Запознайте се с „Даниел Щайн, преводач“! – новата книга на издателство „Парадокс“

Издателство „Парадокс“ представя новата си книга – „Даниел Щайн, преводач“ от руската писателка Людмила Улицкая. Изданието е конструирано като колаж от лични истории, разказани чрез писма, дневници, записи на беседи, а също и голям брой официални бележки, доклади, документи и жалби до властите.

Общото между всички тези елементи е историята на Даниел Щайн, полски евреин, който преживява Холокоста, като става преводач на Гестапо. Благодарение на тази пародия не само че спасява себе си, но и споделяйки важна информация със застрашените, допринася стотици други животи да бъдат спасени.

„Даниел Щайн, преводач“ е едновременно майсторски изпипан епистоларен роман, философски разказ, задълбочено историческо изследване и увлекателно четиво. Книгата покрива обширни географски области – Германия, Израел, Съединените щати, Русия, както и драматични исторически епохи, които водят началото си от Втората световна война във Варшава и стигат чак до Израел в наши дни. Разказът представя историческите факти в детайл: трагедията на Холокоста, възходът и падението на комунизма и което е по-важно – предлага ни се нов прочит на ролята на християнството.

„Това е най-превежданият и най-обсъждан роман на писателката, който има и над 1 млн. продадени копия в цяла Русия. Затова беше важно и да поставим край на различното изписване на нейното име у нас – така след продължителни консултации с езиковеди се спряхме на правилното Улицкая“, споделя любопитен момент около излизането на книгата издателят Доротея Монова.

Припомняме ви, че…

Людмила Улицкая (1943 г.) е най-популярната и публикувана в чужбина съвременна руска писателка. Автор е на 12 романа, 6 пиеси, както и на множество разкази. През годините е удостоявана с редица престижни награди, сред които са: „Гринцане кавур“ (2008), „Руски букър“ (2002), „Медиси“ за най-добър преводен роман (1998) и др.

„Ние страшно много се нуждаем от превод. Не само че не разбираме езика на Бога, а и помежду си лошо се разбираме. Единствено любовта и това доверие, което притежаваше Даниел, могат да създадат връзка и разбиране между хората.“

Людмила Улицкая на среща с читатели
на романа „Даниел Щайн, преводач“

Да ви разкажем за… „Богините от Житкова“

Тазгодишното издание на Нощ на литературата на 10 май ще бъде още по-специално за нас, защото в Чешкия център в София след 18 ч. на всеки 30 минути ще бъде четен по един откъс от книгата „Богините от Житкова“ на младата, но вече утвърдена чешка авторка Катержина Тучкова. За да ви подготвим и да ви помогнем да се потопите по-добре в обстановката, ви предлагаме този текст от редактора на романа.

Не би било пресилено да се каже, че романът на Катержина Тучкова „Богините от Житкова“ се превръща във феномен в Чехия, като печели редица престижни награди. До този момент продажбите надхвърлят 120 000 екземпляра само в родната страна на авторката. Освен това книгата вече е преведена на редица чужди езици, по нея са правени постановки в театъра, а в момента се работи и по филмова версия.

В „Богините от Житкова“ читателят неусетно бива потопен в света на Дора Идесова – последната потомка на един изчезващ род планински лечителки, които местното население нарича „богини“. По ирония на съдбата, рационално мислещата Дора пише научен труд за нещо, което науката открай време отрича. По този начин тя се превръща в свързващото звено и осигурява приемственост между минало и настояще, фолклор и история, рационално и свръхестествено. Дора обаче няма как да знае, че нещастията, белязали живота й, далеч не са случайни, а са били диктувани от комунистическия режим в лицето на Държавна сигурност. Заровена в архивите, тя се превръща в детектив с мисия, който парченце по парченце сглобява пъзела, и цялостната картина преобръща представата й за богините и за самата нея. А мисията й е: „…да разкрия съдбите на всички жени от моя род, да изкопая техните истории от мрачната бездна на миналото и най-вече да разкажа на света за необикновената им дарба, която техните врагове от векове са се опитвали да изличат…“.

Кое обаче прави книгата толкова успешна в действителност? Макар да не претърпява драстични обрати, фабулата е изградена убедително и неотлъчно следва собствените си закономерности. Литературните достойнства на творбата, разбира се, бързо са забелязани и оценени от критиците. Далеч по-важно е обаче, че тя грабва вниманието на непредубедения читател, който веднага съзира сходство със собствената си реалност. Това е книга, която среща любителите на фолклора с любителите на новата история. Същевременно в сюжета се преплитат множество общовалидни теми като например фаталния сблъсък на историята със съдбата на малкия човек, силата на вярата или как миналото може да даде нов смисъл на настоящето и да формира бъдещето. Както всеки човек, така и Дора непрестанно търси собственото си Аз, своето място в историята – родова или национална – не само в книгите, но и в действителността.

