Етикет: Кристина Димитрова

В забележителния детективски роман „Чатъртън“ Питър Акройд „разследва“ смъртта на Томас Чатъртън, реален персонаж, гениален поет-мистификатор от XVIII в., чийто живот приключва при мистериозни обстоятелства. Едва след смъртта си Чатъртън е разкрит като автор на редица известни и основополагащи „средновековни“ стихотворения, за които приживе е твърдял, че са били открити от него. Възхитителен талант и литературен фалшификатор, той е водещият образ в зашеметяващата амалгама от реалност и измислици, която Акройд, предлага на читателя. Размивайки илюзия и въображение, заблуди и мечти, авторът умело крачи напред-назад между три века, като вплита в историята си по дикенски ексцентрични и жестоки персонажи, сред които са възрастната романистка и любителка на джин Хариет Скроуп и младият поет Чарлз Уичууд, който се опитва да разгадае тайната на Чатъртън.

Преводачката на книгата Кристина Димитрова подбра 10 цитата, които ще ви разкрият част от красотата на „Чатъртън“.

Веднъж се бе опитал да напише роман, но след около четиресет страници се бе отказал: не само че пишеше болезнено бавно и неуверено, а и дори страниците, които бе успял да напише, сякаш бяха изпълнени с образи и фрази от творбите на други автори, будещи възхищение у него. Превърна се в колаж от чужди гласове и чужди стилове и тъй като бе непосилно да разпознае собствения си глас сред останалите, заряза проекта.

– Сериозно говоря. Томас Чатъртън не е умрял.
– О, продължавай. Виж дали ми плува корабче в окото. – Тя издърпа с пръст долния си клепач. – Хайде де. Виж.
Чарлс любезно отклони поканата.
– Не, имам предвид, че е умрял. Но не когато се е предполагало. Не когато всички мислят, че се е случило. И имам доказателство.

Сцената още веднъж се промени и сега двете момичета танцуваха заедно на купон. Хариет ги гледа известно време, но после вниманието ѝ се отклони към хората около тях. Видя лице, което ѝ напомни за отдавна споминал се приятел, и после още едно. Всички бяха там заедно, всички нейни мъртви приятели – такива, каквито ги знаеше. Бяха се отдръпнали от танцьорките и сега стояха заедно в мълчание, гледайки Хариет от екрана. Прииска ѝ се да се изправи и да ги заговори, но внезапен ужас я задържа на мястото ѝ.

Доставяше ѝ истинско удоволствие да показва на посетителите малката плоча, която бележеше някогашното местоположение на бесилото: „Обесвали са ги за единия грош – разправяше тя, – а сега дори няма такава монета! Историята си прави странни номера с джоба ни“.

Виждаше как силуетът ѝ се надвесва над него, а около нея имаше светлина; момчето също гореше ярко и докато душата на Чарлс отлиташе от този свят, техните души сияеха за сбогуване. В този момент на прозрение той се усмихна: нищо не се губеше наистина и все пак това беше последният път, когато ги виждаше, последният път, последният път, последният път, последният път. Вивиан. Едуард. Срещнах ги на едно пътуване някъде. Пътувахме заедно.

Мансардата, която беше нарисувал, се бе превърнала в метафора на света – свят на мрак, където пръснатите по пода хартийки олицетворяваха литературата, умиращото цвете бе ароматът, а изгасналата свещ бе източникът на светлина и топлина.

Хариет обаче остаряваше. Скоро щеше да отиде при Чатъртън под земята, така че защо се опитваше да го намери сега? Защо ѝ трябваше да се занимава с мъртвите, след като около себе си виждаше само живи? Стана от кашпата и тръгна обратно по улицата на Чатъртън. Тя обаче не беше негова. Беше я напуснал преди векове, така че защо ѝ бе да го следва?

Няма ли ги думите, ти се намираш в различен свят. Съществуваш на друго място, където си спокоен.

