитрова, Катерина Стоянова и Никол Султанова.

В постановката „Косвени щети“ жените разказват за абсурдността на света по времето на Втората световна война. Поставяйки фокус върху крайния национализъм и сексуалното насилие, спектакълът проследява катастрофалния резултат от загубата на личността.

Във време на война, жените говорят за борбата да създадеш свой нов бит във всекидневие, което е противно на женската им природа и на изградения им светоглед. Възможно ли е обаче в свят на убийства да съхранят и „женското” в себе си? Посветили живота си на  мисията да бъдат майки и съпруги, да се грижат за близките си, жените трябва и да убиват, за да оцеляват. Споделеният им кошмар показва колко по-сложни са категориите за „добрите” и „лошите”, с които сме свикнали да живеем и до днес.

Книгата „Войната не е с лице на жена“ е
написана през 1983 г., а след 2010 г. е
цялостно редактирана и допълнена от самата Алексиевич. Изданието на
„Парадокс“ е в сборен том с „Последните свидетели“ – второто произведение от така нареченото „Велико петокнижие“ на авторката, „Гласовете на утопията“, като преводът на Боян Станков е направен изцяло по последните преработени версии на творбите.

Максима Боева завършва през 2017 г. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Режисура за драматичен театър” при проф. Пламен Марков. В момента следва „Мениджмънт в сценичните изкуства”, отново там. Щатен режисьор е в ДКТ „Васил Друмев”, Шумен. Дебютният ѝ спектакъл „Нирвана” получава множество отличия на няколко фестивала, между които три номинации за ИКАР 2019 – включително в категория „Дебют” за режисура. Проектът „Косвени щети“ е първи и независим за Боева.

Проектът е финансиран от Национален фонд „Култура“ по програма „Дебюти“ и се осъществява с подкрепата на „Клас 5Х5“, Български фонд за жените, Младежки театър „Николай Бинев“ и издателство „Парадокс“.

Билети за спектакъла може да закупите от касите на Билетен център – НДК и онлайн на www.tickets.ndk.bg .

Войната не е с лице на жена/Последните свидетели

Как прочетохте „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич (досега)

корица: Живко Петров

Верните читатели на Светлана Алексиевич очакваха с нетърпение появяването на липсващото, „последно парче“ от пъзела – книгата „Цинковите момчета“. С нея цикълът „Гласовете на утопията“ е завършен и така „Парадокс“ може да се похвали с истински значимия си принос за световната документалистика, представена на българския книжен пазар.

С интерес следим отзивите от прочелите „Цинковите момчета“ и решихме да направим сборен материал с някои от най-въздействащите текстове, на които попаднахме.

„Мисля, че няма да е преувеличено да откроя тази поредица като една от най-значимите в световната документалистика. Тя се явява ключова за разбирането на историята на съветския тоталитаризъм и чудовищните поражения, които той нанася на няколко поколения.

Измежду множеството престъпления на съветския комунизъм това чудовищно насилие над младите, неоформени души, е сред най-потресаващите. Те попадат в безумна война без правила, без кауза, без смисъл. Врагът е навсякъде около тях. За да оцелеят, трябва да станат машини за насилие. Довчерашните деца се превръщат в убийци. Нищо от онова, в което са били научени да вярват преди, не им помага в тази безсмислена касапница. Афганистан им отнема завинаги невинността.“

Милена Златарова, „Аз чета“

„Трудно ми беше да прочета книгата. Трябва да имаш наистина здрави нерви, за да я довършиш. За мен на практика беше невъзможно да я прочета бързо, за няколко дена. „Цинковите момчета“ е компилация от интервюта, лични истории на бивши войници и на членове от семействата им. Прочитах една история и трябваше да направя пауза, за да се успокоя и да намеря сили, за да прочета следващата. Всеки разказ е цяла човешка драма.“

Елена Ратои, Goodreads

„Цинковите момчета“ е за три неща: Смърт (умрелите), Смърт (оцелелите), Майки (и един обесил се баща). Може да се каже и четвърто нещо: Обида. За оцелелите или близките на загиналите – че това е било напразно, престъпно, измамно…
Не исках да си представям нито самата касапница в Афганистан, нито ужаса на майките или завърналите се обезобразени или полудели момчета (пак много силно/страшно начало на книгата). Има и момичета разбира се. И пак като в другите книги на Алексиевич за соца – Аз сам/а исках! Пак дълг, пак родина, пак чест… Каква родина в Афганистан, не знам, но и те не знаят.“

Кремена Михайлова, Goodreads

„Това е страховита книга. И съвсем простичка. В нея се говори за болка и смърт по държавна поръчка. Чужда и своя смърт. Престъпник и жертва в едно.

