Категория: Блог

Колекцията „Събрани съчинения в седем тома“ от Джак Керуак е един от проектите, с които издателство „Парадокс“ се гордее най-много. Все още сме в началото на нейното публикуване, но вярваме в нейния голям потенциал за преоткриване на Керуак като променящ литературата автор. По време на пролетния базар на книгата в НДК нашия приятел Роберт Леви представи накратко първия том, съдържащ два от най-известните романи на автора. Нека заедно си припомним какво сподели Роби тогава: 

Първият от бъдещите седем тома на Джак Керуак съдържа два романа – “По пътя” и “Бродягите на Дхарма”. Това са съвсем нови преводи, защото са изминали няколко десетилетия от първото им публикуване. През 21. век вече не се впечатляваме от ненормативна лексика – на преводачите и редакторите не им се налага да цензурират гениалния писател Керуак.

Поредицата се подготвя от чудесен екип от млади преводачи под общата редакция на проф. Владимир Трендафилов. Благодарение на тази колекция читателите ще могат да се насладят най-пълно на Джак Керуак. Мисля, че именно с нея ще си дадем сметка, че това е не просто идеолог на контракултурата, а един наистина гениален писател.

„Джак Керуак. Събрани съчинения в седем тома – том 1: По пътя. Бродягите на Дхарма“ можете да поръчате с отстъпка тук.

Работата ни по превода на „Славата на империята“ е вече на финалната права, а книгата крив толкова много тайни и съкровища в себе си, че просто не можем да изчакаме излизането й на пазара. Едно от тях е картата на Империята на Жан Д’Ормесон.

Да, по своя генезис тя много прилича на Римската империя, а самата карта ще ви напомни много за Толкиновата Средна земя. Но това е просто Империята на Д’Ормесон.

Ето я в пълния й блясък:

Вижте как самият Жан Д’Ормесон описва своята Империя:

На североизток от Империята се простирали големи гори. На юг те се разтваряли към равнините с изкласило жито, сред които се намирала Аквилея и които се разпростирали докъдето поглед стига, набраздени с всякакви реки, привлечени в по-голямата си част от Амфиз или пък от Нефта, та чак до пустините на киргизите или на татарите.

Горите на север и изток, високите планини на юг не успявали да възпрат нападенията и нашествията. Хиляди са били избивани из обширните плодородни равнини в подножията на вулканите. И морето от запад носело много опасности – оттам внезапно се появявали застрашителни кораби, пирати, нападения призори. По границите на Империята нощта все така водела със себе си легиони страхове и смърт.

От Арсаф до Василий Велики, за над сто и петдесет години, едва ли е имало повече от три или четири години без война, гражданска или срещу външни врагове. А и не само хората били източник на опасности. Необузданата природа вземала своите жертви с все така младата си мощ, с почти ненакърнените си сили. Пожарите, глутниците вълци, изригванията на вулкана Кора-Кора, циклоните по бреговете, земетресенията, наводненията, предизвикани от преливането на река Амфиз, били оставили своя отпечатък от ужаси в паметта на редица поколения. Разказвало се, че по високите заснежени планински плата гигантски бойни орли нападали жени и отвличали деца, а в знойните южни равнини оттатък планините тигри, изскочили внезапно сякаш от никъде, разкъсвали бойците.

От Града до Аквилея, после от Града до нос Гилдор, от Града до Амфибол, от Амфибол до Аквилея се разгръщат и се множат проходими и зиме, и лете пътища за волски коли, но и за пешеходци и конници. Широки по няколко метра, понякога шест, че и десетина, те променят пейзажа и условията на живот. Дори през ХІХ век Шатобриан, лорд Байрон, Теофил Готие и даже Барес в началото на ХХ век не успяват да стигнат от нос Гилдор до Амфибол или Аквилея по-бързо от войниците на Богомил…

Не пропускайте и другите две книги на български от Жан Д’Ормесон – „Бог: неговият живот и творчество“ и „Докладът на Гавриил“.

Една от водещите съвременни турски писателки Аслъ Ердоган вече ще може да пътува извън родината си. Забраната за напускане на страната от 2016 г. е отменена от съда в Истанбул след дело на 22 юни и Ердоган вече ще има възможност да получи присъдените ѝ награди, които не е имала възможност да прибере заради забраната.