Когато Вивиан изрече това, Филип осъзна, че с Чарлс никога не бяха разговаряли истински – не защото им беше неловко, а защото всеки разговор изглеждаше преходен, част от предстояща поредица. Липсваше усещане за край.

Последвалата тишина завинаги остава ненарушена и сега, когато вдига очи, вижда пред себе си образ, около който се носи розова светлина. Все още се наслагва и векове наред той наблюдава себе си на леглото в мансардата с полуотворения прозорец отзад, розата на перваза, дима, който се издига и вечно ще се издига от свещта. Значи няма да умра напълно.

Чатъртън

Последните дни на 2017 година ни донесоха освен емоциите от излизането на български на няколко значими за „Парадокс“ и литературния контекст в Европа книги, и насладата от четенето на един текст от важен за екипа човек. Редакторът в издателството Кристина Димитрова се дипломира успешно в творческата академия „Заешка дупка“, а разказът й „Без право на последни думи“ стана част от последния брой на сп. „Съвременник“. Прочетете го и вие!

Това е историята на два белега: единият видим, а другият – не. И двата все още боляха посвоему.

Дясната ръка на Мая се стрелна към лявата и ноктите й издраскаха меката вдлъбнатина, където се срещаха палецът и показалецът. Беше неволно движение. Правеше го, когато е нервна. Този път, изглежда, беше забила ноктите си малко по-силно, защото лекото парене я накара да вдигне лявата си ръка на нивото на носа. Шест дискретни шева се мъдреха пред очите й. А върху тях бели линии, все едно невръстен художник се е опитвал да нанася щрихи.

‒ Всичко наред ли е?

Тя извърна очи към лицето на брат си и пъхна ръката с белега в джоба на дънките си.

‒ Да.

‒ Отпусни се малко де. Пак витаеш някъде.

‒ Нали уж беше обещал, че спираш с бракониерството? – Мая многозначително кимна към пушката, която висеше на неговото рамо.

‒ Стига, Мая. Отпусни се ти казах. Наслаждавай се на песента на птичките и остави другото на мен.

Двамата отново закрачиха през хладните дебри на гората и обувките им току се заплитаха в избуялите юлски треви. Мая обаче не чуваше никакви птичи песни. Чуваше единствено ръмженето от двигателя и през прозореца на летището виждаше как самолетът отново и отново се отлепя от земята. Пръстите й бяха опрени на стъклото, а дъхът й образуваше кълбеста мъглица, сякаш за да скрие гледката от очите й. Беше си тръгнал. След двегодишен измъчен брак си беше тръгнал завинаги, без да й даде право на последни думи. А тя просто искаше да му каже, че му прощава. Че всичко е забравено. Бяха млади, животът беше пред тях… Все неща от тоя сорт. А той какво ли си е мислел?

Няколко седмици по-късно научи за смъртта му. Намушкали го с нож на улицата в Ню Йорк. Страната на неограничените възможности, където беше отишъл, за да започне нов живот. Било нощ. Открили го чак на сутринта. Оттогава сякаш някой бе спрял звука и изключил цветовете на нейния филм. Между ушите й беше останало само ръмженето, онзи рев на двигателя, с който си бе отишъл душевният й мир. Двойната загуба някак я беше осакатила. „Дори осъдените на смърт имат право на последни думи“, мислеше си тя с гняв и болка. Мислеше си същото и преди два, и преди три месеца. Душата й сякаш беше дъното на Черно море и всичко там си седеше непокътнато. Вселена, неподвластна на времето.

‒ Тихо – внезапно се обади брат й и се закова на място.

‒ Нищо не съм казвала – вдигна вежди Мая. – Какво има?

‒ Птиците… изведнъж млъкнаха.

Мая просто сви рамене. Техният красив цвъртеж така и не беше достигнал до нейния слух.

‒ Чуваш ли го? – прошепна брат й.

‒ Кое? – нервно попита Мая, също понижила тон. – Стан, плашиш ме.

‒ Ръмженето.

‒ Не, нищо не чувам.

Мая инстинктивно обви пръстите на дясната си ръка около лявата китка, а Стан коленичи на тревата, отвори пушката и я зареди с патрони.

