Анархопънкът – синдромът на бойното поле. Из „Алкохолен делир“ от Яцек Хуго-Бадер

Големият полски журналист Яцек Хуго-Бадер пише „Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ почти цяло десетилетие, давайки лице и глас на абстрактни данни за съвременна Русия. Цифрите оживяват в разказите на героите – конкретни хора, с конкретни съдби, както из мегаполисите, така и из необятната, почти недостъпна азиатска шир. Прочетете откъс от книгата, за да усетите силното ѝ въздействие.

– Погибает Россия – каза той мрачно, когато в кафенето сложих пред него кафе американо и страшно аристократичен брабантски пай с филирани бадеми.

После дълго разказва как преди седемнайсет години на улица „Тверская“ отваряли първия в Русия макдоналдс. Ужасèно гледал през прозореца как цяла нощ пред заведението се трупали тълпи от каталясали хора, които стояли там, само за да изядат призори хлебче с кюфте. Тогава за първи път си помислил, че умира. Бил на пет годинки.

Пит е завършил философия и теология в Московския университет. Моли ме да не пиша как се казва. Заедно с пънк групата си „Тед Качински“ (по името на американския терорист Юнабомбър) излязъл в нелегалност. Свирят само на затворени мероприятия за фенове, а на снимките в интернет лицата им са скрити.

Само на двайсет и две години е, а е „враг номер едно на расата“ и от четири години има смъртна присъда, издадена от московските фашисти. Естествено, не защото майка му е корейка, а баща му произхожда от Кавказ.

Пит е икона на всички московски пънкари, членове на антифашистки, пацифистки, екологични, антиглобалистки и анарахистки организации.

Преди две години, освен смъртната му присъда, в интернет се появили адресът и снимката му. Оттогава не минава месец, без на улицата да го пребият фашисти, скинари, ултраси от „Спартак“ Москва, ЦСКА или „Динамо“. Започнал да носи в джоба си нож.

– През 2001 г. пламна война на нацистите с пънкарите – казва Пит. – Лее се кръв по улиците и при нападенията на клубовете ни и концертите на нашите групи. Искат да унищожат символиката на врага. Преследват също емигранти и скитници, а ние ги взехме под крилото си. Пънкарите и цялото антифа, тоест съюзниците ми, отговориха със същото.

Най-радикалните фашистки групи са „Карозия метала“1 и „Турникет“. Първата от тях е по-близка до Национал-болшевишката партия, а втората – до хитлеристите. Често организират концерти и фестивали, по време на които трябва да осигурят охрана. След мероприятието „групите за подкрепа“ не се разпускат и така възникват нелегални бойни групи. Особено мощни са групите на фашистката десница, която набира бойци сред скинарите и ултрасите.

Последната жертва на войната е двайсет и шестгодишният Иля Бородаенко, когото на двайсет и шести юни 2007 г. националсоциалистите убили с метални пръти по време на нападението на лагера край река Ангара, където еколози и анархисти протестирали срещу строежа на поредната атомна електроцентрала.

– Фашистките организации се родиха в средата на деветдесетте години – казва Пит, – когато в страната се вля огромна емигрантска вълна. А това са хора, още по-диви от руснаците в чужбина. Един като пострада, всички се хващат за ножовете. Заграбиха цялата търговия в Москва и създадоха различни мафии, разбира се, страшно брутални, както приляга на диваци. При това на вид са други, говорят друг език, а когато започна войната с Чечения, телевизията показа как тези хора убиват руски войници. В нашия клас всички момчета бяха нацисти. Освен мен. С течение на времето започнаха да се появяват разни невероятно причудливи формирования. Наци-пънкари, наци-растафарианци и дори наци-негри. Тяхна звезда е футболният хулиган Ескимо.

– Имаше такъв сладолед – спомням си аз.

– Ванилия, обвита с шоколад. Защото той уж отвън е черен, а вътре е бял.

От другата страна на барикадата приятелите на Пит спечелили съюзници под формата на скинари антифашисти, червени скинари и аполитични скинари. Половината от тях не са с руски имена. Това са млади хора от Пакистан, Киргизия, Кавказ и дори от Чечения, но от второто поколение емигранти, както и той, които не знаят нито дума на родния език.

– А пък ако знаеш колко еврейски фамилии има там.

