Хуманитарната помощ, която променя животи в „Чекпойнт“ от Жан-Кристоф Рюфен [откъс]

Хуманитарните мисии често остават в историята като част от статистиката за една война. Фокусът рядко пада върху човешките истории на хората, решили доброволно да рискуват живота си в името на спасението на беззащитните жертви. Новата книга в каталога на издателство “Парадокс” – “Чекпойнт” от Жан-Кристоф Рюфен – насочва светлината на прожекторите именно върху тях. Прочетете откъс от книгата тук:

Тя не помръдна, като се надяваше, че мъжът не я беше видял. Защото това беше мъж, прецени тя по широките му рамене, докато наближа­ваше с бавна стъпка. Кой ли можеше да бъде? Дали да не разбуди другите и да вдигне тревога? В този миг чу името си и разпозна гласа на Марк, който я викаше шепнешком.
– Ти ли си? – рече тя. – Ти също ли не спиш?
Той застана отдолу, точно пред нея.
– Не, отидох да се разходя по пътя.
– Времето се проясни, красиво е.
– От пътя се виждат върховете в далечината. Искаш ли да се разходиш?
– Идвам.
Огледа се за стълбището и го намери в противополож­ния край на паркинга. Марк беше облечен леко. Беше пъх­нал ръце в джобовете на дънките си, за да ги топли.
– Искаш ли да се качиш и да си вземеш някакъв пуловер?
– Не, когато човек върви, става.
Те прекосиха гората по една алея, върху която снегът не се бе задържал. Много скоро излязоха на пътя. Трябва­ше да продължат още малко под надвисналите клони и да излязат съвсем на открито. Крачеха бавно един до друг.
– Изобщо ли не си спал? – попита тя.
– Не.
– Днешната касапница ли…
– Да.
Беше изненадана, че той признава така искрено чув­ството си.
– Сигурно си виждал и други, всъщност.
– Именно.
Бяха излезли от очертанията на горите и пред тях пей­зажът се очертаваше вълнообразно, докъдето стигаше погледът им. Той се спускаше по лек склон до някаква невидима долина, после внезапно опираше до далечната бариера на заснежените планини.
– Точно заради това напуснах армията.
– Защото не си понасял кланетата?
– Защото не можех да понеса човек да присъства на това и да не прави нищо.
Тя бе учудена. Дори за миг не си бе помислила, че може да се направи нещо, за да се предотврати ужасът. Освен това можеше ли да се опитат след това да спасят жертвите. Принадлежността ѝ към хуманитарната помощ обуславяше начина ѝ на мислене повече, отколкото сама­та тя предполагаше. Марк ѝ откриваше една друга въз­можност, върху която тя си бе забранявала да мисли до този момент.
– И какво би искал да направиш?
Той се оживи.
– Нали ги видя? Нали видя момчетата от ООН с кар­течници и бронетранспортьори как събират труповете, как си играят на медицински сестри или на гробари? И аз правих това известно време. А после ми писна.
– Аргелос беше достатъчно ясен: нямат начини да притиснат виновните. Би трябвало да арестуват всички. Навсякъде в тази война има престъпници.
Марк я погледна и въпреки мрака, тя усети в погледа му презрение и гняв. Ядоса се на себе си, че си е позволила да му противоречи; нямаше желание да спорят. Искаше само да разбере, най-вече да разбере.
– Обясни ми тогава.
На бледата светлина от заснежените полета лицето на Марк бе изгубило твърдото си изражение. Върху чертите му бе положена някаква тъмна палитра. Само устата му се очертаваше ясно. На Мод ѝ се прииска да прилепи уст­ни към нея, да усети дъха му, пулсиращата ѝ влажност, живота му. Тя, която се криеше от желанието на другите, изпитваше някакво неочаквано главозамайване, бе завла­дяна от нейното собствено желание, в което се бе вслуш­вала толкова рядко. Трябваше страхът, умората, ужасът да издълбаят у нея много дълбок тунел, за да избликне този горещ извор, за чието съществуване тя не подозираше.
– Има престъпници и от двете страни – рече глухо Марк, – както има и жертви от двете страни, това е разби­раемо. Но ако спрем дотам, нищо няма да направим.
Мод се ядосваше, че не проявява достатъчен интерес към думите му, че се е съсредоточила върху вълнението, което той бе породил у нея. А той сякаш не я забелязваше. Продължаваше да разчепква вътрешния си гняв, вперил поглед напред. Но докато произнасяха тези думи, устните му приемаха за нея възхитителни форми.
– Идва момент – продължи той, – когато трябва да се определи кое е причината и кое е следствието. Сред всич­ки онези, които се бият, има такива, които са си присвоили властта да мачкат другите. Бившата югославска армия, це­лият държавен апарат са били завзети от една такава клика в Белград и другите се защитават.
Мод бе дошла малко на себе си и искаше да му пока­же, че слуша внимателно.
– Искаш да кажеш, че отговорни за това са сърбите ли?
– Не сърбите в качеството им на сърби. Сред тях има нещастни типове, които са принудени да се бият, хора почтени, чувствителни, също и жертви. А сърбите като наследници на бивша Югославия, сръбските националисти, които се възползваха от разпадането на страната, за да започнат да реализират проекта си за хегемония.
Всичко това бе прекалено абстрактно за нея. Винаги бе мразила политиката, начина, по който опростява неща­та, лъжите ѝ. Но ѝ харесваше идеята, че в един момент нещата ще поемат в някаква посока, ще добият смисъл. Независимо дали беше прав или грешеше, Марк бе избрал своята позиция, той отхвърляше безсилието и примире­нието. Това бе единственото нещо, което бе запомнила от думите му. Тя си спомни отново за изкланите жени и деца и безплодния протест, който я бе потиснал при гледката на тези трупове, чиято смърт оставаше ненаказана. Всич­ки останали несправедливости бяха за предпочитане пред точно тази несправедливост.
Бяха спрели и тя бе застанала пред него. Лицата им бяха близо едно до друго. Тя усещаше дъха му. Тя разтво­ри устни и той ги прие.

Чекпойнт