Етикет: Арам Пачян

„Довиждане, Птицо“ от Арам Пачян не дава отговори, а поставя въпроси. Книгата е като пъзел, който читателят сам трябва да нареди, а картината не е пълна, докато и последното парче не е на мястото си, докато не бъде прочетена и последната страница.

В стила на Пачян ясно се усеща влиянието на любимите му автори Ален Роб-Грийе, Мишел Бютор, Натали Сарот и на френския „нов роман“ като цяло. В случая с „Довиждане, Птицо“ самият Пачян изтъква и основния „принос“ на текстовете на „Пинк Флойд“ – и най-вече на албума The Final Cut, с неговите могъщи антивоенни внушения.

Прочетете откъс от книгата.

Аз съм на 28 години. Това е написано в началото на всяка страница на неговия дневник, а той просто избира една страница и пише: момченце, ти нежно поднасяш зелка до устата на заека и усещаш върху пръстите си полюшващите се мушвания на мустаците му; бузите на заека скърцат от монотонното дъвчене, а мустачките му очертават бързи линии; за теб мистерията на линията е в нейната осезаемост, линията е толкова позната, колкото и непозната, така че предложи бузата си и нека мустачките на заека се допрат до теб и бележат кожата ти, за да разбере твоето съществуване; знам, че си му мнооооооооооого интересен, почувствай сладостта на преминаващите му бодли, дълго време чувствай следите върху бузата ти, а след това се опитай да си спомниш сладостта на бързата и отминаваща болка; опитай, дори и да не проработи, всичко е едно и също, линията няма памет, точно както треперещото усещане вътре у теб, единственото, което продължава, е краткият момент; почувствай заека, който се наслаждава на зелето, вдишай смъртта му, зарови пръстите си в пулсиращия живот под меката му кожа, целуни носа му и се разходи по мократа улица; капки дъжд падат от краищата на покривите, а раменете ти усещат тежестта на звъна им; една капка пада право върху тила ти; хладната линия се плъзга по гръбнака ти и се разпростира в русите ти къдрави косми; къдравите ти косми са също линии – линии, като насочени към пространството полети; капки дъжд, които се пръскат от носовете на обувките ти, нека се издигнат и паднат от ръбовете на керемидите, да се сблъскат с другите капки, да запълнят пукнатината и да изтекат; капката рисува своя път, а хилавите ти крака я следват, мечтаят за изкуството; малко момче, самò в стаята, пред огледалото; пламтящите очи са се втренчили в едно прекрасно лице; той не усеща присъствието на дясната си ръка или учудването на показалеца, сочещ към огледалото; показалецът още ще се изненадва; в огледалото той вижда непознато малко момче и внезапно се опитва да улови непознатостта на чертите на лицето му, меката напрегнатост в погледа му, неуловимата вълна на косата му, падаща по раменете му на вълни изпод шапката му; тринайсетгодишните ти очи са подути от мисли, които се състезават през нощта; още не спиш, погълнат си от мисли за красотата; в приглушената светлина изучаваш безкрайно гравираните модели и усещаш отпечатъците на сребърен молив под очите си; нямаш сили, трябва да поспиш малко; лежиш, затворил си очи, и гледаш момчето с пижамата, което от време на време излиза от леглото с тъмни и неспокойни крачки, крачи из стаята с биещо сърце, без да успее да потисне тревожното безпокойство у себе си; навън мяука котка, стъпките ти замръзват; котката е сянка, а гласът ѝ е светлина; вземаш сребърния молив с дългите си пръсти и го натискаш към хартията; линията е продължение на ръката ти; всички потрепвания на момента преминават през ръката ти: болката от мустака на заека, убождащ бузата ти, разклонените вени на зелката, тревогата от смъртта, търкалящите се капки, които преливат в малките кристали на молива; сега твоят път е твоята ръка; ти рисуваш малкото момче, което те гледа в огледалото за първи път, и за първи път то стои в огледалото и те следи как рисуваш себе си; между вас седи то; всички вие сте сами.

Довиждане, птицо