– А това защо ви интересува? – прекъсвам го аз.

– Защото не можем да ги разберем – отговаря Пит. – Питам един такъв, защо си с тях, щом лицето ти е черно като моето, а той ми вика, че предците му били от България, Хърватия или Италия. За нищо на света няма да признае, че е пристигнал от Баку или Душанбе.

Пит е невротичен, ужасѐн интелигент с ПТС или посттравматичен стрес, от който страдат войниците, завръщащи се от война. От добро сърце непрекъснато ми дава съвети преди пътуването.

– Основен принцип е да не вярваш на никого. Да не разговаряш с никого по пътя и, не дай си Боже, да пиеш водка. Не ходи никъде нощем, не спирай край пазарите и не наемай жилища от жените по гарите. В Русия хората са диви и много агресивни. Ако колата ти се прецака в някоя пустош, а се мръква, веднага отивай навътре в гората. Там си разпъни палатката.

– Зимата чука на вратата.

– В гората, казах. При вълците бягай, не при хората.

Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век

Хуманитарната помощ, която променя животи в „Чекпойнт“ от Жан-Кристоф Рюфен [откъс от книгата и интервю с Аксиния Михайлова]

Хуманитарните мисии често остават в историята като част от статистиката за една война. Фокусът рядко пада върху човешките истории на хората, решили доброволно да рискуват живота си в името на спасението на беззащитните жертви. Новата книга в каталога на издателство “Парадокс” – “Чекпойнт” от Жан-Кристоф Рюфен – насочва светлината на прожекторите именно върху тях. Прочетете откъс от книгата тук:

