Навярно сте чували историята за Молла Насреддин (познат у нас като Настрадин Ходжа) и неговия ключ? Не сте? Няма значение – така или иначе ще я предам тук накратко. Веднъж съседът на ходжата го видял да търси усилено нещо, застанал на колене. Попитал го какво е загубил, а Настрадин отвърнал, че си търси ключа. „Къде го загуби?“ – попитал съседът. – У дома – казал мъдрецът. „Защо тогава го търсиш тук?“ – Защото тук е по-светло.
Е, не успях да намеря ключ към Юрий Андрухович, пишейки този материал, но със сигурност стана по-светло.
Преди да се срещна с Андрухович, имах изградено мнение за писателите и честно казано, то не беше много ласкаво. Смятах, че повечето от тях са умели разказвачи, но спорни (меко казано) личности. Това мнение се оказа напълно погрешно, поне по отношение на този писател.
Не се бях подготвил кой знае колко за „литературното турне“ на Юрий Андрухович в България, бях чел неговите два романа, излезли на български език – „Московиада“ и „Дванайсетте обръча“, и наистина не знаех какво да мисля за него. Не знаех и че той за толкова кратко време ще стане толкова популярен, благодарение на участието си във фестивала „София: Поетики“, десетките интервюта, които даде за почти всички български медии, и срещите с читатели. Предварителният образ, който си бях изградил за него от снимки и биографични данни, беше за едновременно ерудиран и „фънки“ писател, който прилича доста на позакъснял последовател на бийт поколението. Грешка. Първите ми впечатления за Андрухович са, че той е стегнат, елегантен (но без да изглежда като денди) и, парадоксално – у него се усеща нещо пънкарско.
Въпреки че е преводач на част от бийт поезията на украински (сборникът „Денят на смъртта на г-жа Ден“), той е съвременен писател във всяко едно отношение. Пише още от 1985 година, но първият му роман се появява едва през 2005. Именно през 85-а Андрухович, заедно с други двама млади украински поети, създават концептуалната група за литература и музика „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). Оттогава произлиза и прозвището му Патриарх, след като тримата решават да си „разпределят длъжностите“ – другите двама са съответно Прокуратор и Ковчежник. На въпроса ми защо точно „Патриарх“, той лаконично отговаря: „Защото съм най-възрастен!“, но самоироничната усмивка не слиза от устните му и започвам да се чудя дали има и една сериозна дума не само в този отговор, но и във всичко, което съм чул от него до този момент. Това е характерно за Андрухович – смяташ го за сериозен, докато не забележиш споменатата усмивка. Определението Патриарх не го дразни, но уточнява, че „става дума по-скоро за псевдоним“.
Разговорът се завърта около интернет и „пиратските книги“, които той, оказва се, смята за нещо напълно нормално:
„Те са проблем повече за издателите ми, отколкото за мен. Чрез интернет книгите достигат до повече читатели, което ме кара да се чувствам щастлив.“
Но да се върнем на поезията и една от причините, заради които Андрухович е в България. Единственото, което го доближава до бийт поетите, е ударната експресивност при четенето на собствените му стихове. Факт, който публиката на „София: Поетики“ оцени по достойнство, възнаграждавайки го с ръкопляскания и възгласи, които превръщат неговото рецитиране в истински рок-концерт. Доколко музиката се е сраснала с неговата поезия, може да се съди и по поведението му на Лятната сцена в Борисовата градина, където Андрухович закри първата част на фестивала. Той волно или неволно тактува с крак при изговарянето на всеки стих, придавайки му ритъм и обемност, която обикновено липсва на повечето декламатори.
Някои от стиховете му звучат като рок-балади:
„Небето над нас е в звезди. Август е, август.
Градът под нас е прекрасен като Галактиката.
Август е, август.
Въглените са това, край което седяхме…“, а други напомнят на текстовете на някои източноевропейски групи, които слушал:
„Толкова дълго ме нямаше,
че изобщо нищо не се променило…“[1]
След минута научавам, че повечето прочетени стихотворения, чиито заглавия, между другото са на английски (And everybody fucks you, Bombing New York City, California dreaming), се изпълняват именно като песни от полската група Karbido с вокалист Юрий Андрухович и нещата си идват на мястото.
„През последните години пиша литература, за да мога да си позволя да се занимавам с музика.“ – споделя той, и се засмива на току-що казаното.
По-късно вечерта в един бар, когато на слабата светлина от свещите забелязвам по лицето му, че вълнението от срещата с българска публика се е сменило с любопитство към всичко, което го заобикаля, задавам въпрос за протестите – вече знае за тях, а фактът, че пристига в София от Истанбул прави мнението му още по-интересно.