Романът несъмнено може да докосне всеки, независимо от националността, но вероятно това се случва някак по-осезаемо и на по-дълбоко ниво с читателите, които споделят аналогично историческо минало. Книгата ни връща към корените, към традициите, към едно идилично полузабравено минало, което е универсално за редица страни от Централна и Източна Европа. Едва ли има кой знае какво значение дали лечителките са наречени богини, или нимфи (както в българския фолклор), които чрез своите баяния са способни да изцерят и смъртоносна рана. Важното в случая е, че техният образ докосва някаква тънка струна в душата на читателя. Пробужда нещо скъпо за него, неусетно избледняло в забързанато му ежедневие. Нещо, към което поне чрез книгите винаги може да се завърне. Особено чрез тази!

Още за Нощта на литературата можете да научите във Facebook страницата на инициативата.

Високо вдигната летва: Художникът Живко Петров за създаването на кориците на Светлана Алексиевич

Създаването на корица и визуално оформление за книгите на Светлана Алексиевич едва ли са най-лесното нещо, което може да получи като задача един художник. По новите преводи на носителката на Нобеловата награда за литература за 2015 г. обаче имахме удоволствието да работим с един от най-добрите млади професионалисти в сферата у нас – Живко Петров. Помолихме го да разкаже за творческия процес по оформлението на „Време секънд хенд“ и „Войната не е с лице на жена/Последните свидетели“ и сме убедени, че неговите думи ще ви накарат да обикнете още повече тези трудни, но наистина ценни книги.

Когато от издателство „Парадокс“ ми се обадиха и ми възложиха художественото оформление на книгите на Светлана Алексиевич, знаех, че това няма да е лесна задача. Авторката тъкмо бе получила Нобеловата награда за литература и бе по-актуална от всякога, което от своя страна допълнително повдигна летвата, която трябваше да прескоча. Очакванията бяха големи.

Документалната проза е сложен за илюстриране жанр. Темите са сериозни и прекалено своеволие от страна на художника може да окарикатури произведението, ето защо трябваше да бъда много внимателен. От друга страна, исках да изляза от прекалено суровата рамка и да направя книгата по-достъпна и по-разбираема за масата читатели чрез корицата.

Детските рисунки с тебешир на земята, показващи пропадането и накъсването на семейство и общество, се оказаха перфектният вариант както според издателя, така и според преводача на първата книга Ангелина Александрова, с която работихме в тясно сътрудничество по време на целия креативен процес. Именно нейна беше идеята да заменя тебешира в арта с угарка от цигара. Това добави суров реализъм към цялата концепция и някак затвори кръга на внушенията.

„Време секънд хенд“ зададе посоката, по която да се движат визуално бъдещите книгите на Алексиевич, и когато дойде време за „Войната не е с лице на жена“, вече имах ясна представа къде трябва да стигна. Проблемът тук беше, че нямаме една, а две книги в едно издание, като аз исках на корицата да има елементи и от двете.

Първата книга разказва за жените взели участие във Великата отечествена война. Тук ми трябваше нещо, което да сблъска тези две противоположности и да ги обедини в един общ символ.

Цветето с листа от куршуми беше идея, която имах в главата си от много време,

но така и не бях успял да намеря точното място, на което да я приложа. Започвайки работа по този проект, то бе първото и единствено нещо, което знаех, че искам да направя. Времето да се появи на бял свят бе дошло.

Втората книга ни среща с войната през погледа на децата. При „Време секънд хенд“ вече бях използвал детски рисунки, но това за мен отново бе най-подходящият избор, който хем да илюстрира ужаса на войната, хем да го предаде „по детски“ – така, както би го видяло дете. За да съм максимално достоверен, отделих специално време да проуча начина, по който децата виждат войната. Разгледах и много действителни детски рисунки по темата.

Да нарисуваш нещо така, както би го нарисувало дете, се оказа малко по-сложна задача, отколкото предполагах. Те имат много по-освободена откъм реализъм и много по-наситена откъм емоции представа за събития като това. Да се погледне през техните очи бе едно от предизвикателствата в работата по тази корица.

След това всичко, което ми остана да направя, беше просто да сглобя двете части, детската и женската, в един общ арт. За мое щастие, те се съчетаха чудесно, като втората корица хем носеше духа на първата, хем предаваше по свой собствен начин различните истории, разказани в нея.

