Етикет: Владимир Сунгарски

„Славата на империята“, най-важният труд на големия френски мислител Жан Д‘Ормесон, най-накрая идва при българските читатели, благодарение на издателство „Парадокс“. Впечатляваща по обем, зашеметяваща с изкусен литературен стил, съдържаща десетки карти, изображения и бележки, тя носи на автора си Голямата литературна награда на Френската академия през 1971 г. е всепризнат шедьовър и днес.

„Славата на империята“ е големият литературен пробив на Д’Ормесон, който по политически причини не е издаван у нас преди 1989 г. Този шедьовър, донесъл му заслужено признание и кресло на безсмъртен „под Купола“ на Френската академия, е първата от многото му последващи литературни мистификации („История на скитника евреин“, „Докладът на Гавриил“, „Бог – неговият живот и творчество“), издадени от „Парадокс“ през годините. Романът донякъде имитира стила на великите класически историографии от ХIX век, посветени на възхода и падението на Римската империя.  Докато проследява историята на Алексий и битката му с варварските орди, нахлуващи през границите на Империята, читателят неочаквано попада в различните исторически периоди, сред събития и тенденции, които формират основите на европейската цивилизация.

Империята на Д’Ормесон и нейният император Алексий, главен герой на романа, както лесно можем да се досетим, са изцяло въображаеми. Което въобще не пречи на автора да обогати повествованието си с генеалогични и географски карти, изображения на монети и други подобни илюстрации, с текстове от типа: „Персийска миниатюра… Виждаме Алексий в ъгъла долу вляво, със сокол на китката, но без кон. (Музей „Лувър”)„. Както и да създаде многовековната хроника на Империята – военна, политическа, културна – в края на която четем: 1948 – убийство на Ганди; 1948-1949  победа на Мао Дзъ Дун; 1959 – Фидел Кастро влиза в Хавана; 1971 – публикуване на „Славата на империята“.

 

Флобер казвал: „Мадам Бовари – това съм аз.“ Аз мога да кажа: „Жан Д’Ормесон – това съм аз.“

Жан Бруно Владимир Франсоа дьо Пол Льо Февр д’Oрмесон, наричан с умиление от публика и медии просто Жан д’О, е роден на 16 юни 1925 г. в Париж VII. Писател, журналист, редактор, актьор и френски философ, той е любимият академик на французите, вероятно поради неистовото си чувство за ирония и самоирония. Потомък на две стари благороднически фамилии, той прекарва детството си кръстосвайки между семейния замък на майка си Сен-Фарго и Атина, Мюнхен, Букурещ и Рио де Жанейро, където баща му, Андре Льо Февр, маркиз на Ормесон, е дипломат и пълномощен министър на Франция. Младият благородник получава задължителното за произхода си добро образование – обучаван до 14 годишна възраст от майка си, на 19 г. той е приет в прословутото Ecole normale superieure и по всичко личи, че му е писано да продължи семейната традиция като по-големия си брат Анри, висш чиновник във френските колонии и финансист.  Но за жалост на френската дипломация, философията и литературата стават негова стихия още в младостта му. Все пак през 1950 г. той става Генерален секретар на Международния съвет по философия и хуманитаристика към ЮНЕСКО, а през септември 1992 г. и негов Президент. През 1970 г. става директор на в. „Фигаро“ – основна трибуна на френската едра буржоазия, където в продължение на години е постоянен колумнист като активно подкрепя Никола Саркози при президентските избори през 2012 г. Заради ясно заявената му като журналист и политик дясна позиция (участва като постоянен съветник в няколко френски правителства), Д’Ормесон не е издаван в България до 1989 г.

Но Съдбата знае как да се шегува. През 2012 г. Жан Д’Ормесон за пръв път се изявява като актьор, изпълнявайки ролята не на някой друг, а на самия президент-социалист Франсоа Митеран във филма на Кристиан Венсан Les Saveurs du Palais. Пак по същата ирония, писателят е последният човек, с когото Митеран официално се среща на четири очи в Елисейския дворец, буквално часове преди смъртта си – епизод, описан във вече издадения от „Парадокс” роман „Докладът на Гавриил”. В книгите на Д’Ормесон се преплитат множество различни мотиви; исторически реалии, културни архетипи и лични спомени танцуват изящен кадрил. Той е малко тъжен като всеки аристократ, носещ върху плещите си товара на историята и по рождение осъден (или благословен) да осъзнава неуловимостта на всичко, което съществува в оковите на времето. В тъгата му по парадоксален начин се прокрадва един особен оптимизъм. Не всичко е загубено, щом човек тъгува, обича, радва се, страда, но помни!

Славата на империята