Етикет: откъс

„Нощни работи“ от Яхим Топол привидно е разказ за всичко онова, което може да се случи нощем – в големия град или в най-затънтеното село, във физичен или в метафизичен план. Срещи с хора, веселие и насилие по кръчми, първа любов и греховна страст, панаирджийски забавления, забранени лечителства и невинни вещерски ритуали и детински изпитания за „мъжество“, търсене на тайни от миналото, спомени, фантазии и страхове…

А когато действието се развива в Чехословакия през съдбовната 1968 г., всичко това е съпътствано от „братски“ танков обстрел, и от „работите“ на Държавна сигурност, арестите и преследванията на невинни хора. Тяхна жертва стават и двете деца, през чийто поглед четем тази история. И ако за бунтовно настроените пражани инвазията не е особено изненадваща, то за обикновения чешки селянин, който още лекува раните си от фашистката окупация, колоната от танкове е абсолютно необяснима. „Даже българите, те нали са морска държава“, казва един от героите …“Защо и те“?

Прочетете откъс от книгата в блога ни.

Това е село Буни, каза си Фрида. Тук са били Буни. Луната осветяваше мястото. От постройката бяха останали само основите на зидовете. Между тях стърчаха няколко от най-дебелите греди, които пламъците не бяха успели да унищожат. През лятото гредите гъмжаха от насекоми, сякаш се движеха. Сред треските около дупките от куршумите се излюпваха ларви. Следи от куршуми имаше и по порутените стени.

Сред обгорелите греди бяха прорасли плевели, трева. В тревата по земята се въргаляха ръждясали части от машини. Някъде наоколо имаше полузасипани кладенци. И това беше всичко, останало от Буни.

Фрида приседна на един камък. Беше каталясал. Трябваше да се откопчи от кръчмата. Да иде възможно най- бързо при Нахтигал. Да докладва за случилото се при насипа. Какво да се прави. Времената се менят. Сега тук ще се разположат руснаците. Какво ли има да става?

Е, какво ли толкова има да става, смееше се Нахтигал. От какво чак толкова те е страх, Кашлица? На всяка власт ѝ трябват полицаи. Полицаи, гробари и някакви там женки, говореше през смях.

Ами хубаво, казваше си кадесарят Фрида. Може пък и да е прав.

Бурята обаче си я биваше! И веселбата в кръчмата също. Ама онова не биваше да го правя. Да изплаша до смърт момченцето. Как само му треснах въпроса за баща му. Директно, без заобикалки, като някакъв детектив. То, горкото, стоеше насред кръчмата втрещено, мокро. Не ми пука, нека другарите сами намерят баща му. Аз какво общо имам?
Служа на народа на републиката! изрева към Нахтигал.

Народът ще те излапа като червей и ще те изсере като лайно, запомни това, човек. И няма никакво значение колко голям мъж си. Това и нищо друго е записано с кръв в аленото сърце на Комунистическия манифест, джафкаше срещу него Нахтигал.

Да, жал ми е за момчето. Как се свиваше там, едно такова премръзнало. Тук е самò, без баща си, без майка си. Сигурно ми напомня за някого, каза си Фрида. Засмя се. Горчиво. Към нощния мрак.

Това му се случваше. Понякога. Изведнъж го обземаше жал за всичко и всички.

Трябваше да сръчкам момчето в ребрата, да му кажа: Дръж се! Трябва да си силен! Това е заповед, разбираш ли?

Очите на Фрида се замъглиха. Заподсмърча. Съжалявам! Но някак му беше хубаво, че съжалява. Избърса си носа, очите. Огледа се крадешком. Непрогледен мрак. И какво? Днес и Нахтигал се беше размекнал. Нали си тръгва.

Май му е кофти, че си тръгва. Обаче нищо не може да се направи, хората си тръгват и от Засмуки. Към градовете. Или кой знае накъде. А някои, много ясно, фъснаха през границата. Онова, което преди беше жандармерийски участък в Засмуки, няма повече да бъде районно управление на Обществена безопасност. И правомощията ще останат в ръцете на другаря Фрида! произнесе на глас кадесарят. Така каза командирът Нахтигал. Пийнаха водка, само няколко чашки, и се сбогуваха по другарски.

Ще предам в твои ръце всичко тук! Обаче искам да си наясно, изджавка Нахтигал. Чака те здрава работа, другарю. Злата воля е дявол, който си пъха муцуната в човешките дела. Ти, мили другарю, си все още едно неопитно рошаво момче, заяви Нахтигал и тупна Фрида по рамото. Нищо, че вече имаш няколко бели косъма, забелязах ги. Забелязвам ги аз такива работи. Командирът стана и се приближи към прозореца. Махна с ръка към тъмното. Погледни.

