Етикет: НоемвриНаПЛР

Полският литературен репортаж (ПЛР) е специфичен жанр, в който журналистическите техники се смесват с наратив и литературни похвати. Жанр, в който фактът и фикцията се сливат в прегръдка, за да разкажат света на читателя.

Първи следи за познатия ни днес литературен репортаж откриваме още в края на XIX в., когато Владислав Станислав Реймонт пише „Поклонението до Ясна Гура“. Описанията на Реймонт на идиличната полска провинция и неговите разговори с поклонници (например със столетник, който е уморен да живее и се моли за бърза смърт), го превръщат в класик на полския репортаж. Делото му се разглежда като социално-прогресивно, тъй като възхвалява полското селячество и се опитва да възприеме неговата гледна точка, а не тази на аристокрацията.

Друг бележит репортер, макар и с недълъг жизнен път, е Кажимеж Новак – полският „бедуин“, който между 1919 и 1936 прекосява африканския континент на колело, с лодка, пеша, яздейки кон и камила и преминава пътя от Либия чак до най-южната точка на материк – Агуляс или известен още като Иглен нос – и след това пропътува разстоянието обратно до Алжир. В книгата си „С колело и пеша през Черния континент“ („Rowerem i pieszo przez Czarny ląd“) описва всичко, което преживява, както и хората, които среща през петте години прекарани в Африка.

Със зараждането на жанра обаче винаги ще се свързва името на Мелхиор Ванкович, наричан от мнозина „бащата“ на полския литературен репортаж, като неговите текстове са посветени на националните въпроси, проблемите на войната и емиграцията. Ванкович е теоретик на жанра и е един от първите, които интегрират техники от художествената литература в репортерските текстове. В поредица от есета, публикувани в средата на 60-те години на миналия век, Ванкович сравнява писането на репортаж с излагането на мозайка, от която „нито един елемент не може да бъде прерисуван, а всеки трябва да бъде откроен в естествения си цвят“. И все пак според него изолирани факти от репортажа могат да бъдат комбинирани и да формират едно сложно цяло. Това прекрачване на границите на пунктуалното представяне на факта цели да покаже универсалната истина, същността, макар и за сметка на буквалността. Мозаечната техника на Ванкович среща и своите противници поради непълната точност на излаганите факти, макар и тази форма на репортажа да не е непозната и в чужбина. Много критици намират подхода за успешен, доколкото той предлага по-задълбочено изследване на човешката природа, а не само голи факти. Ванкович следи отблизо актуалните тенденции в американската литература и култура, докато пътува из Северна Америка преди и след Втората световна война, а влияние върху творчеството му оказват белетристичните и нехудожествени произведения на Марк Твен, Ърнест Хемингуей, Джон Стайнбек, Норман Мейлър и Труман Капоти. Въпреки че Ванкович е явно повлиян от американския образец за литературен репортаж, това не налага сходство на ракурса на развитие на Новата журналистика с този на полския литературен репортаж. Социалните и политически условия в Полша са различни и именно те ще очертаят траекторията, по която жанрът ще се движи занапред.

Между 1944 г. и 1989 г. Полша е в съветската сфера на влияние. Цензурата не допуска множество публикации – новинарският поток е под контрол, също както и книгите, които се издават. Свободата на речта е ограничена. В тези репресивни за публицистиката условия полският литературен репортаж разцъфтява.

„Ако талантлив репортер искаше да сподели наблюденията си в официалната преса, търсеше изобретателни начини. Надхитряването с властта постави началото на голяма литературна игра.
Не можеше да се пише за самата система, затова репортерите описваха съдбите на отделния човек.
Не можеше да се пише за общото, затова се пишеше за детайла.
Не можеше да се пише за това, което се вижда в огледалото, затова се описваше това, което се вижда в парченцата от огледалото.“
Мариуш Шчигел за „Литературен вестник“, 2014 г.

Ришард Капушчински остава най-знаменития полски репортер и страстен теоретик на жанра. Като кореспондент на Полската информационна агенция (РАР), Капушчински обикаля света, посещава повече от 100 страни и отразява над 30 революции.  Неслучайно е наричан от критиката „Краля на репортажа“ и възприеман като основател на тази специфична журналистическа школа. Сред най-популярните му репортажни книги са „Императорът“, в която разказва за срещата си с последния император на Етиопия Хайле Селасие и разпада на монархията; „Шахиншахът“, в която Капушчински проследява историята на падението на последния шах на Иран, шахът на шаховете, Мохамед Реза Пахлави, но и живота на хората в условия на война; и „Империята“, в която са включени първите „свободни“ репортажи на автора след разпада на СССР. Многократно се е спорило, а и вероятно все още се, за Автентичността на предадената от Капушчински информация и до днес е предмет на спорове. Сред най-честите поводи за диспут е кученцето на Хайле Селасие – Лулу – и съществуването му. Версиите и подробностите около тях са толкова, колкото и коментиращите. Днес поне лесно може да бъде намерена снимка, която доказва автентичността на Лулу.

След падането на комунистическия режим, след отварянето на границите и най-вече след смъкването на цензурата, настъпват промени както в обществото, така и в жанра. Промени, които ще оформят полския литературен репортаж във вида, в който ни е познат днес благодарение на репортери като Мариуш Шчигел, Яцек Хуго-Бадер, Витолд Шабловски, Кшищоф Варга и др.

#НоемвриНаПЛР