Верните читатели на Светлана Алексиевич очакваха с нетърпение появяването на липсващото, „последно парче“ от пъзела – книгата „Цинковите момчета“. С нея цикълът „Гласовете на утопията“ е завършен и така „Парадокс“ може да се похвали с истински значимия си принос за световната документалистика, представена на българския книжен пазар.
С интерес следим отзивите от прочелите „Цинковите момчета“ и решихме да направим сборен материал с някои от най-въздействащите текстове, на които попаднахме.
„Мисля, че няма да е преувеличено да откроя тази поредица като една от най-значимите в световната документалистика. Тя се явява ключова за разбирането на историята на съветския тоталитаризъм и чудовищните поражения, които той нанася на няколко поколения.
Измежду множеството престъпления на съветския комунизъм това чудовищно насилие над младите, неоформени души, е сред най-потресаващите. Те попадат в безумна война без правила, без кауза, без смисъл. Врагът е навсякъде около тях. За да оцелеят, трябва да станат машини за насилие. Довчерашните деца се превръщат в убийци. Нищо от онова, в което са били научени да вярват преди, не им помага в тази безсмислена касапница. Афганистан им отнема завинаги невинността.“
Милена Златарова, „Аз чета“
„Трудно ми беше да прочета книгата. Трябва да имаш наистина здрави нерви, за да я довършиш. За мен на практика беше невъзможно да я прочета бързо, за няколко дена. „Цинковите момчета“ е компилация от интервюта, лични истории на бивши войници и на членове от семействата им. Прочитах една история и трябваше да направя пауза, за да се успокоя и да намеря сили, за да прочета следващата. Всеки разказ е цяла човешка драма.“
„Цинковите момчета“ е за три неща: Смърт (умрелите), Смърт (оцелелите), Майки (и един обесил се баща). Може да се каже и четвърто нещо: Обида. За оцелелите или близките на загиналите – че това е било напразно, престъпно, измамно…
Не исках да си представям нито самата касапница в Афганистан, нито ужаса на майките или завърналите се обезобразени или полудели момчета (пак много силно/страшно начало на книгата). Има и момичета разбира се. И пак като в другите книги на Алексиевич за соца – Аз сам/а исках! Пак дълг, пак родина, пак чест… Каква родина в Афганистан, не знам, но и те не знаят.“
Кремена Михайлова, Goodreads
„Това е страховита книга. И съвсем простичка. В нея се говори за болка и смърт по държавна поръчка. Чужда и своя смърт. Престъпник и жертва в едно.
Книгата ми се видя даже кратка. И субективна в подбора на свидетели. Останах с усещането, че има доста пропуснати типажи и истории – на тези, които са потърсили спасение не в алкохола или самоизмамата; най-вече на тези, които са участвали в планирането и координацията на тази война и са извлекли всички облаги и дивиденти от нея, напявайки за патриотизъм; на онези, които просто са си мълчали. Те липсват.“
Емилия Божилова, Goodreads
„Руския Виетнам. Една война, в която няма спечелили – всички са жертва, дори успялите да се се измъкнат живи от нея. С всяка прочетена книга на Алексиевич се убеждавам, че си е заслужила Нобела. Даже Нобел за мир ми се вижда по-подходящ отколкото за литература.“
Виолета Стойкова, Goodreads
„Книгата е голяма хапка за нищо неподозиращия читател. Ако това ви е първа книга на Светлана Алексиевич, няма нещо, което може да ви подготви за тази среща. Захапва ви жестоко и се оказвате в клопка – няма измъкване и няма кой да дойде на помощ. Събирате целия житейски опит, с който разполагат обикновените хора, имащи късмета да живеят в мирни времена и да приемат това за даденост. Но това далеч не е достатъчно, за да се проумее книгата. Добрата новина е, че тя не е направена за проумяване.“
Милена, Goodreads
You must be logged in to post a comment.