Втората световна война в съвременната европейска литература (среща с Катя Петровская)

VTORA-SVETOVNA-LOGO

Срещите в уютната читалня с барче на приятелите ни от Orange отдавна са се превърнали в традиция. А амбициозните проекти на екипа на „Парадокс“ дават достатъчно поводи. Без да е търсена нарочна аналогия, точно на 22 юни (2016 г.) приятели, читатели, сътрудници, журналисти, преводачи – посрещнахме в „Ориндж“ гостенката ни Катя Петровская. Това е поредната (последна до вчера) част от инициираните от Издателството

РАЗГОВОРИ ЗА ЛИТЕРАТУРА :

НАЗОВАВАНЕ НА ТРАГЕДИЯТА. Втората световна война в съвременната европейска  литература.  Един дискусионен прочит на темата през книгата
„Може би Естер“ на Катя Петровская, с участието на авторката,
и още през романите „Крематорът“ от Ладислав Фукс и „Като бяло петно на каратата“ от Шерко Фатах.

1Crematorium-PRESS-edit1Kato-bialo-poleВ срещата участват проф. д-р Тотка Монова, Роберт Леви, преводачите
Александър Александров и Милен Милев, както и всички изкушени читатели, журналисти, приятели.

Най-напред проф.д-р Тотка Монова очерта визията на един цитат от само две думи: „мега смърт“. После Роберт Леви представи „белите петна на картата“ в романа на Фатах: държави и човешки души – много повече от чисто геополитическо или духовно противопоставяне.

К.Петровская (kh.vgorode.ua) Гостенката ни – писателката Катя Петровская (обгрижвана от двама преводачи), прибави болезнено личния момент в „конструкцията Мега Смърт“ – разбрахме, че нейният дядо е бил сред обречените, а дядото на днешния нейн съпруг – сред палачите. И още интересни неща за романа и от процеса на създаването му.

VTORA-SVETOVNA-LOGO

Иржи Хаичек

Чешкият писател и журналист Иржи Хаичек (р. 1967 г.) вече има осем публикувани книги зад гърба си, като част от тях бързо прекрачват границите на родната му Чехия. „Рибя кръв“ заслужено носи на автора престижната награда „Магнезия Литера“ за 2013 г., като книгата освен в България и Македония, предстои да бъде публикувана в Полша и в Беларус.

В самото навечерие на двойната си премиера в България, която ще представи на читателите „Рибя кръв“ и „Селски барок“ (първата му „Магнезия Литера, още през 2006 г.), писателят пристига у нас за срещи с новата си аудитория. „Първата е роман за едно село, което умира бавно заради строежа на атомна електроцентрала. Другата пък е почти детективска история, в която труп липсва. Роман, връщащ ни в годините, когато се наливаха основите… с други думи, създаваха се ТКЗС-тата. Де факто сме преживели идентични събития. Отказваме обаче да говорим за тях. Именно заради това Хаичек се сдобива с още по-дълбоко звучене за нашата публика“ – пише Кр.Проданов в представянето на Хаичек за радио Хеликон.

Роден е на 11 септември 1969 г. в Ческе Будейовице. Детството му преминава в село Пуркарец (близо до Хлубока над Вълтавоу), след това живее и работи в Ческе Будейовице. Завършва гимназията в Тин над Вълтавоу (1981 – 1985) и Висшето земеделско училище в Ческе Будейовице (1985 – 1989). След редовната си военна служба работи 3 години в сферата на земеделието, от 1993 година е назначен като банков служител. Женен е, съпругата му занимава с дизайн.

Иржи Хаичек принадлежи към реалистичното течение в съвременната чешка литература. В прозата си черпи теми основно от атмосферата на южночешкото село и малкия град. Той е основният автор на бърненското издателство „Host“.

Произведения:

„Рибя кръв“

Хенри Милър

Идва на бял свят на Коледа: 26.12.1891 г. Родителите му са потомци на немски емигранти. Като дете живее в Бруклин, завършва гимназия, записва Сити Колидж, но само за 2 месеца. Работи на различни места и с различни професии – бил е библиотекар, бил е шофьор на такси… През 1917 г. среща първата си жена. Втората му женитба е с жена, която го поддържа в творческата му кариера. Тя спестява пари, които му позволяват да пътува из Европа. От 1930 до 1931 г. живее в Париж като европейски редактор на списание „Феникс“. Именно там издава „Тропика на рака“, благодарение на който става известен. През 1939 г. отива в Гърция, но поради наближаващата война се завръща в Щатите. Установява се в Калифорния – в Биг Сур, където пък се превръща във водещ деец в артистична колония (и се жени още 2 пъти). Днес там се намира неговият дом-музей.

Но не само книгите и жените изпълват живота му. През 1943 година в САЩ се провежда самостоятелна изложба на Милър като художник. Той има нарисувани около триста акварела. Представя се с успех в Бевърли-Глен (Зеленият павилион), американска галерия за съвременна живопис в Холивуд.