Тя не помръдна, като се надяваше, че мъжът не я беше видял. Защото това беше мъж, прецени тя по широките му рамене, докато наближа­ваше с бавна стъпка. Кой ли можеше да бъде? Дали да не разбуди другите и да вдигне тревога? В този миг чу името си и разпозна гласа на Марк, който я викаше шепнешком.
– Ти ли си? – рече тя. – Ти също ли не спиш?
Той застана отдолу, точно пред нея.
– Не, отидох да се разходя по пътя.
– Времето се проясни, красиво е.
– От пътя се виждат върховете в далечината. Искаш ли да се разходиш?
– Идвам.
Огледа се за стълбището и го намери в противополож­ния край на паркинга. Марк беше облечен леко. Беше пъх­нал ръце в джобовете на дънките си, за да ги топли.
– Искаш ли да се качиш и да си вземеш някакъв пуловер?
– Не, когато човек върви, става.
Те прекосиха гората по една алея, върху която снегът не се бе задържал. Много скоро излязоха на пътя. Трябва­ше да продължат още малко под надвисналите клони и да излязат съвсем на открито. Крачеха бавно един до друг.
– Изобщо ли не си спал? – попита тя.
– Не.
– Днешната касапница ли…
– Да.
Беше изненадана, че той признава така искрено чув­ството си.
– Сигурно си виждал и други, всъщност.
– Именно.
Бяха излезли от очертанията на горите и пред тях пей­зажът се очертаваше вълнообразно, докъдето стигаше погледът им. Той се спускаше по лек склон до някаква невидима долина, после внезапно опираше до далечната бариера на заснежените планини.
– Точно заради това напуснах армията.
– Защото не си понасял кланетата?
– Защото не можех да понеса човек да присъства на това и да не прави нищо.
Тя бе учудена. Дори за миг не си бе помислила, че може да се направи нещо, за да се предотврати ужасът. Освен това можеше ли да се опитат след това да спасят жертвите. Принадлежността ѝ към хуманитарната помощ обуславяше начина ѝ на мислене повече, отколкото сама­та тя предполагаше. Марк ѝ откриваше една друга въз­можност, върху която тя си бе забранявала да мисли до този момент.
– И какво би искал да направиш?
Той се оживи.
– Нали ги видя? Нали видя момчетата от ООН с кар­течници и бронетранспортьори как събират труповете, как си играят на медицински сестри или на гробари? И аз правих това известно време. А после ми писна.
– Аргелос беше достатъчно ясен: нямат начини да притиснат виновните. Би трябвало да арестуват всички. Навсякъде в тази война има престъпници.
Марк я погледна и въпреки мрака, тя усети в погледа му презрение и гняв. Ядоса се на себе си, че си е позволила да му противоречи; нямаше желание да спорят. Искаше само да разбере, най-вече да разбере.
– Обясни ми тогава.
На бледата светлина от заснежените полета лицето на Марк бе изгубило твърдото си изражение. Върху чертите му бе положена някаква тъмна палитра. Само устата му се очертаваше ясно. На Мод ѝ се прииска да прилепи уст­ни към нея, да усети дъха му, пулсиращата ѝ влажност, живота му. Тя, която се криеше от желанието на другите, изпитваше някакво неочаквано главозамайване, бе завла­дяна от нейното собствено желание, в което се бе вслуш­вала толкова рядко. Трябваше страхът, умората, ужасът да издълбаят у нея много дълбок тунел, за да избликне този горещ извор, за чието съществуване тя не подозираше.
– Има престъпници и от двете страни – рече глухо Марк, – както има и жертви от двете страни, това е разби­раемо. Но ако спрем дотам, нищо няма да направим.
Мод се ядосваше, че не проявява достатъчен интерес към думите му, че се е съсредоточила върху вълнението, което той бе породил у нея. А той сякаш не я забелязваше. Продължаваше да разчепква вътрешния си гняв, вперил поглед напред. Но докато произнасяха тези думи, устните му приемаха за нея възхитителни форми.
– Идва момент – продължи той, – когато трябва да се определи кое е причината и кое е следствието. Сред всич­ки онези, които се бият, има такива, които са си присвоили властта да мачкат другите. Бившата югославска армия, це­лият държавен апарат са били завзети от една такава клика в Белград и другите се защитават.
Мод бе дошла малко на себе си и искаше да му пока­же, че слуша внимателно.
– Искаш да кажеш, че отговорни за това са сърбите ли?
– Не сърбите в качеството им на сърби. Сред тях има нещастни типове, които са принудени да се бият, хора почтени, чувствителни, също и жертви. А сърбите като наследници на бивша Югославия, сръбските националисти, които се възползваха от разпадането на страната, за да започнат да реализират проекта си за хегемония.
Всичко това бе прекалено абстрактно за нея. Винаги бе мразила политиката, начина, по който опростява неща­та, лъжите ѝ. Но ѝ харесваше идеята, че в един момент нещата ще поемат в някаква посока, ще добият смисъл. Независимо дали беше прав или грешеше, Марк бе избрал своята позиция, той отхвърляше безсилието и примире­нието. Това бе единственото нещо, което бе запомнила от думите му. Тя си спомни отново за изкланите жени и деца и безплодния протест, който я бе потиснал при гледката на тези трупове, чиято смърт оставаше ненаказана. Всич­ки останали несправедливости бяха за предпочитане пред точно тази несправедливост.
Бяха спрели и тя бе застанала пред него. Лицата им бяха близо едно до друго. Тя усещаше дъха му. Тя разтво­ри устни и той ги прие.

Вижте интервю с преводачката Аксиния Михайлова:

Чекпойнт

Не бях готов да стрелям по човек, аз все още бях от цивилния живот. Из „Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич

„… Афганис­тан ме освободи. Излекува ме от вярата в това, че всичко у нас е правилно и във вестниците пишат истината, по телевизора говорят истината.“

Това казва беларуската писателка Светлана Алексиевич за книгата си „Цинковите момчета“ – финалът на литературното петокнижие „Гласовете на утопията“. Цикълът е замислен преди повече от три десетилетия. С пет хиляди рубли, взети назаем, Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва по градове и паланки из Съветския съюз, за да записва разказите на жените фронтовачки, на децата на Великата отечествена война, на жертвите от Чернобил, на момчетата от Афганистан. Така се раждат „Войната не е с лице на жена“ (1983), „Последните свидетели“ (1985), „Цинковите момчета“ (1989), „Чернобилска молитва“ (1997), „Време секънд хенд“ (2013). „Цинковите момчета“ е достоен финал – пропит с болка, не спестяващ зверствата и нечовешката жестокост, страданието. Откъсът, който ви представяме тук, дава частична представа за силата на романа, за истината, която трябва да знаем и помним.