‒ Какво правиш?

Стан допря показалец до устните си и бавно се изправи. Придвижи се две-три крачки напред и се прицели. Едва сега Мая чу тихото гърлено ръмжене и видя вълка, който се спотайваше в храстите на няколко метра от тях. Или може би беше обратното – първо видя оголената муцуна и едва тогава се задейства звукът в главата й. Тя силно стисна клепачи в очакване да отекне изстрел. Такъв обаче не последва. Стан свали пушката и изруга под нос.

‒ Нямам добра видимост. Онова дърво ей там ми пречи.

‒ Станимире, зарежи я тая работа. Разбрахме се, че идваме за зайци, не е ли така?

Той я погледна за секунда, но не каза нищо. Вместо това направи няколко крачки вляво и пак се прицели. За Мая тази секунда обаче беше достатъчна. Добре познаваше брат си и видеше ли онези пламъчета в очите му, то можеше да е сигурна, че вече е закъсняла. Сега обаче и нещо необяснимо, плашещо и тревожно кънтеше в съзнанието й и тя отново насочи вниманието си към вълка. Той продължаваше тихо да ръмжи, оголил зъби, без да откъсва очи от тях. Защо не бягаше? Мая си даде сметка, че не животното я плаши толкова, а поведението му. И друг път беше виждала вълци и те всичките до един се бяха изпарявали начаса. Какво му ставаше на този?

‒ Стан, недей – промълви тя, когато Станимир отново коленичи на тревата. Вълкът сякаш усети надвисналата опасност и заръмжа по-силно.

‒ Ей сега… и готово – почти напевно отвърна той и по някаква странна асоциативна връзка тя си спомни как някога в училище медицинската сестра все й казваше, че нищо няма да усети миг преди да забие дебелата игла в ръката й и на нея да й причернее.

После изведнъж я осени оня спомен, който често се връщаше и в съня й. Малко момиченце, коленичило пред кучешка колиба. Отвътре се чува гърлено ръмжене, но момиченцето нехае. Щастливо е, иска да ги види, да ги докосне. Знае, че са там. Сетне зъбите се впиват в протегнатата ръчица и светът става червено-черен. Алени струйки шурват по дъсчения под на колибата, а от гърлото на детето се изтръгва писъкът на болката…

‒ Нее! – изкрещя Мая, но вече беше късно. Стан стреля веднъж и после още веднъж.

С широко отворени ужасени очи Мая видя как вълчицата като на забавен каданс изскача от леговището си и се хвърля върху брат й. Зад нея остават две окървавени телца – едното трепка едва-едва, а другото е неподвижно. Вълчицата започва да хапе Стан и двамата се боричкат на земята. Хълбокът й е окървавен, но Мая е неспособна да прецени чии са алените пръски по тревата и околните храсти. Мислите в главата й замират като при затъмнение, сетивата й се опразват претоварени от информация, тя вижда и чува, но сякаш не разбира какво се случва. Писъкът се оформя търпеливо, мъчително бавно, запъва се в гърлото й. Тя стиска белега на ръката си, все едно се опитва да го предпази, макар да знае, че за нея няма опасност. Някак си го усеща. В миг си дава сметка, че болката у всички същества е една и съща. А тя много добре познава болката от непоправимото. Дали заради собствената си мъка, дали заради вълчицата, или заради двете заедно, но нещо най-сетне отприщва вика в гърлото й и Мая в един чудовищен писък излива задушаващото я страдание. Вълчицата замръзва и впива жълтия си поглед в нея. Стан също. Мая обаче не обръща внимание на окървавеното лице на брат си. За миг между двете тече диалог, наситен с напрежение като електрически заряд. Мая се задъхва, а от очите й рукват сълзи. После бавно се свлича на колене и започва да ридае.

Вълчицата слиза от гърдите на Стан и с куцукане се връща при рожбите си. Подушва ги, побутва едното, вижда, че е безжизнено, и след кратко колебание захапва другото за врата. Вдига го и го понася нанякъде, оставяйки кървава диря зад гърба си.