Книгата ми се видя даже кратка. И субективна в подбора на свидетели. Останах с усещането, че има доста пропуснати типажи и истории – на тези, които са потърсили спасение не в алкохола или самоизмамата; най-вече на тези, които са участвали в планирането и координацията на тази война и са извлекли всички облаги и дивиденти от нея, напявайки за патриотизъм; на онези, които просто са си мълчали. Те липсват.“

Емилия Божилова, Goodreads

„Руския Виетнам. Една война, в която няма спечелили – всички са жертва, дори успялите да се се измъкнат живи от нея. С всяка прочетена книга на Алексиевич се убеждавам, че си е заслужила Нобела. Даже Нобел за мир ми се вижда по-подходящ отколкото за литература.“

Виолета Стойкова, Goodreads

„Книгата е голяма хапка за нищо неподозиращия читател. Ако това ви е първа книга на Светлана Алексиевич, няма нещо, което може да ви подготви за тази среща. Захапва ви жестоко и се оказвате в клопка – няма измъкване и няма кой да дойде на помощ. Събирате целия житейски опит, с който разполагат обикновените хора, имащи късмета да живеят в мирни времена и да приемат това за даденост. Но това далеч не е достатъчно, за да се проумее книгата. Добрата новина е, че тя не е направена за проумяване.“

Милена, Goodreads

Как „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич помага да разбираме другите по-добре

Мнението на читателите за нас винаги е било не само важно, а и служещо за ориентир как срещаме интелектуалните нужди и интересите на четящите хора около нас. Ето защо редовно следим какво споделяте по различните канали и го публикуваме с поне две цели. Първо, за нас е удоволствие да четем добре написани рецензии и ревюта и често там откриваме нови гледни точки към дадено произведение. Второ, смятаме, че останалата част от нашата аудитория заслужава до нея да стигне вашето мнение. По тази причина се обръщаме и към наши приятели в чужбина, които имат различна отправна точка за възприемане на книгите.

Днес решихме да споделим с вас ревюто на Елена Ратои, мениджър на политическия отдел в ООН Жени в Молдова и приятелка на екипа ни, за книгата „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич. Нейният поглед върху темата в произведението на беларуската писателка ни трогна и затвърди убеждението ни, че книгите от т.нар. литературно петокнижие „Гласовете на утопията“ трябва да стигнат и до българските читатели.

корица: Живко Петров

Отрих Светлана Алексиевич с книгата ѝ „Войната не е с лице на жена“. Бях толкова впечатлена от произведението и чувствата, които породи у мен, че нямах търпение да прочета и другите ѝ книги. Втората на Алексиевич, която прочетох, беше „Цинковите момчета“.

Войници от Молдова също са били пращани от Съветския съюз в Афганската война. Някои от тях намериха смъртта си там, други се завърнаха. Ранени. Физически, емоционално или и по двата начина. Но независимо от това какво бяха извършвали там и как се прибраха, те бяха стигматизирани от обществото. Хората се страхуваха от тях, считаха ги за емоционално нестабилни и агресивни.

Мотивацията ми да прочета „Цинковите момчета“ дойде от желанието ми да разбера какво се е случвало по време на войната, да видя фактите през погледа на хората, които са били принудени да участват в нея, да се бият за кауза, която не разбират.

Трудно ми беше да прочета книгата. Трябва да имаш наистина здрави нерви, за да я довършиш. За мен на практика беше невъзможно да я прочета бързо, за няколко дена. „Цинковите момчета“ е компилация от интервюта, лични истории на бивши войници и на членове от семействата им. Прочитах една история и трябваше да направя пауза, за да се успокоя и да намеря сили, за да прочета следващата. Всеки разказ е цяла човешка драма.

Книгата описва живота на завърналите се от Афганистан войници, които се борят да забравят всички зверства, които са били принудени да видят. Тя е и за историите на семействата, които са загубили любим човек. Но дори завърналите се живи войници са като загубени за близките си, тъй като са коренно променени. Войната не ги е подминала. Белязани са от гледката на убитите им другари, от получените рани или от осакатяването си.

Историите в книгата разкриват истината, скрита зад обществените изявления на властимащите, които подкрепят войната, истината зад величествените и гръмки заглавия по вестниците. И след като ги прочетох, аз започнах да гледам с друго око на хората, които са участвали в тази война. Трябва да се опитаме да ги разберем, а не да им лепим етикети.