През 1970 г. в САЩ се състои премиерата едновременно на два филма по книгите на Х. Милър – „Тропика на Рака” и “Спокойни дни в Клиши”. През същата година Милър получава единствената в своя живот литературна награда – наградата на Италия за най-добра книга на годината (за романа „Спокоен като колибри”).

Умира в Лос Анджелис на 7 юни 1980 г.

Човек може да го харесва или да не го харесва как пише, но не може поне мъничко да не му завижда за щастието и непукизма, за артистичната лекота на битието му, за производството на живот, в което е бил въвлечен. (проф.д-р Владимир Трендафилов)

Произведения:

„Разпятие в розово (Sexus*Plexus*Nexus)“

Седрик Вилани

„Често ме питат как изглежда животът на един математик, в какво се състои ежедневието ни, как се пишат нашите творения. Настоящата творба се опитва да отговори именно на този въпрос.

Разказът следва генезиса на един пробив в областта на математиката от началния миг, в който човек се решава да се впусне в това приключение, до крайния, когато статията, оповестяваща новия резултат – новата теорема – е приета за публикуване в едно международно научно списание. Между тези два мига пътят на изследователите далеч не следва някаква права траектория, а се вие и отскача насам-натам така, както често се случва и в самия живот.

Като изключим няколко незначителни нагаждания, свързани с нуждите на жанра, всичко в този разказ съответства на реалността, или поне както го почувствах самият аз.“  (Вилани, Париж, декември, 2011 г.)

Седрик Вилани е роден на 5 октомври 1973 г. След завършване на лицея Louis-льо-Grand, е приет в École normale supérieure в Париж и учи там от 1992 г. до 1996 г. По-късно е назначен за асистент в същото училище. Взима докторат в университета Paris Dauphine през 1998 г., под ръководството на Пиер-Луи Лионс и става професор в École supérieure в Лион през 2000 г. Бил е директор на Института Анри Поанкаре в Париж от 2009 г. насам.

„Свикнал съм да гледам хора, които са смутени или объркани от костюма или паяка ми. Обикновено се отнасям към тях със засмяна благосклонност. Само че този път аз съм най-малкото също толкова притеснен, колкото и човека, който ме наблюдава. Това е Джон Наш, може би най-великият аналитик на века, моят математически герой, роден през 1928 г. Той не е получил медала „Фийлдс” и е предъвквал горчиво този провал в продължение на десетилетия. Да, получил е Нобеловата награда за икономика заради младежките си трудове върху „равновесията на Наш”, които го превърнаха в знаменитост в теорията на игрите, икономиката, биологията. Но за познавачите онова, което е направил после, е много по-необикновено и то заслужава един, два, три медала „Фийлдс”.“

Самият Джон Наш, който се бори с шизофренията, почина на 86 години, на 23 май 2015 г. в катастрофа (заедно със съпругата си). Първокласният математик Седрик Вилани сподели в медиите, че три дни преди смъртта си Наш е обяснил същността на работата си върху теорията на Айнщайн. Сега обаче стана ясно, че Наш е бил на прага на грандиозно откритие.

Вилани каза за The Times: „Той ми обясни. Смяташе, че е намерил замяна на уравненията на Айнщайн“. И допълни, че Наш е казал, че тази замяна ще помогне за обяснение на феномена квантова гравитация.

Произведения:

„Живата теорема“

Франсоа Вейерганс

Роден е на 2 август 1941 г. в Етербек, Брюксел. Преди триумфално да заеме фотьойл № 32 във Френската академия през 2009 г., Франсоа Вейерганс, белгиец по баща, но французин по майка и по самосъзнание, вече има 9 филма като режисьор и множество прозаични творби. Сред тях се открояват първият му роман „Шутът“ (1971 г.), сатиричен разказ за сблъсъка му с психоанализата, който му донася наградата „Роже Нимие“. Най-нашумелите му творби несъмнено са „Франц и Франсоа“ и „Три дни при майка ми“, донесъл на автора си „Гонкур“ за 2005 г.

От 1960 г. сътрудничи на култовото през 50-те и 60-те години списание Кайе дю синема и става част от неговия авторски кръг, където се сприятелява с Франсоа Трюфо, Жан-Люк Годар, Клод Шаброл – създателите на Новата вълна във френското и европейско кино. Заснема пет игрални филма по собствени сценарии, в които участват някои от най-големите звезди на европейското и световно кино като Денис Хопър, Бианка Джагър, Пиер Клосовски, Лоран Терзиеф и др.