Оттогава бяха минали часове. Вълчицата прекоси безкрайни равнини и хълмове, маркирайки траекторията си, преди окончателно да изгуби сили. Движенията й ставаха все по-тромави и когато силите най-сетне я напуснаха, тя се строполи на тревата. Вълчето, чието тяло отдавна беше изстинало, безмълвно лежеше до нея. Потъмнелият й поглед невиждащо се взираше напред. Тя тихо изскимтя и отпусна глава. Сърцето й спря да бие.

„Има съвършени престъпления – това са престъпленията, които никой никога няма да започне да разследва. Престъпленията, които убиецът и полицията вършат заедно.“

Както Михал Вивег сам обяснява в предговора към „Мафия в Прага“, целта му не е да напише исторически труд или да разкрие множеството неизяснени престъпления в родината си, а чисто и просто да създаде трилър, който същевременно да каже „суровата истина за днешна Чехия“.

Въпреки че много от персонажите частично са базирани на действителни лица, те са по-скоро колажи, герои, съчетали характеристиките на две или повече отделни личности – били те президенти или престъпници, а понякога и двете. В резултат на това неминуемо се получават куп преувеличения и те, от една страна, правят книгата развлекателно четиво, но от друга, насочват непредубедения читателски поглед към проблеми, които при други обстоятелства би могъл да подмине.

В „Мафия в Прага“ има по нещо за всеки любител на жанра, защото книгата се стреми да обхване целия общественополитически живот на чешката столица, като всяка една страница е пропита с усещане за хаос и анархия. Красива брокерка е изнудвана от руски мафиоти, които от своя страна заплашват да убият баща й. Бащата, известен лобист, притежаващ компромати за всички действащи лица, замесени в политиката, току-що е изваден от програмата за защита на свидетели. Това е и моментът, когато започва обратното броене за него. На помощ, макар и не съвсем охотно, му се притичва дъщеря му заедно с млад спортен журналист и несправедливо отстранен полковник. Колко обаче могат да го опазят те? И най-вече от кого точно, след като заинтересованите от смъртта му не са един или двама? В играта на живот и смърт се намесва и бивш детектив, отказал се от справедливостта и морала за сметка на амплоато на убиец, но въпреки всичко развръзката подсказва за някаква светлина в тунела, колкото и мъждива да е тя.

Престъпният свят на романа също си има свои правила и закони, които следва да бъдат спазвани. Самите герои, които го съставляват, се описват не като чудовища, лишени от морал и човечност, а по-скоро като личности, които се ръководят по други правила. Дори в тази изкривена, паралелна реалност обаче животът е динамичен и бързо се видоизменя, а класическите убийства съответно са на път да станат отживелица, защото „днес престъпленията се вършат на бюра“. Хората от „занаята“ поставят самокритичността на челно място в ценностната си система, тъй като възгордяването в техния свят рано или късно води до гибел, а да свърши като жертва е най-срамната участ за един убиец.

Вивег изказва социална критика, като непрестанно преекспонира изкривеното чувство за морал на героите си посредством вербална или физическа конфронтация между тях. Някои персонажи изразяват гражданската си позиция спрямо несправедливостите в страната чрез диалози, а до съзнанието на други – добри или лоши – имаме частичен достъп. Интересен казус е трансформацията на детектива, който разбива разграничението „добро-зло“. В действителността, описана от Вивег, обаче не е изненадващо съвестен детектив да се превърне в безскрупулен убиец.

Причината за това се корени в безпомощност и нефункционалност, както и в липса на подкрепа от ръководството на полицията. В свят, където свидетелят загива броени дни след като е изваден от програмата за защита на свидетели, а на полицая не му е позволено да изпълнява задълженията си, понякога на органите на реда не им остава друго, освен да „преодолеят границата“ и да „се отделят от хората“.

За „Мафия в Прага“ разказа Кристина Димитрова, редактор на българския превод на романа.