Цинковите момчета

Не бях готов да стрелям по човек, аз все още бях от цивилния живот. Из „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич

„… Афганис­тан ме освободи. Излекува ме от вярата в това, че всичко у нас е правилно и във вестниците пишат истината, по телевизора говорят истината.“

Това казва беларуската писателка Светлана Алексиевич за книгата си „Цинковите момчета“ – финалът на литературното петокнижие „Гласовете на утопията“. Цикълът е замислен преди повече от три десетилетия. С пет хиляди рубли, взети назаем, Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва по градове и паланки из Съветския съюз, за да записва разказите на жените фронтовачки, на децата на Великата отечествена война, на жертвите от Чернобил, на момчетата от Афганистан. Така се раждат „Войната не е с лице на жена“ (1983), „Последните свидетели“ (1985), „Цинковите момчета“ (1989), „Чернобилска молитва“ (1997), „Време секънд хенд“ (2013). „Цинковите момчета“ е достоен финал – пропит с болка, не спестяващ зверствата и нечовешката жестокост, страданието. Откъсът, който ви представяме тук, дава частична представа за силата на романа, за истината, която трябва да знаем и помним.

корица: Живко Петров

Куршумът попада в човек, ти чуваш – и не можеш да го забравиш, с нищо не можеш да го сбъркаш – характер­ното мокро шляпване. Твой познат пада до теб по очи в лютивия като пепел прахоляк. Ти го преобръщаш по гръб – зъбите му стискат цигарата, която току-що си му дал. Тя още дими… Не бях готов да стрелям по човек, аз все още бях от цивилния живот. От цивилизацията… Първия път действаш като насън: тичаш, влачиш се, стреляш, но нищо не запомняш, след боя не можеш да разказваш. Всичко е сякаш зад стъкло… Зад стена от дъжд…Виждаш го като в страшен сън. Събуждаш се изплашен, но нищо не можеш да си спомниш. За да изпиташ ужас, излиза, че трябва да го запомниш, да свикнеш с него. След две-три седмици от предишния теб не остава нищо, само името ти. Ти – това вече не си ти, а друг човек. Така си мисля… Явно е така… И този другият… Този човек вече не се плаши при вида на убит, а спокойно и с досада мисли как ще трябва да го свлекат от скалите или да го влачат с километри в жегата… Той не си представя… А вече знае как миришат в жегата изсипалите се вътрешности и как не се изпира ми­ризмата на човешки изпражнения и кръв. Въображение­то? Въображението притихва.

Ти виждаш: в мръсна локва от разтопен метал се хи­лят обгорели черепи – сякаш преди няколко часа тук не са крещели, а са се смели, докато умират. Но всичко извед­нъж е обикновено… Просто… Надига се изострена и въл­нуваща възбуда при вида на убития – не съм аз! Всичко става толкова бързо… Ето такова преображение… Много бързо… То се случва с всички.

За хората на война в смъртта няма тайна. Да убиваш – това означава просто да натискаш спусъка. Нас ни учеха – остава жив този, който стреля пръв. Такъв е законът на вой­ната. „Тук вие трябва да умеете две неща – да ходите бързо и да стреляте точно. Ще мисля аз!“ – казваше командирът. Ние стреляхме накъдето ни заповядат. Аз бях научен да стрелям накъдето ми заповядат. Стрелях, не жалех нико­го. Можех да убия и пеленаче. Та нали там с нас воюваха всички – мъже, жени, старци, деца. Колоната минава през кишлак. На първата кола ѝ загасна двигателят. Шофьорът излиза от кабината и вдига капака… И хлапе на десет го­дини го намушва с нож в гърба… Там, където е сърцето. Войникът легна върху двигателя… Хлапето го направиха на решето… Ако ни бяха дали команда в този момент – щяхме да превърнем кишлака в прах. Да го заличим. Всеки се стремеше да оцелее. Време за мислене нямаше. Нали бя­хме на по осемнайсет-двайсет години… С чуждата смърт свикнах, а от собствената си се страхувах. Бях видял как за една секунда от човека не остава нищо, сякаш никога не го е имало. И в празния ковчег изпращаха за родината парадна униформа. Чужда земя сипят, за да тежи колкото трябва… Искаше ми се да живея. Никога не ми се е искало толкова да живея, колкото там. Върнем се от боя, смеем се. Никога не съм се смял толкова, колкото там. Старите вицове вървяха при нас като първокласни. Ето например този… Един спекулант се оказал на война. Първата му работа била да си изясни колко струва един пленен „дух“. Осем чека. След два дена край гарнизона се вдига прахоляк – той води двеста пленници. Приятел го моли: „Продай ми един! Седем чека ще ти дам“. – „Ама моля ти се, драги! Аз самият ги купих за девет.“

Сто пъти да го разказва някой – сто пъти ще се смеем. Кикотехме се за всяка дреболия докато ни заболи коремът.