Франсоа Вейерганс е приеман във френската литература за гений, чиято легендарна непредсказуемост няма равна по стил. Единственият автор, който е носител едновременно на наградите „Рьонодо” и „Гонкур”. Наричан е от пресата „френският Уди Алън” – определение, което той лично никак не одобрява.

За първи път в историята на френската издателска дейност, известен автор публикува приживе първото си произведение, което е написал на 27-годишна възраст. Предизвикателен, разтърсващ еротичен роман, който авторът пази ревниво в чекмеджето си цели 38 години, донякъде от страх да разкрие себе си твърде много пред читателите, донякъде от нежелание да се конфронтира приживе с баща си – ревностен католик и писател теолог. Това е „Саломе“.
В края на четирийсетте години на миналия век Франц, ревностен католик и автор на бестселъри за любовта и семейната вярност, възпитава в християнски ценности сина си Франсоа, който впоследствие ще стане безбожник, еротоман, агорафоб…. и писател. Двайсет години след смъртта на Франц, Франсоа започва с него задочен диалог – със синовна привързаност, но и с известно озлобление. Ще успее ли да излезе невредим от тази конфронтация? Това пък е романът „Франц и Франсоа”.

„This is to certify that Eileen has crossed the Arctic Circle, да, и тя, също като Саломе, а онова, което исках да кажа на доктор Ж, защо внезапно започнах да говоря за Ейлиин, една фраза щеше е достатъчна, защото държа да разкрия определени факти пред някои хора, изпращайки им известие под формата на отпечатано томче, изтерзан от умора в избора на определена дума, пунктуация и точно определена дължина на дадено изречение, точно тези и различни от други изречения или думи, накратко, да пиша, а дали съм на път да сътворя роман? Дали съм на път да стана писател? Аз съм светец, луд, аскет, плейбой, еротоман, болен, палячо, продавач на билети, шарлатанин, хамелеон, морски еднорог, гибон, гущер, lacerta viridis. Нека върви тогава по дяволите!“

Произведения:

„Саломе“

Терезия Мора

Немската литературна сензация на 2013 г. Терезия Мора е автор на „Чудовището“ – едно от най-търсените европейски заглавия на 2013 г. Авторката е номинирана за множество престижни литературни награди. От дебютния ѝ роман „Всеки ден“ са продадени над 50 000 екземпляра. Мора е преведена вече на 16 езика. „Чудовището“ пък спечели Литературната награда на Германия за 2013-а и е носител на наградата „Аделберт фон Шамисо“.

Терезия Мора е родена през 1971 г. в Шопрон, Унгария. От 1990 г. досега живее в Берлин и работи като преводач. Нейните творби са ѝ спечелили наградата за литература „Open Mike“, наградата „Ингеборг Бахман“ и наградата „Аделберт фон Шамисо“.

Това, което е особено ценно е, че Терезия Мора съчетава умело литературната форма със способност за съпричастност. Мора конструира чисто графично две текстови форми и двама герои, които не успяват да се срещнат в живота. Резултатът е налице: „Чудовището“ е затрогващ роман, който предлага своя собствена диагноза на съвременната епоха.

„Естествено изпитвам страх от всичко и от всекиго. Аз съм чужденка. Основният наемател ми даде ключ само от жилището, но не и от входната врата. Не беше чак толкова късно, когато се прибрах, една старица с плетен шал тъкмо заключваше входната врата. Дали съм можела да си представя, колко е студено, ако живееш току над безистена. Мога, но нямам ключ.

Въпрос: може ли наистина да се твърди, че злите вещици от приказките са манифестация на враждебен към жените начин на мислене? Или би било, може би, по-правилно съждението: това, много моля, е факт. Мъжете в най-добрия случай ще станат весели, в най-лошия – вилнеещи с ловна пушка старци, жените в най-добрия случай – добродушни баби, в най-лошия – вредни вещици.

Аз ще ви преживея.“

Произведения:

„Чудовището“

Катержина Тучкова

Катерина Тучкова е родена през 1980 г. и е чешки писател, критик и изкуствовед. Придобива голямата си популярност като автор на „Богините на Житкова“, които се превърнаха в бестселър в Чехия. Следва история на изкуството, чешки език и литература, които впоследствие умело съчетава в „Богините от Житкова“. Романът печели няколко престижни литературни награди като „Магнезия Литера“ (2013) и „Чешка книга“ (2013). До момента продажбите надхвърлят 110 000 екземпляра.

В края на 1990 г. в архивите на Министерството на вътрешните работи един файл очаква да бъде открит – едно досие, изготвено от поделенията на ДС за врага на държавата – собствената й леля. Без да може да повярва, Дора разплита подробности за неизвестни досега съдби, както в собственото си семейството, така и в семействата на други богини…

Романът на Катерина Тучкова е очарователна история за женската душа, магията и част от нашата скрита обща източноевропейска история.