Тогава за първи път чувам израза „протестен туризъм“, който Андрухович ще използва в отговорите на неизбежните въпроси по темата, които българските журналисти му задават.
„Изцяло съм „за“ протестите, но те винаги трябва да са мирни – там, където властта се побеждава чрез насилие, не се случват хубави неща.“ И това ме връща към сюрреалистичния роман „Московиада” и един цитат, който ми е направил силно впечатление: „Този свят е твърде брутален, за да можем да го променим към по-добро с думи, но и твърде нежен, за да променим нещо в него с куршуми.“
„Това ли е?“ – питам. – Точно така! – отговаря ми той, а аз му разказвам за най-анекдотичните лозунги от площада, и за хората, които използват книгите си като лозунги по време на протеста.
„Това е страхотно, ще го използвам в рубриката си!“
Оказва се, че Андрухович, заедно с други украински писатели, води седмична колонка по актуални теми за интернет сайта TCH (http://tsn.ua), в която сега смята да пише за протестите в София и Истанбул. Статията със заглавие „Как да получим свободата си?“ излиза, макар и с ден закъснение, докато той е все още в България, а за мен остава удовлетворението, че ние, българите, може да сме дали някои ценни идеи на украинците.
На втория ден от фестивала Андрухович чете стихове, специално написани за „София: Поетики“ – пред студенти и преподаватели от Софийския университет, а по-късно и пред останалите чуждестранни поети и публика в Чешкия център. У мен се затвърждава усещането за невиждан професионализъм, какъвто досега не съм наблюдавал у българските му събратя. Няма ангажимент, който той да откаже и в който да не се втурне с овладян ентусиазъм. „Железен е!“ – възхищава му се дама от публиката и това ме изпълва с гордост – от това, че познавам Андрухович, но и заради нещо, което си припомням от уроците по химия – най-стабилните елементи се намират в средата на периодичната таблица, някъде между среброто и желязото.
В това, че Андрухович е професионален писател, се уверявам и в следващите дни, в които той дава десетки интервюта и макар въпросите да си приличат, винаги добавя по нещо ново неказано досега, с което като че ли изненадва понякога и самия себе си. Сериозен и шеговит, саркастичен и нежен, Андрухович сякаш съвършено е съчетал в себе си ин и ян, желязото и среброто.
На представянето на новия си роман на български – „Дванайсетте обръча“, Андрухович посвещава по-голямата част от останалото си пребиваване в България. Описва го като „роман за смъртта на Орфей“. Всъщност това е историята на австрийския фотограф Карл-Йозеф Цумбрунен, който е силно привлечен от Украйна, без да може да обясни защо. Героят попада в зловещо-карнавална Булгаковиада, която минава под мотото „ГЕРОИТЕ НА БИЗНЕСА – ЗА ГЕРОИТЕ НА КУЛТУРАТА”, забърква се в любовен триъгълник и намира смъртта си от ръцете на двама недоразбрали го пияници. „Това не е много лицеприятно послание – елате в Украйна, но първо научете езика, защото иначе може и да ви убият.“ – смее се той, но този път сякаш говори сериозно.
Сравненията с Булгаков озадачават Андрухович: „От този писател съм чел единствено „Майстора и Маргарита“, не познавам другите произведения на Булгаков.“ Самият той намира за по-силно влиянието на Гогол, за когото предпочита да говори като за „украински писател, който пише на руски“.
„Самият факт, че в повечето от романите ми под някаква форма се появява Дяволът, който сключва договор с някой герой (и той скоро бива нарушен), и това, че препрочитам книгите му поне веднъж годишно говори за сериозно пристрастяване, нали?“
Андрухович видимо обича героите си, но отговаря уклончиво на въпросите кой от тях смята за свое alter ego. „Писателят дава много от себе си на своите герои – на добрите доброто, на лошите лошото, а на някои по малко и от двете.“
Питам го дали „героите на бизнеса“ са важни за „героите на културата“ и докато се опитва да ми отговори, изведнъж му хрумва нещо: „Виж как се получи в нашия случай, при гостуването ми в България – героите на бизнеса помогнаха на героите на културата и единственото, което можем да кажем е: „Слава на героите!“
На раздяла се навеждам към него през масата и надвиквайки околния шум, му задавам въпрос от несъстоялото се блиц интервю, което бях обещал да направя с него за филма на мои приятели: „Кое си избираш – секс, наркотици или рокендрол?”
Той ме поглежда, усмихва се широко и категорично отговаря:
„Рокендрол!“
[1] Преводът на стиховете от украински е на Албена Стаменова.
Автор: Райчо Ангелов
Снимки: Владислав Христов, 2013 г.
Текстът е публикуван в сп. „ЛИК“, 03.10.2013 г.
You must be logged in to post a comment.