Мнението на читателите за нас винаги е било не само важно, а и служещо за ориентир как срещаме интелектуалните нужди и интересите на четящите хора около нас. Ето защо редовно следим какво споделяте по различните канали и го публикуваме с поне две цели. Първо, за нас е удоволствие да четем добре написани рецензии и ревюта и често там откриваме нови гледни точки към дадено произведение. Второ, смятаме, че останалата част от нашата аудитория заслужава до нея да стигне вашето мнение. По тази причина се обръщаме и към наши приятели в чужбина, които имат различна отправна точка за възприемане на книгите.
Днес решихме да споделим с вас ревюто на Елена Ратои, мениджър на политическия отдел в ООН Жени в Молдова и приятелка на екипа ни, за книгата „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич. Нейният поглед върху темата в произведението на беларуската писателка ни трогна и затвърди убеждението ни, че книгите от т.нар. литературно петокнижие „Гласовете на утопията“ трябва да стигнат и до българските читатели.
Отрих Светлана Алексиевич с книгата ѝ „Войната не е с лице на жена“. Бях толкова впечатлена от произведението и чувствата, които породи у мен, че нямах търпение да прочета и другите ѝ книги. Втората на Алексиевич, която прочетох, беше „Цинковите момчета“.
Войници от Молдова също са били пращани от Съветския съюз в Афганската война. Някои от тях намериха смъртта си там, други се завърнаха. Ранени. Физически, емоционално или и по двата начина. Но независимо от това какво бяха извършвали там и как се прибраха, те бяха стигматизирани от обществото. Хората се страхуваха от тях, считаха ги за емоционално нестабилни и агресивни.
Мотивацията ми да прочета „Цинковите момчета“ дойде от желанието ми да разбера какво се е случвало по време на войната, да видя фактите през погледа на хората, които са били принудени да участват в нея, да се бият за кауза, която не разбират.
Трудно ми беше да прочета книгата. Трябва да имаш наистина здрави нерви, за да я довършиш. За мен на практика беше невъзможно да я прочета бързо, за няколко дена. „Цинковите момчета“ е компилация от интервюта, лични истории на бивши войници и на членове от семействата им. Прочитах една история и трябваше да направя пауза, за да се успокоя и да намеря сили, за да прочета следващата. Всеки разказ е цяла човешка драма.
Книгата описва живота на завърналите се от Афганистан войници, които се борят да забравят всички зверства, които са били принудени да видят. Тя е и за историите на семействата, които са загубили любим човек. Но дори завърналите се живи войници са като загубени за близките си, тъй като са коренно променени. Войната не ги е подминала. Белязани са от гледката на убитите им другари, от получените рани или от осакатяването си.
Историите в книгата разкриват истината, скрита зад обществените изявления на властимащите, които подкрепят войната, истината зад величествените и гръмки заглавия по вестниците. И след като ги прочетох, аз започнах да гледам с друго око на хората, които са участвали в тази война. Трябва да се опитаме да ги разберем, а не да им лепим етикети.
Цинковите момчета
You must be logged in to post a comment.