„Без спомените си Дора би полудяла в интерната и после в Бърно. Те я крепяха и сега. И ставаха още по-ярки и по-цветни всеки път, когато тя откриеше нещо, допълващо пръснатата мозайка на историята на житковския род богини – все едно дали ставаше въпрос за жени, съдени за магьосничество преди векове, или за такива, изправяни пред съда на Ухерске Храдище преди няколко десетилетия. Познаваше ги от издирените документи също тъй интимно, както познаваше Сурмена. Чакай, чакай – дали наистина бе познавала Сурмена?“

Произведения:

„Богините на Житкова“

Ян Моа

„От годината на раждането си, 1952-а, притежавам нула точка нула спомени. Това е година без памет – и това е нещо, спестена ми е болка. 1952 година изгоря завинаги.
От 1955 г. започвам да имам спомени. Лопатка, кофичка, плаж. Меланомиално слънце, пльоснало се на голите ми рамене. Някъде във вашите гадни, яркочервени албуми има снимки, които ме показват обезумял пред безкрайни сини вълни. Окичен съм с хидроцефален каскет – бих искал да разбера (но това вече няма абсолютно никакво значение) дали сте се погрижили да ме намажете със слънчев крем, преди да ме изложите на цялата тази смърт. Ако не е такъв случаят, пак щях да си замина; точно в този миг, аз, бедният глупак, щях да чакам да ме удари ракът, и то без да имам никаква представа за това.

Ян Моа е роден на 31 март 1968 г. През 1996 г. получава Гонкур за първи роман („Ликуване до небето“). Писател, сценарист, режисьор, той не се появява в културните среди със сребърна лъжичка в ръка. Дебютът му в киното (книгата и филма „Подиум“ с уч.на Жюли Депардийо, Беноа Полвоорт, Оливие Маг; 2004 г.) отбелязва фиаско. Но следващият („Киноман“, 2008 г.) вече печели зрителите и шумен успех. Моа пише и във „Фигаро литерер“ (собствена колонка). Романът „Раждане“ е пуснат от изд.“Грасе“ (2013 г.) и представлява тежка килограм и триста грама тухла с 1143 страници…

Ян Моа повдига въпроса, който предхожда всички други – този за раждането и родството. Според него, ние не се раждаме само веднъж, а животът е по-скоро вечно прераждане. Тук виждаме, всичко, което прави Ян Моа такъв талант – темите, които обича и които преплита в работата си: детството, лудостта, провинцията, мистиката, юдеизма и християнството. „Раждане“ е преклонение пред литературата. То включва глави , в които авторът се опитва да пародира стилилистиката на класици като Стендал, Уилям Фокнър, Андре Жид, Жорж Батай, Шарл Пеги и Брайън Джоунс.

„Страхувах се животът ми да не се противопостави на живота. Не можеше да се каже, че съществувам. Но също така не можеше да се каже, че не съществувам. Намирах се между живота и живота си.“

Произведения:

„Раждане“

8 РОМАНА (ОТГОВОРНОСТТА НА МИСЛЕЩАТА ЛИТЕРАТУРА)

За книгите на издателство „Парадокс“, които са част от проекта „Thinking: literature:  Social, cultural and human responsibility of writing„.

„Мислещата литература: социалната, културната и човешка отговорност на писането“, финансиран от програма Creative Europe на Европейската комисия.

Литературни трейлъри
(изпълн.прод., сц. и реж.: Райна Атанасова)

Живата теорема на живота (на Венетис?, или на Богините?) от раждането до чудовището…, заедно с приятеля на Кафка, Кронхард и Саломе:

Октавиан Совиани: Животът на Костас Венетис

Под влияние на Злото, героят се лашка в различни крайности, в които содомия и интертекстуална игра, насилие и изискан естетизъм, кабала и теория на конспирацията, художествена литература и исторически факт, убийство и Едипов комплекс, се преплитат, за да сформират разказ за сътворението, замаскиран като трилър.

Ралф Дорман: Кронхард

След войната във фабриката за машинно плетиво „Кронхад и синове“ машините си тракат, като че ли нищо не е било. Вилхелм, единствено дете на наследничката на фирмата, израства под строгия контрол на майка си и доведения си баща. Отрано се отчуждава и отдръпва от тях и търси свобода в дълги излети сред природата и срещи с най-различни хора. Във вълнуващи картини и с впечатляващ език този голям немски билдунгс роман разказва за около шейсет години живот във Федералната република.

Катержина Тучкова: Богините на Житкова

Сред висините на Белите Карпати, далеч от съвременния начин на живот, някои жени са съхранили загубени познания и интуиция. В продължение на векове, това знание се предава от поколение на поколение. Те са известни като „богини“, защото са отдадени на Бога и се молят милост и спасение. Но ако богините виждат бъдещето, защо не са спасили своето собствено?