Лежи „дух“ (така наричахме душманите муджахиди­ни) с речник. Снайперист. Вижда три малки звездички – старши лейтенант… Разгръща речника: за три звездички петдесет хиляди афгани. Бам! Една голяма звезда – майор, двеста хиляди афгани. Бам! Две малки звездички – подофицер. Бам! През нощта главатарят плаща: за старшия лейтенант – да му се дадат афгани, за майора – да му се дадат афгани. За… Какво? Подофицер? Та ти си убил тоя, дето ни хранеше! Кой сега ще ни продава консерви, кон­дензирано мляко и одеяла? Да се обеси!

Цинковите момчета

„Цинковите момчета“ е достоен финал на Петокнижието на Светлана Алексиевич

„Цинковите момчета“ от носителката на Нобеловата награда за литература Светлана Алексиевич ще бъде по книжарниците и на щанда на издателство „Парадокс“ (Б10, полуетаж „Запад“ в НДК) на Панаира на книгата от 14 декември, петък.

корица: Живко Петров

След огромния успех на „Време секънд хенд“, „Войната не е слице на жена“/ “Последните свидетели“ и „Чернобилска молитва“, с издаването на „Цинковите момчета“ издателство „Парадокс“ завършва прословутото литературно Петокнижие „Гласовете на утопията“.

Книгата е издадена за първи път през 1989 г., а през 2013 г. излиза ново, допълнено издание, по което е направен и настоящият български превод. Без „Цинковите момчета“, произведение отдавна превърнало се в световен бестселър, вече е невъзможно да си представим нито историята на Афганската война, нито историята на последното десетилетие на съветската власт, окончателно подкопана от тази ненужна и несправедлива инвазия.

Неизличима е мъката на майките на „цинковите момчета“, разбираемо е желанието им да проумеят как и защо са воювали и загивали синовете им в Афганистан. Но научавайки истината, много от тях не могат да я понесат и се отричат от нея.

Светлана Алексиевич е официално осъдена за клевета за написването на „Цинковите момчета“. В процеса участват прокурори, обществени обвинители, а също и „групи за подкрепа“ на властта в пресата. Материалите от този позорен процес авторката за първи път включва в последното издание на книгата.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите ѝ са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университетав Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете ѝ е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката накомунизма“.

Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на белоруската писателка за нейните „полифонични творби, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен подход грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Тя стана и една от носителките на тазгодишната награда на името на опозиционната руска журналистка Анна Политковская. Отличието бе присъдено за 12-а поредна година, на 7 октомври, от международната неправителствена организация RAW in War (Reach All Women in War) с цел да окуражи смелите личности, които с работата си рискуват своя живот вимето на справедливостта.

Светлана Алексиевич е носителка на наградата „Анна Политковская“ за 2018 година

Светлана Алексиевич е една от носителките на тазгодишната награда на името на опозиционната руска журналистка Анна Политковская, споделя „Дневник“. Отличието бе присъдено за 12-а поредна година, на 7 октомври, от международната неправителствена организация RAW in War (Reach All Women in War). То цели да окуражи смелите личности, които с работата си рискуват своя живот в името на справедливостта. Церемонията по връчването на наградата ще се състои през февруари 2019 г. в Лондон.

Заедно с нобеловия лауреат бе наградена и индийката Биналакшми Непрам, която се бори за правата на жените в продължаващ над 70 години въоръжен конфликт в родината ѝ. Тя е основател на организацията Manipur Women Gun Survivors Network, с която е помогнала на над 20 000 жени, пострадали от сблъсъците в конфликтни райони на Индия.

Алексиевич бе принудена да напусне Беларус през 2000 г. заради репресии и заплахи от режима на президента Александър Лукашенко. Писателката си навлича гнева на властимащите с книгите си, в които описва провалената утопия на комунистическия режим.

Преди повече от три десетилетия с пет хиляди рубли, взети назаем, Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва по градове и паланки из Съветския съюз. Записва разказите на жените фронтовачки, на децата на Великата отечествена война, на жертвите от Чернобил, на момчетата от Афганистан и сътворява нов литературен жанр – „жанра на човешките гласове“.

Не само в книгите си, а и в редица обществени изявления тя говори срещу несправедливостта към жертвите на минали и настоящи конфликти в постсъветското пространство, критикува анексирането на Крим, потъпкването на човешките права в и добиващия популярност национализъм в Украйна.

