Етикет: Никола Чалъков

„Изпитанието на Розара“ от Никола Чалъков е едно от най-новите заглавия в каталога на издателство „Парадокс“, пристигнали на щанд Б10 в НДК директно от печатницата. Можете да намерите българското фентъзи на 47. Софийски международен панаир на книгата до 15 декември. А утре, 13 декември, между 14 ч. и 18 ч. авторът ще бъде специален гост на щанд Б10, полуетаж „Запад“, НДК, за да раздаде автографи на почитателите на книгите. Прочетете откъс от „Изпитанието на Розара“ по-долу.

Розара излезе от „Старият сом“ и ловко се качи на кобилата, която кметът ѝ беше дал. В Адарна конете бяха едно от малкото развлечения в свободното ѝ време на послушница и се смяташе за добра ездачка. Дрехите ѝ бяха удобни за езда и подчертаваха слабата ѝ фигура. Беше навила наметалото зад седлото, за да не ѝ пречи. А и денят се очертаваше дълъг и горещ.

Няколко мъже пред кръчмата я наблюдаваха безмълвно. И да бяха имали намерение да я заговорят, мрачното ѝ изражение ги отказа. Тя поведе коня бавно из улиците, за да разгледа града и да разведри мислите си.

Часът, в който трябваше да отиде до мината, наближаваше, а още беше сама. Очевидно в малкия Дитрум слуховете се разпространяваха бързо. Особено след като Бадорис беше забранил на подчинените си да ѝ помогнат.

„Магьосницата трябва да може да манипулира умовете на хората и без заклинания“. Май не беше усвоила този урок. С въздишка сложи кожените си ръкавици и продължи без цел и посока.

В северния край на града имаше повече къщи и по- малко дюкяни и сергии. Шумът от работата на един касапин я накара да се приближи. Среден на ръст и с мускулести ръце, той размахваше сатър и с бързи движения обработваше заклано прасе.

Розара спря пред него без да продума. Гледката беше кървава, но това не ѝ пречеше. Следеше уверените удари, с които касапинът отделяше излишните части. Тя слезе от кобилата и се приближи.
– Как си в този слънчев ден? – касапинът спря и видя любопитството в очите на младата жена. – Не съм те виждал преди.
– Тук съм по работа. И мисля, че знаеш каква.
– Да, да, градът е малък – той изтри ръце в престилката си. – Сещам се каква си и защо си тук. Но как се казваш?
– Розара. Пристигнах едва вчера и не познавам почти никого.
– Е, аз съм Рет. Ако ти трябват хубави пържоли, си на точното място.
– Можеш ли да си служиш с меч така умело, както със сатъра?
– Ха! Сигурно мога, три години бях във войската. Какво търсиш? Наемник?
– Доброволец – магьосницата се усмихна. – Никой не ми плаща и аз също не мога да платя.
– За мен няма значение, магьоснице. Отдавна приключих с това, така че не съм нито наемник, нито доброволец. Потърси помощ от градската стража.
– Потърсих – Розара поклати глава. – Никой не иска да ходи в мината, ако не му се налага.
– А какво точно се случва там? Говорят се всякакви страхотии напоследък…
– Ела с мен и ще видиш.
– Ха-ха, упорита си – Рет се почеса по гъстата къдрава коса. – Но предпочитам да остана тук.
– Тогава… ще тръгвам – в опит на прикрие разочарованието си Розара се обърна и се качи на кобилата. – Няма смисъл да отлагам.
– Чакай малко – касапинът хвана поводите. – Има едно момче, което може и да се интересува от приключения повече от мен. Знаем се от години.
– Значи има и такива в Дитрум? Къде да го намеря?
– На път ти е – живее в къща нагоре по пътя към мината, под едно голямо дърво. Към пет километра е до там. Казва се Деран.
– Задължена съм ти. Ако реша да сготвя нещо, обещавам да дойда при теб!
– Кажи му, че аз те пращам – Рет ѝ махна с ръка за сбогом. – И няма да го забъркваш в големи неприятности, нали?

Розара се засмя за първи път този ден и също му помаха. Не искаше да губи повече време и бързо продължи на север. Знаеше, че опитните магьоснички от Кръга нямаше да се съгласят, но понякога беше нужен и малко късмет. До края на деня щеше да разбере дали ще ѝ се усмихне.

Още няколко криволичещи улици и стигна до края на града. Тук пътят се разширяваше и имаше много хора и волски каруци, които преминаваха под погледа на скучаещите войници на капитан Бадорис. Повечето се връщаха от нивите край Дитрум, други бяха миньори. Щом видяха магьосницата, стражите застанаха мирно. Високият като върлина офицер, който беше с тях, ѝ направи знак да спре и леко се поклони.

– Госпожо Дитрел, управителят Тимар мина преди малко оттук и каза да ви предам, че след два часа ще ви чака на входа на мината.
Обръщението му я накара да се засмее за втори път днес. Като видя смущението му, веднага ѝ стана гузно.
– Благодаря, тръгвам натам.
– И… съжалявам, че не можем да дойдем с вас. Успех!

Пришпори кобилата покрай редицата от каруци и остави Дитрум зад гърба си. Поне не всички стражи бяха като капитана си.

Настроенията на хората и интригите, които плетяха, можеха да бъдат по-сложни от заклинанията от прашните свитъци в Адарна. И няма как да овладееш това като медитираш зад крепостните стени.

Изпитанието на Розара