Въпреки всичко обаче остава в сила обвинението в „терористична пропаганда“ в полза на незаконната Работническа партия на Кюрдистан (ПКК), което ще бъде разгледано в съда на 31 октомври, според думите на адвоката ѝ Ердал Доган.

50-годишната Ердоган беше арестувана миналото лято и затворена за 132 дни по обвинение в терористична пропаганда, докато се водеше разследване срещу вече закрития в. „Йозгюр Гюндем“ (Özgür Gündem). Медията бе забранена от турското правителство, след като бе окачествявен като трибуна на ПКК. Писателката бе освободена през декември 2016 г., но обвиненията не бяха свалени и забраната да пътува оставаше в сила до този момент.

Беше вдигната и забраната да напуска страната, наложена на признатата преводачка Неджмие Алпай (70 г.), която е подсъдима по същото дело. Срещу Алпай са отправени обвинения заради три статии, които е написала за „Йозгюр Гюндем“ миналата година във връзка със ситуацията в югоизточните райони, където турските въоръжени сили се сражават с ПКК.

Бившият главен редактор на „Йозгюр Гюндем“, Ерен Кескин, също е подсъдима във въпросното дело. Съдът я освободи от задължението да се подписва в участъка веднъж седмично.

„Все още се подписвам всяка неделя. Имам трудности заради работата си. Настоявам мярката за неотклонение да бъде отменена“, каза Кескин по време на изслушването си в съда.

Аслъ Ердоган има издадени няколко успешни романа, сред които и „Градът в алена пелерина“. Тя беше и сред лауреатите за наградата „Принсес Маргрит“ за култура през 2017 г., но заради наложената ѝ забрана нямаше възможност да присъства на церемонията в Амстердам на 9 май („Хюриет Дейли Нюз“). У нас е известна с книгата си „Мъжът Рапан и други произведения“.

Още за Аслъ Ердоган можете да прочетете тук.

В деня, в който се навършват 75 години от разстрела на генерал Владимир Заимов, Ви предлагаме един текст, който сякаш е нужно допълнение към изследователския труд на Борислав Дичев „Умирам за България! Процесът срещу генерал Владимир Заимов от 1942 г.”, който публикувахме през 2015 г.

Който контролира миналото – контролира бъдещето.
Който контролира настоящето – контролира миналото.
Джордж Оруел

Избирам този банален цитат умишлено, защото в определени моменти именно баналните истини трябва да бъдат напомняни. И защото книгата, която предлагаме на вашето внимание, най-малкото има за цел да бъде остроумна.

Тя не е поредното четиво, което разказва поредната версия и налага поредните собствени интерпретации за историческите събития и по специално за един скандален (и до ден днешен) съдебен процес, завършил със смъртна присъда и безпрецедентен, светкавичен! разстрел. Наблягам на думата пореден, защото около делото и името на ген. Владимир Заимов политическите и идеологически спекулации, наслоени през годините, наистина са много. Само за „предсмъртните му думи” са лансирани около 20 версии, а истината е една:

„Умирам за България!”

Създателите на тази книга си поставиха за цел да завършат делото на дъщерята на ген. Заимов – Клавдия Заимова, която ни напусна на 1 юни 2007 г., по Божията воля в деня на разстрела на баща си, – като се придържат изцяло към нейните принципи за възстановяване на историческата истина. А според тези принципи публикуването на оригиналните архивни документи и свидетелски показания трябва задължително да предхожда всяка една възможна интерпретация. Затова и тази книга се писа толкова дълго – официалните архиви, както в България, така и в Руската федерация, бившия СССР, дълго мълчаха и отказваха достъп до информация.