Другарите от централата добре знаят защо са зачислили на такъв печен деец като мен, с гръд в обичайната униформа, отрупана с медали, това просто черно сукно. Става въпрос за това, хората да не живеят като някаква бандитска сган. Да съблюдават закона. Там е Полша, размаха ръка Нахтигал срещу прозореца, там е ясна работата, пълен ужас. Обаче нашите? Какво мислиш за нашите хора?

Ех, отвърна неопределено Фрида и махна с ръка, в смисъл, че знае.

Прав си. Обаче умната. Сега ще ти кажа нещо. Нахтигал се наведе към него през масата, при което събори няколко чинии и чаши на земята, но му беше все тая. Говореше тихо, почти шепнешком.

Над ширната степ вече летят спътници. И във всеки от тях има добре обезопасен другар, камуфлиран с лунна светлина. Какво ще кажеш?

Двамата замълчаха.

Ех, момчето ми! извика внезапно Нахтигал и стисна яко Фрида в прегръдките си. После хватката му се поотпусна. Паднаха върху столовете. Ще дочакаш! продължи да крещи командирът. Другарят, напъхан в спътника, пътува по небето, продължи с уверен глас. Следи вълничките по реката, трептенето на житните класове, дори, примерно, лудориите на съвсем мъничко зайче в царевична нива. Всичко вижда. Всяко движение! Всеки враг. Ето. Сега знаеш!
Благодаря, изрече със заекване Фрида.

Обаче дотогава! изкрещя рязко Нахтигал и се изправи енергично. Фрида също скокна от стола си. Събират се по нощите, продължи командирът. Плямпат разни глупости. Минават границата насам и натам. Събират се около разни 158 димящи огънчета и по селските къщи. Светят си с фенерчета да виждат пътя. Катерят се по хълмовете, където им скимне. Пъхат се в пещерите! И вършат разни идиотски неща, заговорничат, престъпват закона. Нощем, по тъмно. Имаме много работа, повярвай ми.

Седнаха. Ботушите на Нахтигал блестяха. И катарамата на колана му, всички токи, бяха идеално излъскани. Това винаги предизвикваше възхищение у Фрида.

За мой син, мили ми другарю, си все пак малко възрастен, каза командирът. Брат обаче можеш да ми бъдеш. Затова – наблюдавай ги, следи ги. Пресечи мракобесието. Да го спрем веднъж завинаги, да изкореним злото, това е нашият нощен труд. Разбираш ли, другарю? Наздраве!

Наздраве, рече Фрида и гаврътна водката. В шишето бе останало достатъчно за по още една чашка. После вече трябваше да тръгва.

Ето ги Буни, заоглежда се. Оттук ги гониха с пищаците. Тая сган. Още няколко зими и никой няма да си спомня, че е имало някакво си село Буни.

Нощни работи

Големият полски журналист Яцек Хуго-Бадер пише „Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ почти цяло десетилетие, давайки лице и глас на абстрактни данни за съвременна Русия. Цифрите оживяват в разказите на героите – конкретни хора, с конкретни съдби, както из мегаполисите, така и из необятната, почти недостъпна азиатска шир. Прочетете откъс от книгата, за да усетите силното ѝ въздействие.

– Погибает Россия – каза той мрачно, когато в кафенето сложих пред него кафе американо и страшно аристократичен брабантски пай с филирани бадеми.

После дълго разказва как преди седемнайсет години на улица „Тверская“ отваряли първия в Русия макдоналдс. Ужасèно гледал през прозореца как цяла нощ пред заведението се трупали тълпи от каталясали хора, които стояли там, само за да изядат призори хлебче с кюфте. Тогава за първи път си помислил, че умира. Бил на пет годинки.

Пит е завършил философия и теология в Московския университет. Моли ме да не пиша как се казва. Заедно с пънк групата си „Тед Качински“ (по името на американския терорист Юнабомбър) излязъл в нелегалност. Свирят само на затворени мероприятия за фенове, а на снимките в интернет лицата им са скрити.

Само на двайсет и две години е, а е „враг номер едно на расата“ и от четири години има смъртна присъда, издадена от московските фашисти. Естествено, не защото майка му е корейка, а баща му произхожда от Кавказ.

Пит е икона на всички московски пънкари, членове на антифашистки, пацифистки, екологични, антиглобалистки и анарахистки организации.