Терезия Мора: Чудовището

„Чудовището“ е разказ за пътуването на човека през ничията земя на мъката. Дарий е обикновен човек, който обича жена си повече от всичко. След самоубийството й Дарий едва намира сили да продължи. Когато открива тайния дневник на Флора, той се качва в колата си и започва да пътува из цяла Европа, точно както по времето, когато Дарий и Флора са били млади и влюбени. По време на пътуването си, той научава от дневника колко чудовищно уязвима е била Флора винаги – и, че той не е имал представа за това.

Миро Гавран: Приятелят на Кафка

„Приятелят на Кафка“ разказва силно емоционална история за приятелството между Франц Кафка и Макс Брод и за жените, които определят съдбата им. Любовта и европейската литература са постоянно преплетени в живота на чувствителните герои. Началото на 20-ти век е описано повече от убедително, а биографиите на най-известните герои представят интерпретацията на Гавран.

Ян Моа: Раждане

Романът на Ян Моа е колосална книга, както по броя на своите страници така и по амбициозния си замисъл. Авторът ни разказва как е дошъл на бял свят в семейство, което не го иска. Героят му се ражда и веднага се превръща в изкупителна жертва. Той описва процеса, в който едно дете може да се превърне в писател, неговите наставници и неговите вдъхновения.

Франсоа Вейерганс: Саломе

Днес откриваме как тази книга заявява маниите завладели по-късно цялото творчество на Вейерганс: секса, психоанализата, операта, жените и киното. Европа през шейсетте години, млад режисьор пътува много и открива известната опера „Саломе“. От тогава той нарича Саломе всички жени – истински и измислени – в живота си. Едновременно чувствителен и ироничен свидетел на собствения си живот, авторът се завърта във вихъра на своите многобройни срещи от Венеция до Амстердам, в нощни влакове и по летища.

Седрик Вилани: Живата теорема 

Младият професор-математик тръгва срещу представата на много хора, за да докаже, че математиката не е само изчисление, тя се отнася за света, в който живеем. Въпреки това, „Живата теорема“ не е книга за „популяризиране на науката“. Тази книга следва автора си в ежедневните му преживявания като учен, който е на път да се справи с една от най-загадъчните теореми на всички времена, но и в ролята му на запален меломан, манга наркоман, човек, баща.

(Райна Йотова от „Дарик Радио“ в разговор с издателката Доротея Монова: за проекта, преводачите и изкушените читатели. Със съдействието на приятелите от „Арена ди Сердика“. Едно видео на Еленко Касалийски.)

Румен Янев и Емил Братанов

Назаем от рецензиите:

Румен Янев и Емил Братанов са сред първите музикални журналисти, очевидци на историята, и едновременно с това, уви!, последните, които все още могат да се включат „на живо“ в ефир с коментари за разказаните събития.“

Емил Братанов и Румен Янев разказват за най-яркото време на българската рок музика – от втората половина на 80-те на 20 век.“

Почти няма подобни български изследвания. По страниците има здравословна доза свобода, контракултурност и ирония в патоса. Написани са непринудено. И сякаш идват като предизвестие за нов български музикален взрив.“

Тандемът:

Румен Янев има дълга и доста разхвърляна биография, завъртяна около три негови пристрастия – писането, радиоводенето и рокендрола.

R.Yanev Юрист по образование, журналист по личен избор и басист по спомени, той посвещава съществена част от кариерата си на момчетата с китари. През 1988 г. е член на екипа, който създава списание “Ритъм”. През 90-а вече застава начело на редакционната банда, а “Ритъм” е превърнат в седмичен вестник. От 1994 до 1998 г. е редактор и водещ в Радио Тангра, където прави предаването за българска музика “Хляб и мармалад” и класацията “Рок Топ 7”. Другото му авторско предаване е “Вкусът на времето”. Това заглавие носи и книгата му за група “Щурците”, която между 1998 и 2008 г. претърпява две издания. Историята на група “Атлас” (втората му книга) пък е първата стъпка към осъществяване на амбицията му да разкаже на днешните музиканти за рок поколението от края на 80-е. Участва в старта на медийния проект на „ОФФРоуд Радио“, където гостуват някои от героите на рок антологията.

Емил Братанов е завършил “журналистика” във ФЖ на СУ през 1984 г. Три години по-късно започва в БНР, пр. ”Хр. Ботев” в съботното младежко шоу “Как си ти?”, където представя БГ-рок изпълнители и групи.