корица: Живко Петров

Куршумът попада в човек, ти чуваш – и не можеш да го забравиш, с нищо не можеш да го сбъркаш – характер­ното мокро шляпване. Твой познат пада до теб по очи в лютивия като пепел прахоляк. Ти го преобръщаш по гръб – зъбите му стискат цигарата, която току-що си му дал. Тя още дими… Не бях готов да стрелям по човек, аз все още бях от цивилния живот. От цивилизацията… Първия път действаш като насън: тичаш, влачиш се, стреляш, но нищо не запомняш, след боя не можеш да разказваш. Всичко е сякаш зад стъкло… Зад стена от дъжд…Виждаш го като в страшен сън. Събуждаш се изплашен, но нищо не можеш да си спомниш. За да изпиташ ужас, излиза, че трябва да го запомниш, да свикнеш с него. След две-три седмици от предишния теб не остава нищо, само името ти. Ти – това вече не си ти, а друг човек. Така си мисля… Явно е така… И този другият… Този човек вече не се плаши при вида на убит, а спокойно и с досада мисли как ще трябва да го свлекат от скалите или да го влачат с километри в жегата… Той не си представя… А вече знае как миришат в жегата изсипалите се вътрешности и как не се изпира ми­ризмата на човешки изпражнения и кръв. Въображение­то? Въображението притихва.

Ти виждаш: в мръсна локва от разтопен метал се хи­лят обгорели черепи – сякаш преди няколко часа тук не са крещели, а са се смели, докато умират. Но всичко извед­нъж е обикновено… Просто… Надига се изострена и въл­нуваща възбуда при вида на убития – не съм аз! Всичко става толкова бързо… Ето такова преображение… Много бързо… То се случва с всички.

За хората на война в смъртта няма тайна. Да убиваш – това означава просто да натискаш спусъка. Нас ни учеха – остава жив този, който стреля пръв. Такъв е законът на вой­ната. „Тук вие трябва да умеете две неща – да ходите бързо и да стреляте точно. Ще мисля аз!“ – казваше командирът. Ние стреляхме накъдето ни заповядат. Аз бях научен да стрелям накъдето ми заповядат. Стрелях, не жалех нико­го. Можех да убия и пеленаче. Та нали там с нас воюваха всички – мъже, жени, старци, деца. Колоната минава през кишлак. На първата кола ѝ загасна двигателят. Шофьорът излиза от кабината и вдига капака… И хлапе на десет го­дини го намушва с нож в гърба… Там, където е сърцето. Войникът легна върху двигателя… Хлапето го направиха на решето… Ако ни бяха дали команда в този момент – щяхме да превърнем кишлака в прах. Да го заличим. Всеки се стремеше да оцелее. Време за мислене нямаше. Нали бя­хме на по осемнайсет-двайсет години… С чуждата смърт свикнах, а от собствената си се страхувах. Бях видял как за една секунда от човека не остава нищо, сякаш никога не го е имало. И в празния ковчег изпращаха за родината парадна униформа. Чужда земя сипят, за да тежи колкото трябва… Искаше ми се да живея. Никога не ми се е искало толкова да живея, колкото там. Върнем се от боя, смеем се. Никога не съм се смял толкова, колкото там. Старите вицове вървяха при нас като първокласни. Ето например този… Един спекулант се оказал на война. Първата му работа била да си изясни колко струва един пленен „дух“. Осем чека. След два дена край гарнизона се вдига прахоляк – той води двеста пленници. Приятел го моли: „Продай ми един! Седем чека ще ти дам“. – „Ама моля ти се, драги! Аз самият ги купих за девет.“

Сто пъти да го разказва някой – сто пъти ще се смеем. Кикотехме се за всяка дреболия докато ни заболи коремът.

Лежи „дух“ (така наричахме душманите муджахиди­ни) с речник. Снайперист. Вижда три малки звездички – старши лейтенант… Разгръща речника: за три звездички петдесет хиляди афгани. Бам! Една голяма звезда – майор, двеста хиляди афгани. Бам! Две малки звездички – подофицер. Бам! През нощта главатарят плаща: за старшия лейтенант – да му се дадат афгани, за майора – да му се дадат афгани. За… Какво? Подофицер? Та ти си убил тоя, дето ни хранеше! Кой сега ще ни продава консерви, кон­дензирано мляко и одеяла? Да се обеси!

Цинковите момчета