„Неотдавна по тези места мина астрономът Йохан Кеплер, който беше учител в протестантското училище в Грац, точно до река Мура, в Парадайсхоф край Шлосберг. Той открил, че планетите не се движат равномерно по елипси около слънцето, а че близо до слънцето движението им е по-бързо. Още преди да затворят протестантската семинария, Кеплер прекарал известно време в отвъдморските територии, вероятно също и в Щирия, след което поел на север и пристигнал в Прага, при астронома и астролог Тихо Брахе. А след неговата неизяснена смърт, вероятно вследствие отравяне с олово, заел неговото място в двора на император Рудолф II, който много повече от хабсбургските си роднини имал благосклонност към граничните области на науката и дори подкрепял финансово подобни изследователски начинания.
Но да не стане объркване – по това време нямало наука без Бог. Просто сред тогавашните учени имало и такива, с много лекомислен характер, крехки и склонни към емоционални решения, които понякога се унасяли и излизали от утъпканите пътища, които след прекомерни размишления или лични нещастия понякога леко се изкривявали. А когато човек се окаже на ръба или малко отвъд него, го чака изненада – там, отвъд, може би има нещо, а може би не.
Защото може би планетите не обикалят дисциплинирано по орбитите си, независимо дали се въртят около Земята или Слънцето – което тогава не била добре приета теория. Може би небесните тела не са поставени в математически подредена хореография и тяхното движение не произвежда божествена сферична музика. Възможно е от другата страна планетите да не се въртят в същата посока, както от тази, възможно е някъде между тях да се намира гъст черен вихър, който поглъща небесните тела.
Ами ако изобщо няма друга страна, а просто с мощен замах се променя перспективата и всичко започва да изглежда по друг начин? Може би изобщо нищо не може да се види, защото там, от другата страна, просто няма нищо?
Как и защо въобще всички небесни тела са прикрепени към орбити? Дали защото така е пожелал Създателят, или светът е възникнал без всякаква воля, като просто следствие от студената божествена математика? Може би от някакво число, от нулата, или от единицата, може би от колебанията между нулата и единицата, между небитието и битието? А когато колебанията между тях са достигнали подходящата дължина на вълната, се е разнесъл звън: отсега нататък има съществуване, отсега нататък светът съществува, а заедно с него – може би, а може би не – съществува Бог?
Какво е имало преди природата, преди Бога, преди всичко това, което съществува? Какво е дало първия тласък на това движение? Дали нещо е гръмнало и от този гръм са възникнали надлунният и подлунният свят?
(Усещаш ли как тези размисли те привличат към вечността, в която няма повече граници, няма краища, няма страни, няма минало, нито бъдеще, докато настоящето се превръща в нещо, което съществува и едновременно с това не съществува? Усещаш ли парадокса да бъдеш ограничен от идеята за безкрайност в главата си, когато вечността започва да се разтяга без твоята воля и желание, така че започваш да мислиш все по-трудно?)
Ами ако всичко – светът, природата, Бог, пространството и времето, миналото, бъдещето, настоящето – е възникнало от една-единствена пукнатина?
– Пукнатина? Пукнатина в какво? За каква пукнатина става въпрос? Нещо разцепило ли се е? Някой чул ли е нещо?
– Не, не, всичко е наред, хора. Не трябва да се мъчите и тревожите с тези въпроси, съвсем спокойно можете да живеете, без да мислите за подобни пукнатини.
– Значи, все пак нещо се е пукнало? И ако е – какво се е пукнало?
– Да, да, пукнало се е, но отдавна, много отдавна, точно преди самото време, появило се е от нещо друго, като единият му край се е превърнал в минало, а другият се е устремил към бъдещето. Оттогава това проклето време безспирно се лепи по нас.“