E.Br.(radio-2012; big)През 1990 г. стартира авторската си класация за любителски записи и непрофесионални групи “Блек Топ – Гласове и мелодии, които не помним”, а от следващата година и собственото си предаване “Музикална кутия”. От 1993-а до 1997-а работи като музикален продуцент на “Дарик радио”. Паралелно, почти 3 години прави новинарската емисия на „Интернет Радио България”. Извън радио студията списва и поддържа свои авторски рубрики в множество печатни медии – ”Нар. младеж”, “Диалог”, “Пулс”, “Неделен Стандарт”, “Неделна Демокрация” и сп. ”Ритъм”. Бил е кореспондент е на полското сп. ”Магазин музични”, осъществява съвместен концерт-запис от зала 1 на НДК с британския Channel 4 Europe Express на BBC на БГ рокгрупи. В края на 80-те и през 90-те години често участва в журита и като водещ на някои от големите български рокфестивали и шоупрограми. След 2003 г. работи или пише в списанията “AZ”, „Усури”, „Регал”, „Икономика”, „Твоят бизнес”. След старта на „ОФФРоуд Радио“ прави дневния блок и възстановява своята „Музикална кутия“.

Другите (още) за тях:

Антологията „Цветя от края на 80-те“ на Румен Янев и Емил Братанов, направо ме връща в „зората на дните“. И какво друго да бъде една книга със заглавие, взето от култова песен за едно почти изгубено поколение, от антология на българската рокмузика от края на Соц-а и началото на Промените. В своята лична “рок поема” – “Цветя от края на 80-те”, авторите Янев и Братанов не са пропуснали нито един от героите на онова шеметно време. Добри и лоши, черни и шарени, тъмни и цветни, твърди и елегантни – всички те са изобразени със завидната методичност и колорит, присъщи единствено на професионалния журналист и на съвременника.“

Bratanov-Yanev

Произведения:

„Цветя от края на 80-те“ (рок антология)

Creative Europe

Logo eeemerging Creative Europe ENG

 

Книгите на издателство „Парадокс“ са част от проекта „Thinking: literature:  Social, cultural and human responsibility of writing„.

„Мислещата литература: социалната, културната и човешка отговорност на писането“, финансиран от програма Creative Europe на Европейската комисия.

„Парадокс“ с колекция романи за Втората световна война

VTORA-SVETOVNA-LOGO

По случай отбелязването на 70-годишнината от края на Втората световна война, издателство „Парадокс“ пуска на пазара колекция от романи, посветени на едно от най-трагичните събития в съвременната история.

Всички книги са маркирани със специално лого и мотото „Вчерашният свят, прочетен днес, за да има утре“, като три от тях са вече факт. В книжарниците могат да се намерят „Като бяло петно на картата“ от Шерко Фатах, „Крематорът“ от Ладислав Фукс и „Лека нощ, сладки сънища“ от Иржи Кратохвил.

Колекцията ще включва още нови издания на „Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих” от Лоран Бине, „Страна без любов“ от Жил Розие, „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ от нобелистката за 2015 година Светлана Алексиевич (в един том), както и неиздаваният у нас роман „Даниел Щайн, преводач“ от Людмила Улицкая.

1Kato-bialo-pole

1Crematorium-PRESS-edit

1Leka-nosht-crop

 

 

 

 

Text Decor 1

На 8 октомври 2015 г. бе огласено, че Светлана Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на белоруската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“.

Св.Алексиевич (сн.kommersant.ru)

 

Както самата Алексиевич пише в сайта си, за свой писателски жанр е избрала гласовете човешки: на хората от улицата, зад стъклото на прозорците… Онова, което Алексиевич прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове. А реакциите на обикновените хора са ѝ по-скъпи от поздравленията на чиновниците, споделя нобелистката.

L.Ulickaya-Moskva, 2016                                * * *

OFFNews | 28 април 2016 в 21:14

Прокремълски активисти нападнаха днес в Москва руската писателка Людмила Улицка, която е критик на президента Владимир Путин, съобщават АФП и Радио Свобода. Нападнати са и ученици, които са взели участие в конкурс, организиран от правозащитната организация „Мемориал“.

Text Decor 1

 

Тема от превърналите се в традиция срещи на съмишленици и изкушени читатели в Orange:

РАЗГОВОРИ ЗА ЛИТЕРАТУРА : Втората световна война в съвременната европейска  литература.  Един дискусионен прочит на темата през книгата
„Може би Естер“ на Катя Петровская.

К.Петровская (kh.vgorode.ua)С участието на проф. д-р Тотка Монова, Роберт Леви, преводачите Алекс. Александров и Милен Милев. В призмата се оглеждат и романите „Крематорът“ от Ладислав Фукс и
„Като бяло петно на картата“ от Шерко Фатах.