Освен това създателите на книгата – автор, издател, редактори, съмишленици – не са имали за цел да се превръщат в апологети на една конкретна историческа личност, а по-скоро, чрез неизвестни досега източници, да дадат възможност за нов прочит на значими за родната ни история събития и факти. Събития и факти, пречупени през призмата на една трагична лична съдба. Идеята ни беше да се движим от частното към общото, от персоналното към обществено значимото и се надяваме това да е достатъчно видимо за читателите. Защото такава е социално-политическата и историческа логика на нещата – един показен процес и един бързо последвал го шумно огласен разстрел на невинен човек, определено не се организират за „лично ползване”. Когато видимата цел на една присъда, издадена и приведена в изпълнение в разрез с всякакви юридически и етически норми, е общественото назидание и контрол на общественото мнение, то жертвата на тази присъда предварително е „обречена” на героизация. Героизация, от която новите властимащи, които поеха контрола над миналото и бъдещето на нацията ни след 9 септември 1944 г., удобно се възползваха. Така се стигна до парадоксалния факт тлените останки на генерала да бъдат погребвани и препогребвани общо три пъти – един път тайно и два пъти показно – винаги преко волята на семейството му. Днес, от дистанцията на времето, този антихристиянски акт придобива смисъла на твърде зловеща метафора. Метафора, която няма как да остане само в миналото ни, тя продължава да бележи настоящето ни. Защото го препогребваха произволно, докато костите му им бяха „потребни”. После се разигра краткото синьо-червено политическо дерби и хора с еднодневни биографии, чиито единствен принос към добруването на страната ни беше т.нар. „демонтиране”,  демонтираха бронзовия бюст-паметник на генерала от парка „Заимов”  и преименуваха централния столичен булевард, който носеше неговото име. Бронзът, излят някога по фалшифицираната снимка със съветски пагони, каквито той никога не е носил, прерязан през средата, беше захвърлен на гробище за цветни метали. По молба на майка си, Михаил Заимов, внук на ген. Заимов, успя да го прибере навреме, преди да бъде претопен. Днес, завит с амбалажна хартия, остатъкът от бюст-паметника на генерала стои под стълбите на кооперацията в кв. „Лозенец”, където дълги години живееше семейството му.  Имената на „демонтажниците” вече никой не помни. Това вече не е метафора.

Това е само следствието от определени измислени през годините идеологеми, а по-важното за нас в тази книга беше търсенето на генезиса и анализа на събитията, предхождащи  процеса от 1942 г. – пак според завета на Клавдия Заимова. Така макар и фокусирана върху този процес, книгата представя подробно, по документи,  духовното, професионално и политическо израстване на една многопланова и сложна личност. Личност, малко разбрана приживе, малко разбирана и до днес, затова и обикновено свеждана до политическо клише и обяснявана с клишета. Какво да се прави – това е единственият възможен начин, според един съвременен философ, „да вложиш много сложен свят в много малки глави”.

Документалните материали в тази книга са издирвани в продължение на почти четири десетилетия. Основната част от тях са събрани от Клавдия Заимова, която започва дейността си още през седемдесетте години на миналия век. Поради ограничения по онова време, а и дълго след това, достъп до определени архивни фондове, първоначално тя започва да издирва останалите живи свидетели, преки участници в процеса от 1942 г. и да записва техните спомени, достоверността на които са удостоверени с личните им подписи.

Предсмъртното писмо на генерал Заимов, което публикуваме за първи път, е предоставено на семейството му от архива на МВР повече от 50 години след разстрела му.

Разшифрованите телеграми от съветската легация в София до Разузнавателното управление при Генералния щаб на Червената армия в Москва са получени от Централния архив на Министерството на отбраната на Руската федерация благодарение на неколкогодишните усилия на Михаил Заимов.

ВСИЧКИ ДОКУМЕНТИ В ТАЗИ КНИГА СЕ ПУБЛИКУВАТ ЗА ПЪРВИ ПЪТ, което я прави по своему уникална.

И именно това ни дава основание да говорим за деноминация на историческите митове. Защото въпросът не е да развенчаваме определени, експлоатирани през различни времена митологеми като ги заменяме с нови. Само отварянето на архивите и публикуването на конкретни документи може да претендира за подобен социален жест. Историята не е фикция, тя няма право да борави с метафори и ние не можем непрекъснато да се отнасяме към нея като към изцапана салфетка, която небрежно захвърляме на масата след обилния си обяд. Това не само е вредно, това е смъртно опасно за съвременното политическо здраве на нацията.

Затова тази книга е скромен опит не да се „реабилитара” една конкретна личност, а да се реабилитира историята като такава с присъщите й регалии – факти, архивни документи, свидетелства на времето.

Доротея Монова, издател, в предговора към книгата на Борислав Дичев „Умирам за България! Процесът срещу генерал Владимир Заимов от 1942 г.”

Вижте и факсимиле от предсмъртното писмо на ген. Владимир Заимов: