Популярният румънски писател и понастоящем депутат Варужан Восганян пристига в България, за да се срещне с читатели и да представи най-новия роман с логото на издателство “Парадокс” – “Децата на войната”. Книгата разказва истински, покъртителни истории от целия период на следвоенна Румъния и печели възторжените отзиви на критиката и читателската публика. Срещите ще се състоят на:
13 юни от 18:30 ч. в залата на Арменския дом “Сурп Кеворк” в Пловдив
и
14 юни от 18:30 ч. В Литературен клуб “Перото”, НДК, София
В литературните срещи специално участие ще вземе преводачката Ванина Божикова, а водещ на събитието в столицата ще е Цветан Цветанов. Събитието се провежда в рамките на фестивала “Пловдив чете” и е част от проекта на издателство “Парадокс” – “Мислещата литература: преплитане на факт и фикция в съвременната европейска проза”, съфинансирана от програма “Творческа Европа”.
В “Децата на войната” ярките персонажи и мащабното действие правят така, че по един или друг начин читателят открива себе си в героите и обстоятелствата, при които те са принудени да действат или да се отдадат на комично-горчиви размисли. С мощните изразни средства на литературата романът допълва двусмислената, изпълнена с противоречия и при всички положения недоразказана до края история на румънския комунизъм и посткомунизъм.
Тази действителна история за децата на войната изправя героите на романа срещу основния човешки избор между забравата, отмъщението и прошката, като оставя всекиго от тях да направи своя избор и подтиква четящия тези страници на свой ред да намери смелост да го направи.
Варужан Восганян (1958) е един от най-изтъкнатите представители на съвременната румънска литература и вече добре познат на българските читатели с романа си „Прошепната книга“ и сборника с новели „Играта на сто листа и други разкази“. Прекарва детството и юношеството си във Фокшан. Завършва гимназия „Александру Йоан Куза“ във Фокшан, след това Търговския факултет на Академията за икономически изследвания и Математическия факултет на Букурещкия университет. Председател е на Арменското дружество в Румъния и първи заместник-председател на Съюза на румънските писатели. Понастоящем е депутат, а в периода декември 2006 – декември 2008 е министър на икономиката и финансите. Автор е на няколко стихосбирки и два сборника с новели.
Ванина Божикова е устен преводач и преводач на художествена литература от румънски език. Автор е на научни публикации в български и румънски издания в областта на съвременната румънска литература и превода на художествени произведния. През последните години е превела произведения на повече от 20 класически и съвременни румънски писатели, белетристи, поети и драматурзи, сред които Варужан Восганян, Нора Юга, Мирча Картареску, Дан Лунгу, Лучан Дан Теодорович, Октавиан Совиани, Линда Мария Барос и др.
Двама автори на издателство “Парадокс” – носителите на Европейската награда за литература Пааво Мацин (Естония, 2016) и Освалдс Зебрис (Латвия, 2017) – гостуваха в предаването на ТВ Европа „Свободна зона“ с Георги Коритаров, за да представят книгите си и да дискутират състоянието на съвременната проза на Стария континент.
Гостите коментираха ползите от присъждането на престижното литературно отличие главно в аспекта на по-лесното разпространение на романите им в редица европейски държави. Те споделиха за интересния начин, по който темата за Европа и Европейския съюз присъства в литературата на Прибалтика. Макар и Естония, и Латвия да са част от ЕС, в книгите и на двамата автори прозира интелигибилният страх от ново “поглъщане” от Русия.
Пааво Мацин определи книгата си “Дискотека “Гогол” като предупреждение за една реално надвиснала заплаха над обществото в Естония. Творбата е базирана на съществуващите страхове на част от младото поколение в страната.
Зебрис пък напомни, че не бива да приемаме свободата за даденост. Книгите имат съществената функция да изваждат важните теми на дневен ред, дори когато те не са политически удобни. В неговия роман “В сянката на Петльов връх” действието се развива в началото на ХХ век. Революцията в Руската империя от 1905 г. и Първата световна война са не само исторически фон, а ключови теми за повествованието.
“Моралният избор, който трябва да направи човек, способността или неспособността да направиш нужната крачка тогава, когато се наложи да бъдеш мъжествен – това е основният мотив в текста ми. Това е актуално за всички времена и за всяка една историческа ситуация. Затова има смисъл да се обърнем назад и да се опитаме да разберем.”
Мацин сподели, че с книгата си “Дискотека “Гогол” е целял и да представи богатството на руската култура. Той каза:
“В много страни, в които книгата беше преведена, читателите мислеха, че авторът е руснак. За мен това беше важна задача, защото в Естония вече е израснало едно поколение, което не знае руски. То е обърнато изцяло на запад, а според мен руската култура е велика и трябва да се познава.”
Гледайте цялото гостуване на Пааво Мацин и Освалдс Зебрис във видеата:
Романът “Дискотека “Гогол” от Пааво Мацин е носител на Европейската награда за литература за 2016 г. и е сред редките творби на съвременен естонски автор, достигнали до българска публика. Мацин представи книгата си на специално събитие, организирано от издателство “Парадокс” с подкрепата на програма “Творческа Европа”, в сряда вечер. В разговор с друг носител на Европейската награда за литература – Калин Терзийски (2011 г.) – писателят разказа с присъщата си екстравагантност какво стои зад сюжета на “Дискотека “Гогол” – описван като “антиутопия и пародия на утопичното”.
Един джебчия с особени житейски възгледи, една очарователна джебчийка, няколко успели (или не толкова) музиканти, един антиквар-езотерик, една съдържателка на локал и няколко музейни служителки, както и, разбира се, самият Гогол, са сред основните поканени или въвлечени в приключението на “Дискотека “Гогол”. Мястото на действието е естонският град Вилянди, където след опустошителна война с НАТО, имперска Русия е сложила край на естонската независимост, естонците са се превърнали в мижаво малцинство в собствената си родина, залята от преселници от Изтока, а шареното ново население е изключително криминално по своя характер. Паралелна реалност ли е това или близкото бъдеще?
Пааво Мацин майсторски обединява историята, фантазията, алхимията, езотериката, миналите страхове и настоящите опасения на естонския народ. Читателите, които се осмеляват да експериментират с провокативни четива, ще се насладят на “Дискотека “Гогол” и вероятно биха потърсили и други творби на естонски писатели.
Пааво Мацин е роден през 1970 г. в Талин, а понастоящем живее в покрайнините на Вилянди – богат на история град, който вдъхновява неговото творчество и където се развива действието на “Дискотека “Гогол”.
След като завършва естонския Теологически институт, Пааво Мацин започва работа като учител, а усетът му към литературата го превръща в уважаван литературен критик.
Прави първите си стъпки като писател в литературния кръг 14NÜ, а до 2004 г. е член и на естонския Съюз на писателите. Ранните си книги издава сам и в малък тираж. Те представляват своеобразен експеримент на форма и съдържание и въвеждат в естонския литературен живот нови или позабравени теми като алхимията, гаданието, мистиката и, разбира се, пародията с тях.
Една от тези теми, алхимията, представлява отдавнашен интерес за автора и заема важно място в творчеството му, още от първата му новела, “Доктор Шварц – дванадесет ключа към алхимията” (2011 г.), която е номинирана за естонската Държавна награда за култура през 2012 г. Втората му новела, “Синият пазач” (2013 г.), която пренася действието в Рига в условията на фантасмагорична гражданска война между жестоките обитатели на гетото Москова, превзели града, и храбрите отбранители, обединени в съпротивително движение, също е сред номинираните за наградата за културен принос за 2012 г.
За пресечната точка на реализма и фантастичното в литературата разговаряха естонският писател Пааво Мацин, автор на романа „Дискотека „Гогол“, и българският автор Калин Терзийски по време на срещата си в Литературен клуб „Перото“ с модератор Гриша Атанасов. Събитието беше част от „Дни на Европейската награда за литература“, организирани от издателство „Парадокс“ с подкрепата на програма „Творческа Европа“ в рамките на Пролетния базар на книгата.
Доротея Монова, основателка на издателство „Парадокс“, представи двамата носители на европейската награда и заяви, че инициативата цели да обори критиците на приза в България и да помогне на хората да разберат по-добре неговата функция.
Авторите обсъдиха взаимно подхода си към литературата, като Калин Терзийски се изказа особено ласкаво за стила на събеседника си и призна, че го е вдъхновил. Мацин обясни влечението си към фантастичното с убеждението си, че не съществува строг реализъм или обективен свят, а само субективни сънища, страхове и притеснения. Терзийски го подкрепи и изтъкна, че светът не е това, което виждаме, а онова, което преживяваме, смесица от видения и фантазии.
Разговорът обхвана още парадоксите на историческите романи, нуждата от повече истории за бъдещето за сметка на трагичните сюжети от миналото, влиянието на руската култура и дилемата може ли да тя бъде отделена от „заплахата от империята“, както и въпроса как малките литератури могат да подобрят общуването помежду си, вместо да се интересуват само от големите.
Накрая публиката се включи с въпроси, изкушена от обещаните от Мацин шишенца с водка за престрашилите се. Естонският писател разкри, че вече работи върху продължение на „Дисотека „Гогол“, в което обаче Естония ще се намира не под руска, а под финландска окупация. Той изпрати гостите, като сподели своята творческа философия:
Ако пишеш така, както го изисква аудиторията, много ще сбъркаш. Трябва да пишеш така, както се смееш или плачеш, а не, все едно не изпитваш никакви чувства.
Терзийски пък заключи:
Когато видиш някого да прави нещо изключително добре, си казваш, че нямаш право да се офлянкваш. Ако човек няма блестящи примери, заприличва на сивкав грунд. Ако обаче ги вижда пред себе си, си припомня, че и той е блестящ.
Вижте видео от дискусията тук:
Не пропускайте да посетите и втората среща от „Дни на Европейската награда за литература“ с участието на латвийския писател Освалдс Зебрис, българската авторка Ина Вълчанова и модератор преводачът и журналист Георги Ангелов. Тя ще се проведе тази вече от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“, а тема на разговора ще бъде човечността.
Звучи ли ви познато заглавието на новата книга на Сергий Жадан – „Химн на демократичната младеж“? То съвпада с името на популярен съветски марш от времето на Студената война, към който още Венечка Ерофеев ни препраща с гениалните си коктейли в „Москва – Петушки“. Черният романтик на съвременната украинска литература и култура се завръща с нов, още по-провокативен роман, който (за добро или зло) ще резонира особено добре с българската публика. Той е (неофициално) продължение на „Депеш Мод“, излязла наскоро с логото на “Парадокс”.
В „Химн на демократичната младеж“ Сергий Жадан представя шест истории за развитието на „средния бизнес“ в Източна Украйна по време на първоначалното натрупване на капитала от 90-те години на миналия век, като всеки има свое разбиране за този термин и то рядко съответства на икономическите дефиниции. Например според Пелевин (друг велик автор от каталога на „Парадокс“) това посткомунистическо натрупване „се оказва същевременно и окончателно“.
Героите донякъде напомнят за познатите ни от предходния роман на Жадан „Депеш Мод“ вечно пияни и напушени студентчета, които вече са пораснали и работят. И то не какво да е. Те са бизнесмени, на които хич не им се иска да се преработват, но и не им стиска да крадат мащабно. Те се възползват от остатъците от стария режим и ги трансформират в своя полза в новото демократично време.
Идеологемата за средната класа като гръбнак на съвременното капиталистическо общество се разбива в посткомунистическата икономическа действителност. В това пространство на рекет, корупция, кражби, далаверки и данъчни измами действат (или по-скоро въобще не действат) странни закони. Те са неразбираеми за другите народи от Европа, понякога са неразбираеми и за славянските народи, а се случва и самите украинци да не ги разбират.
На българската публика е добре позната картинката на раждането и развитието на средния бизнес, но Жадан я пресъздава с изключително чувство за хумор, а усещането, което оставя книгата не е тягостно и можем спокойно да приемем твърдението на известния украински писател Юрий Андрухович, че „Сергий Жадан отново е написал най-добрата си книга“. Но ако перифразираме Ерофеев – това вече не е книга, а химн. Химн на демократичната младеж. Точно така, защото в изпилия този литературен коктейл назряват вулгарност и тъмни сили. А за да се предотврати поне донякъде назряването на тези тъмни сили, има два начина. Първо, да не се чете въобще „Химн на демократичната младеж“, а второ, да се чете вместо него „Депеш Мод“.
Сергий Жадан е роден през 1974 г. в Старобилск, Луганска област, а днес живее и работи в Харков. Поет, прозаик, есеист и, не на последно място, рок музикант. Тази взривоопасна смес от таланти вдига във въздуха младите хора не само в днешна Украйна, а и навсякъде по света, откъдето минат „Жадан и кучетата“ – така на галено феновете наричат собствената му ска-пънк група „Собаки в космосi“ („Кучета в космоса“). Като фронтмен Жадан е секси, а като публична личност, след ареста му през 2014 г. на харковския Евромайдан, е съвременен бунтовник (само че с кауза!) в стил Джеймс Дийн – поне според сп. „Ню Йоркър“. Пак според същото издание музиката на Жадан е пост-пролетарски пънк, поезията му е лирична, а романите му напомнят на Уилям Бъроуз и бийт поколението с леки спорадични повеи на магически реализъм в латиноамерикански стил. Ако тези определения могат да се оспорват, то безспорни са две неща – критиката обявява романите му за „манифест на цяло едно поколение“, а той самият е сред шепата украински автори широко превеждани по света. Благодарение на усилията на пресата, на феновете и на литературните ултраси, той се превръща в „много вървежен“, в медийна звезда, по думите на критика Иван Дзюба, а мястото му в антологията на украинската поезия е гарантирано. Преди него е само собственият му духовен учител и неформален ментор Юрий Андрухович. Жадан напълно съзнава ролята си на неофициален бард от Източна Украйна и моралната отговорност, която носи за думите си. Не са много хора от неговата част на „географията“, чиито думи достигат отвъд нейните граници (сп. „Ню Йоркър“).
Жадан превежда поезия от немски (Паул Целан), английски (Чарлс Буковски), белоруски, руски. Неговите собствени поетически и прозаични текстове са преведени на немски, английски, полски, сръбски, хърватски, литовски, беларуски, руски и арменски и т.н., и са отличени с много национални и международни награди. Романът му “Ворошиловград” печели наградата за литература „Ян Михалски” в Швейцария. През 2017 г. е удостоен с държавната награда „Василий Стус“ за особен принос към украинската култура и активна гражданска позиция.
Европейската награда за литература вече има трима български носители, но все още не е достатъчно позната. Какво стои зад нея и какви (литературни) ценности и постижения се награждават всяка година? Как и кой предлага и избира лауреатите?
Издателство „Парадокс“ ви провокира да научите повече. С подкрепата на програма “Творческа Европа” ще съберем на едно място четирима носители на Европейската награда за литература – Пааво Мацин (Естония, 2016), Калин Терзийски (България, 2011), Освалдс Зебрис (Латвия, 2017) и Ина Вълчанова (България, 2017) и в две поредни вечери по време на Пролетния базар на книгата ще говорим за преплитането на литература и награди, история и идентичност, минало, настояще и бъдеще.
29 май от 18:30 ч. в Литературен клуб “Перото”
Калин Терзийски в диалог с Пааво Мацин за пресечната точка на историите. Има ли кой да ви обича в дискотека Гогол? Отговора ще потърсим заедно с модератора на дискусията Гриша Атанасов.
30 май от 18:30 ч. в Литературен клуб “Перото”
Ина Вълчанова среща Освалдс Зебрис в диалог за човечността и идентичността. В сянката на Петльов връх ли е остров Крах? Модератор на дискусията е журналистът Георги Ангелов.
Издателство “Парадокс” е създадено в незапомнени времена, през обгърнатата в мистика 1991 година, когато пияно от демокрация свободното слово плахо надзърташе от убежището си, а свободата на словото напрягаше крехки мишци, за да отхвърли безсмислиците на ХХ век и да запази единствено смислиците му.
Събитието се осъществява и с подкрепата на Бюрото на “Творческа Европа” в България.
За гостуващите автори:
Освалдс Зебрис
Освалдс Зебрис е представител на все още екзотичната за българската публика съвременна латвийска литература. Авторът е роден през 1975 г., завършва икономика и работи като експерт в областта на връзките с обществеността и комуникациите в няколко международни компании. Чувствителността му към социалните проблеми обаче променя посоката на професионалното му развитие и той започва да се занимава с журналистика, като в този период е автор и редактор в редица вестници и списания в Латвия.
Безспорният езиков талант и завладяващият стил, които открояват Зебрис в съвременната латвийска журналистика, го отвеждат още по-далеч и разгръщат пълния си потенциал, когато той започва да пише художествена литература. Още първият му литературен опит – сборник с кратки разкази – му носи неочаквана популярност сред латвийската публика, както и годишната литературна награда на Латвия за 2010 г. за дебютна книга. Успехът на Освалдс Зебрис като утвърждаващ се съвременен писател продължава и със следващата му книга – историческият роман „В сянката на Петльов връх”, който получава не само номинацията на литературната награда на Латвия за 2015 г., но е отличен и с Наградата на Европейския съюз за литература.
Пааво Мацин
Пааво Мацин е роден през 1970 г. в Талин, а понастоящем живее в покрайнините на Вилянди – богат на история град, който вдъхновява неговото творчество и където се развива действието на настоящия роман.
След като завършва естонския Теологически институт, Пааво Мацин започва работа като учител, а усетът му към литературата го превръща в уважаван литературен критик.Прави първите си стъпки като писател в литературния кръг 14NÜ, а до 2004 г. е член и на естонския Съюз на писателите. Ранните си книги издава сам и в малък тираж. Те представляват своеобразен експеримент на форма и съдържание и въвеждат в естонския литературен живот нови или позабравени теми като алхимията, гаданието, мистиката и, разбира се, пародията с тях.
Една от тези теми, алхимията, представлява отдавнашен интерес за автора и заема важно място в творчеството му, още от първата му новела, „Доктор Шварц“. „Дванадесет ключа към алхимията“ (2011 г.) е номинирана за естонската Държавна награда за култура през 2012 г. Втората му новела, „Синият пазач“ (2013 г.), която пренася действието в Рига в условията на фантасмагорична гражданска война между жестоките обитатели на гетото Москова, превзели града, и храбрите отбранители, обединени в съпротивително движение, също е сред номинираните за наградата за културен принос за 2012 г.
Европейската награда за литература вече има трима български носители, но все още не е достатъчно позната. Какво стои зад нея и какви (литературни) ценности и постижения се награждават всяка година? Как и кой предлага и избира лауреатите? Научете повече по темата от Доротея Монова и Георги Ангелов:
Премиерата на спектакъла „Косвени щети” по книгата на носителката на Нобелова награда за литература Светлана Алексиевич„Войната не е с лице на жена” (изд. „Парадокс“, 2017 г.) ще се състои на 23 април от 18:30 ч., на сцена Backstage, Театър „Азарян“.
Режисьор и
мениджър на проекта e Максима Боева,
позната на публиката със спектакъла „Нирвана”. Сценографията е дело на Киряна Аврониева, а музиката – на Михаил Шишков-баща. Участват Анна-Валерия Гостанян, Анелия Мангърова, Владинелла Кацарска, Дайяна
Димитрова, Катерина Стоянова и Никол
Султанова.
В постановката „Косвени
щети“ жените разказват за абсурдността на света по времето на Втората световна
война. Поставяйки фокус върху крайния национализъм и сексуалното насилие, спектакълът
проследява катастрофалния резултат от загубата на личността.
Във време на
война, жените говорят за борбата да създадеш свой нов бит във всекидневие,
което е противно на женската им природа и на изградения им светоглед. Възможно
ли е обаче в свят на убийства да съхранят и „женското” в себе си? Посветили
живота си на мисията да бъдат майки и
съпруги, да се грижат за близките си, жените трябва и да убиват, за да
оцеляват. Споделеният им кошмар показва колко по-сложни са категориите за
„добрите” и „лошите”, с които сме свикнали да живеем и до днес.
Книгата „Войната не е с лице на жена“ е написана през 1983 г., а след 2010 г. е цялостно редактирана и допълнена от самата Алексиевич. Изданието на „Парадокс“ е в сборен том с „Последните свидетели“ – второто произведение от така нареченото „Велико петокнижие“ на авторката, „Гласовете на утопията“, като преводът на Боян Станков е направен изцяло по последните преработени версии на творбите.
Максима Боева завършва през 2017 г. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Режисура за драматичен театър” при проф. Пламен Марков. В момента следва „Мениджмънт в сценичните изкуства”, отново там. Щатен режисьор е в ДКТ „Васил Друмев”, Шумен. Дебютният ѝ спектакъл „Нирвана” получава множество отличия на няколко фестивала, между които три номинации за ИКАР 2019 – включително в категория „Дебют” за режисура. Проектът „Косвени щети“ е първи и независим за Боева.
Проектът е
финансиран от Национален фонд „Култура“ по програма „Дебюти“ и се осъществява с
подкрепата на „Клас 5Х5“, Български фонд за жените, Младежки театър „Николай
Бинев“ и издателство „Парадокс“.
Билети за
спектакъла може да закупите от касите на Билетен център – НДК и онлайн на
www.tickets.ndk.bg .
Навярно сте чували историята за Молла Насреддин (познат у нас като Настрадин Ходжа) и неговия ключ? Не сте? Няма значение – така или иначе ще я предам тук накратко. Веднъж съседът на ходжата го видял да търси усилено нещо, застанал на колене. Попитал го какво е загубил, а Настрадин отвърнал, че си търси ключа. „Къде го загуби?“ – попитал съседът. – У дома – казал мъдрецът. „Защо тогава го търсиш тук?“ – Защото тук е по-светло.
Е, не успях да намеря ключ към Юрий Андрухович, пишейки този материал, но със сигурност стана по-светло.
Преди да се срещна с Андрухович, имах изградено мнение за писателите и
честно казано, то не беше много ласкаво. Смятах, че повечето от тях са умели
разказвачи, но спорни (меко казано) личности. Това мнение се оказа напълно
погрешно, поне по отношение на този писател.
Юрий Андрухович с преводачката Райна Камберова
Не се бях подготвил кой знае колко за „литературното турне“ на Юрий Андрухович в България, бях чел неговите два романа, излезли на български език – „Московиада“ и „Дванайсетте обръча“, и наистина не знаех какво да мисля за него. Не знаех и че той за толкова кратко време ще стане толкова популярен, благодарение на участието си във фестивала „София: Поетики“, десетките интервюта, които даде за почти всички български медии, и срещите с читатели. Предварителният образ, който си бях изградил за него от снимки и биографични данни, беше за едновременно ерудиран и „фънки“ писател, който прилича доста на позакъснял последовател на бийт поколението. Грешка. Първите ми впечатления за Андрухович са, че той е стегнат, елегантен (но без да изглежда като денди) и, парадоксално – у него се усеща нещо пънкарско.
Въпреки че е преводач на част от бийт поезията на украински (сборникът „Денят на смъртта на г-жа Ден“), той е съвременен писател във всяко едно отношение. Пише още от 1985 година, но първият му роман се появява едва през 2005. Именно през 85-а Андрухович, заедно с други двама млади украински поети, създават концептуалната група за литература и музика „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). Оттогава произлиза и прозвището му Патриарх, след като тримата решават да си „разпределят длъжностите“ – другите двама са съответно Прокуратор и Ковчежник. На въпроса ми защо точно „Патриарх“, той лаконично отговаря: „Защото съм най-възрастен!“, но самоироничната усмивка не слиза от устните му и започвам да се чудя дали има и една сериозна дума не само в този отговор, но и във всичко, което съм чул от него до този момент. Това е характерно за Андрухович – смяташ го за сериозен, докато не забележиш споменатата усмивка. Определението Патриарх не го дразни, но уточнява, че „става дума по-скоро за псевдоним“.
Разговорът се завърта около интернет и „пиратските книги“, които той, оказва
се, смята за нещо напълно нормално:
„Те са проблем повече за издателите ми, отколкото за мен. Чрез интернет книгите достигат до повече читатели, което ме кара да се чувствам щастлив.“
Юрий Андрухович с преводачката Албена Стаменова на сцената на „София: Поетики“
Но да се върнем на поезията и една от причините, заради които Андрухович е в България. Единственото, което го доближава до бийт поетите, е ударната експресивност при четенето на собствените му стихове. Факт, който публиката на „София: Поетики“ оцени по достойнство, възнаграждавайки го с ръкопляскания и възгласи, които превръщат неговото рецитиране в истински рок-концерт. Доколко музиката се е сраснала с неговата поезия, може да се съди и по поведението му на Лятната сцена в Борисовата градина, където Андрухович закри първата част на фестивала. Той волно или неволно тактува с крак при изговарянето на всеки стих, придавайки му ритъм и обемност, която обикновено липсва на повечето декламатори.
Някои от стиховете му звучат като рок-балади:
„Небето над нас е в звезди. Август е, август.
Градът под нас е прекрасен като Галактиката.
Август е, август.
Въглените са това, край което седяхме…“, а други напомнят на текстовете на някои източноевропейски групи, които слушал:
След минута научавам, че повечето прочетени стихотворения, чиито заглавия,
между другото са на английски (Andeverybodyfucksyou, BombingNewYorkCity, Californiadreaming), се изпълняват именно като песни от полската група Karbido с вокалист Юрий Андрухович и нещата си идват на мястото.
„Слава на героите!“ – Андрухович и Ангелов
„През последните години пиша литература, за да мога да си позволя да се занимавам с музика.“ – споделя той, и се засмива на току-що казаното.
По-късно вечерта в един бар, когато на слабата светлина от свещите забелязвам
по лицето му, че вълнението от срещата с българска публика се е сменило с
любопитство към всичко, което го заобикаля, задавам въпрос за протестите – вече
знае за тях, а фактът, че пристига в София от Истанбул прави мнението му още
по-интересно.
Тогава за първи път чувам израза „протестен туризъм“, който Андрухович ще използва в отговорите на неизбежните въпроси по темата, които българските журналисти му задават.
„Изцяло съм „за“ протестите, но те винаги трябва да са мирни – там, където властта се побеждава чрез насилие, не се случват хубави неща.“ И това ме връща към сюрреалистичния роман „Московиада” и един цитат, който ми е направил силно впечатление: „Този свят е твърде брутален, за да можем да го променим към по-добро с думи, но и твърде нежен, за да променим нещо в него с куршуми.“
„Това ли е?“ – питам. – Точно така! – отговаря ми той, а аз
му разказвам за най-анекдотичните лозунги от площада, и за хората, които
използват книгите си като лозунги по време на протеста.
„Това е страхотно, ще го използвам в рубриката си!“
Юрий Андрухович и Албена Стаменова
Оказва се, че Андрухович, заедно с други украински писатели, води седмична колонка по актуални теми за интернет сайта TCH (http://tsn.ua), в която сега смята да пише за протестите в София и Истанбул. Статията със заглавие „Как да получим свободата си?“ излиза, макар и с ден закъснение, докато той е все още в България, а за мен остава удовлетворението, че ние, българите, може да сме дали някои ценни идеи на украинците.
На втория ден от фестивала Андрухович чете стихове, специално написани за
„София: Поетики“ – пред студенти и преподаватели от Софийския университет, а
по-късно и пред останалите чуждестранни поети и публика в Чешкия център. У мен
се затвърждава усещането за невиждан професионализъм, какъвто досега не съм
наблюдавал у българските му събратя. Няма ангажимент, който той да откаже и в който
да не се втурне с овладян ентусиазъм. „Железен е!“ – възхищава му се дама от
публиката и това ме изпълва с гордост – от това, че познавам Андрухович, но и
заради нещо, което си припомням от уроците по химия – най-стабилните елементи
се намират в средата на периодичната таблица, някъде между среброто и желязото.
В това, че Андрухович е професионален писател, се уверявам и в следващите
дни, в които той дава десетки интервюта и макар въпросите да си приличат,
винаги добавя по нещо ново неказано досега, с което като че ли изненадва
понякога и самия себе си. Сериозен и шеговит, саркастичен и нежен, Андрухович
сякаш съвършено е съчетал в себе си ин и ян, желязото и среброто.
На представянето на новия си роман на български – „Дванайсетте обръча“, Андрухович посвещава по-голямата част от останалото си пребиваване в България. Описва го като „роман за смъртта на Орфей“. Всъщност това е историята на австрийския фотограф Карл-Йозеф Цумбрунен, който е силно привлечен от Украйна, без да може да обясни защо. Героят попада в зловещо-карнавална Булгаковиада, която минава под мотото „ГЕРОИТЕ НА БИЗНЕСА – ЗА ГЕРОИТЕ НА КУЛТУРАТА”, забърква се в любовен триъгълник и намира смъртта си от ръцете на двама недоразбрали го пияници. „Това не е много лицеприятно послание – елате в Украйна, но първо научете езика, защото иначе може и да ви убият.“ – смее се той, но този път сякаш говори сериозно.
Сравненията с Булгаков озадачават Андрухович: „От този писател съм чел единствено „Майстора и Маргарита“, не познавам
другите произведения на Булгаков.“ Самият той намира за по-силно влиянието на
Гогол, за когото предпочита да говори като за „украински писател, който пише на
руски“.
„Самият факт, че в повечето от романите ми под някаква форма се появява
Дяволът, който сключва договор с някой герой (и той скоро бива нарушен), и
това, че препрочитам книгите му поне веднъж годишно говори за сериозно
пристрастяване, нали?“
Андрухович видимо обича героите си, но отговаря уклончиво на въпросите кой
от тях смята за свое alter ego. „Писателят дава
много от себе си на своите герои – на добрите доброто, на лошите лошото, а на
някои по малко и от двете.“
Питам го дали „героите на бизнеса“ са важни за „героите на културата“ и докато
се опитва да ми отговори, изведнъж му хрумва нещо: „Виж как се получи в нашия
случай, при гостуването ми в България – героите на бизнеса помогнаха на героите
на културата и единственото, което можем да кажем е: „Слава на героите!“
На раздяла се навеждам към него през масата и надвиквайки околния шум, му
задавам въпрос от несъстоялото се блиц интервю, което бях обещал да направя с
него за филма на мои приятели: „Кое си избираш – секс, наркотици или
рокендрол?”
Той ме поглежда, усмихва се широко и категорично отговаря:
„Рокендрол!“
[1] Преводът
на стиховете от украински е на Албена Стаменова.
Щом видя Юрий Андрухович, „Парадокс“ веднага се влюби лудо в него. Както странно често се случва, нашият път към Изтока (за по-пряко) мина през Запада, в конкретния случай – Германия, в още по-конкретния – Франкфурт. Летото Господне 2008-мо беше отминало, Есента Господна 2008-ма бе в разгара си, както и Франкфуртският панаир на книгата – традиционно съпътстван от гадко време, когато съдбата и няколко предварителни мейла ни срещнаха с издателство „Зуркамп“, и в частност – с г-жа Клаудия Брандес (днес част от екипа на „С. Фишер“), която изслуша с какво се занимаваме, извади „Московиада“ на Андрухович и каза „Вижте това, може да ви заинтригува.“. Ние го видяхме и отвърнахме „Мислим, че това е началото на едно прекрасно приятелство.“. Така си и стана. От дистанцията на времето (след като съвместната ни работа даде на българския читател автори като Сташук, Карахасан, Чосич, Петровская и др.) можем да кажем, че тази среща със „Зуркамп“ и Андрухович (задочно) промени курса на издателските ни търсения – от презокеанските пиянки и дрОгари, белязали култовата колекция „Америка ХХ“ през 90-те години на миналия век, обърнахме поглед към източноевропейските такива – и едните, и другите носещи и бунта, и литературата в душата си, вторите (в голямата си част) – преводачи на първите (на родните си езици), въобще – хора от една кръвна група – нашата, Rh Paradox+. А всичко започна с Юрката: голям пич, страхотен писател и real rocknrolla, чиито четения и поетически рок-рецитали се провеждат пред пръскащи се по шевовете зали, може би една идея по-препълнени от тези на духовно подопечния му литературен следвоник Сергий Жадан – който пък е новото гордо попълнение на „Парадокс“-алното съзвездие.
И тази любов не свършва дотук – още преди края на годината (да не ни мине котка път) ще ви срещнем с най-новия роман на Юрий Андрухович, „Любовниците на Темида“, и с поетическия му сборник „Писма до Украйна“.
А дотогава да си припомним вече познатото!
Книгата „Московиада“ ще намерите тук, а „Дванайсетте обръча“ – тук.
Повече за Юрий Андрухович ще намерите на този линк.
Германската писателка Марион Пошман, която издателство „Парадокс“ с гордост представи на българските читатели, достигна краткия списък с номинирани за международната литературна награда „Ман Букър“ 2019 с книгата си The Pine Islands („Die Kieferninseln“, бълг.: „Боровите острови“). Произведението с превод на английски от Джен Кайеха ще се бори за престижното отличие заедно с още пет чуждоезични заглавия.
Победителят ще бъде обявен на 21 май в Лондон, а наградния фонд от 50 хиляди лири ще си поделят авторът на отличената книга и нейният преводач. Интересен факт за тазгодишното издание е, че краткия списък с финалистите е доминиран от жени и независими издателства. Пет от шестте писателки и 100% от преводачите са от женски пол.
Марион Пошман гостува в България в края на миналата година, за да представи пред българската публика своя„Черно-бял роман“, издаден от „Парадокс“. Тя беше специален гост на Софийския международен литературен фестивал, по време на който участва в дискусии, раздаде много автографи и се срещна с тукашните почитатели на книгите ѝ
Пошман живее и работи в Берлин като писател на свободна практика. Член е на Немската академия за език и поезия, на Майнцката академия на науките и литературата, на Свободната академия на изкуствата в Хамбург, както и на германския ПЕН-център. Пошман е автор на пет стихосбирки, четири романа, новела и сборник с есета, за които получава над 30 литературни стипендии и отличия.
„Черно-бял роман“ е ситуиран в средата на 90-те години на ХХ век – сив период за жителите на Европа. Сюжетът му се гради както върху реалността от миналото, така и върху фикционален разказ. Пошман е завършила славистика и за да подготви книгата си, е направила проучване „на терен“, пътувайки до Магнитогорск – един необикновен град. В миналото достъпът до него е бил ограничен, а за чужденци – напълно невъзможен. Прекарала е 3-4 седмици там – време, което е било достатъчно, за да придобие ярки впечатления, достойни да намерят място по страниците на книгата ѝ.
Акценти от интервю с Марион Пошман в студиото на „Свободна зона“ по ТВ Европа, както и видео, ще намерите тук.
Новият роман на издателство „Парадокс“ – „В името на Отца (и Сина)“ от малтийския писател Имануел Мифсуд – ни провокира да се замислим за собственото си минало, оформило ни такива, каквито сме днес. Склонни ли сме да преосмислим връзките с важните хора около нас? И можем ли да видим частица от тях в нас самите? Тези и още много въпроси задава един от водещите съвременни поети и прозаици в Малта в своята малка по обем и огромна по значимост книга.
Когато се връща от погребението на баща си, разказвачът започва да чете неговия войнишки дневник от дните на Втората световна война. Бележките са много оскъдни, почти безлични, но тъкмо това подтиква героя да изследва отново и в дълбочина личните си отношения със своя баща.
В очите на сина бащата е бил просто инвалид, жертва на мотоциклетна катастрофа, който винаги се е опитвал да докаже на околните, че е достатъчно корав, за да се справи с всяко предизвикателство, и е правел всичко възможно да вкара сина си в калъп, оформен според собствените му представи. Разказвачът се връща в миналото на баща си, за да търси пукнатини в тази фасада, да открие признаците на слабост и проявите на чувства. Постепенно той осъзнава възможността да погледне назад и към собственото си минало и най-вече към възпитанието, което го е превърнало в мъж. Забравени епизоди са извадени отново на бял свят в търсене на светлината, която биха могли да хвърлят върху възникващите един след друг въпроси.
Героят не само вече е пораснал, което му позволява да разгледа отминалите събития в нова светлина, но се е променил и в други аспекти, оказващи влияние върху светогледа му – той самият е станал както баща, така и учен. Прочел е неща, които баща му, обикновен работник, никога не би разбрал, но които биха помогнали, самият той да бъде „прочетен“.
За поетичната проза и поезията на нейния колега и приятел Имануел Мифсуд, разговаряхме с поетесата Аксиния Михайлова:
Литературата не съществува просто за да се харесва, тя трябва да ни накара да се чувстваме неудобно, да ни накара да мислим. Имануел Мифсуд
Писането на Мифсуд се гмурва в човешката психика и изследва най-тъмните ѝ кътчета, а за настоящата книга авторът е избрал да задълбае в собствения си мрак. Алекс Вела Грегъри „Сънди таймс“ (Малта)
Имануел Мифсуд е роден в работническо семейство в Малта през 1967 г. и е най-малкото от осем деца. Първите му литературни изяви са още на шестнайсетгодишна възраст, когато започва да пише поезия и става един от съоснователите на литературната група Версати (Versati). По-късно основава няколко драматични трупи и режисира както авторски, така и различни известни постановки. Публикувал е няколко тома с разкази и стихотворения, както и разкази за деца и приспивни песни на малтийски език.
Мифсуд е сред водещите съвременни поети и прозаици, а негови творби са издавани в Европа и САЩ. Сборникът му с разкази Странните истории на Сара Сю Самут (2002 г.) печели Националната награда на Малта за литература и е номинирана за италианската награда „Стрега“ за преводна литература. Той е участвал също така в многобройни престижни литературни фестивали в цяла Европа. Защитава докторат в Университета в Малта, където преподава малтийска литература и теория на литературата.
Хуманитарните мисии често остават в историята като част от статистиката за една война. Фокусът рядко пада върху човешките истории на хората, решили доброволно да рискуват живота си в името на спасението на беззащитните жертви. Новата книга в каталога на издателство “Парадокс” – “Чекпойнт” от Жан-Кристоф Рюфен – насочва светлината на прожекторите именно върху тях.
Прочетете откъс от книгата тук:
Тя не помръдна, като се надяваше, че мъжът не я беше видял. Защото това беше мъж, прецени тя по широките му рамене, докато наближаваше с бавна стъпка. Кой ли можеше да бъде? Дали да не разбуди другите и да вдигне тревога? В този миг чу името си и разпозна гласа на Марк, който я викаше шепнешком. – Ти ли си? – рече тя. – Ти също ли не спиш? Той застана отдолу, точно пред нея. – Не, отидох да се разходя по пътя. – Времето се проясни, красиво е. – От пътя се виждат върховете в далечината. Искаш ли да се разходиш? – Идвам. Огледа се за стълбището и го намери в противоположния край на паркинга. Марк беше облечен леко. Беше пъхнал ръце в джобовете на дънките си, за да ги топли. – Искаш ли да се качиш и да си вземеш някакъв пуловер? – Не, когато човек върви, става. Те прекосиха гората по една алея, върху която снегът не се бе задържал. Много скоро излязоха на пътя. Трябваше да продължат още малко под надвисналите клони и да излязат съвсем на открито. Крачеха бавно един до друг. – Изобщо ли не си спал? – попита тя. – Не. – Днешната касапница ли… – Да. Беше изненадана, че той признава така искрено чувството си. – Сигурно си виждал и други, всъщност. – Именно. Бяха излезли от очертанията на горите и пред тях пейзажът се очертаваше вълнообразно, докъдето стигаше погледът им. Той се спускаше по лек склон до някаква невидима долина, после внезапно опираше до далечната бариера на заснежените планини. – Точно заради това напуснах армията. – Защото не си понасял кланетата? – Защото не можех да понеса човек да присъства на това и да не прави нищо. Тя бе учудена. Дори за миг не си бе помислила, че може да се направи нещо, за да се предотврати ужасът. Освен това можеше ли да се опитат след това да спасят жертвите. Принадлежността ѝ към хуманитарната помощ обуславяше начина ѝ на мислене повече, отколкото самата тя предполагаше. Марк ѝ откриваше една друга възможност, върху която тя си бе забранявала да мисли до този момент. – И какво би искал да направиш? Той се оживи. – Нали ги видя? Нали видя момчетата от ООН с картечници и бронетранспортьори как събират труповете, как си играят на медицински сестри или на гробари? И аз правих това известно време. А после ми писна. – Аргелос беше достатъчно ясен: нямат начини да притиснат виновните. Би трябвало да арестуват всички. Навсякъде в тази война има престъпници. Марк я погледна и въпреки мрака, тя усети в погледа му презрение и гняв. Ядоса се на себе си, че си е позволила да му противоречи; нямаше желание да спорят. Искаше само да разбере, най-вече да разбере. – Обясни ми тогава. На бледата светлина от заснежените полета лицето на Марк бе изгубило твърдото си изражение. Върху чертите му бе положена някаква тъмна палитра. Само устата му се очертаваше ясно. На Мод ѝ се прииска да прилепи устни към нея, да усети дъха му, пулсиращата ѝ влажност, живота му. Тя, която се криеше от желанието на другите, изпитваше някакво неочаквано главозамайване, бе завладяна от нейното собствено желание, в което се бе вслушвала толкова рядко. Трябваше страхът, умората, ужасът да издълбаят у нея много дълбок тунел, за да избликне този горещ извор, за чието съществуване тя не подозираше. – Има престъпници и от двете страни – рече глухо Марк, – както има и жертви от двете страни, това е разбираемо. Но ако спрем дотам, нищо няма да направим. Мод се ядосваше, че не проявява достатъчен интерес към думите му, че се е съсредоточила върху вълнението, което той бе породил у нея. А той сякаш не я забелязваше. Продължаваше да разчепква вътрешния си гняв, вперил поглед напред. Но докато произнасяха тези думи, устните му приемаха за нея възхитителни форми. – Идва момент – продължи той, – когато трябва да се определи кое е причината и кое е следствието. Сред всички онези, които се бият, има такива, които са си присвоили властта да мачкат другите. Бившата югославска армия, целият държавен апарат са били завзети от една такава клика в Белград и другите се защитават. Мод бе дошла малко на себе си и искаше да му покаже, че слуша внимателно. – Искаш да кажеш, че отговорни за това са сърбите ли? – Не сърбите в качеството им на сърби. Сред тях има нещастни типове, които са принудени да се бият, хора почтени, чувствителни, също и жертви. А сърбите като наследници на бивша Югославия, сръбските националисти, които се възползваха от разпадането на страната, за да започнат да реализират проекта си за хегемония. Всичко това бе прекалено абстрактно за нея. Винаги бе мразила политиката, начина, по който опростява нещата, лъжите ѝ. Но ѝ харесваше идеята, че в един момент нещата ще поемат в някаква посока, ще добият смисъл. Независимо дали беше прав или грешеше, Марк бе избрал своята позиция, той отхвърляше безсилието и примирението. Това бе единственото нещо, което бе запомнила от думите му. Тя си спомни отново за изкланите жени и деца и безплодния протест, който я бе потиснал при гледката на тези трупове, чиято смърт оставаше ненаказана. Всички останали несправедливости бяха за предпочитане пред точно тази несправедливост. Бяха спрели и тя бе застанала пред него. Лицата им бяха близо едно до друго. Тя усещаше дъха му. Тя разтвори устни и той ги прие.
„Депеш Мод“ от Сергий Жадан – култов роман за поколението от 90-те години на ХХ век – излиза по книжарниците във вторник, 2 април. Най-новото попълнение в каталога на издателство „Парадокс“ пренася читателите на географските ширини на Украйна в една уникална епоха на пробуждане. Времена на осъзнаване, бунт и идеи за промяна, намиращи отражение в музикалните течения, литературата и по-освободеното поведение – неслучайно се издигат в култ дори от поколенията, които само са чували за тях.
Книгата „Депеш Мод“ е образец на ъндърграунд литературата и е неделима част от музиката и посланията на 90-те. Романът разказва за студентския живот от този период в Харков, Украйна, за живота в общежитията, за приятелството, изградено на безусловната подкрепа, за взаимоотношенията, които се създават само и единствено по време на следването.
„Депеш Мод“ достига българския книжен пазар благодарение на прекрасния превод от украински на Райна Камберова. Той би се харесал на тези, които са изживели своите студентски години през 90-те, на тези, които само са чували носталгични истории от своите близки, както и на всички останали, любопитни да надникнат в една коренно различна от съвремието епоха, ако и от нея да ни делят само три десетилетия.
Сергий Жадан е наричан Черния романтик на съвременната украинска литература и култура. Роден е през 1974 г. в Старобилск, Луганска област, а днес живее и работи в Харков. Поет, прозаик, есеист и, не на последно място, рок музикант. Тази взривоопасна смес от таланти вдига във въздуха младите хора не само в днешна Украйна, а и навсякъде по света, откъдето минат „Жадан и кучетата“ – така на галено феновете наричат собствената му ска-пънк група „Собаки в космосi“ („Кучета в космоса“).
Като фронтмен Жадан е секси, а като публична личност,
след ареста му през 2014 г. на харковския Евромайдан, е съвременен бунтовник
(само че с кауза!) в стил Джеймс Дийн – поне според сп. „Ню Йоркър“. Пак според
същото издание музиката на Жадан е пост-пролетарски пънк, поезията му е
лирична, а романите му напомнят на Уилям Бъроуз и бийт поколението с леки
спорадични повеи на магически реализъм в латиноамерикански стил. Критиката
обявява романите му за „манифест на цяло едно поколение“, а той самият е сред
шепата украински автори широко превеждани по света.
Жадан напълно съзнава ролята си на неофициален бард от Източна Украйна и моралната отговорност, която носи за думите си. Не са много хора от неговата част на „географията“, чиито думи достигат отвъд нейните граници (сп. „Ню Йоркър“).
„За мен литерaтурата е богиня и щастлива самота – рядко удоволствие в нашия век е времето ти да не бъде изядено от комуникация”. Това сподели френският писател Яник Енел пред българската публика, събрала се в зала „Славейков” на Френския културен институт по повод Международния ден на франкофонията – 20 март. Първият носител на награда „Гонкур в България” пристигна в столицата по покана на Френския културен институт и Посолството на Република Франция, за да председателства журито от ученици и студенти, което ще избере следващия носител на приза.
На срещата във Френския културен институт Енел представи „Дръж здраво венеца си” – романа, спечелил му „Гонкур” в България, съвместно с преводача на българското издание Тома Георгиев и културния журналист и модератор на разговора Андрей Захариев. Основателката на издателство „Парадокс” Доротея Монова откри събитието, като изрази радостта си от гостуването на френския писател и наблегна на искреното и емоционално отношение на журито към излъчването на победител. „Всичко се случва в оспорван дебат”, увери тя.
„Пред
себе си имаме книга-въртележка и приключение, която препоръчвам да бъде
прочетена от хора, желаещи да бъдат преведени през Монтен, Пруст, Джойс и,
разбира се, Херман Мелвил”, изтъкна Андрей Захариев.
Тримата с Енел и Тома Георгиев се впуснаха в ерудиран разговор за образността и
символиката в „Дръж здраво венеца си”, за киното и личността на режисьора Майкъл Чимино, ключова за сюжета на
романа, както и за духовното в литературата.
„Достигане
на екстаз в момент на разкриване – с това е свързана литературата. Тя няма друг
еквивалент, овен може би влюбването. Мисълта и любовта трябва да бъдат изказани
– това е писането”, разкри Енел. Той определи
собствената си творба като „комедия,
която ни позволява да се изправим пред истината”.
С въпроси от страна на публиката се включиха и видни гости като автора на „Златният дъжд: Три мистерии от античността” Владимир Сунгарски и писателката Леа Коен. Срещата завърши с коктейл и раздаване на автографи.
Най-новата книга на „Парадокс“ –„Дръж здраво венеца си“ от Яник Енел – ще бъде в книжарниците от утре, 20 март – Международния ден на Франкофонията. Тя ще бъде представена от самия автор в зала „Славейков“ на Френския институт в България (София, пл. „Славейков“ 3) от 18:30 ч. Литературната вечер ще бъде модерирана от журналиста Андрей Захариев, а преводачът на книгата Тома Георгиев ще бъде специален гост.
Романът на Яник Енел „Дръж здраво венеца си“ е първото произведение, отличено с „Гонкур в България“ – заради неговото „завладяващо начало“, за „герой, който се интегрира в свят, налагащ норми и ценности“ и, не на последно място, заради факта, че „се чете леко и с удоволствие до последната страница“.
„Гонкур в България“ e инициатива на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да популяризира съвременната френска литература, френските език и култура и писането на френски. Жури на наградата са ученици, изучаващи френски език и студенти по френска филология. Те прочитат четири заглавия, достигигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава титлата Choix Goncourt de la Bulgarie (изборът на Гонкур в България). През 2018 г. Яник Енел спечели сърцата на българските ученици и безусловно спечели титлата. През 2019 г. авторът пристига в София, за да представи книгата си на българските читатели и да ръководи избора за втория „Гонкур в България“.
Написан на ръба на бръснача, в постоянно напрежение, дълбокият и халюциниращ роман на Яник Енел е истински фойерверк от тъмен поетизъм и литературен плам.
„В този
лъжовен свят истината е принудена да се крие вдън горите като подплашен бял
елен“ – това е осъзнал в навечерието на петдесетата си годишнина Жан Дешел,
чийто живот оттук нататък е посветен на търсенето на тази истина чрез книгите и
филмите, които го обсебват, чрез имената на автори и герои, които се смесват и
образуват нови взаимовръзки и смисли в „тайнствено порестата вътрешност” на
главата му.
Вдъхновен
от творчеството на Херман Мелвил, Дешел е изоставил кариерата си на романист,
за да напише мащабен филмов сценарий за живота на автора на „Моби Дик“, който
задължително трябва да бъде заснет от Майкъл Чимино, „последния голям
американски режисьор“. Твърде чувствителен към социалните несправедливости, героят
се затваря в свой собствен свят, изпълнен с водка, видения, поетически бяс и
„Апокалипсис сега“. Проблясъкът в това ежедневие идва, когато Дешел ненадейно
се сдобива с номера на Чимино, който му определя среща.
В
преследването на своя бял елен, Жан Дешел завихря неочаквано
приключение, което започва от Париж, минава през Ню Йорк и Елис Айлънд, за да
достигне до езерото Неми в Италия. Не по-малко необичайни са и спътниците му в
различните етапи на тази авантюра, сред които се открояват далматинецът Сабат,
един демоничен съсед, един леко шашав продуцент, самият Майкъл Чимино, насочващ
револвер към Статуята на свободата, богинята Диана, двама мустакати биячи,
красивата Лена, един заядлив оберкелнер – двойник на Еманюел Макрон и актрисата
Изабел Юпер.
Яник Енел
е роден през 1967 г. в семейство на военни. Прекарва детството си в Африка, а
след завръщането на семейството във Франция постъпва във Военното училище в
Сарт и след това завършва лицея „Шатобриан” в Рен. Трудният период от живота му
във военното училище е основна тема на първия му роман Малките войничета,
издаден през 1996 г. Година по-късно, заедно с Франсоа Мейронис, е сред
основателите на литературното списание Лин дьо риск, като издава и два
сборника съвместно с Филип Солерс. През годините сътрудничи още на списанието
за литература и кино Трансфюж, както и на Шарли Ебдо.
Сред
издадените от Яник Енел романи са „Кръг“ (2007), спечелил наградите Декември
и Роже-Нимие, публикуваният през 2009 г. исторически роман „Ян Карски“,
донесъл на автора наградите Фнак и Интерали, и „Бледите лисици“
(2013).
Сред
основните теми в творчеството на Яник Енел, изпълнено с остра социална критика,
са свободата, личността, търсенето на идентичност и вътрешният бунт в душата на
твореца, борещ се срещу наложените от обществото норми и ценности.
В чест на Международния ден на Франкофонията Френският институт в България и издателство „Парадокс“ ви канят на среща с Яник Енел, автор на романа „Дръж здраво венеца си“ и носител на първата награда „Гонкур в България“. Събитието ще се проведе на 20 март(сряда) от 18:30 ч. в зала „Славейков“ на Френския институт в България (София, пл. „Славейков“ 3). Литературната вечер ще бъде модерирана от Андрей Захариев, журналист в БНТ, а преводачът на книгата Тома Георгиев ще бъде специален гост.
Написан на ръба на бръснача, в постоянно напрежение, дълбокият и халюциниращ роман на Яник Енел „Дръж здраво венеца си“ е истински фойерверк от тъмен поетизъм и литературен плам.
„Гонкур в България“ e инициатива на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да популяризира съвременната френска литература, френските език и култура и писането на френски. Жури на наградата са ученици, изучаващи френски език и студенти по френска филология. Те прочитат четири заглавия, достигигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава титлата Choix Goncourt de la Bulgarie (изборът на Гонкур в България). През 2018 г. Яник Енел спечели сърцата на българските ученици и безусловно спечели титлата. През 2019 г. авторът пристига в София, за да представи книгата си на българските читатели и да ръководи избора за втория „Гонкур в България“.
Яник Енел е роден през 1967 г. в семейство на военни. Прекарва детството си в Африка, а след завръщането на семейството във Франция постъпва във Военното училище в Сарт и след това завършва лицея „Шатобриан” в Рен. Трудният период от живота му във военното училище е основна тема на първия му роман Малките войничета, издаден през 1996 г. Година по-късно, заедно с Франсоа Мейронис, е сред основателите на литературното списание Лин дьо риск, като издава и два сборника съвместно с Филип Солерс. През годините сътрудничи още на списанието за литература и кино Трансфюж, както и на Шарли Ебдо.
Международният ден на Франкофонията (Journée internationale de la Francophonie) се отбелязва всяка година на 20 март и е празник на френския език и култура. На този ден говорим още за ценности като мир, демокрация, солидарност, демокрация, права на човека, толерантност, езиково и културно разнообразие. Празникът се отбелязва от франкофоните по цял свят с различни инициативи, свързани с език и литература.
You must be logged in to post a comment.