В традиционното писмо, което наградените от RAW in War символично посвещават до Анна Политковская, Светлана Алексиевич пише:

[…] Анна, тръгна си от живота с вярата, че сме победили опита за преврат. А времето, което живяхме без теб, показа, че пучът само временно е притихнал, приел е други форми и днес победи. През 90-те години положението беше такова, че всеки с тениска със Сталин и надпис „СССР“ би предизвикал присмех, сега това е нормално.

На рафтовете в книжарниците има десетки книги за Сталин: за жените на Сталин, за великия генералисимус по време на войната, за любимото вино на Сталин, за това какви цигари е пушил… По необясним за мен начин в хората едновременно съществуват плачът по невинно избитите роднини и любовта към Сталин. Носталгия по всичко съветско.

Руснакът иска да има шенгенска виза, чуждестранна марка кола – може и втора ръка, и вяра в Сталин […].” – превод на „Дневник“ от в. „Новая газета“

Книгите на „Парадокс“ ви очакват на първа шатра на Пролетния базар на книгата!

Базарът започва с „Парадокс“…

Дългоочакваният Пролетен базар на книгата е вече факт и ще продължи да радва книжните ентусиасти в продължение на шест дни до неделя, 3 юни. В отвореното пространство на Парка на НДК ще намерите специално изградена сцена за събития, а около нея – множество малки и големи шатри, пълни с най-ценното съкровище – книгите!

Поглед към щанда на издатество „Парадокс“ на Пролетния базар на книгата 2018

Издателство „Парадокс“ ще очаква посетители на Първа шатра, на входа на импровизирания изложбен комплекс откъм бул.Фритьоф Нансен. Там екипът ни ще е насреща за препоръки, приятелски разговор за предлаганите книги и събиране на мнения от верни читатели.

Разнообразна селекция от най-добрите ни книги от последните години ще бъде достъпна в специалната промоция „3 за 20“ – три заглавия за 20 лева.

Сред най-обичаните издания, които ще намерите на щанда ни, ще бъдат тези, посветени на Втората световна война: „Крематорът“ от Ладислав Фукс, „Като бяло петно на картата“ от Шерко Фатах, „Даниел Щайн, преводач“ от Людмила Улицкая, „Лека нощ, сладки сънища“ от Иржи Кратохвил, „Може би Естер“ от Катя Петровская и съвсем новата „HHhH (Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих)“ от Лоран Бине.

Разбира се, не можем да минем без изключителните книги на Светлана АлексиевичЛюдмила Улицкая, Михал Вивег, Владимир Бартол, Миро Гавран, Анджей Сташук, Кшищоф Варга и Седрик Вилани.

Не пропускайте и възможността да се срещнете на живо с Мариуш Шчигел, който ще гостува в България на 31 май (повече информация ще намерите тук). Новото издание на книгата му „Направи си рай“ ще ви очаква на Първа малка шатра!

А на 1 юни Румен Петров ще представи книгата си „Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност“. Информация за събитието ще намерите тук.

Как прочетохте „Чернобилска молитва“ (досега)

Книгата „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич се оказа едно от най-очакваните издания тази есен. Именно заради това беше основен наш приоритет тя да бъде почти перфектна, а след края на процеса по издаването и достигането и до читателите й остана само да наблюдаваме реакциите. И те не закъсняха, а за екипа на „Парадокс“, като издатели, удовлетворението от прочетеното е наистина голямо.

Вижте какво написаха за „Чернобилска молитва“ журналисти и блогъри, които бяха сред първите читатели на книгата.

„Монолози, не интервюта, защото тези хора няма на кого да разкажат за постчернобилския свят, в който живеят. Те се чувстват сами, неразбрани. Това е неразказаната история за аварията. През цялото време, докато четях книгата, си представях хората с техните монолози на сцена, изнасящи може би едни от най-зашеметяващите моноспектакли в историята на театъра. Защото са истински преживяни и изречени с искрена молитва към Бог.“

Калоян Гуглев, „Под моста“

„Книгите на белоруската писателка винаги запазват човешкото достойнство, макар да разказват за кошмарите на самотни жени и отчаяни майки. В „Чернобилска молитва” Алексиевич тръгва по обратния път. Започва от себе си, от вътрешното преживяване на променените понятия. Времето вече е друго, има пред-чернобилско време и време след катастрофата. Има пред-чернобилски човек и хора след момента на аварията. За писателката Чернобил е моментът, в който умира старата военна култура на руския или по-точно на съветския човек. Какво може да направи армията, на какво е способен дисциплинираният, смел, самопожертвователен човек срещу невидимите лъчи на разрушението? Дори най-доброто обяснение на случилото се няма как да задоволи всички въпроси около Зоната. При това става дума за обикновени, човешки въпроси, на които сякаш не им личи, че имат и някакви други, абстрактни значения. Въпроси като „защо”.“

Манол Глишев,  „Площад „Славейков“

Снимка: Ралица Колева, RoseRed’s World Blog
Снимка: Ралица Колева, RoseRed’s World Blog

”Почти няма да срещнете в текста самата Алексиевич. Тя остава „зад кадър“, в ролята на обикновен вестоносец с магнетофон. Както във всичките й книги, думата имат обикновените хора. Макар че трудно можеш да наречеш обикновен някой, който е минал през ада на Чернобил. Тук са техните истории, спомени, размисли, философия дори. Не хронология на събитията, а опит да се осмислят чрез личната драма на интервюираните чернобилци.“

Георги Грънчаров, „Библиотеката“

„Чернобилска молитва“ е от тези книги, които те стискат за гърлото здраво с костеливата си ръка, карат ужасът в теб да се надига, ужасът от осъзнаването, че това е нещо реално, нещо което може да се случи отново. Искаш да спреш да четеш и не можеш. Защото, колкото приятно и комфортно да ти е зад розовите очила, свили света до твоето собствено пространство, реалността е отпред, грозна и тежка. Защо да е грозна и защо да е реалност, след като се е случило преди 31 години? Защото до ден днешен в Беларус, Русия и околните страни, включае и наша скромна България, последствията от аварията са осезаеми.“

Ралица Колева, RoseRed’s World Blog

„Парадокс“ със специална програма за литературата на Вишеградската четворка за Панаира на книгата

Кшищоф Варга идва отново в България за Софийския международен литературен фестивал

На литературите на Вишеградската четворка ще бъде посветена програмата на „Парадокс“ за предстоящия от 12 до 17 декември 2018 г. Софийски международен панаир на книгата в НДК. На щанда на издателството (№Б11, десен полуетаж) ще са представени близо 20 заглавия от страните на фокус на форума, а своята премиера ще има и дългоочакваният превод на „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич. Специален гост на Софийския международен литературен фестивал ще бъде един от най-популярните съвременни полски автори Кшищоф Варга, който ще посети България за втори път след 2013 г.

На 16 декември, събота, от 18 ч. Кшищоф Варга ще участва заедно с българския писател Захари Карабашлиев в разговор на тема „Литературният репортаж като жанр; историческа истина и фикция“, чийто модератор ще бъде журналистът и преводач Гриша Атанасов. Два дни по-рано, на 14 декември от 17 ч. полският писател ще се срещне със свои читатели в Orange Books Cafe за свободен разговор за пресечните точки между литературата и репортажната журналистика.

Кшищоф Варга е роден през емблематичната 1968 г. във Варшава и е редактор в отдела за култура на големия полски всекидневник „Газета виборча“. Автор е на 11 книги, две от които вече са издавани на български от „Парадокс“ – „Надгробна мозайка” (2013) и „Гулаш от Турул” (2013), а третата – „Талаш“, ще излезе специално за Панаира. Варга е отличен с кавалерски кръст на Ордена на възродена Полша от президента на страната Бронислав Коморовски, а през 2009 г. литературният репортаж за Унгария „Гулаш от Турул” получава наградата „Nike” на публиката.

След успеха на „Време секънд хенд“ и „Войната не е с лице на жена“/„Последните свидетели“, българските читатели ще могат да се докоснат и до четвъртата голяма книга на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва“. Изданието с разкази на очевидци и жертви на експлозията в атомната електроцентрала в украинския град ще бъде представено на 15 декември, петък, от 16 ч., когато ще бъде излъчен и документалният филм на Елдора Трайкова „Черната хроника“ (1990, 27 мин.). Освен режисьора, в дискусията ще се включат и сценаристът на лентата Димитър Дерелиев и проф. д-р Тотка Монова (ФЖМК).

Няколко премиерни заглавия ще очакват посетителите на Панаира на щанд Б11 в НДК. Освен „Чернобилска молитва“ на Алексиевич и „Талаш“ на Варга, читателите ще могат да разлистят за пръв път и „Приятелят на Кафка“ от хърватския писател и драматург Миро Гавран, както и „От Храда вее мраз“ на Михал Вивег, продължение на „Мафия в Прага“.

Всички книги на издателство „Парадокс“ ще се продават с отстъпка от 20% от коричната цена.

Самотен човешки глас. Откъс от „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич

„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или за любовта? Или то е едно и също… За какво?

…Бяхме се оженили наскоро. Още ходехме по улицата, държейки се за ръце, даже и в магазина. Винаги двамата. Казвах му: „Обичам те“. Но все още не знаех колко го обичам. Не си представях. Живеехме в общежитието на пожарната част, в която той служеше. На втория етаж. И там бяха още три семейства, за всички имаше една кухня. А долу, на първия етаж, бяха колите. Червени пожарни коли. Това му беше работата. Винаги знаех къде е, какво става с него. Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя: „Затвори прозореца и лягай да спиш. Има пожар в централата. Скоро ще си дойда“.

Не видях самия взрив. Само огъня. Всичко сякаш светеше… Цялото небе… Високи пламъци. Сажди. Страшна горещина. А него все го няма и няма. Саждите бяха от битума, покривът на централата беше залят с битум. После си спомняше, че ходели по битума като по смола. Спирали огъня, а той пълзял. Надигал се. Тъпчели горящия графит с крака… Тръгнали без брезентовите костюми, както си били по ризи, така и тръгнали. Не ги предупредили, извикали ги на обикновен пожар…

Четири часà… Пет часà… Шест… В шест щяхме да ходим при родителите му. Да садим картофи. От град Припят до село Сперижие, където живееха родителите му, е 40 километра. Да сеем, да орем… Той обичаше… Майка му често си спомняше как не искали с баща му да го пускат в града, даже нова къща построили. Взели го в армията. Служил в Москва в пожарните войски и като се върнал, рекъл: само в пожарната! Нищо друго не признавал. (Мълчи.)

Понякога сякаш чувам гласа му… Живия… Даже снимките не ми действат така, както гласът. Но той никога не ме вика. Дори насън… Аз викам него…

Седем часà… В седем часà ми казаха, че е в болницата. Затичах се, но около болницата вече имаше кордон от милиция, никого не пускаха. Само колите на „Бърза помощ“ преминаваха. Милиционерите крещяха: „Не се приближавайте към колите, броячите излизат от строя!“ Не само аз, всички жени дойдоха, всички, чиито мъже тая нощ бяха в централата. Тръгнах да търся една своя позната, беше лекарка в тази болница. Сграбчих я за престилката, когато излезе от една кола: „Пусни ме да вляза!“ – „Не мога! Положението му е тежко. Положението на всички тях е тежко.“ Държа я: „Само да го видя“. „Добре де – казва, – да вървим. За петнадесет-двадесет минути.“ Видях го… Целият отекъл, подут… Очите почти ги няма… „Мляко трябва. Много мляко! – рече ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра.“ – Но той не пие мляко. – „Сега ще пие.“ Много лекари, медицински сестри, особено санитарките от болницата щяха да се разболеят. Да умрат. Но тогава никой не знаеше…

В десет сутринта почина операторът Шишьонок. Умря първи… В първия ден… Научихме, че под развалините е останал вторият – Валера Ходемчук. Така и не го намериха. Бетонираха го. Но още не знаехме, че всички те ще бъдат първите…

Питам го: „Васенка, какво да правя?“ – „Махай се от тук! Заминавай! Ще имаш дете“. Аз бях бременна. Но как да го оставя? Моли ме: „Махай се! Спаси детето!“ – „Първо трябва да ти донеса мляко, а после ще решим.“

Притичва приятелката ми Таня Кибенок… Мъжът ѝ е в същата стая. С нея е баща ѝ, с кола. Качваме се и отиваме за мляко в най-близкото село, на три километра от града… Купуваме много трилитрови шишета с мляко… Шест – за да стигне за всички… Но от млякото им ставаше лошо… През цялото време губеха съзнание, слагаха им системи. Лекарите незнайно защо твърдяха, че са се отровили с газове, никой не говореше за радиация. А градът се напълни с военна техника, затвориха всички пътища. Навсякъде войници. Спряха да вървят електричките, влаковете. Миеха улиците с някакъв бял прах… Притеснявах се как утре ще стигна до селото, за да му купя прясно мляко. Никой не говореше за радиация. Само военните носеха противогази… Гражданите носеха хляб от магазините, отворени пликчета с бонбони. Сладкишите стояха по лавиците… Обикновен живот… Само че… Миеха улиците с някакъв прах…

Вечерта не ме пуснаха в болницата. Море от хора наоколо… Стоях пред неговия прозорец, той се приближи и ми извика нещо. Толкова отчаяно! Някой в тълпата бе чул, че през нощта ще ги карат в Москва. Всички жени се събрахме накуп. Решихме, че ще тръгнем с тях. Пуснете ни при мъжете ни! Нямате право! Бихме се, драхме се. Войниците, вече подредени в две редици, ни отблъскваха. Тогава дойде един лекар и потвърди, че ще пътуват със самолет за Москва, но трябва да им донесем дрехи – тези, с които са били в централата, били изгорели. Автобусите вече не вървяха, затова ние на бегом – през целия град… Дойдохме с чантите, а самолетът вече беше излетял. Нарочно ни излъгаха. За да не викаме, за да не плачем…