Преди две години, освен смъртната му присъда, в интернет се появили адресът и снимката му. Оттогава не минава месец, без на улицата да го пребият фашисти, скинари, ултраси от „Спартак“ Москва, ЦСКА или „Динамо“. Започнал да носи в джоба си нож.

– През 2001 г. пламна война на нацистите с пънкарите – казва Пит. – Лее се кръв по улиците и при нападенията на клубовете ни и концертите на нашите групи. Искат да унищожат символиката на врага. Преследват също емигранти и скитници, а ние ги взехме под крилото си. Пънкарите и цялото антифа, тоест съюзниците ми, отговориха със същото.

Най-радикалните фашистки групи са „Карозия метала“1 и „Турникет“. Първата от тях е по-близка до Национал-болшевишката партия, а втората – до хитлеристите. Често организират концерти и фестивали, по време на които трябва да осигурят охрана. След мероприятието „групите за подкрепа“ не се разпускат и така възникват нелегални бойни групи. Особено мощни са групите на фашистката десница, която набира бойци сред скинарите и ултрасите.

Последната жертва на войната е двайсет и шестгодишният Иля Бородаенко, когото на двайсет и шести юни 2007 г. националсоциалистите убили с метални пръти по време на нападението на лагера край река Ангара, където еколози и анархисти протестирали срещу строежа на поредната атомна електроцентрала.

– Фашистките организации се родиха в средата на деветдесетте години – казва Пит, – когато в страната се вля огромна емигрантска вълна. А това са хора, още по-диви от руснаците в чужбина. Един като пострада, всички се хващат за ножовете. Заграбиха цялата търговия в Москва и създадоха различни мафии, разбира се, страшно брутални, както приляга на диваци. При това на вид са други, говорят друг език, а когато започна войната с Чечения, телевизията показа как тези хора убиват руски войници. В нашия клас всички момчета бяха нацисти. Освен мен. С течение на времето започнаха да се появяват разни невероятно причудливи формирования. Наци-пънкари, наци-растафарианци и дори наци-негри. Тяхна звезда е футболният хулиган Ескимо.

– Имаше такъв сладолед – спомням си аз.

– Ванилия, обвита с шоколад. Защото той уж отвън е черен, а вътре е бял.

От другата страна на барикадата приятелите на Пит спечелили съюзници под формата на скинари антифашисти, червени скинари и аполитични скинари. Половината от тях не са с руски имена. Това са млади хора от Пакистан, Киргизия, Кавказ и дори от Чечения, но от второто поколение емигранти, както и той, които не знаят нито дума на родния език.

– А пък ако знаеш колко еврейски фамилии има там.

– А това защо ви интересува? – прекъсвам го аз.

– Защото не можем да ги разберем – отговаря Пит. – Питам един такъв, защо си с тях, щом лицето ти е черно като моето, а той ми вика, че предците му били от България, Хърватия или Италия. За нищо на света няма да признае, че е пристигнал от Баку или Душанбе.

Пит е невротичен, ужасѐн интелигент с ПТС или посттравматичен стрес, от който страдат войниците, завръщащи се от война. От добро сърце непрекъснато ми дава съвети преди пътуването.

– Основен принцип е да не вярваш на никого. Да не разговаряш с никого по пътя и, не дай си Боже, да пиеш водка. Не ходи никъде нощем, не спирай край пазарите и не наемай жилища от жените по гарите. В Русия хората са диви и много агресивни. Ако колата ти се прецака в някоя пустош, а се мръква, веднага отивай навътре в гората. Там си разпъни палатката.

– Зимата чука на вратата.

– В гората, казах. При вълците бягай, не при хората.

Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век

„… Афганис­тан ме освободи. Излекува ме от вярата в това, че всичко у нас е правилно и във вестниците пишат истината, по телевизора говорят истината.“

Това казва беларуската писателка Светлана Алексиевич за книгата си „Цинковите момчета“ – финалът на литературното петокнижие „Гласовете на утопията“. Цикълът е замислен преди повече от три десетилетия. С пет хиляди рубли, взети назаем, Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва по градове и паланки из Съветския съюз, за да записва разказите на жените фронтовачки, на децата на Великата отечествена война, на жертвите от Чернобил, на момчетата от Афганистан. Така се раждат „Войната не е с лице на жена“ (1983), „Последните свидетели“ (1985), „Цинковите момчета“ (1989), „Чернобилска молитва“ (1997), „Време секънд хенд“ (2013). „Цинковите момчета“ е достоен финал – пропит с болка, не спестяващ зверствата и нечовешката жестокост, страданието. Откъсът, който ви представяме тук, дава частична представа за силата на романа, за истината, която трябва да знаем и помним.