През нощта… От едната страна на улицата автобуси, стотици автобуси (вече готвеха града за евакуация), а от другата страна – стотици пожарни коли. Идваха отвсякъде. Цялата улица беше в бяла пяна. Вървим по нея… Ругаем и плачем…

По радиото обявиха: градът ще бъде евакуиран за три до пет дни, вземете със себе си топли вещи и спортни дрехи, ще живеете в горите. На палатки. Хората даже се зарадваха – ще отидем сред природата! Ще посрещнем там Първи май. Колко хубаво. Приготвяха за из път шашлици, купуваха вино. Вземаха със себе си китари, магнетофони. Любимите майски празници! Плачеха само ония, чиито мъже бяха пострадали.

Дългоочакваната нова книга на български на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва“ ще бъде в книжарниците от 24 ноември с марката на издателство „Парадокс“. Можете да направите своята предварителна поръчка още сега, за да сте сред първите, които ще прочетат книгата!

Чернобилска молитва

 

„Парадокс“ ви очаква на Шатра №12 на Алея на книгата Варна – вижте какво сме ви подготвили

Това време от годината е много специално за нас, защото е посветено на десетки срещи с читатели. Но от онези, слънчевите (и читателите, и срещите), които ни се случват по време на Алеята на книгата във Варна.

И тази година не пропускаме най-голямата книжарница на открито и можете да ни намерите на шатра №12 на ларгото до хотел „Черно море“ в морската столица.

Ето няколко предложения сред нашите заглавия, които със сигурност не трябва да пропускате, като отстъпките ни достигат до 25%:

1. „Време Секънд хенд“ и „Войната не е с лице на жена/Последните свидетели“ на Светлана Алексиевич – първите две книги на нобеловата лауреатка ни връщат десетилетия назад към някои от най-мрачните моменти в съвременната история.

2. „Даниел Щайн, преводач“ на Людмила Улицкая – уникално написан колаж от лични истории, разказани чрез писма, дневници, записи на беседи, а също и голям брой официални бележки, доклади, документи и жалби до властите. Общото между всички тези елементи е историята на Даниел Щайн, полски евреин, който преживява Холокоста, като става преводач на Гестапо.

3. „Цветя от края на 80-те“ на Румен Янев и Емил Братанов – Цялостна история на BG рока от края на 80-те, обозначен от авторите като Второто българско рок поколение. Допълнена от 249 култови текста (на 44 групи и изпълнители) и над 270 авторски фотографии, направени не от случайни репортери, а от Нели Воева и Стоян Гребенаров.

4. Том 1. на „Събрани съчинения в седем тома“ на Джак Керуак – Първият том от колекцията ни за Керуак съдържа два романа – “По пътя” и “Бродягите на Дхарма” в съвсем нови преводи. Поредицата се подготвя от чудесен екип от млади преводачи под общата редакция на проф. Владимир Трендафилов (научете още за нея тук).

5. „Мъжът Рапан и други произведения“ на Аслъ Ердоган – Турската авторка вече е на свобода, след като близо година бе в затвора след неуспешния опит за преврат срещу президента Реджеп Ердоган.  „Мъжът Рапан и други произведения“ е история за контрабанда и любов, за сблъсъка между науката и дивото начало в природата и за промените в живота ни, които настъпват точно тогава, когато най-малко ги очакваме, а в изданието са включени и разказите „В безмълвието на живота“, „Дневникът на една луда“ и „Дървени птици“, получил специалната награда на „Дойче веле“.

6. Седмица на милосърдието в Истанбул“ и „В името на Отца и Сина и Светия роман“ на Мурат Гюлсой – По-малко от година след гостуването на Гюлсой за Софийския международен панаир на книгата през декември 2016 г., книгите му продължават да впечатляват читателите – с гласове, които притеглят дълбоко във вътрешните светове на разказвачите, в най-интимните и непрогледни кътчета на същността им, за които те пишат без срам, освободени от сюрреалистичната странност на изпратените им рисунки. Можете да вземете двата романа в комплект на специална цена от 25 лв.

Това са само част от книгите, които ще откриете на щанда ни на шатра №12 на Алея на книгата – Варна 2017. Очакваме ви до 6 август включително всеки ден между 10 и 22 часа!