Куршумът попада в човек, ти чуваш – и не можеш да го забравиш, с нищо не можеш да го сбъркаш – характер­ното мокро шляпване. Твой познат пада до теб по очи в лютивия като пепел прахоляк. Ти го преобръщаш по гръб – зъбите му стискат цигарата, която току-що си му дал. Тя още дими… Не бях готов да стрелям по човек, аз все още бях от цивилния живот. От цивилизацията… Първия път действаш като насън: тичаш, влачиш се, стреляш, но нищо не запомняш, след боя не можеш да разказваш. Всичко е сякаш зад стъкло… Зад стена от дъжд…Виждаш го като в страшен сън. Събуждаш се изплашен, но нищо не можеш да си спомниш. За да изпиташ ужас, излиза, че трябва да го запомниш, да свикнеш с него. След две-три седмици от предишния теб не остава нищо, само името ти. Ти – това вече не си ти, а друг човек. Така си мисля… Явно е така… И този другият… Този човек вече не се плаши при вида на убит, а спокойно и с досада мисли как ще трябва да го свлекат от скалите или да го влачат с километри в жегата… Той не си представя… А вече знае как миришат в жегата изсипалите се вътрешности и как не се изпира ми­ризмата на човешки изпражнения и кръв. Въображение­то? Въображението притихва.

Ти виждаш: в мръсна локва от разтопен метал се хи­лят обгорели черепи – сякаш преди няколко часа тук не са крещели, а са се смели, докато умират. Но всичко извед­нъж е обикновено… Просто… Надига се изострена и въл­нуваща възбуда при вида на убития – не съм аз! Всичко става толкова бързо… Ето такова преображение… Много бързо… То се случва с всички.

За хората на война в смъртта няма тайна. Да убиваш – това означава просто да натискаш спусъка. Нас ни учеха – остава жив този, който стреля пръв. Такъв е законът на вой­ната. „Тук вие трябва да умеете две неща – да ходите бързо и да стреляте точно. Ще мисля аз!“ – казваше командирът. Ние стреляхме накъдето ни заповядат. Аз бях научен да стрелям накъдето ми заповядат. Стрелях, не жалех нико­го. Можех да убия и пеленаче. Та нали там с нас воюваха всички – мъже, жени, старци, деца. Колоната минава през кишлак. На първата кола ѝ загасна двигателят. Шофьорът излиза от кабината и вдига капака… И хлапе на десет го­дини го намушва с нож в гърба… Там, където е сърцето. Войникът легна върху двигателя… Хлапето го направиха на решето… Ако ни бяха дали команда в този момент – щяхме да превърнем кишлака в прах. Да го заличим. Всеки се стремеше да оцелее. Време за мислене нямаше. Нали бя­хме на по осемнайсет-двайсет години… С чуждата смърт свикнах, а от собствената си се страхувах. Бях видял как за една секунда от човека не остава нищо, сякаш никога не го е имало. И в празния ковчег изпращаха за родината парадна униформа. Чужда земя сипят, за да тежи колкото трябва… Искаше ми се да живея. Никога не ми се е искало толкова да живея, колкото там. Върнем се от боя, смеем се. Никога не съм се смял толкова, колкото там. Старите вицове вървяха при нас като първокласни. Ето например този… Един спекулант се оказал на война. Първата му работа била да си изясни колко струва един пленен „дух“. Осем чека. След два дена край гарнизона се вдига прахоляк – той води двеста пленници. Приятел го моли: „Продай ми един! Седем чека ще ти дам“. – „Ама моля ти се, драги! Аз самият ги купих за девет.“

Сто пъти да го разказва някой – сто пъти ще се смеем. Кикотехме се за всяка дреболия докато ни заболи коремът.

Лежи „дух“ (така наричахме душманите муджахиди­ни) с речник. Снайперист. Вижда три малки звездички – старши лейтенант… Разгръща речника: за три звездички петдесет хиляди афгани. Бам! Една голяма звезда – майор, двеста хиляди афгани. Бам! Две малки звездички – подофицер. Бам! През нощта главатарят плаща: за старшия лейтенант – да му се дадат афгани, за майора – да му се дадат афгани. За… Какво? Подофицер? Та ти си убил тоя, дето ни хранеше! Кой сега ще ни продава консерви, кон­дензирано мляко и одеяла? Да се обеси!

Цинковите момчета